Брандън Сандърсън
Сияйни слова (31)

18
Рани

Форма учена приемеш ли със търпение и мисъл,

Знай, в замяна на усърдието, ти величие ще искаш.

За познанието във отплата

Ще загубиш чистотата.

Из „Песента на Изброяването“ на Слушачите, Шестдесет и девета строфа

— Нови хора идат, ганчо — рече Лопен и отхапа от увитото с хартия нещо. — Носят си униформите и разговарят като истински войници. Забавно. Трябваха им само няколко дни. А на нас ни отне седмици.

— На другите момчета им отне седмици, но не и на тебе — отговори Каладин, засенчи очи срещу слънцето и се опря на копието си. Все още се намираше на тренировъчната площадка на светлооките и наглеждаше Адолин и Ренарин. Ренарин получаваше първите напътствия от учителя Захел. — Още в първия ден, когато те намерихме, ти имаше добро отношение, Лопен.

— Е, животът беше доста сносен, знаеш.

— Доста сносен? Та ти беше току-що зачислен да мъкнеш мостове, докато пукнеш на платото.

— Еех — отвърна Лопен и си хапна. Храната му приличаше на парче безквасен хляб, увито около нещо смахнато. Облиза се и подаде нещото на Каладин, та да освободи единствената си ръка и да порови в джоба си. — Имаш добри дни. Имаш и лоши. Накрая сметката излиза равна.

— Странен човек си ти, Лопен — каза Каладин и огледа „храната“ на хердазиеца. — Какво е това?

— Чаута.

— Риба ли е?

— Ча-у-та. Хердазийска храна, гон. Хубава е. Хапни си, ако искаш.

Изглеждаше като късове неопределимо месо, оваляни в някаква тъмна течност и увити в клисав хляб.

— Гнусно — заключи Каладин и го върна на Лопен. Онзи му подаде каквото беше измъкнал от джоба си: черупка, изписана с глифи от двете страни.

— Ти губиш — каза той и продължи да яде.

— Не би трябвало да обикаляш и да ядеш така. Невъзпитано е.

— Ами. Удобно е. Гледай, хубавичко е увито. Можеш да си ходиш, да си вършиш работата и да си ядеш през това време…

— Мърлявщина.

Каладин проучи черупката. Изброяваше сметките на Сигзил — колко войници имат, от колко храна се нуждаят според Скалата и колко от бившите мостови са годни за военно обучение според Тефт.

Последното число беше доста голямо. Оцелееха ли, мостовите укрепваха от работата. Както Каладин знаеше от личен опит, това ги превръщаше в добри войници, стига да се мотивират.

От другата страна на черупката Сигзил беше очертал трасето, по което Каладин да патрулира извън лагерите. Скоро щеше да разполага с достатъчно подготвени новобранци за патрулите, както беше казал на Далинар. Тефт беше на мнение, че за новите ще е добре да излизат с Каладин, за да прекарат известно време с него.

— Ще има буря довечера — отбеляза Лопен. — Два часа след залез, казва Сигзил. Смята, че ти би искал да направиш някои приготовления.

Каладин кимна. Нова възможност да се появят тайнствените писания — и двата случая досега бяха по време на буря. Трябваше да е сигурен, че Далинар и семейството му са под наблюдение.

— Благодаря за доклада — каза Каладин и прибра черупката в джоба си. — Върни се и кажи на Сигзил, че предложеното трасе ме отдалечава прекалено от лагерите. Да начертае ново. И кажи на Тефт, че ми трябват още няколко човека тук днес, за да освободя Моаш и Дрей. Двамата напоследък карат много дълги смени. Довечера лично ще охранявам Далинар. Ще предложа на Върховния принц за удобство цялото му семейство да е заедно по време на бурята.

— Ако такава е волята на ветровете, гон — отговори Лопен и дояде последния залък чаута. После погледна арената и подсвирна. — Ето това вече е нещо, нали?

