Брандън Сандърсън
Сияйни слова (40)

26
Перото

Град имаше някога

На предела на изтока.

Те земята загубиха

И нас обвиниха.

Ала знаем в рода си преданието —

Не нашите богове разбиха Равнините.

Из „Песента на Войните“ на Слушачите, Петдесет и пета строфа

Адолин се вряза в линията на паршендите. Пренебрегна оръжията и се хвърли с рамо върху врага отпред. Паршендът изпъшка, песента му секна, Адолин се извъртя и го посече с Меча си. Подръпването на оръжието показваше, че минава през плът.

Завъртя се, без да обръща внимание на Светлината, която изтичаше от пукнатина в рамото на Бронята му. Наоколо падаха тела, очи изгаряха в очните кухини. Топъл и влажен, дъхът на Адолин изпълваше шлема му.

Ето така, рече си той, вдигна Меча и нападна. Войниците му изпълваха пробива. Не мостовите този път, а истински войници. Беше оставил мостовите на щурмовото плато. Не искаше до себе си хора, които отказваха да се сражават с паршендите.

Адолин и войниците му разкъсаха линията на паршендите и се присъединиха към отряд мъже в зелено и златно, които се сражаваха неистово под командата на Броненосец в същите цветове. Той имаше грамаден боен Чук — не притежаваше Меч.

Адолин си проби път до него.

— Якамав? Добре ли си?

— Добре ли съм? — долетя приглушеният от шлема глас на Якамав. Вдигна забралото и разкри усмихнатото си лице. — Чувствам се чудесно.

Разсмя се и светлозелените му очи се озариха от Вълнението. Адолин добре познаваше това усещане.

— Бяхте почти обкръжени! — възкликна той и се обърна към паршендите, които се изтегляха по двойки. Адолин уважаваше това, че нападаха Броненосци, а не бягаха от тях. Почти сигурно ги чакаше смърт, ала надвиеха ли, можеха да обърнат хода на сражението.

Якамав се разсмя доволно, като че се наслаждаваше на изпълнението на някоя певица във винарната. Смехът му беше заразен. Адолин откри, че се усмихва, докато напада паршендите и ударите му ги повалят един по един. Войната не му доставяше такова удоволствие като дуелите, ала сега — при всичката й жестокост — му носеше изпитания и радост.

Само след секунди земята около него се покри с убити и той се завъртя в търсене на друга задача. Платото бе твърде причудливо — преди разбиването на Равнините явно е било висок хълм, а сетне половината от него се беше озовала на съседното плато. Адолин не можеше да си въобрази що за сила е разцепила хълма по дължина, наместо да разбие основата му.

Е, формата не беше обикновена — сигурно заради разцепването. Приличаше на широка, разлята пирамида с три слоя: основа, второ плато, широко стотина стъпки, и трето отгоре, точно по средата. Все едно някакъв триетажен сладкиш, разрязан наполовина.

Адолин и Якамав се намираха на второто плато. Адолин не беше длъжен да участва в това нападение, понеже не беше ред на неговата армия. Ала бе дошло време да се изпълнява втората част от плана на Далинар. Затова Адолин пристигна с един малък ударен отряд. И добре, че го стори. Якамав беше обкръжен и редовната армия не можеше да пробие линията на паршендите.

А сега паршендите бяха изтикани в края на второто плато. Все още владееха изцяло най-горното, където се беше появила какавидата. Това ги поставяше в неизгодно положение. Да, бяха по-високо, ала се видяха принудени да удържат и склоновете между платата, за да си обезпечат изтеглянето. Явно се бяха надявали да извадят скъпоценното ядро преди хората да се появят.

Адолин изрита един паршенд и го запрати тридесетина стъпки по-надолу, върху онези, които се сражаваха на най-долното плато. После погледна надясно. Паршендите бяха преградили достъпа до склона нагоре. Наистина искаше да достигне третото плато…

Огледа гладката скала и се провикна:

— Якамав!

Якамав видя какво му показва, отстъпи от схватката и съобщи на дотичалия до него Адолин:

— Това е лудост!

— Много ясно.

— Да се залавяме тогава!

Якамав подаде чука си на Адолин, та да го пусне в калъфа на гърба му. После двамата дотърчаха до скалата и почнаха да се катерят.

Пръстите на Адолин дращеха в камъка, докато той се набираше нагоре. Войниците на платото ги насърчаваха с викове. Имаше доста удобни места за хващане, но Адолин не би дръзнал да се катери без Броня, която да му помага по пътя нагоре и да го опази, ако падне.

