Брандън Сандърсън
Сияйни слова (45)

30
Самата природа поруменява

Топло било в далечната страна,

когато Пустоносните дошли в песните ни.

И ние ги прибрахме у дома,

и те се настаниха постепенно.

А още дълго ще се пее, че така е трябвало.

Из „Песента на Историите“ на Слушачите, Дванадесета строфа

Шалан зина при вида на внезапно избухналите цветове.

Разкъсваха пейзажа като мълния от ясно небе. Шалан остави сферите — Тин я караше да се учи как да ги крие в дланта си — и се изправи във фургона. Улови със свободната ръка облегалката на седалката си. Да, нямаше грешка. Ослепително червено и жълто сред монотонното кафяво и зелено.

— Тин, какво е това?

Тин се беше изтегнала, провесила крака навън. Макар да се предполагаше, че тя управлява фургона, върху очите й лежеше бяла широкопола шапка. Самата Шалан се пазеше от слънцето с шапката на Блут, която успя да изрови от вещите му.

Тин се обърна настрани и вдигна шапката.

— Ъ?

— Ето там! Цветът.

Тин попогледна.

— Нищо не виждам.

Как така не виждаше този ярък цвят, толкова жив в сравнение с осеяните със скални пъпки, тръстики и туфи трева хълмове? Шалан взе далекогледа на Тин и го вдигна да проучи по-подробно.

— Растения. Там има една надвиснала скала, която ги пази откъм изток.

— О, и това ли е всичко? — Тин отново се облегна и затвори очи. — Рекох си, че може да е шатра от някой керван или нещо такова.

— Тин, растения са.

— Е, и?

— Различна флора в иначе еднообразна екосистема! — възкликна Шалан. — Отиваме! Ще кажа на Макоб да обърне кервана натам.

— Странна си, малката — рече Тин, когато Шалан се провикна към останалите фургони да спрат.

Макоб неохотно се съгласи с отклонението, но — за щастие — прие нареждането й. Керванът беше на по-малко от ден път от Пустите равнини. Не се претоварваха. Шалан с труд сдържаше възбудата си. В Мразовитата земя почти всичко бе еднообразно; да има нещо ново за рисуване я вълнуваше неимоверно.

Приближиха скалата, която се издигаше под съвършено прав ъгъл и образуваше ветролом. По-едрите подобни образувания се наричаха лаит. Закътани долини, където можеше да процъфти цял град. Е, това тук съвсем не беше толкова голямо, ала живите организми го бяха намерили. Тук растеше горичка ниски, бели като кост дървета с ярки червени листа. Самата скална стена бе покрита с разни видове ластари, земята гъмжеше от скални пъпки от вида, който оставаше отворен, дори когато не валеше дъжд. От тях надвисваха тежки цветове и прилични на език пипала, които се гънеха като червеи в търсене на вода.

Малко езерце отразяваше синьото небе и подхранваше скалните пъпки и дърветата. В сянката на листака вирееше наситено зелен мъх. Тази красота приличаше на рубинени и изумрудени нишки в сив камък.

Щом фургонът спря, Шалан тутакси скочи. Подплаши нещо в гъсталака — няколко много дребни диви брадвохрътки избягаха. Не беше сигурна за породата, даже не беше сигурна брадвохрътки ли са — толкова бързо се движеха.

Е, това навярно значи, че не бива да се тревожа за нещо по-едро, прецени Шалан, когато навлезе в лаита. Едър хищник като белогръба щеше да пропъди всички по-дребни твари.

Шалан вървеше напред с усмивка. Беше почти като в градина, макар растенията да бяха видимо диви. Бързо прибираха цветовете, пипалата и листата си и оголваха земята около Шалан. Тя потисна кихавицата и продължи напред, докато стигна едно тъмнозелено езеро.

Тук постла одеяло върху камък, разположи се и почна да рисува. Останалите пътници от кервана тръгнаха на оглед из лаита или се покатериха върху каменната стена.

