Брандън Сандърсън
Сияйни слова (46)

31
Затишието преди

Димна форма сред човеците ни укрива и минава.

Като техните Стихии, тя сила ни дарява.

Дръзваме ли пак да я приемем? Наблюдава.

Създадена от боговете, тя ни застрашава.

Като допир на Несътворения проклина, приближава

смъртта. От сянка е направена. И лъже.

Из „Песента на Тайните“ на Слушачите, Петдесет и първа строфа

Каладин доведе отряда пребити и уморени мъже в казармата на Мост Четири. Както тайно беше поръчал, посрещнаха ги насърчителни викове и поздрави. Беше ранна вечер. Познатият мирис на яхния беше едно от най-приветливите неща, които Каладин можеше да си представи.

Отстъпи и пусна четиридесетимата да минат край него. Те не бяха от Мост Четири, ала тази вечер щяха да са такива. Държаха главите си високо вдигнати, а когато другите им подаваха паници яхния, по лицата им изгряваха усмивки. Скалата попита един как е минал патрулът и макар Каладин да не чу отговора на войника, определено чу предизвикания от него тътнещ смях на рогоядеца.

Усмихна се и се облегна на стената на казармата със скръстени ръце. После установи, че проверява небето. Слънцето не бе съвсем залязло, ала в притъмняващото небе около Пояса на Талн почнаха да се появяват звезди. Точно над хоризонта висеше Сълзата — много по-ярка от другите и наречена така на едничката сълза, която проляла Рея. Някои от звездите се движеха — нищо изненадващо, звездни духчета — ала вечерта беше някак особена. Каладин вдиша дълбоко. Не беше ли въздухът застоял?

— Сър?

Каладин се обърна. Един от мостовите, сериозен мъж с къса тъмна коса и изсечени черти, не се беше присъединил към другарите си около казана. Каладин се помъчи да си спомни името му…

— Питт, нали?

— Тъй вярно. От Мост Седемнадесет.

— От какво имаш нужда?

— Аз само…

Човекът погледна гостоприемния огън и хората от Мост Четири, които се смееха и бъбреха с патрула. Някой беше окачил на стената на казармата особени брони. Шлемове и нагръдници от черупка, прикрепени към кожените дрехи на мостови. Сега бяха заменени от първокласни стоманени каски и гръдни брони. Каладин се чудеше кой ли е окачил старите. Даже не знаеше, че хората са ги донесли; това бяха допълнителните доспехи, изработени от Лейтен, и скрити в пропастите преди освобождаването на мостовите.

— Сър — продължи Питт, — аз само исках да кажа, че съжалявам.

— За какво?

— Когато бяхме мостови. — Питт се хвана за главата. — Бурята да го отнесе, струва ми се, че е било в друг живот. По онова време не можех да мисля като хората. Всичко ми беше като в мъгла. Но помня, че бях щастлив, когато пращаха вашия отряд, а не моя. Помня, че се надявах да се провалите, понеже дръзвахте да ходите с вдигнати глави… Аз…

— Всичко е наред, Питт. Не си виновен ти. Садеас е виновен.

— Май да. — Погледът на Питт охладня. — Успя да ни прекърши, нали, сър?

— Да.

— Оказва се обаче, че хората могат да се възродят. Не съм си го и помислял. — Питт погледна през рамо. — Ще трябва да направя това за останалите момчета от Мост Седемнадесет, нали?

— С помощта на Тефт, да. На това се надяваме. Мислиш ли, че можеш да го направиш?

— Само трябва да се престоря на Вас, сър — отговори Питт. Усмихна се, взе паница яхния и се присъедини към останалите.

Тези четиридесет скоро щяха да са готови да станат сержанти на своите мостови отряди. Преобразяването им бе станало по-бързо, отколкото Каладин се надяваше. Тефт, ти направи чудеса. Успя, човече, мислеше той.

Впрочем, къде се дяваше Тефт? Патрулира с тях, а сега бе изчезнал. Навярно бе отишъл да провери някой друг от мостовите отряди. Видя обаче как Скалата пъди някакъв мършав мъж в одежди на ардент.

— Това пък какво беше? — попита Каладин рогоядеца и го улови за ръката, когато той мина край него.

— Тоя. Размотава се тука със скицник. Прищяло му се да рисува мостовите. Ха! Понеже сме прочути, видиш ли.

Каладин се свъси. Странна дейност за ардент. От друга страна, всички арденти бяха малко или много странни. Пусна Скалата да се върне при яхнията и се отдалечи от огъня. Наслаждаваше се на покоя.

Толкова тихо беше в лагера. Все едно затаява дъх.

— Явно патрулът е свършил работа — рече Сигзил, приближавайки Каладин. — Хората са променени.

