Брандън Сандърсън
Сияйни слова (5)

1
Сантид

„Ако трябва да съм напълно откровена, случилото се през последните два месеца се стовари върху мен. Смъртта, разрухата, загубата и болката са мое бреме. Трябваше да съзра как се задава. И трябваше да го спра.“

Из личния дневник на Навани Колин, Йесесес 1174 г.

Шалан стисна тънкия въгленов молив и начерта прави линии, излизащи от разположена на хоризонта сфера. Тя не бе съвсем слънцето, нито пък луната. Нахвърлените с въглен облаци сякаш се устремяваха към нея. А морето под тях… Рисунката не би могла да предаде необичайната природа на този океан, образуван не от вода, а от мънички мъниста от прозрачно стъкло.

Шалан потръпна при спомена за това място. Ясна знаеше за него много повече, отколкото би имала желание да обясни на повереницата си, а Шалан не знаеше как да попита. Как да поискаш отговор след измяна като тази на самата Шалан? От събитието бяха изминали само няколко дни, а Шалан все още не знаеше как точно ще се развият отношенията й с Ясна.

Корабът се разлюля, докато сменяше курса според вятъра; отгоре плющяха огромните платна. Шалан се принуди да сграбчи релинга със скритата си ръка, за да се закрепи. Според капитан Тозбек досега морето не било зле за тази част от Протока на дълговеждите. Все пак можеше да й се наложи да слезе долу, ако вълните и люлеенето се засилеха твърде много.

Шалан издиша и опита да се отпусне, докато корабът се наместваше. Над него задуха мразовит вятър и вятърни духчета прелетяха върху невидими въздушни потоци. Винаги щом морето станеше бурно, Шалан си припомняше онзи ден, чуждия океан от стъклени мъниста…

Тя отново погледна нарисуваното. Само беше зърнала мястото и скицата й не бе съвършена. Тя…

Намръщи се. Върху хартията й се бе образувала подобна на щампа шарка. Какво беше направила тя? Шарката бе широка почти колкото страницата — последователност от сложни линии с остри ъгли и повтарящи се очертания на върхове на стрели. Беше ли това последица от рисуването на онова особено място, което, според Ясна, се наричаше Морето на сенките? Шалан неохотно придвижи свободната си ръка и усети неестествените ръбчета по хартията.

Шарката се премести и се плъзна по страницата като кутре-брадвохрът под чаршаф.

Шалан изписка, скокна от стола и изпусна скицника на палубата. Неподвързаните листа паднаха на дъските, изпърхаха и се понесоха по вятъра. Моряците наоколо — тайленци с вдигнати над ушите дълги бели вежди — се втурнаха да помагат и да ловят листа из въздуха, преди да са изхвръкнали през борда.

— Добре ли сте, млада госпожице? — попита Тозбек и се отклони от разговора с един от хората си. Ниският, пълен капитан бе препасал широк пояс и носеше връхна дреха в червено и златно, в тон с шапката. Веждите му бяха сресани нагоре и разперени като ветрило над очите.

— Добре съм, капитане — отвърна Шалан. — Просто се уплаших.

Ялб пристъпи до нея и й подаде страниците.

— Вашите принадлежности, господарке.

Шалан повдигна вежда.

— Принадлежности?

— О, да — ухилено отговори младият моряк. — Упражнявам изисканите си думи. Те помагат на човек да намери прилична женска компания. Знаете, някоя млада госпожица, дето не мирише твърде лошо и са й останали поне няколко зъба.

— Прекрасно — отвърна Шалан и си взе листата. — Е, в зависимост от това какво определение някой дава на прекрасното.

Тя потисна по-нататъшните забележки и подозрително изгледа купчината листа в ръката си. Най-отгоре стоеше рисунката на Морето на сенките, вече без странните щамповани ръбчета.

— Какво стана? — попита Ялб. — Да не би някой кремлинг да е изпълзял изпод Вас или нещо такова?

Както обикновено, носеше разтворена отпред одежда и широки панталони.

— Нищо — тихо отвърна Шалан и натъпка страниците в чантичката си.

Ялб й отдаде чест — тя нямаше представа защо бе започнал да го прави — и се върна да връзва въжета с останалите моряци. Тя скоро дочу как мъжете около него избухват в смях, а когато го погледна, около главата му танцуваха духчета на славата. Те приемаха формата на малки сфери от светлина. Явно беше много горд от току-що пуснатата шега.

Тя се усмихна. Наистина беше късмет, че Тозбек се бе забавил в Карбрант. Харесваше екипажа му и беше доволна, че Ясна се спря на тях за пътуването. Шалан се отпусна на сандъка, нагласен до релинга по заповед на капитан Тозбек, та тя да може да се наслаждава на морето, докато плаваха. Трябваше да внимава с пръските, които не се отразяваха твърде добре на рисунките й, но докато моретата не бяха бурни, възможността да наблюдава водите си струваше неудобствата.

Наблюдателят на върха на въжетата нададе вик. Шалан примижа в показаната от него посока. Виждаха далечната суша и плаваха край нея. Всъщност миналата нощ бяха пристанали, за да се опазят от профучалата покрай тях буря. При плаване хората винаги искаха да са близо до пристанище — да се впуснеш в открито море при възможността да те изненада буря, си беше самоубийство.

Тъмното петно на север беше Мразовитата земя, ненаселена област покрай долния край на Рошар. От време на време тя забелязваше по-високи скали на юг. Тайлена, голямото островно кралство, образуваше друга преграда там. Проливите минаваха между тях.

Вахтеният бе забелязал нещо във вълните току на север от кораба — люлеещи се очертания, които най-напред изглеждаха като голям дънер. Не, беше много по-голямо и по-широко. Шалан се изправи и присви очи при приближаването им. Оказа се сводеста кафяво-зелена черупка, може би с големината на три привързани една към друга гребни лодки. Докато преминаваха, черупката се доближи край кораба и някак си успя да остане наравно с него; тя стърчеше приблизително на шест или осем стъпки над водата.

