Брандън Сандърсън
Сияйни слова (38)

24
Тин

На мечтите душата погубва развалата.

Боговете от нея странят, знайно е.

Не я търси да те докосне,

не я кани да те повика,

отречи я.

Пази се, дето и да идеш,

пази се в хълми и долини,

пази страха си,

отхвърли я.

Из „Песента на Тайните“ на Слушачите, Двадесет и седма строфа

— Видите ли — подзе Газ, докато изравняваше с пила дъските на фургона. Шалан седеше наблизо, слушаше го и работеше. — Повечето от нас се включиха във войната на Пустите равнини за отмъщение, нали знаете. Онези с шарените кожи убиха краля. Щеше да е величаво и прочие. Борба за мъст, начин да покажем на света, че алетите не търпят предателството.

— Аха — съгласи се Червения. Мършавият брадат войник измъкна една летва от фургона. Така оставаха само по три във всеки ъгъл, колкото да държат покрива. Червения доволно пусна летвата и отупа работните си ръкавици. Така фургонът щеше да се превърне от подвижна клетка в нещо по-подходящо за светлоока дама.

— Спомням си — продължи Червения, седна на пода на фургона и залюля крака. — По нашите земи призивът дойде от самия Върховен принц Вама и се разнесе като зловоние из цял Отсрещен бряг. Всеки втори пълнолетен мъж се присъедини. Отидеше ли човек в кръчмата да се почерпи, без да носи новобранската нашивка, народът се питаше дали не е страхливец. И аз постъпих на служба с петима от приятелите ми. Сега всичките са мъртви, гният из ония прокълнати от бурята пропасти.

— Значи вие просто се… уморихте да воювате? — попита Шалан. Тя вече имаше писалище. Добре де, маса — лека походна маса, която можеше да се сгъва лесно. Изнесли я бяха от фургона и сега Шалан преглеждаше част от записките на Ясна.

Денят гаснеше и керванджиите разполагаха стана си. Бяха пътували добре, ала Шалан не ги притискаше много заради всичко преживяно напоследък. След четиридневно пътуване вече приближаваха онзи участък от коридора, където разбойническите нападения бяха рядкост. Приближаваха Пустите равнини и безопасността.

— Уморили сме се да воюваме ли? — учуди се Газ, взе една панта и почна да я приковава на място. От време на време поглеждаше встрани, някакъв нервен тик. — В името на Преизподнята, не. Не ние се уморихме, а проклетите светлооки! Без да се докачате, Сиятелна. Ама Бурята да ги отнесе. И хубавичко да ги отнесе, дано!

— Спряха да се борят за победата — тихо уточни Червения. — И почнаха да се борят за сфери.

— Всеки ден — продължи Газ. — Всеки проклет ден отивахме и се сражавахме на ония плата. И не напредвахме. Ама на кого му пука? Върховните принцове искаха скъпоценните ядра. Та така. Ние бяхме истински роби по силата на воинската ни клетва. Без право да пътуваме като едни добри граждани, откакто постъпихме в армията. Умирахме, кървяхме и страдахме, за да станат те по-богати! Това е всичко. И си тръгнахме. Група приятели. Другари по чашка, макар да служехме на различни Върховни принцове.

— Хайде, Газ — обади се Червения. — Това не е всичко. Бъди откровен с господарката. Не дължеше ли ти някоя и друга сфера на лихварите? Не ни ли каза, че си бил на една крачка от мостови…

— Виж сега. Това беше старият ми живот. Нищо от стария живот вече няма значение. — Газ привърши с коването. — Освен това, Сиятелната Шалан каза, че ще се погрижи за дълговете ни.

— Всичко ще бъде опростено — отговори Шалан.

— Видя ли?

— С изключение на дъха ти — додаде тя.

Газ вдигна поглед и лицето му пламна, но Червения само се засмя. След миг и Газ се предаде и се разкикоти. Имаше нещо отчаяно мило в тези войници. Бяха грабнали възможността отново да заживеят нормално и бяха твърдо решени да не я изпускат. Откакто бяха заедно, нямаше никакви проблеми с дисциплината. Войниците бързаха, даже нямаха търпение, да са в услуга на Шалан.

