Брандън Сандърсън
Сияйни слова (56)

36
Нова жена

„А когато простолюдието заговори за тях, Освободителите възразиха, че били несправедливо оценени заради страховитата природа на силата им; когато пък си имаха работа с други, те винаги твърдо настояваха, че останалите определения, особено «Прахоносни» — често дочувано в разговорната реч — били неприемливи заместители, особено заради близостта си до думата «Пустоносни». Те също тъй твърде се гневяха на тази дума, при все че за мнозина люде разликата между тия две сборища бе малка.“

Из „Сияйни слова“, глава 17, страница 11

Шалан се събуди като нова жена.

Все още не бе напълно уверена коя е тази жена, но знаеше коя не е. Не беше наплашеното момиче, страдало от бурите на разбития си дом. Не беше лековерната жена, опитала да открадне нещо от Ясна Колин. Не беше и жената, измамена от Кабсал, а после от Тин.

Това не означаваше, че все още не е наплашена или наивна — тя бе и двете. Беше обаче и уморена. Уморена да я разкарват насам-натам, уморена да я подвеждат, уморена да й заповядват. По време на пътуването с Твлкав се преструваше, че може да ръководи и да стои начело. Повече не изпитваше нуждата да се преструва.

Коленичи до един от сандъците на Тин. Беше против това хората да го разбият искаше няколко сандъка за дрехи — но при претърсването на палатката не намери нужния ключ.

— Шарка — започна тя. — Можеш ли да погледнеш вътре? Да се промушиш през ключалката?

— Ммм… — Шарка полази по страната на сандъка, после се сви колкото нокътя на палеца й. Лесно влезе вътре. Тя чу гласа му оттам.

— Тъмно.

— Проклятие — изрече тя, измъкна една сфера и я доближи до ключалката. — Това помага ли?

— Виждам шарка — каза той.

— Шарка? Каква…

Щрак.

Шалан се сепна, после протегна ръка да вдигне капака на сандъка. Шарка забръмча щастливо в него.

— Ти го отключи.

— Шарка — доволно продължи той.

— Можеш да местиш предмети?

— Буташ малко тук и там — отвърна той. — Много малко сила от тази страна. Ммм…

Сандъкът беше пълен с дрехи и съдържаше кесия със сфери в чанта от черен плат. И двете можеха да бъдат много полезни.

Шалан прерови всичко и намери рокля с фина бродерия и модерна кройка. Тин явно се е нуждаела от нея, когато се е преструвала, че е с по-високо положение. Шалан я облече и установи, че й е широка на гърдите, ала иначе приемлива; после оправи лицето си на огледалото с грима и четчиците на мъртвата жена.

Когато излезе от палатката същата сутрин, тя се усещаше — за пръв път сякаш след векове — като истинска светлоока жена. Това бе добре, понеже днес най-после щеше да стигне Пустите равнини. И — надяваше се — съдбата си.

Тя тръгна под утринната светлина. Хората й, заедно с паршите, разтуряха стана. След като охраната на Тин бе избита, единствената въоръжена сила в лагера принадлежеше на Шалан.

Вата закрачи край нея.

— През нощта изгорихме телата, както Вие наредихте, Сиятелна. Докато се приготвяхте тази сутрин, при нас спря друг караул. Очевидно искаха да знаем, че възнамеряват да поддържат реда. Ако някой станува тук и намери костите на Тин и войниците й в пепелта, може да има въпроси. Не знам дали работниците от кервана ще опазят тайната Ви, ако ги разпитват.

— Благодаря ти — отвърна му Шалан. — Нека един от тях събере костите в торбичка. Аз ще се оправя с тях.

Тя наистина ли каза това?

Вата кимна отсечено, сякаш беше очаквал този отговор.

— Някои от хората са притеснени, понеже сме твърде близо до военните лагери.

— Все още ли смяташ, че не мога да удържа обещанието, което им дадох?

Той даже се усмихна.

— Не. Мисля, че ме убедихте, Сиятелна.

— Тогава?

— Ще ги уверя — рече той.

— Отлично.