Сантид! Шалан се наведе над релинга и погледна надолу, докато моряците бърбореха оживено, а неколцина заедно с нея се надвесиха да зяпат създанието. Сантидите бяха толкова саможиви, че според някои от книгите й, били изчезнали и всички съвременни разкази за тях не заслужавали доверие.

— Вие носите късмет, млада госпожице! — със смях й рече Ялб, докато минаваше покрай нея с някакво въже. — Не сме виждали сантид от години.

— И все още не го виждате — отвърна му Шалан. — Само върха на черупката.

За нейно разочарование водата скриваше всичко останало — с изключение на сенките на нещо в дълбините, което можеше да бъдат дълги пипала, протегнати надолу. Според историите животните понякога следвали корабите с дни, чакали в морето, когато съдът влезел в пристанище, а след излизането му отново го следвали.

— Само черупката се вижда от тях — продължи Ялб. — В името на Страстите, това е добър знак!

Шалан стисна торбичката си. Взе си Спомен от създанието там долу — затвори очи и закрепи образа му в главата си, та да може да го нарисува точно.

Да нарисувам какво?, попита се тя. Някаква буца във водата?

В главата й взе да се заражда идея. Тя я произнесе на висок глас, преди да е успяла да си помисли по-хубавичко.

— Донеси ми това въже — обърна се тя към Ялб.

— Сиятелна? — попита той и се закова на място.

— Направи клуп в единия край — продължи тя и забързано остави торбичката на сандъка си. — Трябва да разгледам сантида. Всъщност никога не съм пъхвала глава под океанската вода. Солта затруднява ли виждането?

— Под водата? — пискливо произнесе Ялб.

— Не завързваш въжето.

— Понеже не съм някакъв проклет глупак! Капитанът ще ми откъсне главата, ако…

— Доведи някой приятел — настоя Шалан, не му обърна внимание и взе въжето, за да завърже единия му край на малък клуп. — Ще ме спуснеш през борда и аз ще зърна какво има под черупката. Разбираш ли, че никой изобщо не е правил рисунка на жив сантид? Всички избутани на брега са били изключително разложени. И щом като моряците смятат, че ловуването им носи лош късмет…

— Носи! — произнесе Ялб с още по-пронизителен глас. — Никой няма да убие сантид.

Шалан довърши клупа и забърза към страната на кораба; червената й коса плющеше около лицето, когато се наведе през парапета. Сантидът още беше там. Как успяваше да се движи заедно с тях? Тя не можеше да види перки.

Отново изгледа Ялб — той захилено държеше въжето.

— О, Сиятелна. Това да не е отплата за онуй, което рекох на Безнк за задните Ви части? То беше просто шега, но Вие ми върнахте добре! Аз…

Той замлъкна, щом видя очите й.

— В името на Бурите. Сериозна сте.

— Няма да имам друга такава възможност. Наладан е преследвала тези създания през по-голямата част от живота си и никога не е разгледала добре и едно от тях.

— Това е безумие!

— Не, това е наука! Не знам какво мога да видя през водата, но трябва да опитам.

Ялб въздъхна.

— Имаме маски. Направени са от черупка на костенурка, със стъкло в пробити отпред дупки и с мехури отстрани, които не позволяват на водата да проникне. Можете да потопите глава под водата с такава маска и да разгледате. Използваме ги за оглед на корпуса на кораба на док.

— Чудесно!

— Разбира се, ще трябва да отида до капитана и да получа разрешение да взема една…

Тя скръсти ръце.

— Изплъзваш се. Добре, действай.

Малко вероятно беше да успее да стори това без капитанът да разбере.

Ялб се усмихна.

— Какво е станало с Вас в Карбрант? При първото си пътуване с нас бяхте тъй плаха, все едно щяхте да загубите свяст при самата мисъл да отплавате от родината си!

Шалан се поколеба, а после усети как се изчервява.

— Това е малко безразсъдно, нали?

— Да провиснеш от плаващ кораб и да си завреш главата във водата? — попита Ялб. — Да. Нещо такова.

— Мислиш ли… че бихме могли да спрем кораба?

Ялб се засмя, но продължи нататък, за да говори с капитана. За него въпросът й бе белег, че тя все още е решена да продължи с плана си. А тя беше.

Какво стана с мен?, запита се тя.

Отговорът беше прост. Тя бе загубила всичко. Беше откраднала от Ясна Колин, една от най-могъщите жени на света, и по този начин не само загуби възможността да учи, както винаги бе мечтала, но и осъди на падение братята си и своя дом. Беше се провалила изцяло и жалко.

И го беше преживяла.

Не беше останала без драскотини. Доверието на Ясна към нея бе сериозно наранено, а и усещаше, че съвсем е зарязала семейството си. Но нещо от опита да открадне Превръщателя на Ясна — който и така се оказа фалшив; после, почти убита от мъжа, за когото смяташе, че я обича…

Е, сега поне имаше по-добра представа колко зле могат да се наредят нещата. Сякаш… някога се беше бояла от мрака, ала сега бе пристъпила в него. Беше изпитала някои от ужасите, които я дебнеха там. Колкото и страховити да бяха, тя поне знаеше.

Винаги си знаела, прошепна глас дълбоко в нея. Израснала си с ужаси, Шалан. Просто не си позволяваш да си ги припомниш.

— Какво е това? — попита Тозбек, щом се изкачи заедно със съпругата си Ашлв. Дребната жена не говореше много; тя носеше яркожълта пола и блуза и наметало, покрило цялата коса без белите вежди, които беше пуснала да се къдрят надолу покрай бузите.

— Млада госпожице — започна Тозбек, — искате да плувате? Не можете ли да изчакате, докато не достигнем пристанище? Знам няколко много приятни местенца, където водата почти не е студена.

— Няма да плувам — обяви Шалан и се изчерви още повече. Какво щеше да облече за плуване, докато наблизо има мъже? Хората наистина ли вършеха това?

— Трябва да погледна по-отблизо нашия спътник.

Тя посочи звяра във водата.

— Млада госпожице, знаете, че не мога да разреша нещо толкова опасно. Дори и ако спрем кораба, какво ще стане, ако звярът Ви нарани?

