Брандън Сандърсън
Сияйни слова (28)

16
Учител по фехтовка

Боговете на мнозина сръчна форма подариха.

Ала скоро се опълчихме, боговете ни разбиха.

С ръка умела сръчните боравят,

порядък и охолство те желаят.

Из „Песента на Изброяването“ на Слушачите, Двадесет и седма строфа

— Знаеш ли — рече Моаш, застанал до Каладин, — винаги съм си мислил, че това място ще е…

— По-голямо? — предложи Дрей с тежкия си акцент.

— По-хубаво — отговори Моаш и огледа тренировъчната площадка. — Прилича на мястото, където се упражняват тъмнооките войници.

Площадката беше запазена за светлооките на Далинар. Откритото пространство в центъра беше настлано с дебел слой пясък. Обикаляше го дъсчена пътека, която заемаше мястото между пясъка и сградата. Самата сграда беше тясна, с дълбочина само една стая, и ограждаше площадката — само отпред имаше стена с арка за вход. Стрехите на покрива й хвърляха сянка върху дървената пасарелка. В сянката светлооки офицери разговаряха или гледаха онези, които се упражняваха под слънчевата светлина. Насам-натам сновяха арденти и разнасяха оръжия и питиета.

Разположението беше като на всички тренировъчни площадки. Каладин се беше обучавал на няколко подобни места. Най-вече в началото, в армията на Амарам.

Каладин вирна брадичка и положи пръсти на арката. Бяха минали седем дни от идването на Амарам в лагерите. Седем дни да се справи с това, че Далинар и Амарам са приятели.

Реши, че ще бъде щастлив заради идването на Амарам, Бурята да го отнесе. Все пак, присъствието му тук означаваше, че най-сетне ще намери сгода да забие копието си в него.

Не, не копие, рече си той на влизане. Нож. Искам да съм лице в лице с него, за да виждам ужаса му, когато умира. Искам да усетя как ножът го пронизва.

Каладин махна на хората си и мина под арката. Насили се да се съсредоточи върху мястото, а не върху Амарам. Арката беше построена от хубав камък, изкопан недалеч, структурата беше укрепена откъм изток, както беше обичайно. От тънкия седимент крем личеше, че стената е издигната неотдавна. Поредният знак, че Далинар почваше да разглежда лагерите като нещо трайно — разтуряше простите временни постройки и ги заменяше с нови и яки сгради.

— Не знам какво си очаквал — каза Дрей на Моаш, когато огледа наоколо. — Как би направил една площадка за светлооки различна? Ще насипеш диамантен прах вместо пясък ли?

— Ох — обади се Каладин.

— Не знам — отговори Моаш. — Просто те го изкарват голяма работа. Без тъмнооки на „специалната“ тренировъчна площадка. Не виждам какво й е толкова специалното.

— Понеже не разсъждаваш като светлоок — обясни Каладин. — Специална е по една много проста причина.

— И коя е тя?

— Ние не сме тук — отговори Каладин и ги поведе навътре. — Поне не обичайно.

Беше взел Дрей, Моаш и още петима — от Мост Четири и оцелели от старата Синя гвардия. Далинар беше придал гвардейците към Каладин и за каладинова изненада и удоволствие, те го приеха за водач без оплакване. Той беше впечатлен от всички тях, до един. Старата гвардия заслужаваше славата си.

Неколцина гвардейци, тъмнооки, започнаха да се хранят с Мост Четири. Помолиха и за нашивки на моста и Каладин им взе, но им нареди да носят на едното рамо нашивките на Синята гвардия като белег за гордост.

С копие в ръка, Каладин насочи отряда си към групата арденти, които се бяха завтекли към тях. Ардентите носеха ворински религиозни одежди — свободни панталони и туники, привързани на кръста с просто въже. Бедняшко облекло. Ардентите бяха роби и в същото време не бяха. Каладин никога не се бе замислял за тях. Майка му навярно би се оплакала колко малко се грижи той за съблюдаването на религията. Каладин пък го разбираше така — щом Всемогъщият не проявяваше особена загриженост за него, защо той да се главоболи за Всемогъщия?