Разделиха се и Шалан тръгна за Макоб. Когато го откри, брадатият стар керванджия й се поклони с много повече уважение, отколкото бе показвал по-рано. Вече беше чул за Меча.

— Ще ми трябва един от хората ти, за да изтърчи до военните лагери и да ми намери паланкин — рече Шалан. — Понастоящем е невъзможно да изпратя някого от войниците си.

Не искаше да рискува те да бъдат разпознати и арестувани.

— Разбира се — с неестествен глас й отвърна Макоб. — Цената ще бъде…

Тя го изгледа остро.

— … заплатена от собствената ми кесия, като благодарност към Вас за безопасното пристигане.

Макоб особено натърти думата безопасно, все едно стойността й в изречението бе съмнителна.

— А цената на мълчанието ти? — попита Шалан.

— Мълчанието ми винаги може да бъде обезпечено, Сиятелна — отвърна той. — И не моите устни трябва да Ви притесняват.

Достатъчно вярно.

Той се покатери във фургона си.

— Един от моите хора ще отърчи напред и ще изпратим паланкина за Вас. С това си вземам сбогом с Вас. Надявам се, Сиятелна, не ще е обидно да кажа, дето се надявам да не се виждаме повече.

— В това отношение възгледите ни съвпадат.

Той й кимна и потупа чула си. Фургонът се затъркаля нататък.

— Слушах ги миналата нощ — оживено забръмча Шарка от гърба на роклята й. — Несъществуването наистина ли е толкова вълнуваща човеците идея?

— Говореха си за смъртта, нали? — попита Шалан.

— Не спряха да се питат дали няма „да дойдеш за тях“. Разбирам, че несъществуването не е нещо, което да бъде очаквано с радост, но те не престанаха да говорят за него. Наистина омайващо.

— Е, Шарка, дръж си ушите отворени. Подозирам, че този ден тепърва ще става по-интересен.

Тя се върна към шатрата.

— Ала аз нямам уши — отвърна той. — Ах, да. Метафора? Толкова превъзходни лъжи. Ще запомня този израз.

* * *

Алетските военни лагери бяха толкова повече от очакваното от Шалан. Десет подредени в редичка стегнати града; всеки изпущаше дима от хиляди огньове. През стените им — ръбовете на кратерите — влизаха и излизаха потоци от кервани. Във всеки лагер стотици развети знамена прогласяваха присъствието на високопоставени светлооки.

Докато паланкинът я сваляше по склона, тя беше наистина смаяна от броя на населението. Отче на Бурите! Някога бе смятала провинциалния панаир върху бащините си земи за голямо сборище. Колко усти за хранене имаше там долу? Колко вода им трябваше от всяка буря?

Паланкинът й се наклони. Бе изоставила фургона — чулите бяха собственост на Макоб. Щеше да опита да продаде возилото, ако по-късно хората й го откриеха на мястото му, щом ги изпратеше. Засега се возеше на паланкина, носен от парши под бдителния поглед на светлоокия — негов собственик, който го даде под наем. Той се носеше пред тях. На Шалан не й убягна иронията да бъде превозвана от Пустоносни при влизането си в становете.

Зад носилката вървяха Вата, нейните осемнадесет стражи и петимата роби, които мъкнеха сандъците. Беше ги облякла в обуща и дрехи от търговците, но месеците робство не могат да бъдат скрити с нови одежди — а и войниците не бяха много по-добре. Техните дрехи са били изпирани само при някоя буря, а това бе повече плацикане, отколкото пране. Именно заради полъха откъм тях Шалан ги остави да вървят зад паланкина й.

Надяваше се тя да не е толкова зле. Имаше парфюма на Тин, но знатните алети предпочитаха честата баня и свежото ухание — част от мъдростта на Вестителите. Нека и слугата, и Сияйният господар се мият с бурята, та да отблъсват духчетата на разложението и да пречистват тялото.