Като потвърждение Газ отвори страницата на фургона, дръпна едно резенце и пусна светлината през малко прозорче.

— Може и да не е съвсем достойно за светлоока дама, ама поне ще можете да гледате навън.

— Не е зле — оцени Червения и бавно изръкопляска. — Защо не ни каза, че си учил за дърводелец?

— Не съм — отвърна Газ и лицето му стана странно сериозно. — Мотах се някое време около дърводелци. Човек прихваща едно-друго.

— Хубав прозорец, Газ. Много ти благодаря.

— За нищо. Трябва да имате и от другата страна. Ще видя мога ли да изкрънкам още една панта от търговците.

— Вече целуваме краката на новата господарка, а, Газ?

Вата пристъпи към тях. Шалан не беше забелязала да идва.

Водачът на бившите дезертьори държеше димяща паничка къри от казана с вечерята. Шалан усещаше лютивия мирис на пипера. Кърито щеше да е приятно разнообразяване след яхнията на роботърговците, ала керванът имаше прилична храна за жени, която тя беше длъжна да яде. Навярно можеше да открадне малко къри, когато никой не гледа.

— Не си ми предлагал да направиш нещо такова за мене, Газ — продължи Вата, натопи хляба и отхапа залък. Говореше дъвчейки. — Явно си щастлив отново да слугуваш на светлооките. Чудно как ризата ти не се е прокъсала от всичкото лазене и пъплене.

Газ отново се изчерви.

— Доколкото ми е известно, Вата — намеси се Шалан, — ти нямаш фургон. Къде би искал Газ да ти направи прозорец? В главата? Лесно можем да го уредим.

Вата се усмихна. Усмивката му не беше особено приятна.

— Каза ли Ви за парите, които дължи?

— Ще се справим с това, когато му дойде времето.

— Тази пасмина ще създаде повече грижи, отколкото си мислите, светлоока госпожичке — тръсна глава Вата и си топна още малко хляб. — Връщат се пак там, където бяха.

— Този път ще бъдат герои, защото ме спасиха.

Вата изсумтя.

— Никога няма да бъдат герои. Те са крем, Сиятелна. Чисто и просто.

Газ сведе поглед, а Червения се обърна, ала и двамата не възразиха.

— Много се стараеш да ги смажеш, Вата — отвърна Шалан и се изправи. — Толкова ли те е страх да не сгрешиш? Ще рече човек, че вече би трябвало да си свикнал.

Той изсумтя.

— Внимавайте, момиченце. Не бихте искали случайно да обидите някого.

— Да те обидя случайно е последното, което искам, Вата. Все едно не мога да те обидя нарочно, ако искам!

Вата я изгледа, изчерви се и помълча, та да измъдри отговор.

Шалан продължи.

— Не се учудвам, че нямаш думи. Вярвам, че с това също си свикнал. Сигурно оставаш без думи всеки път, щом човек те попита нещо трудно — например, какъв цвят е ризата ти.

— Мило. Обаче думите няма да променят тези мъже и кашите, които са забъркали.

— Напротив — отвърна Шалан и го погледна в очите. — От опит знам, че повечето промени започват с думи. Обещах им възможност да почнат отначало. Ще спазя обещанието си.

Вата изсумтя, обаче си тръгна без повече приказки. Шалан седна с въздишка и се залови за работа.

— Този все се държи като че някое пропастно чудовище е изяло майка му. Или пък майка му е пропастно чудовище? — свъси се тя.

Червения се засмя.

— Ако не възразявате, Сиятелна, доста остроумен език Ви се намира.

— Никакъв език не ми се намира — отвърна Шалан, без да вдига поглед от страницата. — Смея да предположа, че това е неприятно.

— Не е толкова зле — обади се Газ.

Шалан и Червения го погледнаха.

Той сви рамене.

— Само казвам. Не е…

Червения се разсмя и го плесна по рамото.

— Ще взема храна. После ще ти помогна да намериш панта.

Газ кимна, обаче пак погледна нервно встрани и не отиде заедно с Червения при казана с вечерята. Седна и взе да рендосва пода на вагона, където дъските се бяха нацепили.