— Това е тренировъчната площадка за светлооки — строго рече водещият ардент. Беше тънка и висока жена, макар че не подобаваше човек да възприема ардентите като мъже или жени. Главата на жената беше обръсната, като на всички арденти. Спътниците й имаха квадратни бради, без мустаци.

— Капитан Каладин, Мост Четири — представи се Каладин, докато оглеждаше площадката, и положи копието на рамо. Много лесно щеше да е някоя злополука да стане тук по време на учебен двубой. Трябваше да внимава за това. — Тук сме да охраняваме момчетата Колин, докато тренират днес.

— Капитан? — подигравателно се обади един от ардентите. — Ти…

Друг го смълча, като му прошепна нещо. Вестите за Каладин бързо бяха обиколили лагера, ала понякога ардентите биваха доста затворено племе.

— Дрей — рече Каладин и посочи. — Виждаш ли скалните пъпки горе на стената?

— Ъхъ.

— Култивирани са. Значи има достъп до горе.

— Много ясно — каза жената ардент. — Стълбището е в северозападния ъгъл. Ключът е у мен.

— Добре, значи можете да го заведете. Дрей, наглеждай отгоре.

— Заемам се — отвърна Дрей и се отправи към стълбата с подтичване.

— И какви опасности очакваш тук? — попита жената ардент и скръсти ръце.

— Виждам много оръжия, маса хора влизат и излизат и, ах, това Мечове ли са? Направо се чудя какво би могло да се обърка. — Каладин изгледа жената. Тя въздъхна и подаде ключа на един от помощниците си, който изтърча подир Дрей.

Каладин посочи на хората си откъде да наблюдават. Те се настаниха и той остана само с Моаш. Жилавият Моаш тутакси се беше обърнал при споменаването на Мечовете и сега ги гледаше жадно. Двама светлооки с Мечове застанаха в центъра на настланата с пясък площадка. Единият Меч беше дълъг и тесен, с голям предпазител за ръката, а другият беше широк и грамаден, със злостни шипове — подобни на пламъци — щръкнали от двете страни. Остриетата и на двата бяха покрити с предпазна ивица, нещо като половин ножница.

— Ъ, не познавам нито един от двамата — каза Моаш. — Мислех, че знам всички Броненосци в лагера.

— Не са Броненосци — обясни ардентът. — Използват Мечовете на краля.

— Елокар дава на хората да ползват неговия Меч? — учуди се Каладин.

— Това е една велика традиция — отговори жената ардент, видимо раздразнена, че се налага да обяснява. — Върховните принцове го правеха в своите владения преди обединението, а сега това е задължение и чест на краля. Хората могат да използват кралските Броня и Меч, за да се упражняват. Светлооките в нашите армии трябва да са опитни за доброто на всички. Бронята и Мечът се трудни и ако Броненосец падне в сражение, важно е да има кой да ги използва веднага.

Има смисъл, допусна Каладин, макар да му бе трудно да си представи как някой светлоок разрешава друг човек да докосва Меча му.

— И кралят има два Меча?

— Единият е на баща му, съхраняван заради традицията да се обучават Броненосци. — Жената хвърли поглед на трениращите. — Алеткар открай време разполага с най-добрите Броненосци в света. Тази традиция е част от това. Кралят намекна, че един ден може да дари бащиния си Меч на някой достоен воин.

Каладин кимна одобрително.

— Не е зле. Обзалагам се, че мнозина идват да се упражняват с тях и всеки се надява да докаже, че е най-умел и най-заслужил. Елокар е намерил добър начин да накара сума ти хора да се обучават.

