Брандън Сандърсън
Сияйни слова (33)

20
Студена яснота

За песните художеството щом приемеш,

Създаваш ги и засияват в красота.

И пълната му истина да не разбираш,

на основанието духовете чертаят твоята съдба.

Из „Песента на Изброяването“ на Слушачите, Деветдесета строфа

Слънцето беше като жарава на хоризонта. Потъваше, за да изчезне. Шалан и малкият й керван доближиха източника на дима. Стълбът дим се беше поразсеял, но тя успя да види, че е имало три огъня и пушекът им се е усукал и слял.

Изправи се в клатушкащия се вагон, докато се катереха по последния хълм. После спряха само на няколко стъпки от мястото, откъдето би могла да зърне какво има от другата страна по-нататък. Разбира се, да прехвърлят билото щеше да е много лоша идея, ако долу чакаха разбойници.

Блут слезе и изтича напред. Той не беше твърде ловък, ала беше най-добрият им съгледвач. Той се сви и смъкна гиздавата си капела, после се промъкна да надникне оттатък. След миг се изправи — вече не се прокрадваше.

Шалан скочи от мястото си и избърза напред. Полите й закачаха кривите клонки на гърбокорите. Стигна върха на хълма точно преди Твлкав.

Долу тихо димяха три фургона. По земята личаха следи от сражение. Стрели, камара трупове. Сърцето на Шалан подскочи, щом съгледа живите сред мъртъвците. Няколко уморени фигури претърсваха отломките и преместваха трупове. Не бяха облечени като разбойници, а като почтени керванджии. В далечния край на лагера се купчеха още пет фургона. Някои бяха обгорени, но всичките изглеждаха годни и все още натоварени със стока.

Въоръжени мъже и жени се грижеха за раните си. Пазачи. Група боязливи парши наглеждаха чулите. Тези хора бяха жертва на нападение, ала бяха оцелели.

— В името на дъха на Келек… — продума Твлкав. Обърна се и избута Блут и Шалан назад. — Отстъпете, преди да са ни видели.

— Какво? — обади се Блут, макар да се подчини. — Та това е керван, както се надявахме.

— Да. И не е нужно да знаят, че сме тук. Може да поискат да разговарят с нас, а това ще ни забави. Погледни!

Той посочи назад.

В гаснещата светлина Шалан видя някаква сянка да прехвърля хълм недалеч от тях. Дезертьорите. Тя махна на Твлкав да й даде далекогледа и той неохотно се подчини. Лещите бяха напукани, но Шалан и така добре огледа групата. Тридесетината мъже бяха войници, както беше докладвал Блут. Не развяваха знаме и не се движеха под строй. Нямаха еднакви униформи, обаче изглеждаха добре въоръжени.

— Трябва да слезем и да помолим другия керван за помощ — каза тя.

— Не! — възрази Твлкав и грабна далекогледа. — Трябва да бягаме! Разбойниците ще видят този по-богат, но отслабен керван и ще нападнат него, а не нас!

— И мислиш, че няма да ни последват? — попита Шалан. — Когато дирите ни се виждат така ясно? Мислиш, че няма да ни настигнат след няколко дни?

— Довечера трябва да има буря — отвърна Твлкав. — Може да прикрие следите ни, да отнесе черупките на растенията, които сме натрошили.

— Слабо вероятно — рече Шалан. — Ако останем с другия керван, може да добавим нашите скромни сили към техните. Можем да устоим. Това…

Блут внезапно вдигна ръка и се обърна.

— Шум.

Той се завъртя и посегна към тоягата си.

Наблизо, в сенките, стоеше някой. Очевидно керванът имаше свой съгледвач.

— Доведохте ги право при нас, нали? — проговори женски глас. — Какви са те? Поредните разбойници?

Твлкав вдигна сферата си и в светлината й се видя, че съгледвачът е светлоока жена, средна на ръст и жилава. Носеше панталони и дълго палто, което изглеждаше почти като рокля, понеже беше прищипнато в кръста. На скритата си ръка имаше жълтеникава ръкавица. Алетският й беше без акцент.

— Аз съм само скромен търговец и…

— Онези, които ни преследват, определено са разбойници — намеси се Шалан. — Гонят ни цял ден.

Жената изруга и вдигна своя далекоглед.

