Брандън Сандърсън
Сияйни слова (55)

35
Умноженото натоварване от едновременния дренаж на енергията

„Също тъй, след като установили правилата си за естеството на разположението на всяка връзка, те я нарекли връзката Наел, имайки предвид нейното отражение върху душите на ония, що са обхванати от нея. В това описание всяка връзка се отнася към силите, които движат самия Рошар — десет стихии, наречени една през друга, и по две за всеки орден. В светлината на това може да се види, че всеки орден по необходимост ще споделя една Стихия с всеки от разположените до него.“

Из „Сияйни слова“, глава 8, страница 6

Адолин хвърли Меча си.

Владеенето на оръжията беше повече от упражняването на позициите и привикването на твърде лековатата фехтовка. Майсторът на Меча се учеше да върши повече неща с връзката си. Той научаваше да нарежда на Острието да остане на място след като е било пуснато, а и да го призовава от ръцете на онези, които може да са го взели. Мечоносецът узнаваше, че човекът и оръжието в някои отношения са едно. Мечът ставаше част от душата на човека.

Адолин се бе научил да владее Острието си по този начин. Като правило. Днес оръжието изчезваше почти незабавно, след като напуснеше пръстите му.

Дългото сребристо Острие се превръщаше в бяла па̀ра, запазваше очертанията си съвсем за кратко, като пръстенче дим — преди да избухне във вид на усукани бели ивици. Адолин ядосано ръмжеше и крачеше напред-назад на платото с протегната настрана ръка, докато призоваваше отново оръжието си. Десет удара на сърцето. Понякога приличаше на вечност.

Носеше Бронята без шлема — поставен на върха на една скала наблизо — и косата му се вееше свободно на ранния сутрешен вятър. Бронята му трябваше — лявото му рамо и страна представляваха огромно пурпурно натъртване. Главата продължаваше да го боли от удара в земята при нападението на убиеца миналата нощ. Без Бронята днес изобщо нямаше да е толкова ловък.

Освен това той имаше нужда от силата й. Продължаваше да гледа през рамо и очакваше убиецът да се намира там. Изкара цялата минала нощ буден — седнал на пода пред стаята на баща си, облечен в Броня, опрял ръце на колене, докато дъвчеше щърбокор, за да не заспи.

Веднъж го бяха спипали без Бронята му. Повече не.

И какво ще правиш?, запита той себе си, когато Острието му се появи отново. Ще я носиш непрекъснато?

Такива въпроси задаваше разумната му част. Точно сега не желаеше да бъде разумен.

Той отръска водните капчици от Меча, после го завъртя и замахна с него, като предаваше мислените заповеди, които щяха да му наредят да остане цял. Още веднъж оръжието се изпари мигновено след отделянето от ръката му. Не измина дори и половината разстояние до скалното образувание, в което се беше прицелил.

Какво му ставаше? Бе овладял командите на Меча преди години. Наистина, не беше упражнявал често хвърлянето на Острието — такива работи не се допускаха на дуелите, а и през ум не му бе минавало, че ще трябва да използва хватката. Това беше преди да го притиснат на тавана на някакъв коридор, неспособен да се изправи като хората срещу убиеца.

Адолин отиде до края на платото и погледна към неравните простори на Пустите равнини. Наблизо го наблюдаваха трима телохранители. Смехотворно. Какво щяха да направят трима мостови, ако Убиецът в бяло се завърнеше?

Каладин се представи прилично при нападението, рече си Адолин. По-прилично от теб. Човекът се оказа подозрително добър.

Според Ренарин Адолин беше несправедлив към капитана на мостовите, но около този човек имаше нещо необичайно. Повече от отношението му — от това как сякаш ти оказва благодеяние, когато заговори с теб. Повече от това, дето изглеждаше мрачен по отношение на всичко, ядосан на самия свят. Беше откровено неприятен, ала Адолин познаваше много неприятни хора.

Каладин беше и странен. По начин, който Адолин не можеше да обясни.

Е, затова пък хората на Каладин просто си изпълняваха задълженията. Нямаше нужда да ги дразни, затова им се усмихна.