Каладин проследи погледа му. Адолин беше оставил брат си при Захел и сега изпълняваше поредица упражнения с Меча. Той величествено се въртеше и обръщаше на пясъка. Замахваше с Меча широко и плавно.

На гърба на опитен Броненосец, Бронята никога не изглеждаше тромава. Внушителна и разкошна, тя прилягаше към тялото на боеца. Адолиновата Броня отразяваше слънцето като огледало. Принцът размахваше Меча и минаваше от стойка в стойка. Каладин знаеше, че тази поредица е само за загряване и е по-скоро впечатляваща, отколкото практична. Такива неща не се правеха на бойното поле, макар че много от отделните пози и движения на оръжието представляваха истински действия.

Ако и да го знаеше, Каладин бе принуден да се отърси от усещането за страхопочитание. В бой Броненосците изглеждаха свръхчовешки — приличаха на Вестителите, а не на хора.

Забеляза, че Сил седи на крайчеца на покрива близо до Адолин и го наблюдава. Беше твърде далеч и Каладин не можеше да види изражението на лицето й.

Адолин завърши упражнението с падане на коляно и забиване на Меча в земята. Той потъна до средата, после изчезна, освободен от принца.

— Виждал съм го преди да призовава това оръжие — рече Каладин.

— Да бе, ганчо, на бойното поле, когато отървахме жалкия му задник от Садеас.

— Не, по-рано — възрази Каладин, спомняйки си случая с блудницата в лагера на Садеас. — Спаси някого от тормоз.

— Аха. Значи не може да е твърде лош, нали?

— Предполагам. Както и да е. Тръгвай. Имай грижата да пратиш отряд за заместване.

Лопен отдаде чест и подбра Шен, който надзърташе из тренировъчните мечове покрай арената. Двамата отърчаха да изпълнят задачата.

Каладин направи обиколка и провери Моаш и другите, преди да се насочи към Ренарин. Момъкът — още в Броня — седеше на земята пред новия си учител.

Захел, ардентът с прастарите очи, седеше тържествено. Позата никак не прилягаше на оръфаната му брада.

— С Бронята трябва отново да учиш как да се биеш. Тя променя стъпките, захвата, движенията.

— Аз… — Ренарин сведе поглед. Странно беше да се види човек с очила в такива величествени доспехи. — Няма да се наложи, учителю. Аз никога не съм учил как да се бия.

Захел изсумтя.

— Това е добре. Означава, че няма да е нужно да разрушавам стари лоши навици.

— Да, учителю.

— Значи ще започнем полека. Ей там в ъгъла има стълбище. Качи се на покрива. После скочи.

Ренарин изведнъж вдигна поглед.

— Да скоча?

— Стар съм вече, синко. Да се повтарям, е като да ям неправилното цвете.

Каладин се смръщи, Ренарин вирна глава и го погледна въпросително. Каладин сви рамене.

— Да ядете… какво? — попита момъкът.

— Ще рече, ядосан съм — сопна се Захел. — Вие, хора, нямате подходящи изрази за нищо. Марш!

Ренарин скокна, разрита пясъка и хукна.

— Шлемът ти, синко! — провикна се подире му Захел.

Ренарин спря, после се върна и грабна шлема от земята. При това се подхлъзна и едва не падна по лице. Завъртя се, загубил равновесие, и нескопосно се понесе към стълбите. Пътем почти се заби в някаква колона.

Каладин тихо изсумтя.

— О — обади се Захел. — Да не мислиш, че ти би се справил по-добре, когато за пръв път слагаш Броня, пазачо?

— Не вярвам да си забравя шлема — отвърна Каладин, нарами копието и се протегна. — Ако Далинар Колин възнамерява да вкара останалите Върховни принцове в строя, май ще му трябват по-добри Броненосци от този. Трябваше да подбере друг за Бронята.

— Някой като теб?

