Брандън Сандърсън
Сияйни слова (49)

34
Цветя и сладки

Боговете ни отломки от един са,

той зърне ли земя я разрушава

И злостен иска все да управлява.

Те са му духове, дар и цена,

ала за бъдеще говорят Нощните,

и за защитник, за борба,

която той дори не ще откаже.

Из „Песента на Тайните“ на Слушачите, Последна строфа

Върховният принц Валам трябва да е умрял, Сиятелна Тин, изписа далекосъобщителят. Нашите доносници не са сигурни. Той открай време беше с разклатено здраве и се носи мълва, че болестите най-сетне са го надвили. Войските му обаче се готвят да завземат Веденар. Значи, ако е мъртъв, незаконният му син лъже, че не е.

Шалан приседна, въпреки че устройството продължи да пише. Сякаш се движеше по собствена воля, свързано с подобен далекосъобщител, използван от сътрудника на Тин някъде в Азир. След бурята бяха разпънали редовен лагер, а Шалан отиде при Тин във великолепната й палатка. Въздухът все още ухаеше на дъжд, а подът на шатрата пропусна малко вода и намокри килима на Тин. На Шалан й се дощя да бе нахлузила големите си ботуши вместо чехли.

Какво би означавала смъртта на Върховния принц за нейното семейство? Той беше един от главните проблеми на баща й в последните дни на живота му и домът бе задлъжнял, за да осигури съюзници и да спечели благоволението на принца или — обратното — може би да опита да го отстрани. Една война за наследството можеше да притисне хората, които държаха дълговете на семейството й, да ги накара да отидат при братята й и да настояват за плащане. Или пък напротив — безпорядъкът можеше да застави влиятелните домове да забравят за братята на Шалан и за техния незначителен дом. Ами Призрачната кръв? Щеше ли войната за наследството да направи идването им с искане за Превръщателя повече или пък по-малко вероятно?

Отче на Бурята! Трябваха й повече сведения.

Писецът продължи да се движи и изброи хората, които се бореха за трона на Я Кевед.

— Познаваш ли някого от тях лично? — попита Тин, замислено скръстила ръце, приседнала до масичката за писане. — Събитията могат да ни предоставят някои възможности.

— Аз не съм била достатъчно важна за тези хора — нацупено отвърна Шалан. Беше вярно.

— Независимо от това ние трябва да се отправим към Я Кевед — продължи Тин. — Ти познаваш обичаите и хората. Това ще бъде полезно.

— Та това е място, където се води война!

— Войната означава отчаяние, а за нас отчаянието е майчино мляко, малката. Щом веднъж сме се съгласили с теб да те следваме до Пустите равнини — и може би да вземем още един-двама души в нашата дружина — вероятно ще поискаме да посетим твоята родина.

Шалан незабавно бе прободена от чувство за вина. От думите и разказите на Тин стана ясно, че тя често е избирала да приютява някого като Шалан под крилото си. Ученик, някого, когото да отглежда. Шалан подозираше, че е така поне отчасти, понеже Тин обичаше да има някого, когото да впечатлява.

Животът й сигурно е толкова самотен, помисли си Шалан. Винаги в движение, винаги да отмъква каквото й попадне, но никога не дава. Освен по веднъж, на някой млад крадец, когото може да отхранва…

По стената на палатката премина странна сянка. Шарка — въпреки че Шалан го забеляза, само понеже знаеше за какво да гледа. При желание, той можеше да става практически невидим, при все че, за разлика от някои духчета, не бе в състояние да изчезва напълно.

Далекосъобщителят продължи да пише и предаде на Тин по-дълго обобщение на обстановката в различните държави. След това съобщи нещо любопитно.

Проверих сред осведомителите на Пустите равнини, отбеляза писецът. Хората, за които попита, наистина са търсени. Повечето са от войската на Върховния принц Садеас. Той не прощава на дезертьорите.

— Това какво е? — попита Шалан, стана от столчето си и отиде да погледне по-отблизо съобщението.

— По-рано намекнах, че трябва да го обсъдим — отвърна Тин и смени хартията в уреда. — Както не преставам да обяснявам, воденият от нас живот налага определени сурови постъпки.

Водачът, когото наричаш Вата, е оценен на четири изумрудени броама, написа перото. За останалите е обявена награда от по два броама на човек.

— Награда? — продължи Шалан. — Аз дадох обещание на тези хора.