— Твърди се, че са безопасни.

— Те са толкова рядко срещани — как бихме могли да знаем? Освен това в тези води има други животни, които биха могли да Ви наранят. Тук със сигурност ловуват червеноводи, а може и да сме нагазили в достатъчно плитки води, та да се притесняваме и от хорнаки.

Тозбек поклати глава.

— Съжалявам, но просто не мога да го позволя.

Шалан прехапа устна и откри, че сърцето й бие предателски. Искаше да натисне още, но от решителния поглед в очите му тя клюмна.

— Много добре.

Тозбек се усмихна широко.

— Ще Ви заведа да разгледате някои черупки, когато спрем в пристанището на Амидлатн, млада госпожице. Имат внушителна сбирка!

Тя не знаеше къде е мястото, но от струпването на съгласни предположи, че ще да е от тайленската страна, както повечето градове толкова далеч на юг. При все че Тайлена бе студена почти колкото Мразовитата земя, на хората явно им харесваше да живеят там.

Разбира се, всички тайленци си бяха малко особени. Как иначе да опишеш Ялб и останалите — без ризи, въпреки студа във въздуха?

Те не са предвиждали да се топват в океана, припомни си Шалан. Тя отново погледна през борда на кораба и видя как вълните се разбиват в черупката на грациозния сантид. Какво представляваше той? Звяр с голяма черупка, подобен на пропастните чудовища от Пустите равнини? Дали приличаше повече на риба или на костенурка под черупката? Сантидите бяха толкова редки, а случаите, когато учените са ги виждали непосредствено — толкова малко, че всички теории си противоречаха.

Тя въздъхна, отвори торбичката си и се захвана да подрежда книжата си — повечето от тях бяха етюди на моряците в различни пози, докато наместват огромното платно, за да променят посоката на кораба според вятъра. Баща й никога не би допуснал тя да прекара цял ден седнала, наблюдавайки сбирщина тъмнооки без ризи. Колко се беше променил животът й за толкова кратко време.

Тя работеше върху скица на черупката на сантида, когато на палубата пристъпи Ясна.

Подобно на Шалан, Ясна носеше хава, воринската рокля с особена кройка. Подгъвът беше в самите й крака, а яката — почти на брадичката. Някои от тайленците — когато смятаха, че тя не ги слуша — наричаха дрехата превзета. Шалан не бе съгласна — хавата не беше превзета, а изискана. И наистина, коприната обвиваше тялото, особено на гърдите — и начинът, по който моряците зяпаха Ясна, показваше, че не намират роклята непривлекателна.

Ясна беше красива. Тялото й бе пищно, а кожата — златиста. Безупречни вежди, оцветени в червено устни, косата вдигната в хубава прическа. При все че бе два пъти по-възрастна от Шалан, зрялата красота на Ясна беше достойна за възхищение и дори за завист. Защо тя трябваше да бъде толкова съвършена?

Ясна не обърна внимание на погледите на моряците. Не че не забелязваше мъжете. Ясна забелязваше всичко и всекиго. Като че ли по един или по друг начин просто не обръщаше внимание как я гледат мъжете.

Не, това не е вярно, помисли си Шалан, докато Ясна ходеше. Тя не би губила време да наглася косата си или да си слага грим, ако не обръщаше внимание как изглежда. В това отношение Ясна бе загадка. От една страна приличаше на учен, зает само с проучванията си. От друга страна поддържаше тежестта и достойнството на кралска дъщеря — а понякога ги използваше досущ като сопа.

— Ето къде сте били — произнесе Ясна, докато приближаваше към Шалан. Капчици вода откъм борда на кораба подбраха мига, хвръкнаха и я опръскаха. Тя се намръщи към наредилите се на коприната капки вода, после отново изгледа Шалан и повдигна вежда.

— Може и да сте забелязали, че корабът има две отлични каюти, които наех за нас срещу немалка сума пари.

— Да, но те са вътре.

— Както е обичайно за стаите.

— Прекарала съм по-голямата част от живота си на закрито.

— И ще прекарате още по-голяма част така, ако желаете да сте учен.

Шалан прехапа устна и зачака нареждането да слезе долу. За нейна изненада то не дойде. Ясна направи знак на капитан Тозбек да се приближи и той го направи — допълзя на колене с шапка в ръце.

— Да, Сиятелна? — попита той.

— Бих помолила за още едно такова… седало — каза Ясна и погледна сандъка на Шалан.

Тозбек бързо нареди на един от хората си да дотътри друг сандък. Докато чакаше да приготвят мястото, Ясна махна на Шалан да й подаде рисунките си. Принцесата огледа изображението на сантида, а после погледна през борда.

— Нищо чудно, че моряците вдигнаха такъв шум.

— Късмет, Сиятелна! — намеси се един от тях. — Това е добро знамение за Вашето пътуване, не мислите ли?

— Бих приела всяко предоставило ми се щастие, Нанел Елторв — отвърна му тя. — Благодаря ти за мястото за сядане.

Морякът се поклони вдървено, преди да се оттегли.

— Смятате ги за суеверни глупци — тихо произнесе Шалан, докато гледаше как морякът се отдалечава.

— Според видяното от мен — започна Ясна, — тези моряци са мъже, намерили смисъл в живота, и понастоящем си доставят скромно удоволствие от това.

Ясна погледна следващата рисунка.

— Множество хора постигат много по-малко в живота. Капитан Тозбек командва добър екипаж. От Ваша страна бе разумно да обърнете вниманието ми към него.

Шалан се усмихна.

— Не отговорихте на въпроса ми.

— Вие не ми зададохте въпрос — отговори Ясна. — Тези рисунки са типично умели, Шалан, ала не се ли предполагаше да четете?

— Аз… трудно ми беше да се съсредоточа.

— И дойдохте на палубата — продължи Ясна, — за да рисувате младежи, които работят без ризи. Очаквала сте това да помогне за съсредоточаването Ви?

Шалан почервеня, когато Ясна се спря на един от листовете хартия в купчината. Повереницата седеше търпеливо — беше добре обучена на това от баща си — докато Ясна не го обърна към нея. Изображението на Морето на сенките, разбира се.