Шалан остави тетрадката, в която опитваше да изнамери начини да помогне на братята си. Включваше всичко — от купуване на един от Превръщателите на алетския крал до опит да проследи Призрачната кръв и някак да отклони вниманието им. Ала не можеше да постигне нищо, докато не се добере до Пустите равнини. А там повечето й планове изискваха могъщи съюзници.

Трябваше да сполучи с годежа с Адолин Колин. Не само заради семейството си. За доброто на целия свят. Шалан имаше нужда от съюзниците и средствата, които тази връзка би й дала. А ако не успее с годежа? Ако не успее да привлече Сиятелната Навани на своя страна? Ще се наложи сама да продължи с търсенето на Уритиру и подготовката за Пустоносните. Ужасяваше се, но искаше да е готова.

Взе друга тетрадка — една от малкото тетрадки на Ясна, които не описваха Пустоносните или легендарния Уритиру. Тук бяха изброени днешните алетски Върховни принцове и политическите им ходове и цели.

Шалан трябваше да се осведоми. Трябваше да познава политическия пейзаж в алетския двор. Не можеше да си позволи невежество. Ако всичко останало пропаднеше, трябваше да знае кои са възможните й съюзници.

Ами този Садеас?, помисли тя, докато четеше за него. Описан бе като опасен интригант, но се казваше, че и той, и съпругата му са надарени с остър ум. Един умен мъж би се вслушал в доводите на Шалан и би ги разбрал.

Аладар беше друг уважаван от Ясна Върховен принц. Могъщ и прочут с блестящите си политически ходове. Освен това — страстен комарджия. Навярно би поел риска от една експедиция в търсене на Уритиру, стига Шалан да изтъкне възможните богатства.

Хатам пък беше тънък политик и планираше внимателно. Друг възможен съюзник. Ясна нямаше добро мнение за Танадал, Бетаб или Себариал. Първия наричаше мазен, втория тъпанар, а последния — съвършен простак.

Известно време Шалан проучваше принцовете и политиката им. Накрая Газ се изправи и отупа стружките от панталоните си. Кимна й почтително и отиде за вечеря.

— Чакай малко, майстор Газ.

— Не съм майстор — отвърна той и отиде при нея. — Едва шести нан съм, Сиятелна. Така и не можах да купя по-горен.

— Точно колко големи са тези твои дългове? — попита Шалан и извади от кесията няколко сфери, та да ги пусне в купата на масата.

— Е, един от ония, на които дължах, го екзекутираха — почеса се Газ по брадата. — Обаче има още. Доста броами, Сиятелна. А може вече и да не ги приемат. Напоследък искат главата ми.

— Доста дългове за човек като тебе. Комарджия ли си?

— Няма значение. Със сигурност.

— А това беше лъжа. — Шалан вирна брадичка. — Ще разбера истината от теб, Газ.

— Просто ме предайте — отговори Газ и се отправи по посока на казана. — Няма значение. По-добре така, отколкото да остана тук и да се чудя кога ще ме спипат.

Шалан погледа как се отдалечава, после поклати глава, върна се към четивото и се умисли. Казва, че Уритиру не е на Пустите равнини. А как би могла да е сигурна? Равнините не са изцяло проучени заради пропастите. Кой знае какво има там.

За щастие, бележките на Ясна бяха изключително подробни. Като че ли повечето стари извори говореха, че Уритиру е в планина. А Пустите равнини бяха долина.

Нохадон е отишъл там пеш, разсъждаваше Шалан и отгърна на цитат от Пътят на кралете. Ясна се съмняваше в това твърдение. Но пък тя се съмняваше на практика във всичко. Слънцето се спускаше зад хоризонта и след още час проучване Шалан взе да разтрива слепоочията си.

— Добре ли си? — тихо попита Шарка. Обичаше да излиза по тъмно и Шалан не му забраняваше. Озърна се и го забеляза на масата — сложна плетеница от ъгли върху дървото.

— Историците — съобщи Шалан — са шайка измамници.

— Мммм — доволно отговори Шарка.

— Това не беше комплимент.

— О.

Шалан захлопна книгата.