Мечът на Адолин отново падна в ръката му — твърде лек за големината си. Винаги бе изпитвал някаква сила, когато го държеше. Досега Адолин не се беше чувствал немощен с надяната Броня и с Меч. Дори и обкръжен от паршендите, дори и уверен, че ще умре, той все още усещаше мощ.

А къде бе това усещане сега?

Той се обърна и хвърли оръжието, съсредоточен, както го беше учил Захел преди години; изпрати пряка заповед на Меча, като си представи какво иска да направи той. Оръжието се задържа цяло, завъртя се и проблесна във въздуха. Заби се до дръжката в камъка на скалата. Адолин изпусна дълбока въздишка. Най-после. Той го освободи и Острието изсвистя до мъгла, която изтече като ручейче от разреза.

— Да вървим — обърна се той към телохранителите си, хвана шлема от скалата и се запъти към близкия лагер. Както и можеше да се очаква, ръбът на образувалия стана кратер беше най-изронен тук, на изток. Военният лагер се беше разлял като счупено яйце от костенурка, а с течение на времето бе започнал и да пропълзява върху околните плата.

От този източник на цивилизацията излизаше видимо странно шествие. Множеството арденти в дълги одеяния пееха в хармония, наобиколили паршите, които носеха високо вдигнати като копия големи пръти. Между прътите проблясваше копринен плат, четиридесет стъпки широк; той се бръчкаше на вятъра и прикриваше нещо в средата.

Превръщатели? Обикновено не ги вадеха през деня.

— Чакайте тук — нареди той на охраната си и се затича към ардентите.

Тримата мостови се подчиниха. Ако Каладин беше с тях, щеше да настоява да го последва. Може би държането му бе последица от неговото особено положение. Защо баща му постави един тъмноок войник извън веригата на началство и подчинение? Адолин държеше хората да бъдат уважавани и с тях да се отнасят почтено независимо от цвета на очите, но Всемогъщият бе поставил някои начело, а други — под тях. Просто естественият порядък беше такъв.

Понеслите прътите парши го погледнаха как идва, после сведоха очи към земята. Близките арденти го пропуснаха да мине, при все че им беше неудобно. Адолин можеше да вижда Превръщателите, но не и докато действат.

Във временната копринена стая Адолин намери Кадаш — един от най-старшите арденти на Далинар. Високият мъж някога е бил войник, както показваха белезите по главата му. Той говореше на арденти в кървавочервени одежди.

Превръщатели. Думата означаваше извършващите действието хора и използваните от тях фабриали. Кадаш не бе Превръщател; носеше обикновената сива роба наместо червена, главата му беше обръсната, а лицето — подчертано от квадратната брада. Той видя Адолин, поколеба се, после почтително склони глава. Като всички арденти, и Кадаш бе формално роб.

Такива бяха и петимата Превръщатели. Всеки стоеше прав, с опряна на гърдите дясна ръка, с искрящ фабриал на опакото на дланта. Единият от ардентите изгледа Адолин.

Отче на Бурите — този поглед не бе напълно човешки, вече не. Продължителната употреба на Превръщателя беше променила очите, тъй че те блестяха като скъпоценни камъни. Кожата на жената се беше втвърдила в нещо като камък — гладка, с тънки пукнатини. Все едно беше живо изваяние.

Кадаш се насочи към Адолин.

— Сиятелни господарю — започна той. — Нямах представа, че идвате да надзиравате.

— Не съм дошъл да надзиравам — отвърна Адолин и неловко изгледа Превръщателите. — Просто съм изненадан. Не го ли вършите обикновено нощем?

— Повече не можем да си го позволим, Сиятелни — обясни Кадаш. — Към Превръщателите има отправени твърде много поръчки. Сгради, храна, отстраняване на отпадъци… За да сме в състояние да направим всичко, ще ни се наложи да обучим множество арденти на всеки фабриал, а после да работим с тях на смени. Баща Ви даде одобрението си по-рано тази седмица.

Това привлече погледите на ардентите в червени дрехи. Какво ли си мислеха за това, че някой друг ще се обучава на техните фабриали? Почти изцяло отчуждените им изражения бяха непроницаеми.