И пак си беше лудост. Горе щяха да се озоват в обкръжение. Но двама броненосци можеха да свършат чудеса, стига да се подкрепят взаимно. А окажеше ли се, че противникът ги превъзхожда, всякак можеха да скочат от скалата и да оцелеят, ако Броните им са здрави.

Ето такъв риск Адолин никога не би дръзнал да поеме, ако баща му е на бойното поле.

Спря по средата на скалата. По ръба на горното плато паршендите се събираха и се готвеха да посрещнат двамата Броненосци.

— Замисълът ти е да си разчистим място горе? — попита Якамав, залепен за камъка до Адолин.

Адолин кимна.

— Само бъди готов да ме поддържаш.

— Дадено. — Якамав огледа височината. Лицето му беше скрито зад забралото. — Впрочем, ти какво правиш тук?

— Рекох си, че нито една армия няма да откаже помощта на Броненосци.

— Броненосци? Не един?

— Ренарин е долу.

— Надявам се, не се сражава.

— Около него има многочислен отряд войници с подробни указания да не допускат това. Обаче татко иска Ренарин да види малко паршенди.

— Знам какво прави Далинар. Опитва да покаже дух на сътрудничество, да накара Върховните принцове да не си съперничат. Затова праща Броненосците си да помагат и когато не е ред на неговата армия.

— Да не би да се оплакваш?

— А, не. Хайде да се постараем да разчистим малко място горе. Трябва ми секунда да извадя чука.

Адолин се усмихна зад наличника и продължи нагоре. Якамав беше земевладелец и Броненосец под властта на Върховния принц Роион и доста свестен адолинов приятел. Важно беше светлооки като него да виждат как Далинар и Адолин не пестят сили да направят Алеткар по-добър. Навярно няколко епизода като днешния щяха да покажат стойността на доверието в един съюз, за разлика от въплътените в Садеас временни сближавания и забиване на нож в гърба.

Адолин продължи нагоре. Якамав го следваше отблизо чак докато стигнаха на десетина стъпки от върха. На ръба се трупаха паршенди. Подготвили се бяха с чукове и боздугани — оръжия за бой с Броненосец. Малко по-нататък неколцина стреляха с лъкове, които безполезно отскачаха от Броните.

Добре тогава, рече си Адолин, захвана се с една ръка и протегна другата да призове Меча си. Заби го в скалата с плоското нагоре. Изпълзя до него.

После стъпи върху Меча.

Мечовете не се чупеха — те всъщност почти не се огъваха — и неговият го удържа. В миг Адолин разполагаше със захват и солидна основа. Затова когато приклекна и отскочи, Бронята го хвърли нагоре. Когато подмина ръба на третото плато, той се улови за скалата току под краката на чакащите паршенди. Хвърли се сред тях.

Песента им секна, когато Адолин се заби в тях като камък. Изправи се на крака и призова Меча си. После тръгна с рамото напред. Почна да налага с юмруци паршендите — пукна гръдната броня и главата на друг. Черупките им се трошаха с болезнен звук, ударите ги отхвърляха назад, неколцина паднаха от ръба на скалата.

Адолин изтърпя няколко удара в предмишниците, докато Мечът най-сетне се появи в ръката му. Той го развъртя наоколо. Така се бе съсредоточил върху усилието да удържи пробива, че не забеляза Якамав, чак докато онзи не застана до него и не почна да громи паршендите с чука.

— Чудесна изненада беше да хвърлиш един взвод паршенди върху главата ми. Много благодаря! — провикна се той, докато замахваше.

Адолин се усмихна и посочи.

— Какавида.

На най-горното плато паршендите бяха малко, обаче доста от другарите им напредваха нагоре по склона. Пред Адолин и Якамав се разкриваше път към какавидата — голям длъгнест камък в кафяво и светлозелено. Беше закрепена за скалите със същото вещество, от което беше изградена черупката й.

Адолин прескочи сгърченото тяло на паршенд с умъртвени крака и се втурна нататък. Якамав го следваше и Бронята му потракваше. Скъпоценното ядро се вадеше трудно — обвивката на какавидата бе твърда като камък — ала с Меч не толкова. Само трябваше да убият съществото и да изрежат дупка, за да извадят сърцето, и…

Какавидата вече беше отворена.

— Не! — Адолин се завтече към нея, хвана се за ръбовете на дупката и надзърна в лигавата виолетова вътрешност. Парченца черупка плаваха в отвора, а мястото, където ядрото се свързваше с кръвоносните съдове и сухожилията беше празно.