Тя стори възможното с няколко ведра вода, но не разполагаше с разкоша да спре и да се приготви по-подобаващо. Трябваше й покровителството на Върховния принц и то бързо. Щом пристигна, трудността на задачата й отново я порази — открий какво е търсила Ясна в Пустите равнини; използвай сведенията, за да убедиш знатните алети да вземат мерки срещу паршите; проследи хората, с които се е срещала Тин, и… да направи какво? Да ги измами някак? Да разбере какво знаят за Уритиру, да отвлече вниманието им от братята й, а може би и да намери начин да им върне за това, което са сторили на Ясна?

Толкова много неща за вършене. Щяха да й трябват средства. Далинар Колин бе най-голямата й надежда за това.

— Но ще ме приеме ли той? — прошепна тя.

— Ммм? — обади се Шарка от задната седалка.

— Ще ми е необходим като покровител. Ако източниците на Тин знаят, че Ясна е мъртва, то тогава вероятно и Далинар го знае. Как ще се отнесе той към неочакваната ми поява? Дали ще вземе книгите на Ясна, ще ме потупа по рамото и ще ме отпрати обратно в Я Кевед? Домът Колин няма нужда от нископоставен веден като мен. А и аз… аз просто приказвам твърде високо, нали?

— Ммм — отвърна Шарка. Звучеше унесено, при все че тя не знаеше дали духчетата могат да се уморяват.

Притеснението й нарасна с приближаването на тяхното шествие към военните лагери. Тин яростно настояваше Шалан да не търси покровителството на Далинар, понеже то ще я направи зависима от него. Шалан я бе убила, но продължаваше да зачита мнението й. Имаше ли стойност казаното от нея за Далинар?

По прозорчето на паланкина й се почука.

— Паршите ще трябва да Ви оставят за малко — обясни Вата. — Трябва да поразпитаме и да видим къде е Върховният принц.

— Чудесно.

Тя чакаше нетърпеливо. Трябва да са изпратили собственика на паланкина — Вата беше притеснен колкото нея от мисълта да прати някого от хората си самичък във военните лагери. Най-накрая дочу приглушения разговор навън и Вата се върна — ботушите му стържеха по камъните. Тя дръпна завеската и вдигна поглед към него.

— Далинар Колин е с краля — обясни Вата. — Всичките Върховни принцове са там.

Изглеждаше обезпокоен, когато се обърна към становете.

— Нещо се носи по вятъра, Сиятелна.

Той примижа.

— Твърде много караули. Много войници са навън. Собственикът на паланкина не иска да каже, но както гледам, нещо е станало напоследък. Нещо смъртоносно.

— Тогава заведи ме при краля — рече Шалан.

Вата вдигна вежда към нея. Кралят на Алеткар бе най-могъщият човек на света.

— Няма да го убивате, нали? — тихо попита Вата и се наведе.

— Какво?

— Струва ми се, че това е една от причините жена да притежава… знаете какво.

Той избягваше погледа й.

— Доближавате го, призовавате нещото, после го забивате в гърдите му, преди някой да е разбрал какво става.

— Няма да убивам вашия крал — развеселено отвърна тя.

— Все ми е едно, ако го направите — тихо продължи Вата. — Почти се надявам да го сторите. Този е дете, което носи дрехите на баща си. Всичко върви на зле за Алеткар, откакто зае престола. Извършите ли го обаче, на моите хора ще им бъде трудно да се измъкнат. Наистина ще им бъде трудно.

— Аз ще удържа обещанието си.

Той кимна, а тя отново пусна завеските на прозорчето на паланкина. Отче на Бурите. Дай на някоя жена Острие, нека тя да го доближи… Някой беше ли го опитвал? Трябва да са опитвали, макар от мисълта за това да й се повдигна.

Паланкинът свърна на север. Минаването през военните лагери отне дълго време — бяха грамадни. Най-накрая тя се подаде и отдясно видя висок хълм със сграда, изваяна от и върху скалата на върха. Дворец?

Ами ако убедеше Сиятелния господар Далинар да я вземе и да й повери проучванията на Ясна? Каква щеше да бъде в дома на Далинар? Избутван настрана и пренебрегван младши писар? Така бе прекарала повечето от живота си. Изведнъж се усети твърдо решена да не допусне това да стане отново. Имаше нужда от свободата и от средствата, за да проучи Уритиру и убийството на Ясна. Шалан нямаше да приеме нищо друго. Не можеше да приеме нищо друго.