— В името на Бурите, не — откликна Каладин, може би твърде пламенно. — Аз съм войник, Захел. Не ща да имам нищо общо с Броните. Момчето е съвсем свястно, обаче не бих поверил хора на неговите заповеди, да не говорим за броня, която би опазила живота на много по-добър воин на бойното поле. Това е то.

— Той ще те изненада — заяви Захел. — Засипах го с всичките „аз съм ти началник и ще правиш каквото кажа“ и той наистина ме слушаше.

— Всеки войник слуша това на първия ден. Понякога го чува. Надали е много забележително, че момчето го е направило.

— Щеше да ти се стори забележително, ако знаеше колко разглезени десетгодишни светлооки отроци минават оттук. Мислех си, че на деветнадесет години този ще е непоносим. И не го наричай „момче“, момче. Сигурно е почти колкото теб. При това е син на най-могъщия човек на този…

Млъкна, когато скърцането по покрива съобщи, че Ренарин Колин се засилва и се хвърля във въздуха — ботушите му изстъргаха по каменния парапет. Понесе се десетина-дванадесет стъпки над арената — опитните Броненосци се справяха далеч по-добре — преди да пропадне като умираща змиорка и да рухне в пясъка.

Захел погледна Каладин и вдигна вежда.

— Какво?

— Ентусиазъм, подчинение, никакъв страх да не изглежда глупаво — отговори Захел. — Мога да го науча да се бие, но тези качества са вродени. Този момък ще се справи добре.

— Стига да не падне върху някого.

Ренарин се изправи. Огледа се, сякаш беше изненадан, че няма нищо счупено.

— Качи се и скочи отново! — викна Захел. — Този път с глава напред!

Ренарин кимна, обърна се и хукна към стълбата.

— Искаш той да се почувства уверен, че Бронята го пази.

— Част от ползването на Бронята е да познаваш предела на възможностите й — отговори Захел и пак се обърна към Каладин. — Освен това, искам той просто да се движи в нея. При всички случаи ме слуша и това е добре. Истинско удоволствие ще е да го уча. Ти, от друга страна, си различна история.

Каладин вдигна ръка.

— Не, благодаря.

— Отказваш предложението да се упражняваш с пълноправен майстор на боя? Мога да преброя на пръстите на едната ръка известните ми тъмнооки, които са получавали тази възможност.

— Добре, вече съм минал през цялата новобранска история. Старшините са ми крещели, работил съм до пълно изтощение, марширувал съм с часове. Наистина ми стига.

— Въобще не е същото — отвърна Захел и махна на един от ардентите. Мъжът носеше Меч с метален предпазител върху режещата страна — един от Мечовете, които кралят беше предоставил за обучение.

Захел взе Меча от ардента и го вдигна.

Каладин вирна брадичка към оръжието.

— Какво е това на Острието?

— Никой не знае — каза Захел и завъртя Меча. — Като го сложиш на Острието, приляга към формата му и оръжието е безопасно и притъпено. Без Меч се чупят удивително лесно. Безполезни са в бой. А за обучение са отлични.

Каладин изсумтя. Нещо, създадено отдавна, за да се използва за обучение? Захел поогледа Меча и го насочи право към Каладин.

Той се ужаси в миг, макар Мечът да бе притъпен и той да знаеше, че Захел няма да го нападне наистина. Меч. Този беше тънък и гъвкав. Плоските страни бяха украсени с усукан мотив. Мечът беше широк една педя и дълъг поне шест стъпки, ала Захел го държеше с една ръка и не личеше да е загубил равновесие.

— Нитер — рече учителят.

— Какво? — свъси се Каладин.

— Началник на Синята гвардия преди тебе. Хубав човек, добър приятел. Умря, за да спаси живота на мъжете от дома Колин. А сега ти имаш същата адска служба и има много да се мъчиш, докато се справиш и наполовина толкова добре.

— Обаче не виждам причина да ми размахваш Меч.