— Млък! — нареди Тин. — Не сме сами в този лагер, глупаво дете. Ако искаш да загинем, само трябва да ги оставиш да дочуят този разговор.

— Няма да ги предадем за пари — по-тихо изрече Шалан. — Тин, аз дадох думата си.

— Думата си? — през смях я прекъсна Тин. — Хлапе, ти за какви ни вземаш? Твоята дума?

Шалан се изчерви. На масата далекосъобщителят продължи да пише, забравил, че те не му обръщат внимание. Предаваше нещо за извършена по-рано от Тин работа.

— Тин — поде Шалан. — Вата и неговите хора могат да бъдат полезни.

Тин поклати глава, отиде до стената на палатката и си наля от мях с вино.

— Трябва да се гордееш със стореното от теб тук. Ти почти нямаш опит, но овладя три различни групи хора и ги убеди да те поставят начело — безпарична и без никаква власт. Блестящо! Именно там е работата. Казваните от нас лъжи, създаваните от нас измами — те не са истински. Ние не можем да ги оставим да бъдат истински.

Тя се обърна към Шалан. Изражението й бе станало твърдо, загубило цялата си отпусната игривост.

— Когато някоя добра измамница загива, обикновено това е задето е започнала да вярва на лъжите си. Тя открива нещо хубаво и иска то да продължи. Тя продължава с него и си мисли, че може да го върти до безкрайност. Още един ден, казва си тя. Още един ден и тогава…

Тин захвърли чашата. Тя удари земята, а кървавочервеното вино се разля по пода на шатрата и по килима на Тин.

Червен килим… някога беше бял…

— Килимът ти — вцепенено изрече Шалан.

— Смяташ ли, че мога да си позволя да мъкна със себе си килим, когато си тръгна от Пустите равнини? — тихо попита Тин, прекрачи разлятото вино и хвана Шалан за ръката. — Мислиш си, че можем да вземем какво да е от това? Безсмислено е. Ти си излъгала тези хора. Прекалила си и утре — когато влезем във военния лагер — истината ще те удари като плесница в лицето. Въобразяваш си, че наистина можеш да получиш милост за тези мъже? От човек като Върховния принц Садеас? Не бъди глупава. Дори и ако измамата ти с Далинар подейства, ти искаш да похабим и малкото правдоподобност, която можем да скалъпим, за да освободим убийци от политическия неприятел на Далинар? Колко време си си въобразявала, че ще можеш да поддържаш тази лъжа?

Шалан отново приседна на столчето, ядосана на Тин и на себе си. Не биваше да се изненадва, че Тин иска да предаде Вата и хората му — знаеше каква е Тин и с готовност я остави да я наставлява. Всъщност Вата и хората му вероятно заслужаваха наказанията си.

Това не значеше, че Шалан щеше да ги предаде. Беше им казала, че могат да се променят. Бе дала думата си.

Лъжи…

Просто защото си се научил да лъжеш не означаваше, че трябва да оставиш лъжата да те владее. Как обаче би могла да защити Вата, без да се сдърпа с Тин? Имаше ли въобще такава възможност?

Какво щеше да направи Тин, щом Шалан наистина се окажеше жената, сгодена за сина на Далинар Колин?

Колко време си си въобразявала, че ще можеш да поддържаш тази лъжа…

— Аха — и Тин се усмихна широко. — Това са добри новини.

Шалан се отърси от размишленията си и погледна към написаното от далекосъобщителя.

Във връзка със задачата ти в Амидлатн — нашите благодетели писаха, че са доволни. Искат да знаят дали си възстановила сведенията, но според мен това е от второстепенно значение за тях. Те споменаха, че са намерили другаде търсеното от тях — нещо, което са проучвали за някакъв град. За теб — няма сведения целта да е останала жива. Изглежда, че притесненията ти за провал на мисията са неоснователни. Каквото и да е станало на борда на кораба, било е в наша полза. За Насладата на вятъра се съобщава, че е потънал с целия екипаж. Ясна Колин е мъртва.

Ясна Колин е мъртва.

Шалан зяпна и челюстта й увисна. Това… то не е…

— Може би ония малоумници са успели да свършат работата — доволно заключи Тин. — Май все пак ще ми бъде платено.

— Мисията ти в Амидлатн — прошепна Шалан. — Тя е била убийството на Ясна Колин.