Жената ардент изсумтя и си тръгна. Каладин гледаше как Мечовете проблясват във въздуха. Мъжете, които ги ползваха, едва знаеха какво правят. Истинските Броненосци, които той бе виждал, истинските Броненосци, с които се бе сражавал, не се кандилкаха и не размахваха грамадните мечове като тояги. Даже дуелът на Адолин онзи ден беше…

— Бурите да го отнесат, Каладин — обади се Моаш, докато гледаше как жената ардент се отдалечава. — И казваш, че аз трябвало да се държа почтително?

— А?

— Не използва титлата на краля. После намекна, че светлооките, които идват тук да се упражняват, са мързеливци и е трябвало някак да бъдат прилъгани да го правят. Аз пък си мислех, че от нас се очаква да не спорим със светлооките.

Каладин отдели очи от Броненосците. От разсеяност беше говорил, без да се замисля.

— Прав си. Благодаря, че ми напомни.

Моаш кимна.

— Искам да пазиш при портата — каза Каладин и посочи. Влезе група парши, понесли сандъци, вероятно пълни с храна. Те не би трябвало да представляват опасност. Нали?

— Обръщай особено внимание на слуги, оръжейници и на всеки друг с безобиден вид, който приближи до синовете на Върховния принц Далинар. Един от най-добрите начини да успеят с убийството е някой такъв да забие нож в ребрата.

— Добре. Кажи ми нещо, Кал. Кой е тоя Амарам?

Каладин рязко се обърна към Моаш.

— Виждам как го гледаш. Виждам какво става лицето ти, когато другите мостови го споменат. Какво ти е направил?

— Служих в неговата армия. Последно се сражавах там, преди да…

Моаш посочи белезите на челото му.

— И това е негово дело?

— Аха.

— Значи той не е такъв герой, какъвто хората го изкарват — заключи Моаш. Изглеждаше доволен.

— Душата му е по-черна от всяка друга.

Моаш го улови за ръката.

— Някак ще успеем да се доберем до тях. Садеас. Амарам. Онези, които ни причиниха това, нали?

Около Моаш възвряха духчета на гнева, прилични на кървави езерца върху пясъка.

Каладин го погледна в очите и кимна.

— Това ме устройва — рече Моаш, взе копието на рамо и отърча към позицията, която Каладин му определи. Духчетата изчезнаха.

— Още един, който трябва да се научи по-често да се усмихва — прошепна Сил. Каладин не я беше забелязал да се носи наоколо. Тя седна на рамото му.

Каладин тръгна да обикаля площадката, като си отбелязваше всеки вход. Навярно беше прекалено предпазлив. Просто обичаше да си върши работата добре, а сякаш бе минал цял живот без да има друга работа, освен да спасява Мост Четири.

Ала понякога му се струваше, че е невъзможно да върши работата си добре. През последната седмица някой отново се беше промъкнал в покоите на Далинар и бе надраскал числа на стената. Отброяваха дата след малко повече от месец.

Не личеше Върховният принц да се е разтревожил. Той настоя да не се говори за случая. Бурите да го отнесат… да не би сам да пишеше по време на пристъпите си? Или някакво духче? Каладин беше сигурен, че този път никой не би могъл да се промъкне край него.

— Искаш ли да поговорим за онова, което те тревожи? — попита Сил.

— Притеснявам се какво става с Далинар по време на буря. Числата… Нещо не е наред. Още ли виждаш онези духчета?

— Червените светкавици ли? Така мисля. Трудно се забелязват. Ти не си ли ги виждал?

Каладин поклати глава, взе си копието и тръгна по пътеката около арената. Надзърна в някакъв склад. Покрай стената бяха наредени дървени учебни мечове, някои с размера на Острие, и тренировъчни кожени гащи.

— И това ли е всичко, което те тревожи? — попита Сил.

— Какво друго?

— Амарам и Далинар.

— Не е кой знае какво. Далинар Колин е приятел с един от най-злите убийци, които съм срещал през живота си. Е, и? Далинар е светлоок. Сигурно е приятел с мнозина убийци.

