Брандън Сандърсън
Сияйни слова (43)

29
Кърваво управление

За цветовете непознати художеството служи.

Жадуваме великите му песни.

Духове на сътворението са нужни.

А докато научим, песните остават ни.

Из „Песента на Премислянето“ на Слушачите, Двеста седемдесет и девета строфа

Торол Садеас затвори очи, опря Заклеващия на рамото си и вдъхна сладкия землист мирис на паршендската кръв. Вълнението от битката бушуваше в него, благословена и красива мощ.

Кръвта тътнеше в ушите му и той едва чуваше крясъците и виковете от болка на бойното поле. В този миг беше потънал в приятния блясък на Вълнението, в замайващия възторг, че времето му минава в последното нещо, което му носеше истинска радост: да се бори за живота си и да отнема живота на врагове, по-долни от него.

Вълнението отзвуча. Както винаги — след края на самото сражение. Услаждаше му се все по-малко напоследък, навярно защото знаеше, че нападенията над паршендите са безсмислени. Войната не го напрягаше вече, не го доближаваше до крайната му цел — завоеванието. Изтребването на покритите с крем диваци в тази забравена от Вестителите пустош наистина не му носеше удовлетворение.

Въздъхна, свали Меча и отвори очи. Амарам се зададе през бойното поле, прекрачвайки труповете на хора и паршенди. Бронята му беше окървавена чак до лактите, а в облечената си в ръкавица ръка носеше скъпоценното ядро. Изрита тялото на някакъв паршенд и застана до Садеас. Почетната му гвардия се развърна и се строи заедно с тази на Върховния принц. Садеас отдели малко време да се поядосва на техните ефикасни движения, особено в сравнение с неговите хора.

Амарам свали шлема си и взе да подхвърля скъпоценното ядро.

— Даваш ли си сметка, че днешният ти маньовър се провали?

— Да се е провалил? — възкликна Садеас и вдигна наличника си. Недалеч войниците му изтребваха петдесетина паршенди, които не бяха смогнали да се измъкнат от платото със събратята си. — Според мен мина доста добре.

Амарам посочи. Върху платата на запад, откъм лагерите, се беше появило някакво петно. Знамената показваха, че това са хората на Хатам и Роион — двамата Върховни принцове, от които се очакваше да излязат на това плато. Пристигаха заедно — използваха мостове като на Далинар, бавни, лесни за изпреварване. Едно от предимствата на предпочитаните от Садеас мостови отряди беше, че изискват съвсем малко обучение. Ако Далинар целеше да го забави с онова изпълнение да замени Заклеващия срещу мостовите, оказа се глупак.

— Трябваше да стигнем там — продължи Амарам, — да вземем скъпоценното ядро и да се върнем, преди другите да дойдат. Тогава можеше да твърдиш, че не си забелязал, че не е твой ред днес. А появата на другите две армии те лишава от възможността да отричаш.

— Погрешно ме разбираш — отговори Садеас. — Ти си въобразяваш, че още ме е грижа за това. — Последните паршенди умираха с гневни викове и това изпълваше Садеас с гордост. Останалите разправяха, че паршендите никога не се предават, ала някога — много отдавна, когато за пръв път дойде на Пустите равнини — той видя една паршендска армия да опита да се предаде. Бяха свалили оръжията си. Лично ги изтреби с Чук и Броня, пред погледите на другарите им, които се намираха на съседното плато.

След това нито един паршенд не отказваше на Садеас и войската му правото да завършат сражението както се полага. Садеас даде знак на авангарда да се строи и да го придружи до лагера, докато останалите войници си ближеха раните. Амарам тръгна с него. Прекосиха един мост и подминаха ленивите мостови, които се излежаваха и спяха, докато по-добри от тях мъже умираха.

— Задължен съм да се присъединя към тебе на бойното поле, твое височество — занарежда Амарам, — обаче искам да знаеш, че не одобрявам нашите действия тук. Би трябвало да се постараем и да преодолеем различията си с Далинар и краля, а не да се мъчим да ги ядосваме повече.