Ами направи го тогава, рече си тя.

Де да беше толкова лесно, колкото да го пожелаеш. Докато паланкинът се движеше по неравния път нагоре към двореца, новата й чанта — от вещите на Тин — се поклащаше и я удряше по крака. Шалан я взе, разлисти страниците отвътре и намери намачканата рисунка на Блут, както си го беше представила. Герой, а не роботърговец.

— Мммм… — обади се Шарка от седалката до нея.

— Тази рисунка е лъжа — обясни Шалан.

— Да.

— И едновременно с това не е. Накрая той стана това. В някаква малка степен.

— Да.

— Тъй че кое е лъжа и кое е истина?

Шарка тихичко си мърмореше, като доволен брадвохрът пред огнището. Шалан докосна хартията с пръсти и я оглади. После извади скицник и молив и се зае да рисува. В люлеещия се паланкин задачата бе трудна — това нямаше да бъде най-добрата й работа. И все пак пръстите й се движеха по скицата с оживление, което не бе изпитвала от седмици.

Най-напред широки черти, за да закрепи образа в паметта си. Този път не възпроизвеждаше Спомен. Търсеше нещо неясно — лъжа, която да може да стане истинска, ако просто успее да си я представи точно.

Дращеше яростно по хартията, наведе се и скоро спря да усеща ритъма от стъпките на носачите. Съзираше само рисунката и изпитваше единствено изливащите се на страницата чувства. Решителността на Ясна. Увереността на Тин. Усещане за правота, което не можеше да опише, но което извличаше от брат си Хеларан — най-добрият човек, когото познаваше.

Всичко това се изливаше от нея в молива и върху страницата. Резките и чертите ставаха сенки, а шарките се превръщаха във фигури и лица. Бърза, нахвърляна скица, но жива. Изобразяваше Шалан като уверена млада жена, застанала пред Далинар Колин, както тя си го представяше. Беше го облякла в Броня, докато той и другите наоколо му оглеждаха Шалан проницателно и смаяно. Тя стоеше силна, издигнала ръка към тях, докато говореше уверено и властно. Тук нямаше треперене. Нямаше страх от сблъсък.

Това бих била, заключи Шалан, ако не бях отгледана в изпълнен от страх дом. Значи днес ще бъда това.

Не беше лъжа. Беше различен вид истина.

На вратата на паланкина се почука. Возилото бе спряло да се движи — а тя не бе забелязала това. Шалан кимна на себе си, сгъна рисунката и я плъзна в джоба на ръкава за скритата ръка. После излезе от носилката и стъпи на студения камък. Чувстваше се жизнена и схвана, че неволно е вдишала мъничко Светлина на Бурята.

Дворецът бе едновременно по-хубав и по-обикновен от очакванията й. Това определено бе военен лагер, тъй че кралското жилище нямаше да достига величието на владетелския дворец в Карбрант. Едновременно с това бе смайващо, че такава постройка е издигната тук, далеч от културата и възможностите на Алеткар. Извисяващата се на няколко ката крепост от изваян камък стърчеше на върха на хълма.

— Вата, Газ — нареди тя. — Идвайте с мен. Останалите да останат тук. Аз ще пратя съобщение.

Отдадоха й чест — тя не бе уверена дали е подобаващо или не. Потегли напред и развеселено отбеляза, че е избрала за придружители един от най-високите и един от най-ниските. Щом застанаха от двете й страни, се получи съвършен наклон — Вата, тя и Газ. Тя наистина ли беше избрала охраната си на основата на естетическата привлекателност?

Предната порта на двореца гледаше на запад. Шалан видя множество стражи, застанали пред отворени врати — те водеха към прокопан дълбоко в хълма коридор. Шестнадесет стражи на портата? Чела беше, че крал Елокар е подозрителен, но това изглеждаше прекалено.

— Трябва да ме представиш, Вата — тихо му каза тя, докато приближаваха.

— Как?