— Разбирам — рече Адолин. В името на Бурите, ние зависим изключително много от тези неща. Всички приказваха за Мечовете и Броните, за преимуществата от тях във войната. В действителност обаче, странните фабриали — и създаваното от тях зърно — позволиха войната да протече по досегашния начин.

— Можем ли да продължим, Сиятелни? — попита го Кадаш.

Адолин кимна, Кадаш се върна при петимата и отдаде няколко кратки нареждания. Говореше бързо и напрегнато. Беше странно човек да наблюдава това при него — обикновено Кадаш бе спокоен и невъзмутим. Превръщателите се отразяваха така на всички.

Петимата запяха тихо — в съзвучие с пеещите отвън арденти. После пристъпиха напред, вдигнаха ръце в една линия и Адолин усети как лицето му се изпотява; потта изстина от вятъра, успял да се промъкне покрай копринените стени.

Най-напред нямаше нищо. После камък.

На Адолин му се стори, че забеляза как за кратко се събира мъглица — както при появата на Острие — когато се появи дебелата стена. Вятърът задуха навътре, сякаш издърпан от създаващата се скала; той накара дрехите да заплющят силно, да се изопват и да се въртят във въздуха. Защо вятърът духаше навътре? Не трябваше ли да бъде издухван навън от камъка, който го измества?

Грамадната преграда повдигна плата и от двете страни; копринените платове се издуха навън и се надигнаха високо във въздуха.

— Ще ни трябват по-дълги пръти — промърмори сам на себе си Кадаш.

Каменната стена изглеждаше обикновено като казармите, но формата й беше нова. Гладка откъм лагерите, от обратната страна тя бе скосена като клин. Адолин позна — баща му от месеци обмисляше да построи нещо такова.

— Ветролом! — възкликна той. — Това е чудесно, Кадаш.

— Е, да, баща Ви явно хареса предложението. Няколко десетки такива стени тук, и строителните работилници ще могат да се разпрострат върху цялото плато без страх от бурите.

Това не беше изцяло вярно. Човек винаги трябваше да се притеснява от бурите, понеже можеха да подхвърлят канари и да духат достатъчно силно, за да извадят сгради от основите им. Добрият здрав ветролом щеше да е истинска благословия от Всемогъщия тук, на равнината на бурите.

Превръщателите се оттеглиха, без да разговарят с останалите арденти. Паршите се завтекоха, за да не изостанат — застаналите от другата страна на преградата се затичаха покрай нея, откриха заграждението и новата постройка излезе от него. Подминаха Адолин и Кадаш и ги оставиха на платото, в сянката на голямото ново каменно съоръжение.

Копринената стена се събра отново и закри гледката към Превръщателите. Точно преди това Адолин забеляза ръката на един от Превръщателите. Блясъкът на фабриала бе изчезнал. Вероятно един или повече от скъпоценните камъни в него се беше счупил.

— Все още ми се струва невероятно — поде Кадаш и вдигна поглед към каменната преграда. — Дори и след толкова години. Ако ни трябва доказателство за присъствието на Всемогъщия в нашия живот, то това е то.

Около него се завъртяха златни духчета на славата.

— Сияйните са можели да Превръщат, нали? — попита Адолин.

— Записано е, че са можели — внимателно отвърна Кадаш. Измяната — думата за изоставянето на човешкия род от Сияйните — често биваше възприемана като белег за провала на воринизма като религия. Начинът, по който църквата е опитвала да вземе властта през последвалите векове, беше още по-притеснителен.

— Какво още са можели да правят Сияйните? — продължи Адолин. — Притежавали са особени сили, нали така?

— Не съм чел подробно за това, Сиятелни — отвърна Кадаш. — Може би е трябвало да прекарам повече време в изучаването им, та поне да не забравя за злото на гордостта. Непременно ще го направя, Сиятелни, за да остана верен и да помня къде е мястото на ардентите.

— Кадаш — продължи Адолин, докато гледаше как блестящото шествие се отдалечава, — нуждая се незабавно от сведения, а не от смирение. Убиецът в бяло се завърна.

Кадаш зина.