— Придържали сте се към нареждането ми да не надзъртате отново в това царство? — попита принцесата.

— Да, Сиятелна. Това изображение е нарисувано по спомен от първото ми… падане.

Ясна свали листа. На Шалан й се стори, че забелязва намек за нещо в израза на жената. Дали Ясна не се питаше може ли да се доверява на думите на Шалан?

— И това Ви притеснява? — попита Ясна.

— Да, Сиятелна.

— Предполагам, че в такъв случай трябва да Ви го обясня.

— Наистина? Ще го направите?

— Не е нужно да звучите толкова изненадано.

— Звучи като сведения с голяма сила — каза Шалан. — Начинът, по който ми забранихте… предположих, че знанието за това място е тайна или че най-малкото не бива да бъде поверявано на човек на моята възраст.

Ясна изсумтя.

— Установила съм, че отказът да обясниш тайните на младите хора ги прави повече, а не по-малко предразположени да се замесват в бъркотии. Вашите опити показват, че вече сте се натъкнали непосредствено на това — както и аз някога, което ще Ви разкажа. Научила съм по много болезнен начин колко опасно може да бъде Морето на сенките. Ако Ви оставя невежа, аз ще трябва да нося вината, ако бъдете убита там.

— Значи бихте ми обяснили за него, ако бях попитала по-рано по време на плаването ни?

— Вероятно не — призна Ясна. — Трябваше да видя доколко желаете да ми се подчинявате. Този път.

Шалан клюмна и овладя желанието да обърне внимание, че когато е била прилежна и послушна повереница, Ясна не й е поверявала толкова тайни, колкото сега.

— И какво е то? Това… място.

— Не е наистина място — започна Ясна. — Не и както обикновено мислим за тях. Морето на сенките е тук, около нас, точно сега. Всички неща съществуват там в определена форма, както съществуват и тук.

Шалан се намръщи.

— Аз не…

Ясна вирна пръст, за да я накара да замълчи.

— Всички неща притежават три съставки — душата, тялото и ума. Мястото, което видяхте, Морето на сенките, е това, което наричаме Царството на познанието — мястото на ума. Навсякъде около нас виждате физическия свят. Можете да го докоснете, да го видите, да го чуете. Физическото Ви тяло възприема света по този начин. Е, Морето на сенките е начинът, по който познавателната Ви страна — Вашата неосъзната страна — възприема света. Посредством Вашите скрити усещания, които се докосват до този свят, Вие напредвате интуитивно в логиката и изпитвате надежди. Вероятно именно посредством тези допълнителни чувства Вие, Шалан, създавате изкуство.

На носа на кораба се разплиска вода, докато преминаваха през някаква вълна. Шалан обърса капка солена вода от бузата си и опита да осмисли казаното току-що от Ясна.

— Не разбрах нищичко от това, Сиятелна.

— На това се и надявах — отговори Ясна. — Прекарала съм шест години в проучване на Морето на сенките и все още въобще не знам как да го разбирам. Ще трябва да Ви придружа там няколко пъти, преди да можете да разберете дори малко истинското значение на мястото.

Ясна се намръщи при мисълта. Шалан винаги се изненадваше при видима проява на чувства от нейна страна. Чувството беше нещо разбираемо, човешко — а представата на Шалан за Ясна Колин бе за нещо почти божествено. Размислеше ли го, това си бе странен начин да възприемаш един безбожник.

— Слушайте ме — обясни Ясна. — Моите думи издават невежеството ми. Казах Ви, че Морето на сенките не е място, ала веднага след това го наричам място. Говоря за посещаването му, при все че е навсякъде около нас. Ние просто не разполагаме с подходящите понятия, за да го обсъждаме. Нека опитам с друг подход.

Ясна се изправи и Шалан забърза подире й. Обходиха парапета на кораба и усетиха как палубата се поклаща под краката им. Моряците правеха път на Ясна с бързи поклони. Гледаха я със същата почит, с която биха гледали някой крал. Как го правеше? Как можеше да владее нещата около себе си без видимо да върши нищо?

— Погледнете във водата — започна Ясна, щом достигнаха носа. — Какво виждате?

Шалан спря до парапета и погледна сините води, разпенени от него. Тук, отпред, тя можеше да види дълбината на вълните. Неизмеримо разстояние, което се простираше не само на ширина, но и на дълбочина.

— Виждам вечността — отвърна Шалан.

— Думи на художник — рече Ясна. — Този кораб плава през дълбини, които ние не можем да опознаем. Под тези вълни се намира гъмжащ от живот, шеметен, невидян свят.

Ясна се наведе напред, хванала парапета със свободната и със скритата си в ръкава ръка. Тя погледна навън. Не към дълбините, не и към постоянно извисяващата се над северния и над южния хоризонт земя. Тя гледаше на изток. Към бурите.

— Съществува цял свят, Шалан — продължи Ясна, — и нашите умове засягат само повърхността му. Свят на дълбоки и сериозни мисли. Свят, създаден от дълбоки и сериозни мисли. Когато видите Морето на сенките, Вие навлизате в тези дълбини. В някои отношения това е един чужд за нас свят, но едновременно с това ние сме го създали. С известна помощ.

— Направили сме какво?

— Какво представляват духчетата? — попита Ясна.

Въпросът свари Шалан неподготвена, но тя вече бе свикнала на трудните въпроси на Ясна. Тя си даде време да помисли и да подготви отговора си.

— Никой не знае какво представляват духчетата — започна Шалан, — при все че мнозина философи имат различни мнения за…

— Не — прекъсна я Ясна. — Какво са те?

— Аз…

Шалан вдигна поглед към две завъртели се във въздуха вятърни духчета. Приличаха на мънички панделки от светлина, светеха леко и танцуваха едно около друго.

— Те са живи идеи.

Ясна се завъртя към нея.

— Какво? — подскокна Шалан. — Сбърках ли?

— Не — отговори Ясна. — Права сте.

Жената присви очи.