Шалан вдъхна приятно влажния въздух. Растенията се поуспокоиха. Цветовете на скалните пъпки се показаха. Кротките листа се отвориха. Наоколо избликна цвят, сякаш самата природа поруменя. Отче на Бурята! Не си беше давала сметка колко й е липсвало разнообразието на красивите растения. Отвори скицника и набързо изписа молитва за Шалаш, Вестителя на Красотата, чието име носеше.

Някой мина през растенията и те се свиха отново. Газ се препъваше сред скалните пъпки в опит да не настъпва ластарите. Насочи се към Шалан, но спря и загледа езерцето.

— Гръм да го удари! Това риби ли са?

— Змиорки — предположи Шалан, когато едно от създанията набразди водната повърхност. — Ярко оранжеви, както се оказва. У дома, в декоративната градина на баща ми, имахме подобни.

Газ се приведе да види по-добре, една змиорка се подаде над водата, запляска с опашка и го напръска. Шалан се разсмя и взе Спомен за едноокия войник, който надзърта в зелените дълбини, свива устни и бърше чело.

— Какво искаш, Газ?

— Хмм — потътри срамежливо крака той. — Питах се дали… — И хвърли поглед към скицника.

Шалан отгърна нова страница.

— Разбира се. Като рисунката, която направих за Глурв, предполагам?

Газ се прокашля в длан.

— Аха. Изглеждаше много добре.

Шалан се усмихна и почна да рисува.

— Искате ли да позирам или нещо такова?

— Разбира се — отвърна Шалан, за да стои Газ мирен, докато тя рисува. Пооправи униформата му, прибра шкембето му, намести брадичката му. Повечето промени обаче дойдоха от изражението. Отправен в далечината поглед. С подходяща физиономия превръзката на окото стана благородна, белязаното лице — мъдро, униформата — горда. Шалан довърши рисунката с фон с отделни моменти от онази нощ, край огъня, когато керванджиите благодаряха за спасението си на Газ и другите дезертьори.

Откъсна листа и го подаде на Газ. Той го взе почтително и прокара пръсти през косата си.

— Гръм да ме удари — прошепна той. — Наистина ли изглеждах така?

— Да — отвърна Шалан. Дочу тихото жужене на Шарка някъде наблизо. Лъжа… ала и истина. Определено хората, които Газ спаси, го виждаха така.

— Благодаря Ви, Сиятелна. Аз… благодаря Ви.

В името на очите на Аш! Човекът наистина беше дълбоко трогнат.

— Пази я — заръча Шалан. — И не я прегъвай до довечера. Ще я лакирам, за да не се размаже.

Газ кимна и си тръгна, като отново подплаши растенията. Той беше шестият от бившите дезертьори, който я помоли за рисунка. Шалан ги насърчаваше. Всичко, което да им напомня какви биха могли да бъдат и какви би трябвало да бъдат.

А ти, Шалан?, запита се тя. Явно всеки иска от теб да бъдеш някоя. Ясна, Тин, баща ти… Ти каква искаш да бъдеш?

Тя прелисти скицника и намери листовете, където се беше нарисувала в пет-шест различни положения. Учена, дама в двора, художничка. Коя искаше да бъде?

Можеше ли да е всички?

Шарка бръмна. Шалан погледна встрани и забеляза как Вата се промъква през дърветата. Високият водач на дезертьорите не каза нищо за рисунките, но Шалан забеляза подигравателното му подсмихване.

— Престани да плашиш растенията ми, Вата.

— Макоб казва, че ще пренощуваме — отвърна Вата и се оттегли.

— Беда… — изжужа Шарка. — Да, беда.

— Знам — каза Шалан. Изчака листата да се върнат и ги нарисува. Бе успяла да се сдобие с въглен и лак от търговците, но за съжаление нямаше цветни пастели, с които да опита нещо по-амбициозно. Все пак, получаваше се хубава поредица ескизи. Беше доста различна от всичко останало в скицника.