Адолин се обърна и почна да оглежда платото. Якамав отиде при него и изруга.

— Как са го измъкнали толкова бързо?

Ето там. Недалеч паршендите се разпръснаха и завикаха на странния си ритмичен език. Зад тях се извисяваше воин в сребриста Броня, а от гърба му се вееше алено наметало. Ставите на Бронята стърчаха като на черупката на краб. Онзи беше висок поне седем стъпки и заради Бронята изглеждаше огромен. Навярно защото беше паршенд и от кожата му растеше броня от черупка.

— Той е! — извика Адолин и се понесе напред. С този воин баща му се би на Кулата — единственият паршендски Броненосец, когото бяха виждали през последните седмици, дори месеци.

Навярно последният паршендски Броненосец.

Той се обърна към Адолин. Държеше грамаден скъпоценен камък. От камъка капеше ихор и плазма.

— Бий се с мен! — викна Адолин.

Отряд паршенди се завтекоха край Броненосеца към мястото, където хълмът с трите плата беше срязан през средата. Броненосецът подаде скъпоценното ядро на един от тези войници, обърна се и загледа как скачат.

Те прелитаха над пропастта и се приземяваха върху другата половина от хълма, на съседното плато. Адолин все още се изумяваше как паршендите прескачат пропасти. Почувства се като глупак, когато осъзна, че те не са клопка за тях, както са за хората. За паршендите срязаната на две планина беше просто поредната пропаст за прескачане.

Още и още паршенди скачаха, измъкваха се от хората и се озоваваха в безопасност. Все пак, Адолин видя, че един залитна при скока. Нещастникът извика и рухна в пропастта. За паршендите имаше опасност, ала по-малка от това да се сражават с хората.

Броненосецът остана. Адолин престана да обръща внимание на паршендите, не забеляза и Якамав, който му викаше да се изтегля, и хукна към Броненосеца, размахвайки Меча си с всички сили. Паршендът вдигна своето Острие и отби удара му.

— Ти си синът, Адолин Колин — проговори паршендът. — Баща ти? Къде е?

Адолин замръзна. Онзи говореше на алетски — вярно, с тежък акцент, ала разбираемо.

Броненосецът вдигна забралото. Адолин потресен забеляза, че лицето отдолу е голобрадо. Не означаваше ли това, че Броненосецът е жена? Трудно му беше да различава мъжете и жените паршенди. Гласът беше груб и нисък, но навярно можеше да мине за женски.

— Имам нужда да говоря с Далинар — каза жената и пристъпи напред. — Срещнах го един път, отдавна много.

— Вие отблъснахте всичките ни пратеници — отвърна Адолин и заотстъпва с Меч в ръка. — А сега ви се е приискало да говорите с нас?

— Онова беше отдавна. Времената се менят.

Отче на Бурята. Нещо вътре в Адолин го тласкаше да замахне с Меча, да събори този Броненосец и с бой да изтръгне отговорите на някои въпроси, а и да спечели Бронята. Да се бие! Той беше дошъл да се бие!

В ума му зазвуча гласът на Далинар и го удържа. Далинар търсеше тази възможност. Тя би могла да промени хода на цялата война.

— Баща ми ще поиска да се свърже с вас — рече Адолин и пое дълбоко дъх да потисне Вълнението от битката. — Как?

— Посланик. Няма да убием онзи, който идва.

Жената Броненосец вдигна Меча си в поздрав, после го пусна и го остави да изчезне. Хукна към пропастта и се хвърли оттатък с изумителен скок.

* * *

Адолин свали шлема си, докато крачеше през платото. Лекарите се грижеха за ранените, а здравите седяха на групи, пиеха вода и окайваха провала си.

Над войските на Роион и Рутар тегнеше особено настроение. Обикновено алетите губеха, защото паршендите смогваха да ги отблъснат в диво безредно отстъпление през мостовете. Рядкост беше алетите да овладеят някое плато, а да няма скъпоценно ядро, с което да го докажат.

Адолин освободи едната си ръкавица и тя сама се разкопча. Окачи я на кръста си. Отметна потните си коси с потната си ръка. И тъй, къде се беше дянал Ренарин?

Ето го, на сборното плато, седнал на камък и обграден от стражи. Адолин притича по един от мостовете и махна в поздрав на Якамав. Якамав сваляше Бронята си. Искаше да му е удобно, докато се прибира в лагера.

Адолин изтича при брат си. Ренарин седеше без шлем на един камък и гледаше в земята.