— Според предположението ми, духчетата са елементи на Царството на познанието, проникнали във физическия свят. Те са представи, получили парченце самоосъзнаване, може би поради човешката намеса. Помислете за някой, който често се ядосва. Помислете как семейството и приятелите му могат да започнат да описват този гняв като звяр, като нещо, което го обладава, като нещо външно по отношение на него. Хората олицетворяват. Ние говорим за вятъра, като че ли той има своя собствена воля. Духчетата са тези именно идеи, идеите от опита на всички хора, които някак си са оживели. Това се извършва най-напред в Морето на сенките, като то е тяхното място. Макар ние да сме го създали, те са го оформили. Те живеят там; те и се разпореждат там, в собствените си градове.

— Градове?

— Да — потвърди Ясна и отново погледна към океана. Изглеждаше разтревожена. — Духчетата са изключително разнообразни. Някои имат умствените възможности на хората и създават градове. Други са подобни на рибите и просто плуват по теченията.

Шалан кимна. Въпреки че всъщност й бе трудно да възприеме каквото и да е от това, тя не желаеше да спира Ясна. Това беше знанието, от което Шалан се нуждаеше — нещото, което желаеше.

— Това има ли нещо общо с откритието Ви? За паршите, тоест Пустоносните?

— Все още не съм го установила. Духчетата не се появяват в точно определено време. В някои случаи те не знаят. В други случаи не ми се доверяват заради древното ни предателство.

Шалан се намръщи и се наведе към учителката си.

— Предателство?

— Казват ми за него — продължи Ясна, — но не искат да кажат какво е било. Нарушили сме клетва и по този начин сме ги оскърбили изключително много. Смятам, че някои от тях може и да са загинали, ако и да не знам как една представа може да загине.

Ясна се обърна към Шалан с тържествено изражение.

— Разбирам, че това е невъзможно за проумяване. Ще трябва да го научите цялото, ако ще ми помагате. Все още ли желаете?

— Имам ли избор?

Усмивка изопна крайчетата на устните на Ясна.

— Съмнявам се. Вие Превръщате сама, без помощта на фабриал. Като мен сте.

Шалан се загледа над водите. Като Ясна. Какво означаваше това? Защо…

Тя замръзна и премигна. За миг й се стори, че е видяла същата шарка като одеве — онази, която направи издатините върху нейния лист хартия. Този път беше във водата — невъзможно белязана върху повърхността на една вълна.

— Сиятелна… — произнесе тя и положи пръсти върху ръката на Ясна. — Стори ми се, че току-що видях нещо във водата. Шарка от остри линии, подобна на лабиринт.

— Покажете ми къде.

— Беше върху вълните и я подминахме. Но смятам, че я видях по-рано на една от страниците ми. Това означава ли нещо?

— Най-вероятно. Шалан, трябва да си призная, че намирам съвпадението на запознаването ни за изненадващо. И то подозрително.

— Сиятелна?

— Те са били замесени — продължи Ясна. — Те са Ви довели при мен. И излиза, че продължават да Ви наблюдават. Не, Шалан, повече нямате избор. Старото се завръща и според мен това не е обнадеждаващ знак. Това е стъпка на самосъхранение. Духчетата усещат непосредствената опасност и се завръщат при нас. Сега вниманието ни трябва да бъде насочено към Пустите равнини и към останките от Уритиру. Много време ще измине преди да се завърнете в родината си.

Шалан кимна безмълвно.

— Това Ви притеснява — отбеляза Ясна.

— Да, Сиятелна. Моето семейство…

Шалан се чувстваше като предател, задето изоставяше братята си, които бяха разчитали на нея за богатство. Тя им беше написала без много подробности, че не е успяла да открадне Превръщателя и че сега се налага да помага на Ясна в работата й.

Отговорът на Балат бе положителен в известен смисъл. Той написа, че се радва, дето поне един от тях се измъквал от надвисващата над дома гибел. Според него останалите — тримата й братя и годеницата на Балат — били обречени.

Можеше и да имат право. Не само дълговете на баща им щяха да ги унищожат, но и повреденият му Превръщател. Хората, които му го бяха дали, си го искаха обратно.

За нещастие, Шалан бе убедена, че проучването на Ясна е от първостепенна важност. Пустоносните скоро щяха да се завърнат — и наистина, те не бяха някаква далечна заплаха от приказките. Живееха сред хората и то в продължение на векове. Кротките, боязливи парши, отлични прислужници и роби, всъщност бяха разрушители.

Недопускането на бедствието — завръщането на Пустоносните — бе по-голямо задължение дори от това да закриля братята си. Все пак беше болезнено да си го признае.

Ясна я огледа.

— По въпроса за Вашето семейство, Шалан. Предприех известни действия.

— Действия? — попита Шалан и взе ръката на по-високата жена. — Помогнали сте на братята ми?

— В определен смисъл — обясни Ясна. — Предполагам, че средствата няма да разрешат в действителност този проблем, при все че уредих изпращането на малък подарък. Според Вашите думи неприятностите на семейството Ви произтичат от две неща. Първо, хората от Призрачната кръв искат Превръщателят — счупен от вас — да им бъде върнат. Второ, домът Ви е без съюзници и е затънал в дългове.

Ясна протегна лист хартия.

— Това — продължи тя — е част от моя разговор с майка ми по далекосъобщителя тази сутрин.

Шалан пробяга по него с поглед и отбеляза обясненията на Ясна за повредения Превръщател и искането за помощ.

Това става по-често, отколкото ти се струва, беше й отвърнала Навани. Повредата вероятно има нещо общо със свързването на обковите на камъните. Донеси ми уреда и ще видим.

— Майка ми — продължи Ясна — е прочут майстор на фабриали. Предполагам, че може да накара Вашия да проработи. Можем да го изпратим на братята Ви, които да го върнат на собствениците му.

— Ще ме оставите да го направя? — попита Шалан. По време на плаването тя внимателно поразрови за повече сведения за сектата с надеждата да разбере баща си и мотивите му. Ясна твърдеше, че знае много малко за тях — освен факта, че искат проучванията й и са готови да убиват за това.