Шалан умишлено не се замисляше за загубите си.

Рисуваше и рисуваше. Наслаждаваше се на покоя в горичката. Появиха се духчета на живота — ситни зелени трошици, които хвърчаха между листата и цветовете. Шарка стъпи върху водата и — доста забавно — почна тихичко да брои листата на близкото дърво. Шалан направи пет-шест скици на езерцето и дърветата с надеждата по-късно да успее да ги намери в някоя книга. Постара се да изобрази в подробности листата. После рисуваше каквото й дойде на ум.

Толкова беше приятно да не рисува в движение, във фургона. Тук средата беше отлична — достатъчно светлина, мир и покой, пълно с живот…

Шалан спря, когато забеляза какво е нарисувала: скалист океански бряг и няколко смътни фигурки, които се подкрепяха на излизане от водата. Можеше да се закълне, че едната фигурка е Ялб.

Надяваше се. Така силно копнееше да са оцелели. Навярно никога нямаше да узнае.

Обърна страницата и продължи да рисува. Скицира жена, приклекнала над някакво тяло, с чук и длето в ръце, сякаш се готвеше да ги стовари в лицето му. Фигурата на земята беше някак скована — дървена… или каменна?

Шалан поклати глава, остави молива и разгледа скицата. Защо нарисува това? Първата рисунка имаше някакъв смисъл — тя се тревожеше за Ялб и другите моряци. Ала какво говореше за нейния ум втората?

Вдигна поглед и установи, че сенките са станали по-дълги, а слънцето се спуска към хоризонта. Шалан се усмихна, ала после подскочи, когато видя, че някой стои на десетина крачки от нея.

— Тин! — възкликна тя и положи скритата си ръка на гърди. — Отче на Бурята! Само как ме изплаши.

Тин се провря сред листака. Растенията се отдръпнаха.

— Хубави картинки. Според мен обаче би трябвало да упражняваш повече фалшификаторските си умения. Иде ти отвътре. Можеш да го вършиш, без да се тревожиш, че ще имаш неприятности.

— Упражнявам се. Обаче трябва и да рисувам.

— Наистина влизаш в тези рисунки, нали?

— Не влизам. Слагам други хора в тях.

Тин се усмихна и застана до камъка на Шалан.

— Винаги си готова с остроумията. Това ми допада. Когато отидем на Пустите равнини, трябва да те запозная с някои мои приятели. Ще успеят да те развалят наистина бързо.

— Не ми звучи приятно.

— Глупости — възрази Тин и скочи върху сухата част на съседния камък. — Пак ще си бъдеш ти. Само шегите ти ще станат по-мръсни.

— Прекрасно — отвърна Шалан и се изчерви.

Очакваше Тин да се разсмее, ала тя се умисли.

— Ще се наложи да ти дадем някакво усещане за действителността, Шалан.

— О, да не би напоследък да се дава като лекарство?

— Не. Като юмрук в лицето. И разплаква хубавите момичета, ако имат късмета да останат живи.

— Ще установиш, че животът ми не е бил само цветя и сладки.

— Сигурна съм, че мислиш така. Всеки го прави. Шалан, аз наистина те харесвам. Намирам, че имаш огромни възможности. Но онова, за което се учиш… ще изисква да правиш много трудни неща. Неща, които насилват душата, разкъсват я. Ще изпадаш в положения, в които не си била никога.

— Ти едва ме познаваш — отговори Шалан. — Откъде си толкова сигурна, че никога не съм правила такива неща?

— Защото не си се пречупила.

— Може да лъжа.

— Малката, ти рисуваш престъпници и ги изкарваш герои. Танцуваш със скицник в ръка сред цветята. Изчервяваш се само при намек за нещо неприлично. Колкото и лоша да мислиш, че си, стегни се. Ще става по-зле. А аз наистина не знам ще успееш ли да се справиш.