— Поне да ръководя операцията — разсеяно поясни Тин. — Бих отишла лично. Не понасям кораби. Развълнуваното море направо ми обръща стомаха…

Шалан не можеше да говори. Тин бе убийца. Тин е стояла зад удара срещу Ясна Колин.

Съобщителят продължаваше.

… и интересни новини. Ти попита за дома Давар в Я Кевед. Изглежда Ясна е взела нова повереница, преди да напусне Карбрант…

Шалан посегна към уреда.

Тин хвана ръката й; очите на жената се разшириха при изписването на последните няколко реда.

… момиче, наречено Шалан. Червенокоса. Бледа кожа. Никой не знае много за нея. Не се е сторило важна новина на осведомителите ни, докато аз не се разрових.

Шалан вдигна поглед, досущ като Тин, и срещна погледа й.

— Ах, Преизподня — изрече измамницата.

Шалан опита да се измъкне. Наместо това бе издърпана от стола.

Тя не можеше да види бързите движения на Тин, която я захвърли към земята с лицето надолу. Ботушът й се насочи към гърба на Шалан, изкара й въздуха и разтърси тялото й. Зрението на Шалан се размаза, докато тя се бореше за въздух.

— Преизподня, Преизподня! — продължи Тин. — Ти си повереницата на Колин? Къде е Ясна? Жива ли е?

— Помощ! — изграчи Шалан. Едва говореше, докато опитваше да изпълзи под стената на палатката.

Тин опря коляно в гърба й и отново изкара въздуха от дробовете й.

— Накарах хората си да разчистят мястото около палатката. Притеснявах се да не предупредиш дезертьорите, че ще ги предадем. Отче на Бурята!

Тя коленичи и приближи глава до ухото на Шалан. Докато Шалан се мъчеше, Тин я хвана за рамото и стисна здраво.

— Жива. Ли. Е. Ясна?

— Не — прошепна Шалан. В очите й избиха сълзи от болка.

— Може и да сте забелязала — донесе се гласът на Ясна иззад тях, — че корабът има две отлични каюти, които съм наела за нас на немалка цена.

Тин изруга, подскочи и се завъртя, за да види кой е говорил. Шарка, разбира се. Шалан не го погледна, но запълзя към стената на шатрата. Вата и останалите бяха някъде там, навън. Само ако можеше…

Тин я хвана за крака и я издърпа назад.

Не мога да избягам, помисли някаква първична част от нея. В Шалан се надигна ужас и донесе със себе си спомени за прекарани в пълно безсилие дни. Все по-разрушителното насилие на баща й. Семейството се разпада.

Безсилна.

Не мога да бягам, не мога да бягам, не мога да бягам…

Бий се.

Шалан измъкна крака си от Тин, завъртя се и се хвърли срещу нея. Нямаше отново да бъде безсилна. Нямаше!

Тин зина, щом Шалан я нападна с всичко — деряща, яростна, бясна вихрушка. Не беше ефективно. Шалан въобще не знаеше как да се бие и миг по-късно за втори път изкряка от болка — юмрукът на Тин потъна в стомаха й.

Шалан се смъкна на колене. По бузите й се стичаха сълзи. Неуспешно опита да вдиша. Тин я удари по главата и зрението й побеля.

— Откъде дойде това? — попита Тин.

Шалан примигна и вдигна поглед; гледката пред нея се олюляваше. Тя отново беше на земята. Ноктите й бяха оставили кървави черти по бузата на Тин. Тя протегна ръка и я отдръпна червена. Изразът й стана мрачен и тя се пресегна към масата, където мечът й почиваше в ножницата.

— Ама че бъркотия — изръмжа Тин. — Бурите да го отнесат, дано! Ще трябва да примамя Вата тук и после да опитам да му припиша това.

Тин извади меча от ножницата.

Шалан се надигна на колене, после опита да стъпи на крака; те обаче не я държаха, а около нея стаята се олюляваше, сякаш все още бе на кораба.

— Шарка? — изграчи тя. — Шарка?

Дочу нещо навън. Викове?

— Съжалявам — студено произнесе Тин. — Ще трябва да приключа с това. По някакъв начин се гордея с теб. Ти ме измами. Трябва да си била добра в това.

Спокойно, рече си Шалан. Бъди спокойна!

Десет удара на сърцето.

При нея обаче нямаше нужда да са десет, а?

Не. Това трябва да стане. Време, трябва ми време!