Садеас изсумтя.

— Спести ми благородните приказки. Може и да ти вършат работа пред други хора, обаче аз знам какъв безмилостен мръсник си ти всъщност.

Амарам вирна брадичка и впери поглед напред. Когато отидоха при конете си, той положи длан на рамото на Садеас.

— Торол, в света има толкова повече неща от вашите дребнави разпри. Прав си за мен, разбира се. Приеми признанието ми наред с убеждението, че с теб мога да съм откровен. Алеткар трябва да бъде силен за онова, което предстои.

Садеас стъпи на камъка за качване на седлото, донесен от един коняр. Възсядането от Броненосец можеше да е опасно за животното, ако не е правилно. Пък и веднъж стремето му се скъса, когато стъпи в него да се качи на седлото, та се озова по задник на земята.

— Алеткар наистина трябва да бъде силен — отговори Садеас. — И аз ще го направя такъв с юмрук и с кърваво управление.

Той протегна облечената си с ръкавица длан.

Амарам неохотно постави ядрото в нея и Садеас го грабна, взел юздите на коня с другата ръка.

— Не се ли тревожиш от време на време? — попита Амарам. — За това, което правиш? За това, което ние трябва да правим? — И той кимна по посока на военните лекари, които пренасяха ранените през мостовете.

— Да се тревожа? Че защо? Давам на тези клетници възможността да умрат в бой за нещо достойно.

— Забелязвам, че напоследък често говориш така. Преди никога не го правеше.

— Научил съм се да приемам света такъв, какъвто е, Амарам — отговори Садеас и обърна коня. — Малко хора са готови да го правят. Препъват се, надяват се, мечтаят, преструват се. Това не променя нищо в живота. Трябва да гледаш света право в очите, в цялата му мрачна жестокост. Трябва да признаваш неговите грехове. Да живееш с тях. Само така можеш да постигнеш нещо смислено.

Садеас смушка коня си и за миг остави Амарам назад.

Той щеше да остане верен. Садеас и Амарам имаха споразумение. Дори и това, че Амарам вече бе Броненосец, нямаше да го промени.

Когато Садеас и авангардът на неговата армия приближиха войската на Хатам, Садеас забеляза как от близкото плато ги наблюдават група паршенди. Паршендските съгледвачи напоследък ставаха доста дръзки. Прати отряд стрелци да ги прогонят, после се насочи към един великолепен Броненосец в челото на хатамовата армия: самият Върховен принц на гърба на ришадийски кон. Проклятие. Тези животни превъзхождаха всяка друга порода коне. Как да се снабди с такъв?

— Садеас? — провикна се Хатам. — Какво си направил тук?

Садеас поразмисли за миг, после замахна и хвърли скъпоценното ядро през платото. То удари скалата до Хатам и се затъркаля, излъчвайки бледо сияние.

— Скучно ми беше — викна той в отговор. — И реших да ти спестя малко грижи.

И без да обръща внимание на следващите въпроси, Садеас продължи по пътя си. Днес Адолин Колин имаше дуел и той реши да не го изпуска — просто в случай, че момчето отново се изложи.

* * *

Няколко часа по-късно Садеас се настани на мястото си на арената. Седеше и дърпаше широката си вратовръзка. Непоносима вещ — модерна, но непоносима. Никога не би признал, дори пред Иалаи, че тайно иска да носи проста униформа като Далинар.

Разбира се, не би могъл да го направи. Не само защото би изглеждало, че се кланя на Кодекса и на кралската власт, а и защото в тези времена военната униформа не беше подобаващата униформа. Битките, които водеха за Алеткар сега, не бяха битки с щит и меч.

Важно беше човек да е подходящо облечен, когато играе роля. Военните униформи на Далинар доказваха, че той е загубен, че не разбира играта.