— Каладин…

— Амарам е по-лош от Садеас, знаеш — продължи Каладин, докато обикаляше склада и търсеше входове. — Всеки знае, че Садеас е плъх. Той е прям. „Ти си мостови“, казва, „и аз ще те използвам, докато умреш.“ Амарам обаче… Обеща да е нещо повече, Сиятелен господар като от преданията. Каза ми, че ще пази Тиен. Преструваше се, че има чест. Това е по-лошо от всяка низост, на която е способен Садеас.

— Далинар не е като Амарам — възрази Сил. — Знаеш, че не е.

— Хората говорят за него същото, каквото говореха за Амарам. Каквото продължават да говорят за Амарам. — Каладин отново излезе на слънце и продължи да обикаля. Вървеше край дуелиращи се светлооки, които ритаха пясъка, пъшкаха, сумтяха и тракаха с дървените мечове.

За всяка двойка дуелисти се грижеха десетина тъмнооки, които им подаваха кърпи и манерки, а някои имаха и по един-двама парши, та да им носят столове за почивките. Отче на Бурята. Дори и в нещо толкова ежедневно светлооките имаха нужда от обгрижване.

Сил се стрелна във въздуха пред Каладин и се спусна като буря. Буквално като буря. Спря точно пред него. Под крачетата й вреше облак и проблясваха мълнии.

— Можеш ли искрено да твърдиш, че според теб Далинар Колин само се преструва на човек с чест? — настоя тя.

— Аз…

— Недей ме лъга, Каладин — каза тя и пристъпи напред, сочейки го с пръст. Макар и мъничка, в този миг тя изглеждаше огромна като буря. — Никакви лъжи. Никога.

Каладин пое дълбоко дъх.

— Не — рече той най-сетне. — Не. Далинар даде своя Меч за нас. Той е добър човек. Приемам това. Амарам го залъгва. Той залъга и мен, затова, струва ми се, не мога да виня Колин много.

Сил кимна отсечено и облакът се разсея.

— Трябва да говориш с него за Амарам — рече тя, летейки край главата на Каладин, който продължаваше с огледа на постройката. Пристъпваше ситно и би трябвало да изостане от него, а не изоставаше.

— И какво да му кажа? Да ида при него и да обвиня един светлоок от трети дан, че е погубил собствените си войски? Че е откраднал моя Меч? Ще прозвучи или глупаво, или налудничаво.

— Но…

— Той няма да ме чуе, Сил. Далинар Колин може и да е добър човек, но няма да ме остави да говоря лошо за един могъщ светлоок. Така стоят нещата в този свят. И това е истина.

Продължи с огледа. Искаше да знае какво има в стаите, откъдето хората можеха да наблюдават тренировките. Някои стаи бяха складове, други — бани или стаи за почивка. Няколко бяха заключени — вътре светлооките се възстановяваха след упражненията за деня. Светлооките обичаха баните.

В задната страна на постройката, срещу портата, се помещаваха жилищата на ардентите. Каладин никога не беше виждал да се суетят толкова много бръснати глави и облечени в роби тела. У дома, в Огнекамък, градоначалникът държеше само неколцина сбръчкани стари арденти, учители на сина му. Те от време на време слизаха в града да горят молитви и да издигат Призванията на тъмнооките.

Ардентите тук не изглеждаха като тях. Имаха телосложението на войници и често излизаха да се бият със светлооките, които имаха нужда от партньор. Някои имаха тъмни очи, ала ползваха мечове — за тях разделението на светлооки и тъмнооки не важеше. Те бяха просто арденти.

И какво да правя, ако един от тях реши да убие младите принцове? Бурите да го отнесат, как мразеше някои страни на работата си. Ако нищо не се случи, не си сигурен дали всичко е било наред или си предотвратил възможна опасност.