— Онзи, който праща да убият Далинар или синовете му, е могъщ — обясни Захел. — Разполага с Броненосци. Срещу такава сила си изправен, синко. Трябва ти много повече обучение от това, което копиеносецът получава на бойното поле. Да си се борил някога с човек, който държи такова нещо?

— Един-два пъти — рече Каладин и се облегна на близката колона.

— Недей ме лъга.

— Не лъжа — каза Каладин и го погледна в очите. — Питай Адолин: преди няколко седмици измъкнах баща му от бойното поле.

Захел свали Меча. Зад него Ренарин се метна от покрива с главата напред и падна с трясък на земята. Изпъшка зад шлема и се търкулна. От шлема излизаше малко Светлина, ала иначе принцът беше невредим.

— Добра работа, принц Ренарин — отсъди Захел, без да гледа. — А сега скочи още няколко пъти и гледай да се приземяваш на крака.

Ренарин се надигна и отпраши с потракване на Бронята.

— Добре тогава — продължи Захел и пак развъртя Меча. — Да видим какво можеш, момко. Убеди ме да те оставя на мира.

В отговор Каладин улови копието и зае отбранителна стойка — единия крак назад, другия напред. Държеше копието с дръжката, а не с острието напред. Наблизо Адолин се биеше с друг от учителите, който носеше втория Меч на краля и Броня.

Как да го направят? Ако Захел удари копието на Каладин, ще отсъдят ли, че е минал през него?

Захел приближи пъргаво, вдигнал Меча с две ръце. Познатото спокойствие и съсредоточеност на бойното поле погълнаха Каладин. Той не вдиша Светлина. Трябваше да се старае да не разчита прекалено много на нея.

Гледай Меча, рече си Каладин. Пристъпи напред, за да се озове в обсега на оръжието. В двубой с Броненосец всичко опираше до Меча. Нищо не можеше да го спре, той убиваше не просто тялото, а самата душа. Той…

Захел пусна Меча.

Оръжието падна на земята, а Захел влезе в обхвата на каладиновото копие. Каладин се беше съсредоточил прекалено върху оръжието и макар да опита да обърне копието за нападение, Захел се завъртя и стовари юмрук в стомаха му. Следващият удар — в лицето — го събори на земята.

Каладин начаса се претърколи, без да го е грижа за духчетата на болката, които се загърчиха в пясъка. Изправи се. Зрението му беше замъглено. После се ухили.

— Добър ход.

Захел вече беше взел Меча и пак се обърна към Каладин. Каладин заотстъпва през пясъка, все още с копието напред. Държеше се на разстояние. Захел боравеше умело с Меча. Не действаше като Адолин; по-малко плавни замахвания, повече къси удари. Бързи и силни. Изтикваше Каладин по периметъра на арената.

Ще се умори, говореха инстинктите на Каладин. Накарай го да продължава така.

След почти пълна обиколка на арената, Захел забави и почна да приближава в търсене на незащитено място.

— Ако съм с Броня, ще си имаш неприятности — рече той. — Ще бъда по-бърз и няма да се уморявам.

— Не си с Броня.

— А ако Броненосец дойде да убие краля?

— Ще ползвам друга тактика.

Захел изсумтя, когато Ренарин се сгромоляса наблизо. Принцът почти успя да остане на крака, обаче се препъна, падна на една страна и се запързаля по пясъка.

— Е, ако това беше истински опит за убийство, и аз щях да ползвам друга тактика.

Захел се понесе към Ренарин.

Каладин изруга и хукна подире му.

Захел тутакси се обърна, плъзна се в пясъка и спря. Хванал Меча с две ръце, стовари мощен удар върху Каладин. Улучи копието му и над арената се разнесе силно пукане. Ако Острието не беше покрито, щеше да среже копието и може би да закачи и гърдите на Каладин.