— Сиятелната Шалан Давар, повереница на Ясна Колин и годеница на Адолин Колин. Чакай, докато ти дам знак.

Прошареният мъж кимна с ръка на бойната си брадва. Шалан не бе притеснена като него. Ако изобщо изпитваше нещо, то бе вълнение. Тя подмина войниците с високо вдигната глава — държеше се като вътрешен човек.

Оставиха я да мине.

Шалан за малко да се препъне. Повече от дузина стражи на портата — и не я спряха. Неколцина вдигнаха ръце, сякаш да го сторят — тя забеляза с ъгълчето на окото си — но мълчаливо се отказаха. Вата тихо изпуфтя зад нея, когато влязоха в тунелоподобния коридор-проход зад вратите.

Сводът улавяше отзвуци от разговорката на войниците при портите. Най-накрая един от тях се провикна зад нея.

— … Сиятелна?

Тя спря, обърна се към тях и вирна вежда.

— Съжалявам, Сиятелна — продължи войникът. — Но Вие сте…?

Тя кимна към Вата.

— Не познавате Сиятелната Давар? — ревна той. — Годеницата на Сиятелния господар Адолин Колин?

Гвардейците се смълчаха, а Шалан се обърна и продължи по пътя си. Разговорът зад нея се възобнови почти незабавно, този път достатъчно високо, та тя можа да долови няколко думи:

— … човек никога не може да хване дирите на жените му…

Достигнаха пресечка. Шалан погледна на едната, после на другата страна.

— Нагоре, бих казала — рече тя.

— Кралете обичат да бъдат на върха на всичко — отбеляза Вата. — Сиятелна, държането можа да Ви преведе през външната порта, ала няма да Ви вкара вътре, та да видите Колин.

— Вие наистина ли сте негова годеница? — притеснено попита Газ и потърка превръзката на окото си.

— Когато последно проверих, да — отвърна Шалан и ги поведе. — Което все пак бе преди потъването на кораба ми.

Не се притесняваше да влезе и да види Колин. Поне щеше да има публика.

Продължиха нагоре и питаха слугите за посоката. Прислугата се движеше на дружинки и подскачаше, когато я заговориш. Шалан познаваше тази плахост. Дали кралят бе господар, ужасен като баща й?

Докато се изкачваха нагоре, сградата заприличваше по-малко на крепост и повече на дворец. По стените имаше релефи, по пода — мозайки; резбовани капаци на прозорците, които ставаха все повече. Към кралската съвещателна зала близо до върха каменните стени бяха хванати в дървени первази с вложена в резбата им сребърна и златна украса. Светилниците държаха грамадни сапфири, по-големи от обикновените стойности — те сияеха с яркосиня светлина. Поне нямаше да й липсва Светлина на Бурята при нужда.

Проходът към съвещателната зала на краля бе задръстен с хора. Войници в дузина различни униформи.

— Проклятие — обади се Газ. — Това там са цветовете на Садеас.

— И Танадал, и Аладар, и Рутар… — продължи Вата. — Както казах, среща се с всички Върховни принцове.

Шалан лесно различаваше съюзяванията и извличаше от прочетеното от книгата на Ясна имената и гербовете на всичките десетима Върховни принцове. Войниците на Садеас си бъбреха с хората на Върховния принц Рутар и Върховния принц Аладар. Мъжете на Далинар стояха сами и Шалан можеше да усети враждебността между тях и останалите в коридора.

Гвардията на Далинар имаше твърде малко светлооки. Това бе необичайно. А не изглеждаше ли мъжът на вратата познат? Високият тъмноок човек със синя куртка до коленете? С чупливата коса до раменете… Говореше си тихо с друг войник — един от стражата при портите долу.

— Май тук ни надвиха — ниско произнесе Вата.

Оня се обърна, погледна я право в очите, после хвърли поглед към краката й.

О, не.

Мъжът — според униформата си офицер — се насочи право към нея. Докато вървеше, не обърна внимание на враждебните погледи откъм войниците на останалите Върховни принцове.

— Принц Адолин — започна направо той — е сгоден за рогоядка?