— Не ми се иска твърде много да имат достъп до такова ценно устройство — изрече Ясна. — Но сега нямам време да защитавам семейството Ви пряко. Това е приложимо решение, при положение, че братята Ви могат да се удържат още малко време. Нека кажат истината, ако трябва — че Вие сте отишли при мен, знаейки, че съм учен, и сте ме помолили да поправя Превръщателя. Може би това ще ги задоволи засега.

— Благодаря Ви, Сиятелна.

В името на Бурите. Ако най-напред просто беше отишла при Ясна, след като тя я прие за повереница, щеше да бъде много по-лесно. Шалан погледна хартията и забеляза, че разговорът продължава.

Що се отнася до другия въпрос, пишеше Навани, то това предложение ми харесва много. Смятам, че мога да убедя момчето поне да го обмисли, тъй като последната му връзка приключи доста рязко — както е обичайното при него — по-рано тази седмица.

— Каква е тази втора част? — попита Шалан и вдигна поглед от хартията.

— Засищането на Призрачната кръв няма да спаси дома Ви — започна Ясна. — Дълговете ви са твърде големи, особено като вземем предвид как баща ви се е отчуждил от толкова много хора. Следователно аз уредих могъщ съюз за дома ви.

— Съюз? Как?

Ясна пое дълбоко дъх. Обясняваше с явна неохота.

— Предприех първите стъпки да уредя годежа Ви за един от моите братовчеди, син на чичо ми Далинар Колин. Момчето се казва Адолин. Той е красив и умее да разговаря любезно.

— Годеница? — попита Шалан. — Предложили сте му ръката ми?

— Започнах го — продължи Ясна с необичайно за нея притеснение. — При все че от време на време му липсва предвидливост, Адолин е добър по сърце — като баща си, който е може би най-добрият човек, когото познавам. Смятат го за най-желания син в Алеткар и майка ми от много време искаше да го ожени.

— Сгодена — повтори Шалан.

— Да. Това наскърбява ли Ви?

— Чудесно е! — възкликна Шалан и стисна ръката на Ясна по-силно. — Толкова лесно. Ако съм омъжена за някой толкова могъщ… в името на Бурите! В Я Кевед никой няма да посмее да ни пипне с пръст. Това би решило много от нашите проблеми. Сиятелна Ясна, Вие сте гений!

Ясна видимо се отпусна.

— Е, да, изглеждаше осъществимо решение. Все пак се питах дали няма да се засегнете.

— Че защо пък да се засягам, вятърът да го отнесе дано?

— Заради ограничаването на свободата, което се съдържа в брака — отвърна Ясна. — А ако не е това, понеже направих предложението без да Ви питам. Най-напред трябваше да проверя дали възможността изобщо е налице. Нещата потръгнаха по-добре от очакванията ми, тъй като майка ми прие предложението. Навани има… склонността да надделява.

На Шалан й бе трудно да си представи как някой надделява над Ясна.

— Отче на Бурите! Притеснявали сте се, че ще се засегна? Сиятелна, прекарала съм целия си живот затворена в бащиното имение — израсла съм с убеждението, че той ще подбере моя съпруг.

— Сега обаче сте свободна от баща си.

— Да, и бях толкова неописуемо умна в поддържането на връзки — отвърна Шалан. — Първият избран от мен мъж се оказа не само ардент, но и убиец под прикритие.

— Въобще ли не Ви притеснява? — продължи Ясна. — Мисълта, че ще бъдете подчинена на друг, особено на мъж?

— Не ме продавате в робство — засмя се Шалан.

— Не. Предполагам, че не.

Ясна се отърси и спокойствието й се върна.

— Е, ще съобщя на Навани, че Вие сте готова, и ще разполагаме с годежно писмо.

Годежното писмо — според воринските понятия е условен годеж. Тя щеше да бъде сгодена във всяко отношение, но нямаше да има съответните права преди подписването и заверяването на официалния годеж от ардентите.

— Бащата на момчето бе казал, че няма да заставя Адолин за каквото и да е — обясни Ясна, — макар младежът напоследък да е самичък, тъй като е успял да обиди поредната млада дама. Все едно, Далинар ще предпочете вие двамата да се запознаете преди договарянето на нещо по-обвързващо. Настъпили са… промени в политическия климат на Пустите равнини. Тежки загуби за армията на чичо ми. Още една причина да бързаме за там.

— Адолин Колин — произнесе Шалан, заслушана с половин ухо. — Дуелист. Невероятен дуелист. И даже Броненосец.

— А, значи все пак сте обръщали внимание на това, което четяхте за баща ми и за семейството ми.

— Да, но знаех за семейството Ви и преди това. Алетите са центърът на света! Дори селските момичета знаят имената на алетските принцове.

А и щеше да излъже, ако отречеше младежките си мечти да срещне един от тях.

— Но, Сиятелна, уверена ли сте, че това обвързване ще бъде мъдро? Искам да кажа, аз не съм най-важната личност.

— Е, да. Дъщерята на някой друг Върховен принц би била за предпочитане за Адолин. Както и да е, струва ми се, че е успял да оскърби всички без изключение свободни жени от това съсловие. Младежът е — как да го кажем — донякъде прекалено страстен по отношение на връзките. Не е нещо, с което да не можете да се справите, сигурна съм.

— Отче на Бурите — изрече Шалан и усети как краката й отмаляват. — Та той е наследник на титлата Върховен принц! И даже е един от реда на наследяване на престола!

— Трети поред — уточни Ясна. — След сина на брат ми и след моя чичо Далинар.

— Сиятелна, трябва да попитам. Защо Адолин? Защо не по-младият син? Аз — аз не мога да предложа нищо на Адолин или пък на дома.

— Напротив. Ако Вие сте това, за което Ви смятам, то тогава ще можете да му предложите нещо, което не може да му предложи никой друг. Нещо по-важно от богатството.

— Каква смятате, че съм аз? — прошепна Шалан, погледна по-възрастната жена в очите и най-после зададе въпроса, който не бе посмяла да изрече.