— Забавно е какво могат да направят за войниците няколко дни марш като отряд — отвърна Каладин. — Да си виждал Тефт?

— Не, сър — каза Сигзил и кимна по посока на огъня. — Добре е да си вземеш от храната. Тази вечер няма да имаме много време за приказки.

— Бурята — осъзна Каладин. Струваше му се, че последната е била твърде скоро. Бурите обаче невинаги бяха редовни, не и както той мислеше за тях. Бурегадателите ги предсказваха чрез сложни математически изчисления. Навремето бащата на Каладин имаше за хоби предвиждането на бурите.

Навярно затова той сега обръщаше внимание. Да не би внезапно да беше почнал да предсказва бури, защото вечерта беше прекалено… някаква?

Въобразяваш си, рече си Каладин. Отърси се от умората от продължителната езда и марша и отиде да си сипе яхния. Трябваше да хапне набързо — искаше да се присъедини към охраната на Далинар и краля по време на бурята.

Войниците от патрула го приветстваха, докато си пълнеше паницата.

* * *

Шалан седеше в тракащия фургон. Прокара длан над сферата на седалката, взе я и пусна друга.

Тин шавна вежда.

— Чух шума от размяната.

— Да му изсъхнат мрежите, дано! — викна Шалан. — Стори ми се, че успях.

— Да му изсъхнат мрежите ли?

— Ругатня — уточни Шалан и се изчерви. — Чух я от моряците.

— Шалан, имаш ли някаква представа какво означава всичко това?

— Амии… за риболов? — подзе Шалан и се изчерви. — Мрежите може би са сухи? Нямат улов и това е лошо?

Тин се ухили.

— Миличка, ще дам всичко от себе си да те разваля. Дотогава, мисля си, трябва да не ползваш моряшки ругатни. Ако обичаш.

— Добре. — Шалан пак прокара длан и размени сферите. — Никакво тракване! Чу ли това? По-точно, не чу ли? Не издадох звук!

— Хубаво — отговори Тин и щипна от някакво подобно на мъх вещество. Взе да го търка между пръстите си и на Шалан й се стори, че вижда как от мъха се издига дим. — Наистина ставаш по-добра. Освен това чувствам, че сме длъжни да преценим как да използваме таланта ти в рисуването.

Шалан вече имаше представа как може да й послужи това. Повечето от бившите дезертьори я бяха помолили да ги нарисува.

— Упражнява ли акцентите? — попита Тин. С търкането на мъха очите й заблестяха.

— Наистина го сторих, добра ми жено — отговори Шалан с тайленски акцент.

— Добре. Когато се сдобием с повечко средства, ще се позанимаем с дегизировката. На мен лично ще ми бъде много забавно да гледам лицето ти, когато се наложи да се появиш публично с открита ръка.

Шалан тутакси притисна скритата ръка до гърдите си.

— Моля!

— Предупредих те за трудните неща — усмихна се пакостливо Тин. — Западно от Марат повечето жени ходят с две открити ръце. Ако възнамеряваш да ходиш нататък и да не се открояваш, трябва да си в състояние да правиш като тях.

— Това е непристойно! — възкликна Шалан и се изчерви ужасно.

— Та това е просто ръка, Шалан. Вие, воринците сте толкова превзети, Бурята да ви отнесе. Тази ръка изглежда досущ като другата.

— Гърдите на доста жени не са много по-видими от гърдите на мъжете — тросна се Шалан. — Това не значи, че бива да излизат без риза, като мъже!

— Всъщност, из някои от Решийските острови и Ири не е необичайно жените да ходят голи до кръста. Там горе става горещо. Никой няма нищо против. На мен самата доста ми се нрави.

Шалан вдигна ръце — едната облечена, другата не — пред лицето си, за да прикрие червенината.

— Правиш го, само за да ме дразниш.

— Аха — подхилкваше се Тин. — Точно така. И това тук е момичето, което изпързаля цял отряд дезертьори и превзе нашия керван?

— Не ми се налагаше да се разхождам гола, за да направя това.

— Още по-добре. Продължаваш ли да мислиш, че си опитна и веща? Изчервяваш се веднага щом спомена да откриеш ръката си. Не можеш ли да разбереш колко трудна ще ти бъде която и да е успешна измама?

Шалан пое дълбоко дъх.

— Май да.

— Да си покажеш ръката няма да е най-трудното нещо, което ще ти се налага да правиш — продължи Тин, която изглеждаше някъде далеч. — Далеч не най-трудното. Аз…

— Ти какво?

Тин поклати глава.

— Ще говорим за това по-късно. Виждаш ли вече военните лагери?

Шалан се надигна и засенчи очи заради залязващото слънце. На север видя сияние. Стотици — не, хиляди — огньове караха небето да изглежда тъмно. Тя остана без дъх.

— Пристигнахме.

