Брандън Сандърсън
Сияйни слова (42)

28
Ботуши

Измяната на духовете ни доведе.

И не на нас те своите Стихии дариха,

а на човеците,

Ала не на онези, що скъпяха ги.

Така че ние се отвърнахме

от старите си богове.

А те ни промениха, за да изваят друго.

Из „Песента на Тайните“ на Слушачите, Четиридесета строфа

— Ше ти стру’а дванайсе броама — рече Шалан. — Рубинени, разбираш ли. Проверявам един по един.

Тин отметна глава и се разсмя. Катранено черните й коси се сипнаха по раменете. Седеше на капрата на фургона. На мястото на Блут.

— И наричаш това бавски диалект? — поиска да узнае Тин.

— Чувала съм едва три-четири пъти.

— Звучеше, все едно имаш камъни в устата.

— Ама те звучат така!

— Ами. По-скоро, все едно имат чакъл в устата. И говорят мноого бавно и провлачено. Ей така. „Преегледах рисунките, дето ми даде, мнооо са убави. Мнооо убави. Не съм имал парцалка за задницата ми, дето да е тоолкова приятна.“

— Преиграваш! — рече Шалан, ала не можа да не се разсмее.

— Малко — призна Тин, облегна се и размаха дългата пръчка за водене на чули като Меч.

— Не виждам как бавският диалект може да е полезен — продължи Шалан. — Бавците не са много важни хора.

— Тъкмо затова са важни, малката.

— Важни са, защото не са важни. Добре, признавам, че от време на време логиката ми куца, но нещо в това твърдение не е наред.

Тин се усмихна. Беше толкова спокойна, толкова… свободна. Съвсем не каквато Шалан очакваше след първата им среща.

Но тогава Тин играеше роля. Началничка на охраната. А жената, с която Шалан разговаряше сега, й се струваше истинската.

— Виж сега, ако ще лъжеш хората, трябва да се научиш да се държиш и все едно си над тях, и все едно си под тях. Ти се справяш с цялата работа с „важната светлоока дама“. Предполагам, че си имала добри примери.

— Можеш и така да кажеш — отвърна Шалан и си помисли за Ясна.

— Работата е там, че в много положения да си важен светлоок е безполезно.

— Да не си важен е важно. Да си важен е безполезно. Схванах.

Тин я премери с поглед, докато дъвчеше парче пастърма. Коланът с меча й висеше на прът до седалката и се люлееше в ритъма на чулските стъпки.

— Знаеш ли, малката, като свалиш маската, ставаш доста устата.

Шалан се изчерви.

— Харесва ми. Предпочитам хора, които могат да се надсмиват на живота.

— Мога да отгатна какво опитваш да ме научиш — каза Шалан. — Казваш, че човек, който говори по бавски, който изглежда от ниско потекло и прост, може да ходи на места, където светлооките никога не биха могли.

— И може да чува и да прави неща, които светлооките никога не биха могли. Говорът е важен. Декламирай с достойнство и често няма да е важно, че нямаш пукната пара. Отрий си носа в опакото на ръката, говори по бавски, и понякога хората няма те погледнат, та да видят, че носиш меч.

— Но очите ми са светлосини. Никога няма да мина за някой от долно потекло, както и да говоря!

Тин порови в джоба на панталоните си. Беше метнала палтото на друг прът и сега беше облечена само в бледожълтеникавите тесни панталони с високи ботуши и в риза с копчета. Почти като на работниците, само че от по-хубав плат.

— Ето — каза Тин и й подхвърли нещо.

Шалан едва го улови. Изчерви се заради несръчността си, после вдигна предмета към слънцето: малко шишенце, пълно с тъмна течност.

— Капки за очи — обясни Тин. — Ще потъмнят очите ти за няколко часа.

— Наистина?

— Не е трудно да се намери, стига да имаш подходящите връзки. Полезно нещо.

Шалан сне шишенцето и внезапно изтръпна.

— А има ли…

— Обратното? Което превръща тъмнооките в светлооки? Доколкото ми е известно, не. Освен ако не вярваш в приказките за Мечовете.

— Разумно е — успокои се Шалан. — Можеш да потъмниш стъкло, като го боядисаш, но не мисля, че можеш да го просветлиш, без да го претопиш.

— Както и да е. Ще ти трябват един-два хубави диалекта от някой затънтен край. Хердазийски, бавски, нещо такова.