Садеас се облегна и зачака. Арената се изпълни с шепот като паница с вода. Публиката беше многобройна. Изпълнението на Адолин последния път привлече внимание, а всяка новост беше интересна за придворните. Около мястото на Садеас имаше свободно пространство, което му позволяваше уединение, макар самото място да беше просто стол върху каменните пейки.

Ненавиждаше усещането на тялото си без Броня. А още повече ненавиждаше как изглежда. Навремето щом минеше, хората извръщаха глави да го гледат. Силата му изпълваше всичко; всеки се мъчеше да му подражава и мнозина жадуваха при вида му. Жадуваха за властта му, за личността му.

Вече губеше това. О, все още беше могъщ — дори по-могъщ от преди. Но хорските погледи бяха други. И всеки опит да отвърне на загубата на младостта го правеше да изглежда капризен.

Садеас умираше, стъпка по стъпка. Вярно, като всички хора. Ала той усещаше надвисналата смърт. Надяваше се да дойде след десетилетия, ала сянката й беше дълга, много дълга. Пътят към безсмъртието минаваше единствено през завоеванието.

Шумоленето на коприна извести появата на Иалаи. Тя се плъзна на мястото до неговото. Садеас разсеяно се пресегна и я почеса по кръста, както тя обичаше. Името й беше симетрично, дребна проява на богохулство от страна на родителите й — на някои хора им се нравеше да загатват за святост у децата си. Садеас харесваше такива хора. И наистина, името беше първото нещо, което привлече интереса му към нея.

— Ммм — въздъхна Иалаи. — Много хубаво. Виждам, че дуелът още не е започнал.

— Вярвам, че ще почне след миг.

— Добре. Нямам търпение. Чувам, че си дал скъпоценното ядро, което спечели днес.

— Хвърлих го в краката на Хатам и си тръгнах, все едно не ме е грижа.

— Умно. Трябваше да го предвидя като възможност. Ще подкопаеш претенциите на Далинар, че можем да му устояваме, само защото сме алчни.

Адолин най-сетне излезе на арената в синята си Броня. Някои светлооки изръкопляскаха вежливо. Отсреща Еранив излезе от стаята за подготовка. Лъскавата му Броня беше в естествен цвят, без гръдната част, която той беше боядисал в черно.

Садеас присви очи и продължи да почесва гърба на Иалаи.

— Този дуел въобще не би трябвало да се състои — рече той. — Предполага се, че всички са твърде уплашени или твърде надменни, та да приемат предизвикателствата му.

— Идиоти — тихо отговори Иалаи. — Торол, те знаят какво се очаква да правят. Пуснах подходящите намеци и обещания. Ала всеки от тях тайно иска да победи Адолин. Дуелистите са пасмина, на която не може да се разчита много. Те са дръзки, лесно се палят и твърде много се вълнуват от това да се покажат и да се прочуят.

— Не бива да се допуска планът на баща му да проработи.

— Няма.

Садеас погледна към Далинар. Не беше много далече — можеха да се чуят, ако викаха. Далинар не го поглеждаше.

— Аз построих това кралство — прошепна Садеас. — Знам колко крехко е то, Иалаи. Няма да е трудно да рухне.

Това беше единственият начин да го построи отново както трябва. Като да изкове ново оръжие. Стапяш останките на старото, преди да изработиш новото.

Долу дуелът започна и Адолин се отправи към Еранив, който размахваше стария, зловещ на вид Меч на Гавилар. Адолин нападна твърде бързо. Толкова ли нямаше търпение това момче?

В тълпата светлооките се смълчаха, а тъмнооките завикаха в очакване да се повтори представлението от последния дуел. Ала този дуел не се изроди в схватка от борбата. Двамата си размениха пробни удари и Адолин отстъпи след удар в рамото.

Небрежно, отсъди Садеас.

— Най-сетне установих от какво естество е било безредието в кралските покои преди две седмици — съобщи Иалаи.

— Разбира се — отвърна Садеас с усмивка, без да откъсва очи от арената.