— Точно сега вие сте само обещание — отвърна Ясна. — Какавида с потенциал за величие в себе си. Някога, когато хората и духчетата са се свързали, са се появили жени, които са танцували в небето и мъже, които са можели да унищожават камъни с едно докосване.

— Изгубените Сияйни. Предателите на човешкия род.

Тя не можеше да възприеме всичко това. Годежът, Морето на сенките и духчетата, а и това, тайнствената й съдба. Тя го знаеше. Но да го изговори…

Тя клюмна, без да обръща внимание, че мокри дрехата си на палубата, и се облегна на парапета. Ясна я остави да се опомни, след което изненадващо самата тя седна. Направи го с много повече увереност и постла роклята под краката си, докато сядаше настрана. И двете привличаха погледите на моряците.

— Ще ме разкъсат на парчета — каза Шалан. — Алетският двор. Той е най-жестокият в целия свят.

Ясна изсумтя.

— Повече гръм, отколкото светкавица, Шалан. Аз ще Ви подготвя.

— Никога няма да бъда като Вас, Сиятелна. Вие имате власт, авторитет, богатство. Само вижте как се държат с Вас моряците.

— Понастоящем използвам ли споменатите власт, авторитет или богатство?

— Вие платихте за пътуването.

— Вие да не би да не сте платили за няколко пътувания с този кораб? — попита я Ясна. — Те не се отнасят с Вас като с мен?

— Не. О, те ме обичат. Аз обаче нямам Вашата тежест, Ясна.

— Предполагам, че не намеквате за талията ми — отговори Ясна с намек за усмивка. — Разбирам Вашата позиция, Шалан. Но тя е напълно погрешна.

Шалан се обърна към нея. Ясна седеше на палубата като на трон, с изопнат гръб и изправена глава, повелителна. Шалан седеше с опрени в гърдите крака, обгърнала ги с ръце под коленете. Дори и седенето им бе различно. Тя въобще не приличаше на тази жена.

— Дете мое, съществува една тайна, която трябва да научите. Тайна, по-важна от свързаните с Морето на сенките и с духчетата тайни. Властта е илюзия на възприятието.

Шалан се намръщи.

— Не ме разбирайте погрешно — продължи Ясна. — Някои видове власт са истински — властта да командваш армии, да Превръщаш. Те се използват много по-рядко, отколкото си мислите. Като нещо отделно взето, при повечето отношения между хората това, което наричаме власт — авторитетът — съществува само като възприятие. Според Вас аз притежавам богатство. Това е вярно, но Вие също така сте видяла, че аз не го използвам често. Казвате, че имам авторитета на сестра на крал. Имам го. И все пак, хората на този кораб щяха да се отнасят с мен по съвсем същия начин, ако бях просякиня, която ги е убедила, че е сестра на крал. В този случай моят авторитет не е нещо истинско. Това са просто изпарения — илюзия. Аз мога да създам тази илюзия, както можете и Вие.

— Не съм убедена, Сиятелна.

— Знам. Ако бяхте, вече щяхте да го вършите.

Ясна се изправи и отръска полата си.

— Нали ще ми кажете, ако видите отново шарката — онази, която се е появила на вълните?

— Да, Сиятелна — разсеяно отвърна Шалан.

— Използвайте остатъка от деня за изкуството си. Аз трябва да си помисля как най-добре да Ви обуча за Морето на сенките.

По-възрастната жена се оттегли, кимна в отговор на поклоните на моряците и се върна в каютата.

Шалан стана, обърна се и постави по една ръка от всяка страна на бушприта. Пред нея се простираше океанът и диплеше вълните с дъх на студена свежест. Корабът си проправяше път през вълните и пропукваше ритмично.

Думите на Ясна се бореха в ума й като небесни змиорки само с един плъх между тях. Духчета с градове? Морето на сенките — царство, което се намира тук, но е невидимо? Шалан, изведнъж сгодена за най-важния ерген в целия свят?

Тя напусна носа и мина по страната на кораба; свободната й ръка се плъзгаше по релинга. Как гледаха на нея моряците? Усмихваха й се и й махаха с ръце. Харесваха я. Ялб, лениво провиснал от въжетата наблизо, се провикна и й каза, че в следващото пристанище имало статуя, която тя трябвало да види.

— Такъв гигантски крак, млада госпожице. Само крак! Не са довършили проклетата статуя…

Тя му се усмихна и продължи. Искаше ли те да гледат на нея, както гледаха на Ясна? Винаги със страх, винаги притеснени, че може и да са сбъркали нещо? Това ли беше властта?

Когато за пръв път отплавах от Веденар, помисли си тя и се протегна за мястото, където бе привързан сандъкът й, капитанът не спираше да ме увещава да се прибера у дома. За него пътуването ми беше отиване за зелен хайвер.

Тозбек винаги се бе държал тъй, все едно й правеше услуга, като я превозваше по следите на Ясна. Трябваше ли цялото време да минава в притеснение, че се е натрапила на него и на екипажа му, като ги е наела? Да, той й предложи отстъпка заради деловите си отношения с баща й в миналото — но тя все пак го наемаше.

Начинът, по който се отнасяше с нея, вероятно бе свойствен на тайленските търговци. Ако капитанът успееше да накара някого да си мисли, че му се налага, човек щеше да плаща по-добре. Тя харесваше Тозбек, но нещо в отношенията им не беше съвсем както трябва. Ясна никога не би изтърпяла да се държат с нея по този начин.

Сантидът продължаваше да плава покрай тях. Приличаше на мъничък подвижен остров — гърбът му бе обрасъл с водорасли, а от черупката се надигаха малки кристали.

Шалан се обърна и закрачи към кърмата, където капитан Тозбек говореше с един от хората си и сочеше покрита с глифи карта. Той й кимна, когато тя се приближи.

— Просто предупреждение, млада госпожице. Пристанищата скоро ще станат по-малко гостоприемни. Ще напуснем Протока на дълговеждите, ще завием покрай източния край на континента, към Нови Натанан. Нищо ценно няма оттук до Плитките крипти — а и те не са кой знае каква гледка. И собствения си брат не бих пратил на брега без стража, а той е убил седемнадесет мъже с голи ръце, повярвайте ми.