— Може би имам селски веденски диалект — призна Шалан.

— Не става. Я Кевед е културна страна, а и вътрешните ви особености са непонятни за чужденците. Един алет няма да чуе диалекта, както го чува веденът. Просто ще му се стори екзотично.

— Пътувала си много, нали? — попита Шалан.

— Отивам където ме отвее вятърът. Хубав живот е, стига да не се привързваш към вещите.

— Вещи ли? Та ти си, прощавай, крадла. Да крадеш е да се сдобиваш с още вещи!

— Крада, каквото смогна. А това само доказва колко преходни са вещите. Задигнеш нещо, после го губиш. Точно като работата, която вършех там, на юг. Хората ми така и не се върнаха след мисията; почти съм сигурна, че са офейкали, без да ми платят. — Тя сви рамене. — Случва се. Няма защо да се ядосваш.

— Каква работа беше това? — попита Шалан и премигна, за да вземе Спомен за Тин — изтегната на седалката, размахала пръчката, все едно дирижира оркестър, без никаква грижа на този свят. Едва не загинаха преди две седмици, а Тин го прие в крачка.

— Голяма работа беше — отговори тя. — Важна. За някои от онези хора, които променят нещата в света. Още нямам вест от онези, които ни наеха. Може би моите момчета не са избягали; може би просто са се провалили. Не знам със сигурност. — Сега Шалан долови напрежение в лицето на Тин. Обтягане на кожата около очите, поглед, вперен в далечината. Притесняваше се за онова, което работодателите можеха да й сторят. После напрежението изчезна. Лицето се отпусна. — Я гледай.

Тин посочи с брадичка напред.

Шалан погледна и видя движещи се фигури няколко хълма по-нататък. С приближаването на Равнините пейзажът бавно се промени. Хълмовете станаха по-стръмни, ала въздухът се позатопли и растителността се сгъсти. В отделни долини се гушеха горички — там след буря можеше да тече вода. Дърветата бяха някак набити, различни от величествените растения, които Шалан помнеше от Я Кевед. Все пак беше хубаво да види нещо различно от шубраците.

Тревата тук беше по-гъста. Чевръсто се оттегляше пред вагоните и се криеше в дупките си. Скалните пъпки бяха едри, а шистокорът растеше на туфи. Често край него хвърчаха духчета на живота като зелени мушици. Пътем бяха минали край други кервани — все по-често с приближаването към Пустите равнини. Затова Шалан не се изненада да види хора пред себе си. Те обаче яздеха коне. Кой би могъл да си позволи такова нещо? И защо нямаха ескорт? Като че бяха само четирима.

Керванът спря, когато Макоб извика от първия фургон. Шалан знаеше от лош опит точно колко опасна можеше да е всяка среща тук. И керванджиите не ги приемаха лекомислено. Тук Шалан беше властта, ала позволяваше на по-опитните да обявяват спирките и да избират пътя.

— Хайде — подкани я Тин и спря чула с шибване с пръчката. После скочи от фургона и грабна палтото и меча си.

Шалан слезе и си наложи да изглежда като Ясна. С Тин си позволяваше да е самата себе си. С останалите трябваше да е водач. Скована, строга, но вдъхновяваща, както се надяваше. За целта, тя беше доволна от синята рокля, която Макоб й даде. От най-фина коприна и извезана със сребро, дрехата изглеждаше доста по-добре от нейните опърпани одежди.

Минаха край Вата и хората му, които крачеха подир първия фургон. Водачът на дезертьорите изгледа ядно Тин. Неговото отношение беше поредната причина Шалан да я уважава, въпреки престъпните й наклонности.

— Със Сиятелната Давар ще се справим с това — съобщи Тин на Макоб.

— Сиятелна — обърна се търговецът към Шалан, — а ако са разбойници?

— Само четирима са, майстор Макоб — ведро рече тя. — Денят, когато не успея сама да се оправя с четирима разбойници, е денят, в който заслужавам да ме оберат.

Подминаха фургона и Тин препаса колана си.

— А ако наистина са разбойници? — прошепна Шалан, когато вече не можеха да ги чуят.

— Нали каза, че можеш да се оправиш с четирима.

— Аз само се съобразявах с твоето държание!

— Опасно е, малката — усмихна се Тин. — Виж сега, разбойниците не биха се оставили да ги видим и определено не биха стояли просто така.