— Опит за убийство. Някой е повредил балкона в неумел опит да запрати краля на сто стъпки по-долу, върху скалите. Доколкото чух, почти успешно.

— Значи опитът не е бил толкова неумел. Щом почти го е погубил.

— Прощавай, Торол, обаче при убийството почти има голямо значение.

Вярно.

Садеас се взря в себе си, затърси следа от чувство при вестта, че Елокар едва не е загинал. Откри само слабо съжаление. Беше привързан към момчето, ала за да съгради Алеткар наново, трябваше да премахне всички следи от старата власт. Необходимо беше Елокар да умре. За предпочитане — тихо и след като се разправят с Далинар. Садеас предполагаше, че ще се наложи лично да пререже гърлото на момчето от уважение към стария Гавилар.

— Кой според теб е поръчал убийството? — попита тихо той. Обградени бяха от стражи и нямаше как някой да ги чуе.

— Трудно е да се каже — рече Иалаи и се обърна, та той да почеше гърба й на друго място. — Не ще да са били Рутар или Аладар.

Садеас държеше и двамата здраво. Аладар му беше отстъпил, а Рутар мина на негова страна с готовност. Роион беше прекалено страхлив, останалите — прекалено предпазливи. Кой друг би могъл?

— Танадал — предположи Садеас.

— Най-вероятно. Ще видя какво мога да открия.

— Може да са онези, които повредиха Бронята на краля. Може да установим повече, ако упражня властта си.

Садеас беше Върховен принц на осведомяването — един от старите постове, от минали векове, когато задълженията в кралството са се разпределяли между Върховните принцове. Технически това даваше на Садеас възможността да разследва и да изпълнява полицейски задачи.

— Може би — неохотно отговори Иалаи.

— Но?

Тя поклати глава и загледа поредната размяна на удари на арената. Едната ръкавица на Адолин почна да изпуска Светлина под дюдюканията на някои тъмнооки. Защо въобще допускаха тези хора тук? Имаше светлооки, които не можеха да присъстват, понеже Елокар пазеше места за по-нископоставени от тях.

— Далинар — обясни Иалаи — отвърна на нашия заговор, като те направи Върховен принц на осведомяването. Използва това като прецедент, за да се самоназначи за Върховен принц на войната. И така, сега всеки твой опит да използваш правата си като Върховен принц на осведомяването заздравява неговата власт над този сблъсък.

Садеас кимна.

— Следователно ти имаш някакъв план.

— Още не съвсем. Обаче се очертава. Забелязал ли си, че той почна да праща патрули извън лагерите? И на Външния пазар? Не би ли трябвало това да е твое задължение?

— Не, това е задължение на Върховния принц на търговията. Какъвто кралят не е назначил. Обаче аз би трябвало да имам полицейска власт в десетте лагера, а също и да назначавам съдии и магистрати. Далинар трябваше да ме въведе в случая веднага след покушението. Но той не го стори.

Садеас предъвка тази мисъл някое време и махна ръката си от гърба на Иалаи. Тя се поизправи.

— Ето една слабост, от която можем да се възползваме — рече той. — Далинар винаги е срещал затруднения в това да отстъпва от своята власт. Наистина няма доверие на хората да си свършат работата. Не дойде при мен, когато трябваше. Това отслабва твърденията му, че всички части на кралството следва да работят заедно. Пукнатина в бронята му. Можем ли да забием кама в тази пукнатина?

Иалаи кимна. Щеше да използва доносниците си да подпитват из двора: защо Далинар отказва да даде другиму някаква действителна власт, щом опитва да изгради един по-добър Алеткар? Защо не допуска Садеас да участва в защитата на краля? Защо не отвори вратите си за съдиите на Садеас?

Всъщност, каква власт има престолът, след като прави назначения като това на Садеас, само за да се преструва, че няма такова нещо?

— Трябва, в знак на протест, да се откажеш от поста на Върховен принц на осведомяването.