Адолин и брат му най-сетне пристигнаха. И двамата бяха в пълна Броня и носеха шлемовете си под мишница. Придружаваше ги Белязания с неколцина членове на старата Синя Гвардия. Последните отдадоха чест на Каладин, когато той се приближи и им даде знак, че са свободни и стражата официално е сменена. Белязания щеше да отиде при Тефт и групата, която охраняваше Далинар и Навани.

— Районът е подсигурен, доколкото можах да се уверя, без да прекъсвам тренировките, Сиятелни господарю — рече Каладин, пристъпвайки към Адолин. — Аз и хората ми ще внимаваме, докато тренирате, но не се колебайте да дадете сигнал за тревога, ако нещо Ви се стори не на място.

Адолин изсумтя, огледа се наоколо и почти не обърна внимание на Каладин. Беше висок, черната му алетска коса беше примесена с малко златисто русо. Косата на баща му не беше такава. Навярно майката на Адолин бе от Рира?

Каладин се обърна и тръгна към северната част на арената, за да има различна точка за наблюдение от тази на Моаш, когато Адолин се провикна:

— Мостови, решил си да почнеш да се обръщаш правилно към хората, така ли? Не наричаше ли баща ми „сър“?

— Той е мой командващ — отвърна Каладин. Простият отговор му се стори най-уместен.

— А аз — не? — свъси се Адолин.

— Не.

— И ако ти заповядам нещо?

— Ще се подчиня на всяко разумно искане, Сиятелни господарю. Но ако искате някой да Ви донесе чай между схватките, ще се наложи да повикате друг. Тук би трябвало да има достатъчно хора, които са готови да Ви целуват краката.

Адолин пристъпи към него. Макар наситено синята Броня да добавяше само няколко пръста към височината му, заради нея сякаш се издигаше като кула. Навярно онова за целуването на краката беше прекалено.

Адолин представляваше нещо. Привилегированото положение на светлооките. Не беше като Амарам или Садеас, които извикваха омраза у Каладин. Хора като Адолин само го дразнеха, напомняха му, че в този свят някои пиеха вино и носеха хубави премени, а други биваха заробвани едва ли не само по прищявка.

— Дължа ти живота си — изръмжа Адолин, като че изговарянето на тези думи му причиняваше болка. — Това е единствената причина, поради която не съм те изхвърлил през някой прозорец. — Чукна Каладин по гърдите с облечения си в ръкавица показалец. — Но няма да те търпя толкова, колкото те търпи баща ми, мостови. Нещо у теб не е както трябва, нещо, което не мога да напипам. Наблюдавам те. Знай си мястото.

Чудесно.

— Ще Ви опазя жив, Сиятелни господарю — отговори Каладин и отблъсна пръста му. — Това е моето място.

— И сам мога да се опазя — рече Адолин и пристъпи върху пясъка. Бронята му потракваше. — Работата ти е да наглеждаш брат ми.

Каладин беше повече от щастлив да го остави да си иде.

— Разглезен хлапак — промърмори той. Предполагаше, че Адолин е само няколко години по-възрастен от него. Едва наскоро си бе дал сметка, че е навършил двадесет години като мостови и не е забелязал. Адолин беше малко над двадесетте. Но да си дете нямаше нищо общо с възрастта.

Ренарин стоеше неловко до портите. Носеше старата Броня на баща си и новоспечеления Меч. За вчерашния бърз дуел на Адолин се приказваше из лагерите. На Ренарин му трябваха пет дни да се обвърже напълно с Меча си и да може да го освобождава.

Бронята на момъка беше в тъмен стоманен цвят; не беше боядисана. Далинар предпочиташе така. С предаването на Бронята той загатваше за убеждението си, че трябва да спечели следващите победи като политик. Похвална стъпка; не може винаги хората да те следват, защото се боят, че ще ги биеш или пък защото си най-добрият воин сред тях. За да бъдеш истински водач е нужно повече, много повече.

Ала на Каладин наистина му се щеше Далинар да бе задържал Бронята. Всичко, което помагаше Далинар да оцелее, беше дар за Мост Четири.