— Предполага се, че тези жени са учени! Вместо да засвидетелстват факти, те записват мнения и ги представят за истина. Явно се стараят повече да спорят една с друга и кръжат около важните теми като духчета около огън — не произвеждат топлина, само я показват.

— Истината е лична — бръмна Шарка.

— Какво? Не, не е. Истината е… Истина. Реалност.

— Твоята истина е каквото виждаш — объркано отговори Шарка. — И как иначе? Истината е каквото ми каза, истината, която дава сила.

Шалан се взря в него. Ръбчетата му хвърляха сенки в светлината на сферите. Шалан ги зареди в бурята предната нощ, докато се криеше в тесния фургон. По едно време Шарка почна да жужи някак особено и гневно. После замърмори неразбираемо и хвърли в ужас Газ и останалите войници, поканени от Шалан в укритието. За щастие, според тях беше обичайно по време на буря да стават страшни работи, та никой не спомена шума.

Глупачка, смъмри се тя и отгърна празна страница. Почвай да действаш като учен. Ясна би останала разочарована. Записа казаното от Шарка.

— Шарка — подзе тя и почука с молива — беше се сдобила с молив и хартия от търговците. — Тази маса има четири крака. Би ли определил това като истина, независимо от моята гледна точка?

Шарка прозвуча неуверено.

— Какво е крак? Каквото определяш ти, не друго. Без гледна точка няма маса и няма крак. Има само дърво.

— Каза ми, че масата се възприема като маса.

— Защото хората я мислят така от много дълго време. И истината, създадена от хората за масата, се превръща в истина за самата маса.

Интересно, отсъди Шалан и записа в тетрадката. Сега не се вълнуваше толкова от естеството на истината, а от разбирането на Шарка. Дали е така, защото той е от Царството на познанието? В книгите пише, че Царството на духа е мястото на чистата истина, докато Царството на познанието е по-гъвкаво.

— Духчетата — продължи тя. — Ако ги нямаше хората, духчетата щяха ли да имат мисли?

— Не и тук, в това царство. За другото царство не знам.

— Не си много угрижен. Цялото ви съществуване може би зависи от хората.

— Така е — безгрижно отвърна Шарка. — Но и децата са зависими от родителите си. — Помълча малко и добави. — А има и други, които мислят.

— Пустоносните — студено промълви Шалан.

— Да. Смятам, че моят род не би могъл да обитава свят, където са само те. Пустоносните имат свои духчета.

Шалан рязко се надигна.

— Техни собствени духчета?

Шарка се сви на масата, размаза се и ръбовете му се смесиха и станаха неразличими.

— Е? — подкани го Шалан.

— Ние не говорим за това.

— А би трябвало да започнете да говорите. Важно е.

Шарка забръмча. Шалан предположи, че ще се заинати, но след малко той проговори съвсем тихо.

— Духчетата са… сила… разбита на парчета сила. Сила, която получава мисъл от разбиранията на хората. Чест, Земеделие и… и една друга. Отчупени парченца.

— Друга? — настоя Шалан.

Жуженето на Шарка се превърна във вой, толкова висок, че тя едва го чуваше.

— Зло — Шарка произнесе думата сякаш насила.

Шалан записваше трескаво. Зло. Омраза. Вид духче? Навярно голямо и единствено по рода си. Като Кусикеш в Ири или Нощната Пазителка. Духче на Омразата. Не беше чувала такова нещо.

Докато пишеше, един от нейните роби се приближи в сумрака. Кроткият човек беше облечен в проста туника и панталони, дадени на Шалан от търговците. Добре дошъл подарък, понеже последните й сфери се намираха в купата пред нея, а и не биха стигнали за един обяд в някоя от по-приличните гостилници в Карбрант.

— Сиятелна?

— Кажи, Суна.

— Ъъ… хъм — продума той и посочи. — Другата дама. Прати ме да Ви кажа…

Човекът сочеше шатрата на Тин, високата жена, началница на останалите пазачи на кервана.

— Иска да я посетя?

— Да — отговори Суна и заби очи в земята. — За вечеря, мисля.

— Благодаря, Суна.

Шалан го освободи и той се върна край огъня, където, заедно с другите роби, помагаше за готвенето, а паршите събираха дърва.