— Нареди да спрат за пренощуване — рече Тин, без да помръдне.

— Като че ли сме само на няколко часа — отвърна Шалан. — Можем да побързаме…

— И да пристигнем след падането на нощта. Тогава без друго ще ни се наложи да лагеруваме. По-добре да пристигнем бодри на сутринта. Довери ми се.

Шалан седна и повика един от керванджиите: момък, който крачеше бос край фургоните — сигурно имаше страховити мазоли. Само старшите керванджии се возеха.

— Питай майстор Макоб какво мисли за спирането ни тук за нощувка — рече Шалан на момъка.

Той кимна и припна край кервана, задминавайки мудните чули.

— Не вярваш ли на преценката ми? — развеселено попита Тин.

— Майстор Макоб не обича някой да му казва какво да прави. Ако е добре да спрем, навярно сам ще го предложи. Струва ми се, че така е по-добре да водя.

Тин затвори очи и обърна лице към небето. Все още разсеяно търкаше мъха между пръстите си.

— Довечера може да получа някои сведения за тебе.

— За?

— За твоята родина. — Тин поотвори око. Макар позата й да бе ленива, окото беше любопитно.

— Много мило — отвърна неангажиращо Шалан. Стараеше се да не казва много за дома си и за живота си там; не беше казала на Тин и за своето пътешествие и за потъването на кораба. Колкото по-малко разкриваше за миналото си, толкова по-малка бе вероятността Тин да осъзнае коя всъщност е новата й ученичка.

Сама си е виновна за прибързаните заключения за мен, помисли Шалан. Пък и нали тъкмо тя ме учи да се преструвам. Няма да се почувствам зле, ако я излъжа. Тя лъже всички наред.

Потръпна при тази мисъл. Тин имаше право — Шалан наистина беше наивна. Не можеше да не изпитва вина, когато излъже, дори една професионална измамница!

— Очаквах повече от теб — подхвърли Тин и затвори око. — Да се замислиш.

Шалан се размърда на седалката.

— За какво да се замисля? — попита тя най-сетне.

— Значи не знаеш. Така си и мислех.

— Тин, много неща не знам — подразни се Шалан. — Не знам как да построя фургон, не знам ириалски, и определено не знам как да ти попреча да се държиш дразнещо. Не че не съм се мъчила и с трите.

Тин се усмихна и не отвори очи.

— Вашият веденски крал е мъртъв.

— Ханаванар? Мъртъв? — Шалан никога не беше зървала Върховния принц, а какво остава за краля. Монархията беше нещо далечно. Установи, че казаното няма особено значение за нея. — Значи синът му ще го наследи.

— Би го наследил. Ако и той не беше мъртъв. Наред с шестима от Върховните принцове на Я Кевед.

Шалан зина.

— Говорят, че е работа на Убиеца в Бяло — тихо рече Тин. — Онзи шин, който уби краля на алетите преди шест години.

Шалан се отърси от объркването си. Братята й. Добре ли бяха?

— Шестима Върховни принцове. Кои?

Разбереше ли това, щеше да узнае в какво положение е родното й княжество.

— Не знам точно. Ял Мала и Евинор със сигурност. Вероятно и Абриал. Някои са загинали при нападението, други по-рано. Сведенията са смътни. Напоследък е трудно да се измъкне нещо достоверно от Веденар.

— Валам жив ли е още?

Върховния принц на Шалан.

— Докладват, че участвал в борбата за престола. Тази вечер моите осведомители ще ми пишат по далекосъобщителя. Тогава може да има нещо и за теб.

Шалан се облегна. Кралят — мъртъв? Война за трона? Отче на Бурята! Как би могла да узнае нещо за семейството си, за имението? Не бяха близо до столицата, ала ако цялата страна е погълната от войната, тя ще достигне и до най-затънтените краища. Не беше лесно да се свърже с братята си. Нейният далекосъобщител потъна с Насладата на вятъра.

— Всяко сведение ще бъде особено ценно за мен. Всяко — рече Шалан.

— Ще видим. Ще те повикам, когато ми докладват.

Шалан се залови да смила наученото. Тин подозираше, че не зная, обаче не ми каза досега. Харесваше Тин, ала не биваше да забравя, че тя се препитава от укриване на сведения. Какво ли друго знае, ала не го споделя?

Момъкът се върна покрай фургоните. Когато стигна при Шалан, закрачи редом с нейния.

— Макоб казва, че постъпвате мъдро като го питате. Казва още, че можем да лагеруваме тук. Границите на всички военни лагери се охраняват и не е вероятно да ни пуснат през нощта. Освен това не е сигурен, че бихме могли да стигнем в лагерите преди бурята.

Тин се усмихна, без да отваря очи.

— Значи, ще лагеруваме — рече Шалан.