Един от ардентите му подхвърли половин копие. Очакваха неговото да бъде „строшено“ и искаха упражнението да е възможно най-близко до действителността. Моаш беше дошъл, видимо притеснен, но неколцина арденти го пресрещнаха и му обясниха какво става.

Каладин отмести поглед към Захел.

— В истински бой — обясни той — досега да съм пипнал принца.

— В истински бой мога да те намушкам с половин копие, докато ме мислиш обезоръжен.

— Не бих допуснал тази грешка.

— Значи трябва да приемем, че и аз не бих допуснал грешката да те оставя да спипаш Ренарин.

Захел се усмихна. С неговото лице това изглеждаше опасно.

Пристъпи напред и Каладин разбра. Сега нямаше да има отблъскване и подвеждане. Каладин нямаше да получи такава възможност докато охранява някого от далинаровото семейство. Трябваше да даде най-доброто от себе си и да се престори, че убива Захел.

Значи, да нападне.

Той не можеше да парира ударите с Меча и така Захел беше в по-изгодно положение в продължителна схватка на тясно. Най-добре за Каладин беше да удари бързо и да се надява да улучи. Хвърли се напред, падна на колене и се плъзна под оръжието на Захел. Така щеше да се доближи и да…

Захел го изрита в лицето.

Със замъглено зрение Каладин заби счупеното копие в крака на учителя. В миг се появи и Мечът на Захел и спря върху шията му.

— Мъртъв си, синко.

— Кракът ти е пронизан от копие — запъхтяно отвърна Каладин. — Няма да можеш да преследваш Ренарин. Аз печеля.

— Обаче си мъртъв — изръмжа Захел.

— Задачата ми е да ти попреча да убиеш Ренарин. С това, което направих сега, той се измъква. Не е важно дали съм жив.

— А ако убиецът има приятел? — попита някой зад гърба му.

Каладин се обърна и видя Адолин. Беше облечен в пълна Броня, а върхът на Меча му беше забит в пясъка пред него. Държеше шлема си в една ръка, а другата беше опрял на дръжката на Меча.

— А ако са двама, мостови? — подигравателно попита Адолин. — Можеш ли да се сражаваш с двама Броненосци едновременно? Ако аз искам да убия татко или краля, никога няма да пратя само един.

Каладин се изправи и намести раменната си става. Срещна погледа на Адолин. Толкова снизходителен. Толкова самоуверен. Надменно копеле.

— Добре — намеси се Захел. — Убеден съм, че той разбра, Адолин. Не е нужно…

Каладин се хвърли към принца. Стори му се, че чува кикотене, когато онзи си сложи шлема.

Нещо в него възвря.

Неизвестният Броненосец, който уби толкова много от другарите му.

Садеас, величествен в червената броня.

Амарам с окървавения меч в ръце.

Каладин изкрещя, когато необезопасеният меч на Адолин полетя към него в едно от внимателните и плавни движения от упражнението. Каладин спря, вдигна половинката копие и остави Меча да мине току пред него. После удари задната част на острието с копието, измести захвата на Адолин и провали удара.

Хвърли се с рамото напред към принца. Сякаш се удари в стена. Рамото му пламна от болка, но ускорението и изненадата от удара извадиха Адолин от равновесие. Каладин го изблъска и той падна на земята с тракане и изненадано пъшкане.

В същия миг и Ренарин падна отгоре. Каладин вдигна копието като кама, за да го забие в наличника на Адолин. Адолин беше освободил Меча си, когато паднаха. Вдигна облечената си в ръкавица ръка под Каладин.

Каладин удари отгоре надолу.

Адолин отвърна отдолу нагоре с една ръка.

Ударът на Каладин не сполучи; той се озова във въздуха, захвърлен с цялата мощ на Броненосеца. Увисна във въздуха, преди да се стовари осем стъпки по-нататък. Пясъкът го одра, рамото отново го заболя. Едва си пое въздух.

— Идиот! — ревна Захел.

Каладин изстена и се обърна. Всичко плаваше пред очите му.