Робите на Шалан бяха кротки люде. Вместо клеймо, на челата си имаха татуировка. По-милостив начин за белязване, с който обичайно се обозначаваше човек, станал роб доброволно, а не заради насилие или друго страшно престъпление. Такива биваха хора с дългове или деца на роби, които носеха дълга на родителите си.

Бяха свикнали с труда и сякаш се плашеха от мисълта, че Шалан им плаща. Макар това да беше само подаяние, сумата щеше да ги освободи за по-малко от две години. Видимо им беше неудобно.

Шалан тръсна глава и опакова вещите си. На път за шатрата на Тин, мина край огъня и накара Червения да сгъне масата и да я прибере във фургона, където да я закрепи добре.

Наистина се тревожеше за вещите си, но вече не държеше сфери във фургона и не го затваряше, за да могат Червения и Газ да виждат само книги, щом надзърнат. Надяваше се така хората да не се блазнят да ровичкат.

И ти кръжиш около истината, каза си тя, докато се отдалечаваше от огъня. Досущ като историците, за които мърмориш. Преструваше се, че тези мъже са герои, ала не се залъгваше колко бързо могат да сменят козината при погрешни обстоятелства.

Шатрата на Тин беше просторна и добре осветена. Тази жена не пътуваше като прост пазач. В много отношения тя беше най-интересната личност. От малкото светлооки, ако не се броят самите търговци. При това носеше меч.

Шалан надникна през отворените крила и видя как неколцина парши сервират вечерята на ниска походна маса, от онези, на които човек се храни седнал на пода. Паршите бързо излязоха, а Шалан ги сподири с подозрителен поглед.

Самата Тин стоеше край изрязан в тъканта на шатрата прозорец. Носеше дългото жълтеникаво палто, прищипнато в кръста и почти затворено. Приличаше на рокля, макар да беше по-кораво от която и да е рокля на Шалан. Прилягаше на панталоните, които Тин носеше отдолу.

— Питах хората ти — продума Тин, без да се обръща, — и те ми казаха, че още не си вечеряла. Накарах паршите да донесат храна и за двете ни.

— Благодаря ти — отговори Шалан и влезе. Постара се да не звучи колебливо. Сред тези хора тя не беше кротко момиченце, а силна жена. На теория.

— По моя заповед хората ми няма да пуснат никого насам. Можем да разговаряме свободно — продължи Тин.

— Много добре.

— Това значи — обърна се най-сетне Тин, — че можеш да ми кажеш коя си ти всъщност.

Отче на Бурята! Това пък какво е?

— Аз съм Шалан Давар, както казах.

— Да. Заповядай.

Тин се настани край масата и подкани и Шалан. Шалан приседна внимателно, с крака настрани като дама.

Тин пък заметна пешовете на палтото си и седна с кръстосани крака. Залови се с храната — топна хляба в доста тъмно на вид къри. То миришеше доста пикантно за женска храна.

— Мъжка храна? — полюбопитства Шалан.

— Открай време мразя тези определения. Израснах в Ту Байла, където родителите ми бяха преводачи. Нямах представа, че някои храни са предназначени за жени, други — за мъже, докато не посетих отечеството на родителите ми. И досега го намирам за глупост. Ще ям каквото си искам, много благодаря.

Храната на Шалан беше по-благоприлична, миришеше сладко. Тя почна да се храни и едва сега си даде сметка колко е гладна.

— Имам далекосъобщител — рече Тин.

Шалан вдигна поглед. Крайчецът на хляба й беше потопен в купичката.

— Свързан е с далекосъобщител в Ташикк — продължи Тин — в една от новите къщи за свръзка. Наемаш посредник там и ти вършат работа. Проучвания, запитвания, даже могат да пращат от твое име вести по далекосъобщителя до всеки главен град в света. Доста забележително.

— Струва ми се полезно — предпазливо подметна Шалан.

— Наистина. Можеш да узнаеш какво ли не. Например, накарах да проверят за мен всичко за дома Давар. Явно е малка, забутана фамилия с големи дългове и налуден стопанин, който може да е, а може и да не е между живите. Та той има една дъщеря, Шалан, която никой не е виждал.

