Брандън Сандърсън
Сияйни слова (52)

I-7
Талн

Пламтящи огньове, ала вече угаснали. Горещина, която изпитва, когато другите не я усещат. Неговите писъци, които никой не чуваше. Върховното изтезание, понеже то означаваше живот.

— Той все така си гледа, Ваше Величество.

Думи.

— Явно не вижда нищо. Понякога мърмори. Понякога вика. Но винаги гледа в една точка.

Дарът и думите. Не е негов. Никога не е бил негов. Сега е негов.

— В името на Бурите, ужасно е, нали? Трябваше да извървя целия път с това, Ваше Величество. Да го слушам как нарежда отзад в каруцата половината време. А през останалото време го усещам как ме гледа в тила.

— А Шутът? Ти го спомена.

— Той тръгна с мен, Ваше Величество. На втория ден обаче каза, че му трябвал камък.

— Камък.

— Да, Ваше Величество. Изскокна от каруцата, намери един, после, се удари с него по главата, Ваше Величество. Направи го три или четири пъти. Върна се при каруцата с особена усмивка и каза… хъм…

— Да?

— Е, каза, че му трябвало, хъм, запомних го за Вас. Каза: „Трябва ми обективна основа за сравнение, с която да преценя твоята компания. Смятам я за някъде между четири-пет удара.“ Не разбирам добре какво е имал предвид, сир. Май ми се подиграваше.

— Можеш да се обзаложиш.

Защо не крещяха? Тази горещина! На смъртта. На смъртта и на мъртвите, и на мъртвите и техните разговори, и на това да не крещиш за смъртта, освен за смъртта, която не дойде.

— След това, Ваше Величество, Шутът просто, така де, избяга. Към хълмовете. Като някакъв проклет рогоядец.

— Не опитвай да проумееш Шута, Бордин. Само ще си причиниш болка.

— Да, Сиятелни господарю.

— Този Шут ми харесва.

— Разбираме това, Елокар.

— Честно казано, Ваше Величество, предпочитах лудия за дружина.

— Много ясно. Ако на хората им харесваше близостта му, нямаше да го бива много като Шут, нали така?

Горяха. Стените горяха. Подът гореше. Пламъкът и вътрешността на там, където не можеш да бъдеш, а след това и въобще не можеш да бъдеш. Къде?

Пътуване. Вода? Колела?

Огън. Да, огън.

— Можеш ли да ме чуеш, безумецо?

— Елокар, погледни го. Съмнявам се, че разбира.

— Аз съм Таленел’ Елин, Вестителят на Войната.

Глас. Той говореше. Той не го осъзнаваше. Думите идваха както винаги.

— Какво беше това? Говори по-високо, човече.

— Времето на Завръщането, на Опустошението, е близо. Трябва да се подготвим. Вие ще сте забравили много след разрухата от миналото.

— Мога да разбера нещо от това, Елокар. На алетски е. Северно произношение. Не го очаквах от някого с толкова тъмна кожа.

— От къде взе Меча, безумецо? Кажи ми. Повечето Мечове се предават от поколение на поколение, а произходът и историята им се записват. Този е напълно непознат. От кого си го взел?

— Калак ще ви научи да леете бронз, ако сте го забравили. Направо ще Превръщаме метални блокове за вас. Щеше ми се да можехме да ви научим на стоманата, но леенето е много по-лесно от коването, а вие трябва да имате нещо, което да може да се прави бързо. Каменните ви сечива няма да свършат работа срещу това, което се задава.

— Той каза нещо за бронз. И за камък?

— Ведел може да обучи хирурзите ви, а Йезриен… той ще ви научи да водите войска. Толкова много неща се забравят между Завръщанията…

— Мечът! Къде го намери?

— Как го отдели от него, Бордин?

— Ние не го отделихме, Сиятелни господарю. Той просто го изпусна.

— И оръжието не изчезна? Значи не е обвързано. Не ще да го е държал дълго време. Очите му с този цвят ли бяха, когато го намерихте?

— Да, господарю. Тъмноок с Острие. Необичайна гледка.

— Аз ще обуча войниците ви. Трябва ни време. Ишар непрекъснато говори за някакъв начин опитът да не се губел след Опустошенията. А вие сте открили нещо неочаквано. Ние ще го използваме. Повелителите на Стихиите да действат като стража… Рицари…

— Все това казва, Ваше Величество. Като мрънка, хъм, просто го повтаря. Все едно и също. Не мисля, че въобще разбира какво приказва. Особено е как изражението му не се променя, докато говори.

— Това е алетско произношение.

— Изглежда тъй, все едно е живял из пустошта известно време, с тая дълга коса и изпочупени нокти. Може би някой селянин е загубил обезумелия си баща.

— А Острието, Елокар?

— Определено не мислиш, че е негово, чичо.

— Идните дни ще бъдат трудни, но с подготовка човешкият род ще оцелее. Трябва да ме заведете при управниците си. Останалите Вестители скоро ще се присъединят към нас.

— В тези дни съм склонен да мисля всичко. Ваше Величество, предлагам да го изпратите при ардентите. Може би те ще успеят да помогнат на ума му да се възстанови.

— Какво ще правиш с Острието?

— Уверен съм, че можем да му намерим добро приложение. Всъщност, току-що ми хрумна нещо. Бордин, ти може да ми потрябваш.

— Каквото пожелаете, Сиятелни господарю.

— Мисля… мисля, че закъснях… този път…

Колко отдавна беше?

Колко отдавна беше?

Колко отдавна беше?

Колко отдавна беше?

Колко отдавна беше?

Колко отдавна беше?

Колко отдавна беше?

 

 

Твърде отдавна.