Каладин се облегна на една колона, скръсти ръце, положи копието в свивката на ръката си и загледа арената. Търсеше опасности, проучваше всеки, който се доближаваше прекалено до принцовете. Адолин отиде при брат си и го помъкна за рамото. Разни хора, които се упражняваха на арената, спираха и се кланяха, ако не бяха в униформа, или отдаваха чест при минаването на принцовете. В дъното се беше събрала група арденти в сиви одежди. Жената от по-рано пристъпи напред и подхвана разговор с братята. Адолин и Ренарин й се поклониха официално.

Вече бяха изминали три седмици откак Ренарин получи Бронята. Защо Адолин беше чакал толкова дълго, преди да го доведе тук да се учи? Дали беше изчаквал дуела, за да спечели и Меч за момчето?

Сил кацна на рамото на Каладин.

— Адолин и Ренарин й се кланят.

— Аха.

— Та не е ли ардентът роб? Притежание на баща им?

Каладин кимна.

— Човеците вършат безсмислени неща.

— Ако едва сега научаваш това — отговори Каладин, — значи не си внимавала.

Сил отметна коси и те се раздвижиха като истински. Жестът беше много човешки. Сигурно беше обръщала внимание.

— Не ги харесвам — рече тя лековато. — И двамата. Адолин и Ренарин.

— Ти не харесваш никой с Броня.

— Именно.

— По-рано нарече Мечовете мерзост. Ала Сияйните са ги носили. Грешали ли са те?

— Не, разбира се — каза Сил, все едно той е изрекъл нещо съвършено глупаво. — По онова време Броните не бяха мерзост.

— Какво се промени?

— Рицарите. — Гласът на Сил заглъхна. — Рицарите се промениха.

— Значи не самите оръжия са мерзост. Мерзост е, когато ги носят лоши хора.

— Вече няма добри хора. Може би никога не е имало…

— И откъде са дошли поначало? Бронята. Мечът. Днешните фабриали далеч не са толкова добри. Така че, откъде древните хора са се сдобили с тези удивителни оръжия?

Сил се умълча. Имаше влудяващия навик да млъква, когато въпросите ставаха твърде определени.

— Е? — настоя Каладин.

— Иска ми се да можех да ти кажа.

— Кажи ми тогава.

— Иска ми се да ставаше така. Не става.

Каладин въздъхна и насочи вниманието си към Адолин и Ренарин, както се полагаше. Жената ардент ги беше отвела в дъното на двора. Там в пясъка бяха насядали група хора. Те също бяха арденти, но в тях имаше нещо различно. Учители?

Докато Адолин разговаряше с тях, Каладин отново огледа бързо площадката и се свъси.

— Каладин? — обади се Сил.

— Един човек стои в сенките ей там — отговори Каладин и посочи с върха на копието си някъде под стряхата. Някакъв мъж се беше облегнал на високите до кръста дървени перила. — Наблюдава принцовете.

— Ами че то всички ги наблюдават.

— Този е различен. Ела.

Каладин закрачи небрежно, без да излъчва заплаха. Мъжът навярно бе просто слуга. С дълга коса, къса, но неравна брада и свободни сивкави дрехи, препасани с връв. Изглеждаше не на място на тренировъчната площадка и това само по себе си го правеше неподходящ за убиец. Най-добрите убийци не се открояваха.

Все пак, телосложението му беше яко, а на лицето му имаше белег — значи беше видял битки. По-добре да се провери. Настойчиво гледаше Ренарин и Адолин и от този ъгъл Каладин не виждаше дали очите му са светли или тъмни.

Когато приближи, нарочно изскърца в пясъка. Мъжът се обърна рязко и Каладин несъзнателно изравни копието си. Вече виждаше очите му — кафяви — но не можеше да определи възрастта му. Очите изглеждаха някак стари, ала кожата на мъжа не беше чак толкова набръчкана. Можеше да е на тридесет и пет. Или на седемдесет.