— Дезертьори, бих казала. Все едно досега не беше достатъчно зле. Икс!

Още някой се изправи наблизо. Облеклото му беше с цвят като камък. Шалан подскочи. Как не го беше забелязала? Той беше толкова близо! На пояса му имаше меч. Светлоок? Не, чужденец, ако се съди по златистата му коса. Тя така и не можа да се ориентира какво означава това за общественото положение. В Азир нямаше хора със светли очи, обаче те имаха крале. А в Ири на практика всички имаха светложълти очи.

Онзи притича с ръка върху дръжката на меча и изгледа Блут и Таг с явна враждебност. Жената му каза нещо на език, който Шалан не разпозна, и той кимна, после забърза към кервана долу. Жената го последва.

— Чакай — викна й Шалан.

— Нямам време за приказки — тросна се жената. — Имаме да се бием с две банди разбойници.

— Две? Не победихте ли нападателите си от по-рано?

— Отблъснахме ги, но те скоро ще се върнат. — Жената забави ход на върха на хълма. — Пожарът избухна случайно, според мене. Използваха горящи главни, за да ни сплашат. Изтеглиха се, за да ни дадат да потушим пожара, понеже не искаха да губят ценна плячка.

Значи, две банди. Разбойници пред тях, разбойници зад тях. Шалан усети, че се поти в студа, когато слънцето най-сетне изчезна зад хоризонта на запад.

Жената гледаше на север, където се бяха оттеглили нейните нападатели.

— Да, ще се върнат. Целта им ще е да приключат с нас преди бурята довечера.

Шалан установи, че казва:

— Предлагам ви моята закрила.

— Закрила ли? — изуми се жената.

— Можете да приемете мен и хората ми във вашия лагер. Тази вечер ще се погрижа за вашата безопасност. После ще имам нужда от вашите услуги — да ме отведете до Пустите равнини.

Жената се разсмя.

— Ама и тебе си те бива, която и да си. Можете да дойдете в нашия лагер, но ще умрете с нас!

Откъм кервана се надигнаха викове. След миг от север полетяха стрели и се посипаха върху фургоните и керванджиите.

Викове.

От мрака се появиха разбойниците. Съвсем не бяха толкова добре въоръжени, колкото дезертьорите, но и не им трябваше. Пазачите на кервана вече бяха по-малко от дузина. Жената хукна надолу по хълма с ругатни.

Шалан потрепери и зяпна при вида на клането долу. После се обърна и тръгна към фургоните на Твлкав. Този внезапен хлад й беше познат. Студената яснота. Знаеше какво трябва да направи. Не знаеше дали ще помогне, ала виждаше решението, както линиите в рисунката се сливат и превръщат драсканиците в изображение.

— Твлкав, вземи Таг и опитай да помогнеш на тези хора в сражението.

— Какво? Не, не. Няма да захвърля живота си заради Вашата глупост.

Тя го погледна в очите в почти пълния мрак и той млъкна. Шалан знаеше, че свети леко. Усещаше бурята вътре в себе си.

— Направи го.

После Шалан се отправи към своя фургон.

— Блут, обръщай фургона.

Блут стоеше до колата, държеше сфера и разглеждаше нещо. Лист хартия? Надали тъкмо Блут знаеше глифите.

— Блут! — сопна се Шалан и се качи във фургона. — Трябва да тръгваме. Веднага!

Той се поотърси, прибра листа и се настани до нея. Шибна чула с пръчката и обърна.

— Къде отиваме?

— На юг.

— Към разбойниците?

— Да.

За разлика от друг път, той се подчини без оплаквания и заудря чула по-бързо — сякаш нямаше търпение всичко това просто да свърши. Фургонът затрака и се разтресе. Спуснаха се по хълма и тръгнаха нагоре по следващия.

Стигнаха билото и се взряха в малката армия, която приближаваше към тях. Мъжете носеха факли и фенери със сфери и Шалан успя да огледа лицата им. Мрачни лица, мрачни мъже, изтеглени оръжия. По гръдните им брони и кожените гащи трябва да е имало отличителни белези, ала Шалан забеляза, че са били отрязани или изстъргани.

Дезертьорите я наблюдаваха явно потресени. Не бяха очаквали плячката сама да дойде при тях. Идването й ги бе вцепенило за миг. Важен миг.