— Бъркотията в двореца миналата вечер? Слуховете са верни?

— Да.

Нямаше смисъл да го крие. Баща му и кралят бяха съобщили на Върховните принцове и обмисляха как да го направят достояние на всички останали.

Адолин посрещна погледа на ардента.

— Този убиец вървеше по стените, като че земното притегляне не бе нищо за него. Падна от сто стъпки и не се удари. Приличаше на Пустоносен, на въплътена смърт. Питам те отново. Какво са можели да вършат Сияйните? Приписват ли им се такива умения?

— Такива, че и по-големи, Сиятелни — прошепна Кадаш с пребледняло лице. — Говорил съм с някои от войниците, оцелели при онази първа ужасна нощ, когато старият крал бе убит. Смятах, че това, което твърдяха да са видели, е следствие от раняването…

— Трябва да знам — отсече Адолин. — Проучи го. Чети. Кажи ми какво може да стори тая твар. Трябва да знаем как да се сражаваме с него. Той ще се завърне.

— Да — съгласи се Кадаш, видимо разтърсен. — Но… Адолин? Ако думите ти са верни… В името на Бурите! Това би могло да означава, че Сияйните не са мъртви.

— Знам.

— Всемогъщият да ни опази — прошепна Кадаш.

* * *

Навани Колин обичаше военните лагери. В обикновените градове всичко беше толкова оплетено. Магазините се намираха не където трябва, улиците не се движеха по права линия.

Мъжете и жените от войската обаче ценяха порядъка и разума — поне по-добрите от тях. Становете им го показваха. Казармите в спретнати редици, магазините съсредоточени на пазарите, а не изникнали на всеки ъгъл. От мястото си, на върха на кулата за наблюдения, тя можеше да види голяма част от лагера на Далинар. Толкова подреден, толкова изчислен.

Това отличаваше хората — вземаш дивия, неподреден свят и правиш от него нещо логично. Човек можеше да свърши толкова повече неща, когато всичко си е на мястото, когато лесно може да намери нужната му вещ или човек. Творчеството го изискваше.

И наистина, внимателната подготовка бе водата, която подхранва нововъведенията.

Тя вдиша дълбоко и се обърна към инженерната площадка, покрила източната половина от военния лагер на Далинар.

— Слушайте всички! — провикна се тя. — Да опитаме!

Изпитанието бе подготвено дълго преди нападението на убиеца и тя реши да действа. Какво друго да прави? Да си седи и да се притеснява?

Пространството долу закипя от работа. Нейното място за наблюдение се издигаше на двадесет и пет стъпки и й даваше добра видимост към площадката. Около нея стояха дузина арденти и учени — даже и Матаин и още няколко бурегадатели. Все още не бе сигурна какво смята за тях — прекарваха твърде много време в нумерология и тълкуване на ветровете. Наричаха го наука — като опит да заобиколят воринските забрани за предсказване на бъдещето.

От време на време предлагаха по нещо полезно. Тя ги беше поканила по тази причина — а и защото искаше да ги държи под око.

Предметът на нейното внимание и на днешното изпитание беше голяма кръгла платформа в средата на инженерната площадка. Дървената постройка приличаше на връх на обсадна кула, отрязан и поставен на земята. Увенчаваха я зъбери с поставени на тях кукли — от тези, с които войниците си служеха при упражняване на стрелба с лък. Близо до платформата се намираше висока, оплетена в скеле дървена кула. По скелето сновяха работниците и проверяваха дали нещата действат.

— Наистина трябва да прочетете това, Навани — продума Рушу и огледа някакъв доклад. Младата жена бе ардент и нямаше никакво право да показва такива разкошни мигли или изискани черти. Рушу бе станала ардент, за да избяга от ухажванията на мъжете. Глупав избор — предвид това, че ардентите-мъже винаги искаха да работят с нея. За щастие, тя беше и умна. Навани винаги можеше да използва някой умен човек.

— Ще го чета по-късно — отвърна тя с леко укорителен глас. — Сега имаме работа за вършене, Рушу.