— Аз съм тази дъщеря. Така че „никой“ е малко пресилено според мен.

— А защо неизвестната наследница на нищожен веденски дом ще пътува из Мразовитата земя с шайка роботърговци? И при това ще твърди, че я очакват на Пустите равнини? И спасяването й ще бъде приветствано? И има такива връзки, че да издейства плащане на отряд наемници?

— Понякога истината е по-изненадваща от лъжата.

Тин се усмихна и се приведе напред.

— Всичко е наред. Пред мен няма защо да се преструваш. Всъщност вършиш добра работа тук. Реших да не се дразня от теб, а да се впечатля. Нова си, обаче си надарена.

— Нова в какво?

— В изкуството на измамата, разбира се. Великата игра — да се представиш за тази, която не си, и да избягаш с парите. Хареса ми какво направи с дезертьорите. Голям риск, обаче се отплати. Ала сега си в опасно положение. Играеш личност, която е няколко стъпала над теб в обществото, и обещаваш щедро. Правила съм това по-рано. Краят е най-труден. Ако не се справиш добре, твоите „герои“ няма да имат задръжки да ти извият врата. Забелязвам, че не бързаш да стигнем до Равнините. Неуверена си, нали? Надскочила си се?

— Определено — тихо отвърна Шалан.

— Добре — рече Тин и заровичка в храната си. — Тук съм, за да ти помогна.

— На каква цена?

Тази жена явно обичаше да говори. Шалан беше склонна да я остави да продължи.

— Искам да участвам в твоя план — заяви Тин и заби хляба в купичката като меч в някакъв черупчест звяр. — Дошла си чак в Мразовитата земя заради нещо. Планът ти вероятно е нещо сериозно, обаче не мога да не си помисля, че ти липсва опит да го доведеш до край.

Шалан потропа с пръст по масата. Коя трябваше да е тя за тази жена? За каква беше нужно да се представи?

Явно е майсторка на измамата, разсъждаваше Шалан и се потеше. Не мога да я залъжа.

Само че по случайност вече беше успяла.

— Как се озова тук? Да оглавяваш охраната на един керван? Това част от някаква измама ли е?

Тин се разсмя.

— Това? Не, не би си струвало усилията. Може и да преувеличих малко опита си пред стопаните на кервана, но трябваше да се добера до Пустите равнини. А нямах средства да го направя сама. Не и безопасно.

— Как жена като тебе се оказва без средства? — учуди се Шалан. — Според мен, ти никога не би останала без пари.

— Така е — отговори Тин и посочи наоколо. — Както можеш сама да видиш. Ако искаш да се занимаваш с тази работа, трябва да свикнеш да почваш отначало. Парите идват и си отиват. Озовах се закотвена на юг без никакви пари и сега пътувам към по-цивилизовани места.

— Към Пустите равнини. Имаш ли някаква работа там? Някаква измама, която планираш да завъртиш?

Тин се усмихна.

— Не става дума за мен, малката. Става дума за теб и за нещата, които аз мога да направя за теб. Имам познати във военните лагери. На практика това е новата столица на Алеткар; всичко интересно в кралството се случва там. Парите текат като река след буря, обаче всеки го мисли за погранична област и законите са по-свободни. Една жена може да стигне далеч, ако познава подходящите хора.

Тя се приведе напред и лицето й помръкна.

— В противен случай може да си създаде врагове наистина бързо. Повярвай ми, ти искаш да познаваш хората, които аз познавам, искаш да работиш с тях. Нищо голямо не става на Пустите равнини без тяхното одобрение. Затова отново те питам. Какво се надяваш да постигнеш там?

— Знам… знам нещо за Далинар Колин.

— Старата Тояга? — изненада се Тин. — Напоследък той живее скучно. Самото съвършенство. Все едно е някой герой от преданията.

— Да, добре. Онова, което знам, ще е много важно за него. Много.

— И каква е тайната?

Шалан не отговори.

— Не си готова още да делиш стоката? Добре, разбираемо. Изнудването е трудна работа. Ще се радваш, че ме включи. Включи ме, нали?

— Да — отвърна Шалан. — Смятам, че мога да науча нещичко от теб.