Трябва да имат офицер, помисли Шалан и се изправи на мястото си. Те са войници. Поне са били войници. Трябва да имат командна структура.

Пое дълбоко дъх. Блут вдигна сферата си и я огледа, после изсумтя изненадано.

— Благословен да е Отецът на Бурята, задето сте тук! — извика Шалан на дезертьорите. — Отчаяно се нуждая от вашата помощ.

Мъжете само я зяпаха.

— Разбойници нападнаха нашите приятели от кервана, който е спрял само два хълма по-нататък. Клане! Казах, че съм видяла войници на път за Пустите равнини. Никой не ми повярва. Моля ви. Трябва да помогнете.

Те само я гледаха. Все едно норката да влезе в бърлогата на белогръба и да попита кога е вечерята… Най-сетне дезертьорите се разшаваха смутено и погледнаха някакъв мъж, който стоеше почти в средата. Висок и брадат, с въздълги за тялото му ръце.

— Разбойници казвате — отвърна той с безизразен глас.

Шалан скокна от фургона и се отправи към мъжа. Блут остана да седи в мълчание. Дезертьорите й направиха път. Дрехите им бяха мръсни и покъсани, косите им чорлави, а лицата им не бяха виждали бръснач и вода от цяла вечност. Ала на светлината на факлите оръжията им грееха без петънце ръжда, а гръдните им брони бяха така излъскани, че Шалан можеше да се огледа в тях.

Жената, която тя зърна в отражението, беше твърде висока и властна, та да е тя. Вместо рошавите коси на Шалан, в броните се виждаха буйни червени къдрици. Вместо дрипи, жената носеше одежди със златна бродерия. За разлика от образа, Шалан не носеше огърлица, а когато вдигна ръка, видя вместо изпочупените си нокти безупречен маникюр.

— Сиятелна — подзе мъжът, когато Шалан пристъпи към него. — Ние не сме такива, за каквито ни мислите.

— Не, не сте такива, за каквито вие се мислите.

В светлината на пламъците мъжете наоколо я гледаха жадно. Шалан усети как трепери и косъмчетата й настръхват. В бърлогата на звяра, наистина. Ала бурята вътре в нея я подтикваше да действа, даваше й повече увереност.

Водачът понечи да даде някаква заповед. Шалан го прекъсна.

— Как се казваш?

— Наричат ме Вата — отвърна онзи и се обърна към другарите си. Воринско име, като Шалан. — Ще реша какво да правя с Вас по-късно. Газ, хвани я и…

— Какво би направил ти, Вата — заговори Шалан на висок глас, — за да заличиш миналото?

Той отвърна на погледа й. Половината му лице беше осветено от яркия пламък на факлите.

— Ако можеше да избираш, би ли защитавал, вместо да убиваш? Ако можеше да върнеш времето назад, би ли спасявал, вместо да грабиш? Докато си приказваме тук, умират добри хора. Ти можеш да сложиш край на това.

Тъмните му очи изглеждаха безжизнени.

— Не можем да променим миналото.

— Аз мога да променя вашето бъдеще.

— Ние сме издирвани мъже.

— Да, аз дойдох тук да търся мъже. Надявах се да намеря мъже. Дава ви се възможност отново да станете войници. Елате с мен. Аз ще се погрижа да получите нов живот. Новият живот започва с това да спасявате, а не да убивате.

Вата презрително изсумтя. В нощния мрак лицето му изглеждаше недовършено, като скица.

— Досега господарите ни предаваха.

— Чуй — отвърна Шалан. — Чуй виковете.

Иззад гърба й се носеха окаяни писъци. Викове за помощ. Керванджиите, мъже и жени. Умираха. Страшни звуци. Макар сама да го беше казала, Шалан се изненада колко силно се чуват. И колко приличат на зов за помощ.

— Дайте си нова възможност — тихо продължи тя. — Ако се върнете с мен, аз ще се погрижа престъпленията ви да бъдат изличени. Кълна се във всичко, което имам, в самия Всемогъщ. Вие можете да започнете отначало. Като герои.

Вата я гледаше в очите. Мъж от камък. Шалан разбра, че той не се трогва, и посърна. Бурята в нея почна да отшумява и страховете й се надигнаха отново. Какво прави тя? Това е лудост!

Вата отмести очи от нея и Шалан осъзна, че го е загубила. Той излая на хората си заповед да я задържат.