— … променял се е, дори когато е бил в съседната стая — замънка Рушу и прелисти на друга страница. — Повторяемо и измеримо. Засега само духчета на пламъка, но и толкова много други възможни приложения…

— Рушу — прекъсна я Навани, този път малко по-твърдо. — Изпитанието?

— О! Простете, Сиятелна — жената натъпка сгънатите страници в някакъв джоб на дрехата си, после прокара ръка по бръснатата си глава и се намръщи.

— Навани, не сте ли се запитвали защо Всемогъщият е дал бради на мъжете, но не и на жените? И в тази връзка, защо се смята за женствено една жена да носи дълга коса? Не би ли трябвало по-дългата коса да е мъжка черта? Мнозина от тях имат доста коса, нали така.

— Съсредоточи се, дете — рече й Навани. — Искам да гледаш, докато се провежда изпитанието.

Тя се обърна към останалите.

— Това се отнася и за всички вас. Ако това нещо отново се разбие в земята, не искам да губя още една седмица в опити да разбера какво не е било наред!

Хората кимнаха и Навани усети как я изпълва въодушевление, как част от напрежението от снощното нападение най-накрая я напуска. Тя мислено прегледа протокола за изпитанието. Хората са далеч от опасност… Ардентите са на различни платформи наблизо и напрегнато наблюдават с писалки и хартия, за да записват… Камъните са заредени…

Всичко бе направено и проверено три пъти. Тя пристъпи към предната част на платформата, стисна здраво парапета със свободната и със скритата в ръкавица ръка — и благослови Всемогъщия за туй, че добрият проект с фабриали разсейва. Най-напред тя използваше точно този, за да се освободи от притесненията за Ясна, макар най-накрая да разбра, че дъщеря й ще е наред. Наистина, според последните съобщения, корабът бил изчезнал заедно с целия екипаж; не за пръв път обаче се говореше за сполетяло Ясна бедствие. Тя си играеше с опасността като дете с уловен кремлинг и винаги се измъкваше.

Но завръщането на убиеца… О, Отче на Бурите. Ако отнесеше Далинар, както направи с Гавилар…

— Дайте знак — обърна се тя към ардентите. — Проверили сме всичко повече пъти, отколкото има полза.

Ардентите кимнаха и писаха по далекосъобщителя на работниците долу. Навани ядосано отбеляза, че на инженерната площадка се е донесла фигура в синя Броня, с шлем под мишница и рошава копа руси, изпъстрени с черно коси. Стражата трябваше да не допуска хора, но забраната не бе в сила за наследника на Върховния принц. Е, Адолин щеше да се усети да се държи на разстояние. Надяваше се да се усети.

Обърна се към дървената кула. Ардентите на върха бяха задействали фабриалите, слизаха по страничните стълби и издърпваха резетата. Щом слязоха, работниците внимателно изтеглиха кулата на колелцата й. Тази кула бе единственото нещо, което държеше платформата на мястото й. Без нея тя щеше да падне.

Ала остана на мястото си — невъзможно, но висеше във въздуха. Дъхът на Навани спря. Със земята я свързваха само две макари и въжета, но те не крепяха нищо. Сега дебелата квадратна маса дърво се рееше във въздуха без нищо да я поддържа.

Ардентите около Навани замърмориха напрегнато. А сега и истинското изпитание. Навани махна, хората в ниското завъртяха ръчките на макарите и задърпаха надолу летящата дървена площадка. Площадката на стрелците наблизо се разтресе, заклати се, после започна да се издига във въздуха, като се движеше точно обратно на платформата.

— Работи! — възкликна Рушу.

— Това поклащане не ми харесва — рече Фалилар. Старият ардент и инженер почеса брадата си. — Издигането трябва да бъде по-плавно.

— Не пада — възрази Навани. — Аз го виждам така.

— Ако ветровете го позволяваха, бих отишла там горе — каза Рушу и вдигна далекоглед. — Не мога да видя дори и искрица от скъпоценните камъни. Ами ако се напукват?

— Тогава някак ще го установим — отвърна Навани, макар че в действителност не би имала нищо против лично да застане на върха на издигащата се площадка. Далинар щеше да получи сърдечен пристъп, ако научеше, че тя върши нещо такова. Беше мил мъж, но малко нещо твърде грижовен. Донякъде както бурите са малко нещо ветровити.