— Здрасти — рече Адолин. — Готов ли си да се прибираме?

Ренарин кимна.

— Какво стана? — попита Адолин.

Ренарин продължи да гледа в земята. Накрая един от бившите мостови — дребен мъж с прошарена коса — подкани Адолин встрани. Двамата се поотдалечиха.

— Отряд черупкоглавци тръгна да взема един от мостовете, господарю — подзе тихо мостовият. — Сиятелният господар Ренарин настоя да помогне. Сър, мъчихме се да го разубедим. После, щом приближи и призова Меча си, той просто… стоеше си така. Отведохме го, сър, обаче оттогава седи на оня камък.

Поредният пристъп на Ренарин.

— Благодаря ти, войнико.

Адолин се върна и положи ръка на рамото на Ренарин.

— Всичко е наред, братле. Случва се.

Ренарин пак сви рамене. Добре, щом беше в едно от онези настроения, нямаше какво да се прави, освен човек да го остави да си кипи. Момъкът щеше да говори за това, когато е готов.

Адолин организира двестате си войника и отиде да поднесе почитанията си на Върховните принцове. И двамата не показаха голяма благодарност. Всъщност, Рутар май вярваше, че изпълнението на Адолин и Якамав е накарало паршендите да побегнат със скъпоценното ядро. Все едно нямаше да го направят в мига, в който го извадеха. Глупак.

Въпреки това Адолин се усмихваше мило. Надяваше се баща му да има право и протегнатата за помощ ръка да е от полза. Лично той просто искаше да се срещне с всеки от тези на арената, където можеше да ги понаучи на уважение.

Докато се връщаше при войската си, Адолин намери Якамав. Приятелят му седеше под малка тента, пийваше вино и наблюдаваше как остатъкът от армията му минава по мостовете. Имаше доста свлечени рамене и печални лица.

Якамав махна на ординареца да поднесе на Адолин чаша пенливо жълто вино. Адолин взе чашата в ръката без ръкавица, но не отпи.

— Почти съвършено страхотно — оцени Якамав, докато се взираше в платото. От ниското изглеждаше наистина внушително с трите слоя.

Сякаш е построено от човек, разсеяно си каза Адолин, докато разглеждаше формата.

— Почти — съгласи се той. — Можеш ли да си представиш как щеше да изглежда нападението, ако разполагахме с двадесет-тридесет Броненосци на бойното поле? Какви възможности биха имали паршендите тогава?

Якамав изсумтя.

— Баща ти и кралят твърдо следват този път, нали?

— И аз.

— Разбирам какво правите двамата с баща ти, Адолин. Но ако продължаваш да се дуелираш, ще загубиш Бронята и Меча си. Дори и ти не можеш винаги да побеждаваш. Най-накрая ще ти се случи лош ден. И тогава всичко ще свърши.

— Може и да загубя в някакъв момент — съгласи се Адолин. — Разбира се, дотогава ще съм спечелил всички Брони в кралството и ще мога да си издействам замяна.

Якамав сръбна от виното и се усмихна.

— Самонадеяно копеле си ти, признавам ти го.

Адолин се усмихна, после приклекна до стола на Якамав — не можеше да седи в стол заради Бронята — за да вижда лицето на приятеля си.

— Истината, Якамав, е, че не се тревожа особено да загубя Бронята. Повече се тревожа, че не намирам с кого да се дуелирам. Като че не мога да накарам никой Броненосец да влезе в двубой, поне не за Броните.

— Имаше известно… подтикване — призна Якамав. — Даваха се обещания на Броненосците, ако откажат да се бият с теб.

— Садеас.

Якамав взе да разглежда виното си.

— Пробвай с Еранив. Хвали се, че е по-добър, отколкото показва репутацията му. Доколкото го познавам, ще види как всички ти отказват и ще го приеме като възможност да направи нещо зрелищно. Обаче доста го бива.

— Мен също. Благодаря, Як. Задължен съм ти.

— Какво чувам? Сгоден си?

Бурята да го отнесе. Как се беше разчуло?

— Само условно. А може и дотам да не се стигне. Корабът на дамата много се бави.

Вече две седмици без никаква вест. Дори леля Навани почна да се притеснява. Ясна можеше да се обади.

— Никога не съм те смятал за човек, който ще се остави да го приковат с уреден брак, Адолин. Тук има доста ветрове, знаеш.

— Както ти казах, съвсем не е официално.