— Защо ми казваш това?

— Защото след по-малко от ден ще стигнем Пустите равнини. Сега е последната ти възможност да се откажеш.

— Аз…

Какво щеше да прави с Тин, когато пристигнат? Да признае, че се е съгласявала с предположенията й, само за да се учи от нея? Тя познава хора, размишляваше Шалан. Хора във военните лагери, които могат да са особено полезни.

Трябваше ли да продължава с преструвките? Искаше да го направи, ала знаеше, че е така, просто защото харесва Тин и не иска да й даде причина да спре да я учи. И установи, че казва:

— Въвлечена съм вече. Искам да изпълня плана си.

Лъжа.

Тин въздъхна и кимна.

— Добре. Готова ли си да ми кажеш какъв е този грандиозен план?

— Далинар Колин — отговори Шалан. — Синът му е сгоден за една жена от Я Кевед.

Тин вдигна вежда.

— Е, това вече е любопитно. И жената няма да отиде?

— Не и когато той я очаква — каза Шалан.

— А ти приличаш на нея?

— Можеш и така да го кажеш.

Тин се усмихна.

— Хубаво. Накара ме да си мисля, че е изнудване, което е много трудно. Това обаче е измама, с която можеш и да се справиш. Впечатлена съм. Дръзко, но изпълнимо.

— Благодаря ти.

— И какъв е планът?

— Добре. Ще се представя на Колин, ще покажа, че съм бъдещата съпруга на сина му, и ще му позволя да ме настани в домакинството си.

— Не е добре.

— Не е ли?

Тин рязко поклати глава.

— Така ще си много задължена на Колин. Ще изглеждаш бедна и ще подкопаеш уважението към теб. Това, което замисляш, се нарича „хубаво лице“ — опит да облекчиш един богат мъж от парите му. Тук всичко опира до представяне и впечатление. Трябва да се настаниш в странноприемница в друг лагер и да се държиш, все едно си напълно самодостатъчна. Да поддържаш загадъчно излъчване. Кой е сгоден, между другото? По-големият или по-малкият син?

— Адолин — отговори Шалан.

— Хмм… Не знам по-добре ли е или по-зле от Ренарин. Носи му се славата на ухажор и разбирам защо баща му гледа да го ожени. Обаче ще ти е трудно да задържиш вниманието му.

— Наистина ли? — попита Шалан и искрено се притесни.

— Аха. Той е бил почти сгоден десетина пъти. Даже си мисля, че веднъж се сгоди наистина. Хубаво, че се срещнахме. Ще трябва малко да помисля, докато намеря правилния подход. Но определено няма да приемеш гостоприемството на Колин. Адолин никога няма да се заинтригува, ако не си недостъпна по един или друг начин.

— Трудно е да съм недостъпна, щом вече имаме условен годеж.

— И все пак е важно — поучително вдигна показалец Тин. — Ти си тази, която се е захванала с любовна измама. Този вид измами са трудни, но сравнително безопасни. Ще се справим.

Шалан кимна, макар тревогите й да се засилиха.

Какво щеше да излезе от нейния годеж? Ясна вече я нямаше, та да настоява това да се доведе до край. Тя искаше Шалан да се обвърже с нейното семейство. Навярно заради възможностите й като Повелител на Стихиите. Шалан се съмняваше, че останалите членове на рода Колин ще настояват в семейството им да влезе някакво си веденско момиче.

Тин се изправи. Шалан скри притесненията си. Ако годежът се прекрати, така да е. Имаше си далеч по-големи грижи — Уритиру и Пустоносните. И трябваше да се справи с Тин — без при това да мами рода Колин. Просто поредното нещо, с което да се справи.

Странно, ала тя се вълнуваше от тази възможност. Реши да направи още една рисунка, преди да намери нещо за хапване.