— Можеше да убиеш момчето! — Някъде далеч, учителят хокаше Адолин.

— Той ме нападна! — Гласът на Адолин беше приглушен от шлема.

— Ти го предизвика, глупави хлапако.

Гласът на Захел приближи.

— Сам си го просеше — отвърна Адолин.

Болка. Някой застана до Каладин. Захел?

— Носиш Броня, Адолин. — Да, това беше Захел. Приклекна над Каладин, чието зрение отказваше да се избистри. — Не можеш да подмяташ незащитен партньор като сноп съчки. Баща ти те е учил на по-добро!

Каладин вдиша рязко и се насили да отвори очи. Светлината от кесията на пояса му го изпълни. Не много. Не допускай да те видят. Не им позволявай да ти го отнемат!

Болката изчезна. Рамото му се оправи — не знаеше дали го е счупил или само го е разместил. Захел викна изненадано, когато Каладин скочи на крака и се понесе обратно към Адолин.

Принцът отстъпи и протегна ръка настрани — явно призоваваше Меча си. Каладин ритна падналото в пясъка копие и го улови във въздуха.

В този миг силата се отцеди от него. Бурята избяга без предупреждение и Каладин се препъна и остана без дъх от подновената болка в рамото.

Адолин стисна мишницата му в облечен в ръкавица юмрук. Мечът се появи в другата му ръка, ала в същия миг втори Меч опря в шията на Каладин.

— Мъртъв си — продума иззад него Захел и продължи да опира Меча в кожата му. — Отново.

Каладин рухна по средата на арената и изтърва половината копие. Чувстваше се напълно изцеден. Какво стана?

— Върви да помогнеш на брат си със скачането — нареди Захел на Адолин. Как така командваше принцовете?

Адолин си тръгна и учителят приклекна до Каладин.

— Не трепваш, когато някой размахва Меч. Наистина си се сражавал с Броненосци, нали?

— Аха.

— Значи имаш късмет, че си останал жив — продължи Захел, докато попипваше рамото му. — Упорит си. До глупост. В добра форма си и разсъждаваш правилно по време на бой. Но не знаеш какво да правиш срещу Броненосци.

— Аз…

Какво да каже? Захел беше прав. Нагло щеше да е да твърди противното. Два сблъсъка — три, ако брои днешния — не го правеха познавач. Сви се от болка, когато Захел напипа някакво разтегнато сухожилие. Още духчета на болката по земята. Много ги товареше днес.

— Нищо счупено тук — заключи Захел. — Как са ребрата?

— Добре — отвърна Каладин, легна пак в пясъка и се втренчи в небето.

— Е, няма да те насилвам да учиш — каза Захел и се изправи. — Не мисля, че мога да те накарам всъщност.

Каладин стисна очи. Чувстваше се унизен. А защо? И по-рано го бяха побеждавали. Това се случваше непрекъснато.

— Много ми приличаш на него — каза Захел. — Адолин също не ми даваше да го уча. В началото.

Каладин отвори очи.

— Аз не съм като него.

Захел се разсмя гръмко, после се отдалечи, като продължаваше да се смее, все едно е чул най-тънката шега на света. Каладин остана легнал на пясъка. Гледаше наситено синьото небе, слушаше хората, които се упражняваха наоколо. Най-сетне Сил долетя и кацна на гърдите му.

— Какво стана? — попита Каладин. — Светлината се отцеди от мен. Усетих как си отива.

— Кого защитаваше? — попита Сил.

— Аз… аз се упражнявах. Както с Белязания и Скалата долу в пропастта.

— Наистина ли правеше това?

Каладин не знаеше. Лежеше и зяпаше небето, докато най-сетне пое дъх и се изправи с пъшкане. Поотупа се и отиде да нагледа Моаш и останалите телохранители. Пътем вдъхна малко Светлина и този път подейства — бавно излекува рамото му и облекчи раните му.

Поне телесните.