Площадката се заклатушка нагоре. Правеше го, все едно я дърпаха, при все че изобщо нямаше опора. Най-накрая се издигна. Дървеният квадрат, който висеше във въздуха, вече беше опрял земята и го бяха привързали. Кръглата площадка пък висеше във въздуха, леко килната.

И не падна.

Адолин изтропа по стълбите до наблюдателната площадка — цялото построение загърмя и се раздруса от Бронята му. Когато стигна до нея, останалите учени си говореха и ожесточено дращеха по бележките си. Около тях се бяха надигнали мънички духчета на логиката във вид на буреносни облачета.

Беше подействало. Най-накрая.

— Ей — поздрави Адолин, — тази платформа лети ли?

— А ти едва сега ли го забелязваш, скъпи? — попита го Навани.

Той се почеса по главата.

— Бях разсеян, лельо. Хм. Това… Това наистина е необичайно.

Изглеждаше разтревожен.

— Какво? — попита го Навани.

— То е, искам да кажа, като…

Той. Убиецът, който — според Адолин и Далинар — някак си беше заповядвал на духчетата на притеглянето.

Навани погледна към учените.

— Защо не слезете долу и не ги накарате да свалят платформата? Можете да прегледате скъпоценните камъни и да видите дали няма някой счупен.

Останалите го възприеха като нареждане да се отдалечат и оживено слязоха по стълбите, но Рушу — милата Рушу — остана.

— О! — възкликна тя. — Ще бъде по-добре да наблюдавам оттук, в случай че…

— Аз желая да говоря с племенника си. Насаме, ако обичаш.

Понякога при работата с учените човек трябваше да бъде малко рязък.

Рушу се изчерви, поклони се и забързано се отдалечи. Адолин пристъпи към парапета. Трудно беше да не се усещаш незначителна до мъж в Броня, и когато той се опря, на нея й се стори, че може да чуе как дървото простенва от силата на хватката му. Можеше да счупи парапета, без да се замисля.

Аз ще измисля как да постигна повече с това, рече си тя. Не беше воин, ала може би бе в състояние да стори нещо в защита на семейството си. Колкото повече разбираше тайните на технологията и силата на затворените в скъпоценни камъни духчета, толкова се доближаваше до намирането на търсеното от нея.

Адолин гледаше ръката й. О, той най-накрая го забеляза, нали?

— Лельо? — напрегнато я запита той. — Ръкавица?

— Много по-практично — отвърна тя, вдигна скритата си ръка и пошавна с пръсти. — О, не гледай така. Тъмнооките жени го правят постоянно.

— Ти не си тъмноока.

— Аз съм вдовстващата кралица — възрази Навани. — Никого не го е грижа какво върша аз, в името на Преизподнята. Мога да се разхождам съвсем гола, а те просто ще клатят глави и ще приказват колко съм ексцентрична.

Адолин въздъхна, но остави въпроса и вместо това кимна към площадката.

— Как го направи?

— Свързани фабриали — започна Навани. — Мъчнотията беше да открием начин да превъзмогнем структурните слабости на скъпоценните камъни, които лесно се повреждат от умноженото натоварване от едновременния дренаж на енергията и от физическото износване. Ние…

Тя спря, щом долови как погледът на Адолин се изцъкли. За повечето свързани с доброто общество работи той бе умен млад мъж, но нямаше никаква склонност към науките. Навани се усмихна и премина на обикновен език.

— Ако срежеш един скъпоценен камък за фабриали по определен начин — поде тя — можеш да свържеш двете части така, че да подражават на движенията си. Като далекосъобщител.

— Аха — отвърна Адолин.

— Е — продължи Навани, — ние също така можем да създадем две части, които се движат в противоположни посоки. Заредихме пода на площадката с такива камъни и поставихме половинките им в дървения квадрат. Щом ги задействаме всичките — тъй че да подражават на обратно едни на други — можем да свалим едната платформа долу, а другата да издигнем.

— Ха — изрече Адолин. — Можеш ли да го задействаш на бойното поле?