Тя почти бе забравила за срещата извън военните лагери два дни по-рано. Ще удуша тая… Тя се спря и внезапно се потисна. Беше убила Тин.

— Очевидно не — отговори Шалан, вирна брадичка и остави рогоядското произношение. — Пътувах сама през пустошта. Не изглеждаше благоразумно да разкривам истинската си самоличност.

Мъжът изръмжа.

— Къде са ми ботушите?

— Така ли се обръщаш към високопоставена светлоока дама?

— Така се обръщам към една крадла — уточни мъжът. — Току-що бях получил ботушите.

— Ще ти пратя дузина нови чифтове — продължи Шалан. — След като говоря с Върховния принц Далинар.

— Мислиш, че ще те оставя да го видиш?

— Мислиш, че имаш избор?

— Аз съм капитан на неговата гвардия, жено.

Проклятие, рече си тя. Това щеше да бъде неудобно. Поне не трепереше от сблъсъка. Наистина го бе преодоляла. Най-после.

— Добре, капитане — продължи тя. — Как се казваш?

— Каладин.

Странно. Звучеше като името на светлоок.

— Отлично. Сега разполагам с име, за да кажа на Върховния принц за теб. На него няма да му хареса, че се отнасят така с годеницата на сина му.

Каладин махна на няколко от хората си. Войниците в синьо наобиколиха нея и Вата и…

Къде беше изчезнал Газ?

Тя се обърна и го видя как се измъква по коридора. Каладин го забеляза и видимо се сепна.

— Газ? — попита той. — Какво означава това?

— Ъъ… — едноокият заекна. — Лордч… Ъъ, Каладин. Ти си, какво, офицер? Значи работите са потръгнали добре за теб…

— Ти познаваш този човек? — обърна се Шалан към Каладин.

— Опита да ме убие — обясни й Каладин с безизразен глас. — Множество пъти. И е един от най-противните дребни плъхове, които съм виждал изобщо.

Чудесно.

— Ти не си годеницата на Адолин — заяви Каладин и я погледна в очите, докато неколцина от хората му ухилено хванаха Газ. Той се беше натъкнал на идващи отдолу гвардейци. — Годеницата на Адолин се е удавила. Ти си мошеничка с много лоша преценка за времето. Съмнявам се, че на Далинар Колин ще му бъде приятно, дето някаква измамница опитва да се възползва от смъртта на неговата племенница.

Най-накрая тя започна да изпитва притеснение. Вата я гледаше, очевидно уплашен, че предположенията на Каладин са верни. Шалан се стегна, бръкна в кесията на ръкава и извади парче хартия, намерено сред бележките на Ясна.

— Върховната господарка Навани в тази зала ли е?

Каладин не отговори.

— Покажи й това, ако обичаш — помоли Шалан.

Каладин се поколеба, после взе листа. Огледа го, но очевидно не можеше да разбере, че го държи наопаки. Беше едно от писмените съобщения между Ясна и майка й с уреждането на годежа. Изпратено по далекосъобщителя, от него щеше да има две копия — написаното от страна на Ясна и записаното при Сиятелната Навани.

— Ще проверим — заяви Каладин.

— Ще…

Шалан се усети как пелтечи. Ако не можеше да влезе и да види Далинар, тогава… Тогава… Бурята да го отнесе, дано! Тя го хвана за ръката със свободната си ръка, когато той се обърна да издаде заповед на хората си.

— Нима всичко това е понеже те излъгах? — попита го по-меко тя.

Той я изгледа.

— Това е, понеже си върша работата.

— Твоята работа е да се държиш нахално и инатливо?

— Не, държа се нахално и инатливо и в свободното си време. Моята работа е да държа такива като теб далеч от Далинар Колин.

— Гарантирам, че ще настоява да ме види.

— Е, ще ми простиш, задето не вярвам на думата на една рогоядска принцеса. Искаш ли да похапнеш малко черупки, докато хората ми те водят към тъмницата?

Добре, достатъчно.

— Тъмницата звучи чудесно! — отвърна тя. — Там поне ще бъда далеч от теб, малоумнико!

— Само за малко. Ще намина да те разпитам.