Все още не можеше да определи какво изпитва. Отчасти искаше да се откаже, просто за да не се покори на кроежите на Ясна. От друга страна, връзките му напоследък не бяха нещо, с което да се похвали. След случката с Данлан… Не беше той виновен, че е дружелюбен човек, нали така? И защо всички жени трябваше да са толкова ревниви?

Идеята да остави някой друг да се погрижи за всичко вместо него му се струваше по-привлекателна, отколкото би признал открито.

— Мога да ти разкажа подробно — продължи Адолин. — Може би във винарната по-късно довечера? Доведи Икима. Можеш да ми разясниш колко съм тъп, да ме посъветваш нещо.

Якамав се взираше във виното.

— Какво сега?

— Напоследък не е добре за репутацията на човек да го виждат в твоето общество, Адолин. Баща ти и кралят не са много долюбвани.

— Това ще отмине.

— Сигурен съм. Затова нека… почакаме дотогава, а?

Адолин примигна. Думите на Якамав го нараниха по-силно от всеки удар на бойното поле.

— Става — насили се да отговори той.

— Добро момче.

Якамав дори има нахалството да му се усмихне и да вдигне чашата си в наздравица.

Адолин остави своята чаша недокосната и излезе.

Чистокръвен беше готов и вече го очакваше, когато той се върна при войската си. Адолин понечи да се метне на седлото, кипящ от гняв, но белият ришадиец го побутна с муцуна. Адолин въздъхна и го почеса зад ушите.

— Извинявай. Напоследък не ти обръщам много внимание, нали?

Хубавичко го почеса и се почувства малко по-добре, когато се настани на седлото. Адолин потупа коня по шията и Чистокръвен замалко се поизправи на задните крака, когато тръгнаха. Често правеше така, когато Адолин биваше раздразнен — като че опитваше да подобри настроението на господаря си.

Четиримата му телохранители за деня тръгнаха след него. Те чинно бяха донесли стария си мост, от времето при Садеас, за да превозят отряда на Адолин където трябва. Намираха за особено забавно, дето той караше войниците си да се редуват и да носят нещото.

Проклетият Якамав. Това се очакваше, призна си Адолин. Колкото повече защитавам татко, толкова повече те ще се отдръпват от мен. Същински деца. Татко наистина беше прав.

Имаше ли Адолин истински приятели? Които да застанат до него в трудност? Познаваше на практика всички важни хора в лагерите. Всички познаваха него.

А колко от тях наистина ги беше грижа?

— Нямах пристъп — тихо се обади Ренарин.

Адолин се отърси от размишленията си. Яздеха редом, ала Чистокръвен беше няколко педи по-висок от коня на Ренарин. Макар и в Броня, Ренарин беше като дете, яхнало пони, до ришадиеца.

Пред слънцето се кълбяха облаци и поне за малко ги избавиха от ослепителната светлина. В последно време захладня и май зимата се върна. Напред се простираха празните плата — голи и разбити.

— Просто си стоях — продължи Ренарин. — Не се вцепених заради… заболяването. Аз съм един страхливец.

— Ти не си страхливец. Виждал съм те да действаш смело като всеки друг. Помниш ли лова на пропастното чудовище?

Ренарин сви рамене.

— Ти не знаеш как да се биеш, Ренарин. Хубаво е, че се сковаваш. Твърде нов си в това, та да влизаш в сражение точно сега.

— А не би трябвало. Ти почна да се обучаваш, когато беше на шест.

— Това е различно.

— Искаш да кажеш, че ти си различен — отвърна Ренарин, загледан право напред. Не носеше очила. Защо? Нали имаше нужда от тях?

Прави се, че не му трябват очила, каза си Адолин. Ренарин така отчаяно искаше да е полезен на бойното поле. Противеше се на всички предложения да стане ардент и да се занимава с науки, както навярно му прилягаше повече.

— Нужни са ти само повечко упражнения. Захел ще те опердаши и ще те вкара във форма. Дай си малко време. Ще видиш.

— Трябва да съм готов — отговори Ренарин. — Нещо се задава.

Каза го така, че Адолин потрепери.

— Имаш предвид числата на стените.

Ренарин кимна.

След последната буря намериха още числа, надраскани до стената на стаята на татко. Четиридесет и девет дни. Задава се буря.

Според стражите, никой не беше влизал или излизал. Хората на пост не бяха същите като последния път, та не беше вероятно да е някой от тях. Бурята да го отнесе. Числата бяха надраскани, докато Адолин спеше през една стая оттам. Кой — или какво — го беше направил?

— Трябва да съм готов — додаде Ренарин — за задаващата се буря. Толкова малко време…