— Не. Още не. Ще почакаме, докато слуховете загризат стария Далинар и го накарат да си мисли, че трябва да ми позволи да си върша работата. И тогава, в мига преди той да опита да ме включи, аз се оттеглям.

Това щеше да разшири пукнатините и в Далинар, и в кралството.

Долу дуелът на Адолин продължаваше. Определено не личеше да се бие от сърце. Оставяше се открит, понасяше удари. Това ли беше момъкът, който тъй често се хвалеше с уменията си? Добър беше, разбира се, но не чак толкова. Не толкова, колкото Садеас лично го беше виждал на бойното поле, когато се сражаваше с…

Той се преструваше.

Садеас усети, че се усмихва.

— Е, това си е направо умно — прошепна той.

— Кое?

— Адолин се бие под възможностите си — обясни Садеас, когато момчето удари — едва — шлема на Еранив. — Внимава да не разкрива истинските си умения, та другите да не се подплашат и да откажат дуел. Ако покаже, че едва е успял да победи днес, другите може и да решат да се бият.

Иалаи присви очи и се вгледа.

— Сигурен ли си? Да не би просто да има лош ден?

— Сигурен съм — увери я Садеас. Сега знаеше какво да търси и лесно тълкуваше ходовете на Адолин, начина, по който той тормозеше Еранив и го караше да напада, после криво-ляво отбиваше ударите му. Адолин Колин се оказа по-умен, отколкото Садеас бе мислил.

Пък и по-добър дуелист. За да спечелиш се искаха умения, ала да спечелиш, като през цялото време показваш, че си по-слабият, се искаше истинско майсторство. С напредването на двубоя, зрителите се хванаха, и Адолин го превърна в състезание между равни. Садеас се съмняваше, че мнозина други са способни да разберат какво прави момчето.

Адолин се движеше лениво, от дузина пукнатини в Бронята му течеше Светлина, ала всичките пукнатини бяха на различни места, та нито една да не се разшири и да го остави изложен на истинска опасност. Той успя да свали Еранив със „случаен“ удар и тълпата изрева доволно. Дори светлооките изглеждаха увлечени.

Еранив побесня, почна да крещи, че Адолин просто е извадил късмет. Садеас обаче бе впечатлен. Това момче май има бъдеще, рече си той. Поне повече от баща си.

— Поредната спечелена Броня — недоволно установи Иалаи, когато Адолин вдигна ръка и излезе от арената. — Ще удвоя усилията си това да не се повтори.

Садеас потропваше с показалец по стола.

— Какво каза ти за дуелистите? Че са дръзки? Лесно се палят?

— Да. И?

— Адолин е дързък, лесно се пали, че и повече — разсъди Садеас. — Може да бъде подведен, притиснат, доведен до гняв. Притежава страст, като баща си, ала не я владее толкова.

Мога ли да го доведа до ръба на скалата?, питаше се Садеас. И после да го блъсна?

— Спри да разубеждаваш хората да се дуелират с него. Но и не ги насърчавай да го правят. Отстъпи. Искам да видя как ще се развие това.

— Звучи опасно. Това момче е оръжие, Торол.

— Вярно — рече Садеас и стана. — Обаче рядко ще се порежеш на оръжие, чиято дръжка е в твоята ръка. — Помогна на жена си да се изправи. — Освен това кажи на съпругата на Рутар, че може да дойде с мен следващия път, когато реша да изляза сам за скъпоценно ядро. Рутар е нетърпелив. Може да имаме полза от него.

Иалаи кимна и си тръгна. Садеас я последва, но се позабави, за да хвърли поглед на Далинар. Какво ли щеше да е, ако Далинар не бе уловен в клопката на миналото? Ако бе готов да види истинския свят, а не да си го въобразява?

Тогава навярно щеше да ти се наложи да убиеш и него, призна си той. Не се преструвай, че е възможно друго.

Най-добре човек да е честен, поне пред себе си.