Четиримата мъже стояха на билото на хълма. Когато приближи, Шалан видя, че носят изрядни сини униформи, които й се сториха съвсем истински. В долчинката между хълмовете тя се препъна в една скална пъпка и се намуси — Макоб й беше дал обувки за светлоока дама, в тон с роклята. Бяха луксозни и навярно струваха цяло състояние, но си бяха просто чехли.

— Ще чакаме тук — каза Шалан. — Те могат да дойдат при нас.

— Звучи добре — отговори Тин. Наистина, мъжете горе се раздвижиха и заслизаха по хълма, когато забелязаха, че Шалан и Тин ги чакат. Двама пешаци ги последваха. Не носеха униформи, а работни дрехи. Коняри?

— Коя ще си? — тихо попита Тин.

— Себе си?

— Какво му е забавното на това? Как си с рогоядския?

— Рогоядски? Аз…

— Късно е — отвърна Тин, когато мъжете приближиха.

Шалан намираше конете заплашителни. Грамадните животни не бяха кротки като чулите. Конете все тъпчеха наоколо и пръхтяха.

Водачът спря коня си с видимо раздразнение. Като че нямаше пълна власт над животното.

— Сиятелна — кимна той, като видя цвета на очите й. За нейна изненада, мъжът беше тъмноок, висок, с черна алетска коса, дълга до раменете. Огледа Тин, забеляза меча и униформата, ала не каза нищо. Твърд човек.

— Нейно височество — шумно обяви Тин — принцеса Унулукуак’кина’ауту’атаи! Намираш се в присъствието на кралска особа, тъмнооки!

— Рогоядка? — Мъжът се приведе и огледа червените коси на Шалан. — И носи воринска рокля. Скалата ще припадне.

Тин погледна Шалан и шавна с вежди.

Ще те удуша, жено, помисли Шалан и пое дълбоко дъх.

— Това нещо — рече тя и посочи роклята — не се ли носи от принцеси? За мене е добро. Ще уважаваш!

За щастие, червеното й лице подхождаше на рогоядка. Те бяха пламенни хора.

Тин кимна одобрително.

— Съжалявам — каза мъжът, макар да не му личеше да съжалява. И от къде на къде тъмноок язди толкова скъпо животно? Един от спътниците му проучваше кервана през далекоглед. И той беше тъмноок, обаче стоеше по-спокойно на коня.

— Седем фургона, Кал — съобщи той. — Добре охранявани.

Въпросният Кал кимна.

— Изпратен съм на оглед. Търся следи за присъствието на разбойници. Вашият керван добре ли пътува?

— Налетяхме на разбойници преди три седмици — отговори Тин и посочи с палец през рамо. — Какво ви е грижа?

— Ние представляваме краля и сме от личната гвардия на Далинар Колин.

Ох, Бурята да го отнесе. Щеше да стане неудобно.

— Сиятелният господар Колин — продължи Кал — проучва възможността за контрол над по-широк периметър около Пустите равнини. Ако наистина сте били нападнати, бих искал да знам подробности.

— Ако сме били нападнати? — възкликна Шалан. — Съмняваш се в думите ни?

— Не…

— Съм обидена! — заяви Шалан и скръсти ръце.

— По-добре внимавайте — обясни Тин на мъжете. — Нейно височество не обича да я обиждат.

— Каква изненада — отвърна Кал. — Къде ви нападнаха? Вие ли ги отблъснахте? Колко бяха разбойниците?

Тин го осведоми подробно, с което даде на Шалан време да помисли. Далинар Колин щеше да й стане свекър, ако условният годеж се развиеше в брак. Шалан се надяваше да не налети отново точно на тези войници.

Наистина ще те удуша, Тин…

Водачът търпеливо изслуша всички подробности за нападението. Не изглеждаше особено любезен човек.

— Със съжаление научавам за загубите ви. Ала сега сте само на ден и половина с керван от Пустите равнини. През остатъка от пътуването ще бъдете в безопасност.

— Съм любопитна — намеси се Шалан. — Тези животни са коне, нали? А ти си тъмноок. Този… Колин много ти вярва.

— Изпълнявам дълга си — рече Кал и я огледа изучаващо. — Къде са останалите Ваши хора? Този керван като че е изцяло ворински. Пък и Вие сте възтънка за рогоядка.

— Да не би току-що обиди телесното тегло на принцесата?