В ръкава си имаше сфери. С приближаването на Тин Шалан вдиша рязко. Светлината на Бурята в нея стана бушуваща виелица и отдели вълна от Светлина. Тя не можа да създаде нищо от нея — все още не знаеше как — но сякаш за миг Светлината показа потрепващ образ на Шалан, застанала гордо като придворна дама.

Тин спря внезапно пред образа от светлина и цвят, после размаха меча пред себе си. Светлината на Бурята се развълнува и изчезна.

— Значи полудявам — рече Тин. — Чувам гласове. Виждам неща. Предполагам, че някаква част от мен не иска да върши това.

Тя пристъпи и издигна оръжието си.

— Съжалявам, че се налага да го научиш по трудния начин. Понякога трябва да вършим неща, които не харесваме, хлапе. Трудни неща.

Шалан изръмжа и протегна ръце напред. В тях се усукваше и въртеше мъгла и се образува блестящо сребърно Острие. То прониза Тин през гърдите. Жената едва можа да ахне от изненада и очите й изгоряха в черепа.

Трупът на Тин се смъкна от Меча и се стовари като купчина.

— Трудни неща — изръмжа Шалан. — Да. Мисля, че ти казах. Вече съм минала този урок. Благодаря ти.

Тя с олюляване се закрепи на крака.

Навесът на палатката се отвори рязко и Шалан се обърна с върха на Острието към входа. Вата, Газ и още неколцина войници се спряха накуп — оръжията им бяха окървавени. Погледнаха от Шалан към трупа с изгорелите очи на пода, после отново към Шалан.

Тя беше безчувствена. Искаше да остави Меча, да го скрие. Той бе ужасен.

Не го направи. Смачка тези чувства и ги скри дълбоко в себе си. Точно сега й трябваше нещо здраво, за което да се хване, и оръжието вършеше работа. Дори и да го мрази.

— Войниците на Тин?

Това нейният глас ли беше, съвършено студен, прочистен от чувства?

— Отче на Бурята! — изрече Вата и пристъпи в палатката с ръка на гърдите, вперил поглед в Меча. — В онази нощ, когато ни умолявахте, сте можели да избиете всички ни заедно с разбойниците. Можели сте да го направите съвсем сама…

— Хората на Тин! — извика Шалан.

— Мъртви са, Сиятелна — обясни Червения. — Чухме… чухме глас. Каза ни да дойдем да Ви вземем и че те няма да ни пуснат. После чухме, че крещите, и…

— Това гласът на Всемогъщия ли беше? — прошепна Вата.

— Моето духче — отвърна Шалан. — Това само ви трябва да знаете. Претърсете палатката. Тази жена е била наета да ме убие.

В известен смисъл това бе вярно.

— Може и да има документи за това кой я е наел. Донесете ми всичко написано, което намерите.

Докато те се препъваха из шатрата и се заеха за работа, Шалан седна на столчето до масата. Там продължаваше да чака далекосъобщителят, запънал се на края на страницата. Трябваше му нов лист хартия.

Шалан отпрати Меча.

— Не казвайте на други какво сте видели тук — нареди тя на Вата и на хората му.

При все че обещаха бързо, тя се съмняваше, че ще удържат дълго време. Мечовете бяха почти приказни предмети, а и жена да държи такъв? Щяха да се понесат слухове. Точно каквото й трябваше.

Ти си жива заради това проклето нещо, помисли си тя. Отново. Спри да се оплакваш.

Шалан хвана съобщителя, смени хартията, а после го нагласи с върха на писеца в ъгъла. Миг по-късно далечният съучастник на Тин отново взе да пише.

Твоите благодетели от работата в Амидлатн искат да се видят с теб, изписа перото. Изглежда, че Призрачната кръв имат друга задача за теб. Искаш ли да ти уредя среща с тях във военните лагери?

Писецът се спря и зачака отговор. Какво беше съобщил по-нагоре? Че тези хора — благодетелите на Тин, Призрачната кръв — били намерили сведенията, които търсели… сведения за някакъв град.

Уритиру. Хората, които бяха убили Ясна и заплашваха семейството й, също търсеха града. Шалан продължително изгледа хартията и думите на нея, а Вата и хората му започнаха да вадят дрехи от сандъка на Тин и да чукат по страните му в търсене на скрити неща.

Искаш ли да ти уредя среща с тях във военните лагери…

Шалан взе съобщителя, включи фабриала и написа една дума.

Да.