Разбира се, Далинар я бе запитал точно същото, когато тя му показа чертежите.

— Точно сега близостта е проблем — продължи тя. — Колкото повече се раздалечават двете части, толкова по-слабо е взаимодействието им, от което по-лесно се повреждат. Това не се наблюдава при нещо като далекосъобщителя, но при работата с големи маси… Е, вероятно ще могат да работят на Пустите равнини. Сега нашата цел е това. Можете да затътрите една там, после да я задействате и да ни пишете по далекосъобщителя. Ние ще свалим платформата тук, а стрелците ви ще се издигнат на петдесет стъпки, за да имат съвършена позиция за стрелба.

Това най-накрая явно въодушеви Адолин.

— Неприятелят няма да може да го събори или да се изкачи на него! Отче на Бурите. Тактическото предимство!

— Точно така.

— Не звучиш въодушевена.

— Въодушевена съм, скъпи — отвърна Навани. — Но това не е най-дръзката идея, която имахме за тази техника. Въобще не.

Той се намръщи.

— Точно сега всичко е много техническо и теоретично — усмихнато обясни Навани. — Но почакай. Когато видиш какво мислят ардентите…

— Не ти? — попита Адолин.

— Аз съм техен покровител, скъпи — отговори му тя и го потупа по ръката. — Нямам време да чертая всички диаграми и фигури, дори и да бях на висотата на задачата.

Тя погледна събралите се долу арденти и жени-учени — те оглеждаха пода на площадката.

— Просто те ме търпят.

— Определено има нещо повече от това.

Може би в някакъв друг живот. Сигурна бе, че някои от тях я възприемат като колега. За мнозина обаче бе жената, която ги подкрепя парично, за да има нови фабриали, та да се хвали по приемите. Може би беше точно това. Една високопоставена светлоока дама трябваше да има някакви увлечения, нали така?

— Предполагам, че си дошъл да ме придружиш до срещата?

Върховните принцове, размърдали се покрай нападението на убиеца, поискаха Елокар да се срещне с тях днес.

Адолин кимна, трепна и погледна през рамо — чу шум и по инстинкт пристъпи, за да застане между Навани и каквото и да е. Шумът обаче бе предизвикан просто от работници — те отстраняваха една от страничните подпори на грамадните механични мостове на Далинар. Това всъщност беше главното предназначение на инженерната площадка — Навани просто я бе обсебила за изпитанието.

Тя протегна ръка към него.

— Лош си като баща си.

— Може би съм — отговори той и пое ръката й. Бронираната му ръка може би притесняваше някои жени, но леля му бе в близост до Брони много, много по-често от повечето.

Заслизаха заедно по широките стъпала.

— Лельо — започна той. — Ти, хм, правила ли си нещо, за да насърчиш ухажването от страна на баща ми? Между двама ви, искам да кажа.

За момче, изкарало половината си живот в задявки с всичко в рокля, той определено се изчерви силно при тези думи.

— Дали съм го насърчила? — обърна се Навани. — Сторих повече от това, дете мое. Всъщност трябваше да го прелъстя. Баща ти определено е упорит.

— Не съм го забелязал — сухо отвърна Адолин. — Разбираш ли колко по-трудно си направила положението му? Той опитва да застави останалите Върховни принцове да следват Кодекса, като си служи с юздата на честта, ала показно пренебрегва нещо подобно.

— Досаден обичай.

— Изглежда си щастлива да пренебрегваш само досадните за теб обичаи, а очакваш от нас да следваме всички останали.

— Разбира се — усмихнато отговори Навани. — Не си ли го установил досега?

Изражението на Адолин помръкна.

— Не се муси — рече му Навани. — Засега си свободен от годежното писмо, понеже Ясна очевидно е решила да се запилее нанякъде. Все още няма да имам възможността да те оженя, поне не и докато не се появи.

Доколкото я познаваше, това можеше да стане утре — или след месеци.

— Не се муся — отрече Адолин.

— Разбира се, че не — съгласи се леля му и го потупа по ръката, щом стигнаха края на стълбите. — Да вървим в двореца. Не знам дали баща ти ще може да отложи срещата заради закъснението ни.