Добра беше, Бурята да я отнесе, дано! Даже успя да произведе духчета на гнева при тази забележка.

Е, на Шалан не й оставаше друго, освен да продължи.

— Съм обидена! — викна тя.

— Ти пак обиди Нейно височество!

— Съм много обидена!

— По-добре се извини!

— Не извинение! Ботуши!

Кал се облегна в седлото и замести поглед между двете жени в опит да разбере казаното.

— Ботуши ли?

— Да — отговори Шалан. — Ми харесват ботушите ти. Ще извиниш с ботуши.

— Вие… искате моите ботуши?

— Не чу ли Нейно височество? — настоя Тин със скръстени ръце. — Всички войници от армията на този Далинар Колин ли са толкова непочтителни?

— Не съм непочтителен. Обаче няма да й дам ботушите си.

— Ти обиждаш! — заяви Шалан, пристъпи напред и го посочи с пръст. Отче на Бурята, конете бяха грамадни! — Ще казвам на всички, които искат да чуят, „Колин е крадец на ботуши и човек, който отнема добродетелта на жените!“

Кал заекна.

— Добродетел!

— Да — рече Шалан и хвърли поглед на Тин. — Добродетел? Не, грешна дума. Добродетел… Не… Добруване. Отнема добруването! Тази дума търсех.

Войникът и спътниците му се спогледаха объркано. Проклятие, каза си Шалан. Играта на думи се похабява с хора с беден речник.

— Не от значение — заключи тя и вдигна ръка. — Всеки ще знае какво си направил, като ме обиди. Остави ме гола в пустошта. Лиши ме! Е обида за моя дом и моя род. Всеки ще узнае, че Колин…

— Ох, стига, стига — отвърна Кал, наведе се и нескопосно събу ботуша си, както беше на седлото. Чорапът му имаше дупка на петата. — Проклета жена — промърмори той. Метна ботуша към нея, после събу другия.

— Извинението ти се приема — съобщи Тин и взе ботушите.

— Така и трябва, в името на Преизподнята — отвърна Кал. — Ще докладвам за вашия случай. Може би ще издействаме патрули в това проклето място. Хайде, войници.

Обърна се и си тръгна, без да каже друго. Навярно се боеше от поредно излияние от страна на рогоядката.

Щом вече войниците не можеха да ги чуват, Шалан огледа ботушите и се разсмя неудържимо. Около нея се разлетяха духчета на радостта — появиха се в краката й като сини листенца и се издигнаха във вихрушка. Накрая се сипнаха в порив на вятъра. Шалан ги наблюдаваше с широка усмивка. Тези духчета бяха твърде редки.

— Ах — обади се Тин. — Няма смисъл да отричаш. Забавно беше.

— И все пак ще те удуша. Той знаеше, че го разиграваме. Най-слабото представяне на рогоядец, правено някога от жена.

— Всъщност се справи съвсем сносно. Престара се с думите, обаче произношението беше отлично. А и не това беше целта.

Тин й подаде ботушите.

— А каква беше целта? — попита Шалан, когато се отправиха обратно към кервана. — Да изляза глупачка?

— Отчасти.

— Това беше сарказъм.

— Ако ще учиш как да го правиш, трябва да се чувстваш удобно в такива положения. Не можеш да се свениш, когато се представяш за друг човек. Колкото по-възмутителен е опитът, толкова по-прямо трябва да играеш. Можеш да се усъвършенстваш само с практика и то пред хора, които лесно могат да те хванат.

— Предполагам — отвърна Шалан.

— Ботушите са доста големи за тебе — забеляза Тин. — Обаче наистина ми хареса физиономията му, когато ги поиска. „Не извинение! Ботуши!“

— Трябват ми. Уморих се да крача по скалите боса или по чехли. Малко попълване и тези ще свършат работа. — Тя ги вдигна. Доста големи бяха. — Хмм. Вероятно. Надяваме се да се оправи и без тях. Ами ако се наложи да се сражават с разбойници на връщане?

Тин подбели очи.

— Някой път ще трябва да си поприказваме за това твое добродушие, малката.

— Не е лошо да си мил.

— Ти се обучаваш за измамница. А сега, да се връщаме в кервана. Трябва да преговорим тънкостите на рогоядския говор. С твоята червена коса навярно ще имаш повече сгода да използваш рогоядски, а не други езици.