— Моля? Не мога ли да получа нещо по-приятно? Екзекуция например?

— Мислиш ли, че мога да намеря палач, дето да изтрае дрънканиците ти достатъчно дълго, та да нагласи въжето?

— Е, ако искаш да ме убиеш, и дъхът ти може да свърши тая работа.

Той почервеня, а неколцина от гвардейците наблизо се закискаха. Опитаха да потиснат смеха си, когато капитан Каладин ги изгледа.

— Не ти завиждам — обърна се той към нея. — Трябва да съм наблизо, за да може дъхът ми да убива, докато твоето лице може да убие всеки мъж от разстояние.

— Всеки мъж? — попита тя. — Е, при теб не действа. Май това доказва, че не си кой знае какъв мъж.

— Грешка на езика. Нямах предвид всеки мъж, а само мъжките от твоя вид — но не се притеснявай, ще се погрижа чулите ни да не се доближават твърде много.

— О, значи родителите ти са наблизо?

Очите му се ококориха и май за пръв път тя наистина успя да влезе под кожата му.

— Родителите ми нямат нищо общо с това.

— Да, звучи разумно. Предполагам, че не искат да имат нищо общо с теб.

— Поне предците ми са имали достатъчно разсъдък да не се сродят с някой сюнгер — изстреля той, вероятно намеквайки за червената й коса.

— Аз пък поне зная кои са родителите ми! — върна му тя.

И двамата се гледаха яростно. Някаква част от Шалан изпитваше задоволство, че го застави да се ядоса, при все че от горещината по лицето си усещаше, че и тя се е разярила. Ясна щеше да бъде разочарована. Колко често бе опитвала да накара Шалан да владее езика си? Истинското остроумие беше овладяното остроумие. Не биваше да бъде оставяно да се носи на воля, както и стрелата не трябваше да се пуска напосоки.

За пръв път Шалан осъзна, че големият коридор е притихнал. Множеството войници и прислужници зяпаха нея и офицера.

— Ба!

Каладин се освободи от ръката й — тя не го бе пуснала, след като прикова вниманието му.

— Променям мнението си за теб. Очевидно си високородна светлоока. Само те са в състояние да се държат така влудяващо.

И той се отдалечи към стаята на краля.

До нея Вата видимо се отпусна.

— Да се надвиквате с началника на гвардията на Върховния принц Далинар? — прошепна й той. — Това разумно ли беше?

— Ние предизвикахме произшествие — отвърна тя, докато се успокояваше. — Сега Далинар Колин ще чуе за това. Гвардеецът няма да може да удържи идването ми в тайна от него.

Вата се поколеба.

— Значи е било част от план?

— Не — отвърна Шалан. — Не съм толкова умна. Но ще подейства.

Тя погледна Газ, когото гвардейците на Каладин освободиха. Той дойде при тях двамата, но продължаваха да ги наблюдават внимателно.

— Дори и за дезертьор си страхливец, Газ — прошепна Вата под мустак.

— Как така го познаваш? — запита го Шалан.

— Той беше роб — обясни Газ — в дърводелския двор, където работех и аз. Проклет човек. Той е опасен, Сиятелна. Буен, създава неприятности. Нямам представа как се е издигнал до толкова високо положение за толкова кратко време.

Каладин не бе влязъл в залата за съвещания. Миг по-късно обаче вратите й проскърцаха. Явно срещата бе приключила или имаше прекъсване. Неколцина адютанти влязоха, за да проверят дали техните Върховни принцове не се нуждаят от нещо, а стражите се разприказваха. Капитан Каладин я изгледа, после неохотно влезе, понесъл листа хартия в ръка.

Шалан се застави да стои със скръстени отпред ръце — едната закрита, а другата не — за да не изглежда притеснена. Най-накрая Каладин се показа, ядосан, ала покорен. Той я посочи с пръст, а после врътна палец през рамо и й направи знак да влезе. Гвардейците му я пуснаха да мине, но спряха Вата, когато той опита да я последва.

Шалан му махна да стои, пое дълбоко дъх, после премина през тълпата от войници и адютанти и влезе в съвещателната зала на краля.