Никой не помръдна. Шалан се беше съсредоточила само върху Вата. Останалите мъже, към две дузини, се бяха приближили с високо вдигнати факли. Лицата им бяха открити. Шалан видя много малко от предишната алчност. Сега очите им бяха широко отворени, копнеещи, откликващи на далечните викове. Някои попипваха униформите си на местата на изличените нашивки. Други гледаха копията и брадвите — оръжията от старата им, навярно не толкова отдавнашна, служба.

— Глупаци, да не би да премисляте? — попита Вата.

Един от хората му, нисък, с белязано лице и превръзка на окото, кимна.

— Нищо против да почна отначало — промърмори той. — Гръм да го удари, хубаво ще е.

— Някога спасих живота на една жена — обади се друг. Беше висок и плешив, доста над четиридесетте. — Със седмици се чувствах като герой. Наздравици из кръчмите. Топлина. Проклятие! Така ще си измрем тук.

— Ние си тръгнахме, за да се отървем от потисничеството! — изрева Вата.

— А какво направихме със свободата си, Вата? — попита някой от дъното на групата.

В последвалото мълчание Шалан чуваше само виковете за помощ.

— Бурята да го отнесе, аз тръгвам — каза едноокият и хукна по хълма. Други се отделиха и го последваха. Шалан сключи ръце пред себе си и се обърна. Почти всички се понесоха в атака. Блут се изправи във фургона. Мъжете търчаха край него и в светлината на факлите им се видя изуменото му лице. После той изрева, скочи от колата, размаха палката си и се присъедини към дезертьорите, които тичаха да влязат в бой.

Шалан остана с Вата и още двама. Те стояха безмълвни. Вата скръсти ръце и шумно въздъхна.

— Глупаци. Всички до един.

— Не са глупави, че искат да са по-добри — отговори Шалан.

Вата изсумтя и я изгледа. Тя се уплаши. Преди малко този мъж беше готов да я ограби, че и по-лошо. Той не я приближи, ала лицето му изглеждаше по-заплашително сега, когато повечето факли бяха отнесени.

— Коя сте Вие?

— Шалан Давар.

— Е, Сиятелна Шалан. За Ваше добро се надявам да удържите на думата си. Хайде, момчета. Да видим можем ли да опазим онези глупаци живи.

Подбра двамата останали и тръгна през хълма към сражението.

Шалан остана сама в нощта и въздъхна тихо. Не излезе Светлина — беше използвала всичко. Краката вече не я боляха, ала се чувстваше изтощена, изцедена като пробит винен мях. Отиде при фургона и се облегна, после се смъкна на земята. Отметна глава и загледа небето. Няколко духчета на умората се появиха около нея — завъртяха се във въздуха като малки прашни вихрушки.

Виолетовият диск на първата луна, Салас, висеше сред куп ярки бели звезди. Виковете и крясъците не спираха. Дали дезертьорите ще са достатъчни? Тя не знаеше колко са другите разбойници.

Шалан щеше да е безполезна там, само щеше да се пречка. Стисна очи, после се качи на седалката и извади скицника. Под звуците на сражението и смъртта, тя изписа глифите на молитва за надежда.

— Послушаха те — обади се Шарка до нея. — Ти ги промени.

— Не мога да повярвам, че се получи.

— Ах… Ти лъжеш добре.

— Не, не, това беше просто израз. Струва ми се невероятно, че те наистина ме послушаха. Те, закоравелите престъпници.

— Хората се състоят от лъжи и истини — тихо каза Шарка. — Те се променят.

— Какво означава това?

Трудно й беше да пише само на светлината на Салас, но правеше всичко по силите си.

— По-рано ти говори за една Стихия — обясни Шарка. — Тъкането на Светлината, силата на светлината. Но ти имаш още нещо. Силата на Превръщането.

— На Превръщането ли? Та аз не съм Превърнала никого.

— Ммм. Ала ти ги промени. Промени ги. Ммм.

Шалан завърши молитвата, после я вдигна към небето. Забеляза, че предишният лист от скицника е откъснат. Кой ли го беше откъснал?

Шалан не можеше да изгори молитвата, но не мислеше, че това има значение за Всемогъщия. Притисна молитвата до сърцето си, затвори очи и зачака виковете да стихнат.