— Разбирам, капитане — отговори Шалан. — И Ви благодаря. Преразгледах по-ранното си решение. Необходимо е да спрете кораба и да ми позволите да огледам животното, което плува покрай нас.

Той въздъхна, вдигна ръка и прокара пръсти по една от своите корави, заресани нагоре вежди — както другите мъже биха си играли с мустаците си.

— Сиятелна, това не е препоръчително. Отче на Бурите! Ако Ви пусна в океана…

— Аз ще се намокря — продължи Шалан. — Такова нещо съм изпитала веднъж или два пъти в живота си.

— Не, просто не мога да го позволя. Както казах, ще Ви заведем да разгледате някои черупки в…

— Не можете да го позволите? — прекъсна го Шалан. Тя го измери с нещо, за което се надяваше да е озадачен поглед, и се молеше той да не види колко здраво е стиснала ръце. В името на Бурите, тя мразеше сблъсъците.

— Не бях наясно, че съм отправила молба, която Вие можете да уважите или да не уважите, капитане. Спрете кораба. Спуснете ме. Това е нареждането ми.

Тя опита да го произнесе силно, като Ясна. Принцесата умееше да създава впечатлението, че е по-лесно да устоиш на буря в пълната й сила, отколкото да й противоречиш.

За миг Тозбек отвори уста, но звук не излезе — сякаш тялото му опитваше да продължи с възраженията, но умът се бавеше.

— Това е моят кораб… — най-накрая произнесе той.

— Нищо няма да се случи на кораба Ви — отвърна Шалан. — Нека го направим бързо, капитане. Не желая прекалено да забавям пристигането ни в пристанището тази вечер.

Тя го остави и се върна до сандъка си; сърцето й блъскаше, а ръцете й трепереха. Седна, отчасти за да се успокои.

Тозбек, с напълно раздразнен глас, започна да издава заповеди. Свалиха платната и корабът забави ход. Шалан издиша и се почувства глупаво.

И все пак, описаното от Ясна подейства. Държането на Шалан създаде нещо в погледа на Тозбек. Илюзия? Може би като самите духчета? Оживели отломки от човешки очаквания?

Сантидът се забави едновременно с тях. Шалан притеснено се надигна, когато моряците я доближиха с въжето. Те неохотно направиха клуп, на който тя да постави крака си, и после й обясниха, че трябва да се държи здраво за въжето, докато я спускат. Около кръста й завързаха здраво второ, по-малко въже — с него щяха да я измъкнат обратно, мокра и унизена, на палубата. Явно смятаха, че непременно щеше да се случи това.

Тя събу обувки и приседна на релинга, както й казаха. Толкова ветровито ли беше преди? За миг й се зави свят, както стоеше там, само по чорапи, хванала ръба, а роклята й се вееше на силния вятър. Към нея се понесе някакво вятърно духче и се преобрази в лице с облаци зад него. В името на Бурите, по-добре да не се месеше. Човешкото въображение ли даваше на вятърните духчета пакостливата им жилка?

Тя стъпи неуверено в клупа на въжето, когато моряците го снижиха до краката й, а после Ялб й подаде маската, за която й бе говорил.

Ясна се появи откъм каютите и объркано се заоглежда. Тя видя Шалан, застанала на борда на кораба, и повдигна вежда.

Шалан сви рамене и даде знак на хората да я спуснат.

Тя си забрани да се чувства глупаво, когато се заспуска към водата и към носещото се по вълните саможиво същество. Мъжете я спряха на една-две стъпки над водата и тя си сложи маската — придържаха я каишки и тя покриваше почти цялото й лице, включително носа.

— Сваляй! — провикна се тя към тях.

Стори й се, че може да усети неохотата им в ленивото спускане на въжето. Кракът й допря водата и по него се стрелна смразяващ студ. Отче на Бурите! Тя обаче не ги накара да спрат. Остави ги да я свалят още, докато краката й се потопиха в ледената вода, полата й се изду по крайно досаден начин и на нея й се наложи да настъпи края й. Тя го вкара в клупа — за да не му позволи да се издигне около кръста й и да се понесе по водата, докато тя се гмурва.

Известно време се сражава с плата и се радваше, че мъжете горе не могат да видят как се е изчервила. Щом стана по-влажен, беше по-лесно да го натъпче. Най-накрая можа да приклекне, все още здраво вкопчена във въжето, и да се напъха във водата до кръста.

Тогава провря глава под вълните.

Светлината проникваше под повърхността им на блестящи, лъчеобразни колони. Тук имаше живот, кипящ, невероятен живот. Малки риби се стрелкаха насам-натам и пощипваха нещо от долната страна на черупката, която закриляше величественото създание. Усукан като старо дърво, с набръчкана и нагъната кожа, сантидът всъщност беше животно с дълги, провиснали сини пипала, като на медуза, но много по-дебели. Те чезнеха в дълбините и се носеха наклонени зад съществото.

Самото създание представляваше възлеста сиво-синя маса под черупката. Древните му на вид гънки обграждаха едно огромно око от едната страна — явно и от другата имаше още едно. Изглеждаше масивно, внушително, с мощни перки, които се движеха като гребци. Странни, стрелообразни духчета се движеха из водата около звяра.

Наоколо се носеха ята риби. Въпреки че дълбините изглеждаха празни, пространството около сантида вреше от живот, точно както и водата под кораба. Дребни рибки си пощипваха от дъното му. Те се движеха между кораба и сантида — понякога сами, понякога на вълни. Дали затова сантидът плуваше край кораба? Нещо свързано с рибата и нейните връзки със съда?

Тя вдигна поглед към съществото и неговото око — голямо колкото главата й — се завъртя към нея, фокусира се и я видя. В този миг Шалан не усещаше студа. Не се чувстваше неудобно. Надзърташе в свят, непосещаван — доколкото се простираха познанията й — от нито един учен.

Примигна, взе Спомен от животното и го прибра, за да го нарисува по-нататък.