Твърде млад, рече си Каладин без причина.

Свали копието.

— Прощавай. Малко съм нервен. Нов съм на тази служба, от няколко седмици.

Стараеше се да звучи обезоръжаващо.

Не подейства. Мъжът го огледа от глава до пети. Излъчваше сдържаната заплаха на воин, който се пита дали да удари или не. Най-сетне се извърна от Каладин, отпусна се и продължи да гледа Адолин и Ренарин.

— Кой си ти? — попита Каладин и пристъпи към него. — Както ти казах, нов съм. Гледам да науча имената на всички.

— Ти си мостовият. Онзи, който спаси Върховния принц.

— Аз съм.

— Няма нужда да ми додяваш. Няма да нараня проклетия ти принц. — Имаше нисък, дрезгав глас. Стържещ. И особен акцент.

— Той не е мой принц — отвърна Каладин. — Просто е моя отговорност.

Отново огледа непознатия и забеляза нещо. Светлите дрехи, препасани с връв, бяха доста подобни на някои от ардентските. Косата го беше объркала.

— Ти си войник — предположи той. — Бивш, искам да кажа.

— Аха. Наричат ме Захел.

Каладин кимна. Всичко си дойде на мястото. Понякога воините се оттегляха в ардентията, ако нямаха друг живот, към който да се върнат. Каладин очакваше поне да бяха накарали човека да си обръсне главата.

Питам се дали Хав не е някъде из тези манастири, разсеяно си рече Каладин. Какво би си помислил за мене сега? Навярно щеше да се гордее. Открай време смяташе гвардейската служба за най-достойното назначение за един войник.

— Какво правят? — обърна се Каладин към Захел и кимна по посока на Ренарин и Адолин. Въпреки тежките си Брони, двамата бяха приседнали на земята пред старшите арденти.

Захел изсумтя.

— По-малкият Колин трябва да бъде избран от някой учител. За подготовка.

— Не могат ли просто да вземат когото си поискат?

— Не се прави така. Малко е неловко обаче. Принц Ренарин никога не се е учил много на фехтовка. — Захел замълча. — Изборът от учител е стъпка, която повечето светлооки момчета с подобаващо положение правят на десетгодишна възраст.

Каладин се свъси.

— И защо не се е учил?

— Някакви неприятности със здравето.

— И наистина ардентите ще го върнат? Родния син на Върховния принц?

— Могат, но навярно няма да го сторят. Не им стиска. — Захел присви очи, когато Адолин се изправи и махна. — Проклятие. Знаех си, че има нещо подозрително — той отлагаше избора до завръщането ми.

— Учителю Захел! — провикна се Адолин. — Не седиш с другите!

Захел въздъхна и погледна примирено Каладин.

— Май и на мене не ми стиска. Ще се постарая да не го нараня много. — Заобиколи парапета и притича натам. Адолин здраво стисна ръката му и посочи Ренарин. Захел определено се открояваше от останалите арденти с техните голи глави, спретнато подрязани бради и чисти одежди.

— Хмм. Не ти ли се видя странен? — попита Каладин.

— Всички хора ми се виждате странни — бодро отвърна Сил. — Всички, освен Скалата, който е съвършено благовъзпитан.

— Той те мисли за божество. Не би трябвало да го насърчаваш.

— И защо не? Аз съм божество.

Каладин извърна глава към рамото си и я изгледа безизразно.

— Сил…

— Какво сега? Богиня съм! — тя се усмихна и сви пръсти, като да държи нещо съвсем ситно. — Малка. Много, много малка. А сега ти позволявам да ми се поклониш.

— Трудничко ще е, докато седиш на рамото ми — измърмори Каладин. Видя, че на входа са дошли Лопен и Шен, вероятно с дневния доклад от Тефт. — Хайде. Да видим дали Тефт иска нещо от мен. После ще направим обход и ще проверим Дрей и Моаш.