Брандън Сандърсън
Сияйни слова (27)

15
Ръка с тур

В труд с усърдие и сила,

Духове ти шепнат близо.

Започни със тази форма,

От страха ще си свободен.

Из „Песента на Изброяването“ на Слушачите, Деветнадесета строфа

— Търговецо Твлкав — подзе Шалан. — Струва ми се, че носеше други обуща в първия ден на нашето пътуване.

Твлкав се препъна на път към огнището, ала ловко се нагоди към нейното предизвикателство. Обърна се с усмивка към Шалан и поклати глава.

— Опасява се, че грешите, Сиятелна! Тъкмо, когато се отправихме на това пътуване, загубих един от сандъците си с облекло в буря. Води ми се само този чифт.

Явна лъжа. След шест дни заедно обаче, Шалан беше установила, че Твлкав няма нищо против да го хванат в лъжа.

Тя седеше на коравата седалка на фургона, стъпалата й бяха превързани, и се взираше в търговеца. Повечето й време днес мина в цедене на кратунков сок и втриването му в краката й, та да избегне появата на духчета на загниването. Беше особено доволна, когато забеляза растенията — оказа се, че въпреки липсата на опит, от обучението й имаше някаква полза в пустошта.

Дали да разобличи лъжата на Твлкав? Какво ще постигне с това? Той явно не се смущаваше от такива работи. Малките му очички я наблюдаваха в мрака.

— Е, това е неприятно — рече Шалан. — Навярно по пътя ще се натъкнем на други търговци, от които да купя подходящи обувки.

— Със сигурност ще търся подобна възможност, Сиятелна.

Твлкав се поклони, усмихна се бегло и продължи по посока на огъня с вечерята. Огънят беше слаб — дървата им бяха на привършване и паршите бяха отишли да търсят още.

— Лъже — тихо каза Шарка. Беше почти невидим на седалката до нея.

— Знае, че като не мога да ходя, завися повече от него.

Твлкав седна край мъждукащия огън. Наблизо се тътреха разпрегнатите чули. Дребните скални пъпки хрущяха под великанските им стъпала. Чулите никога не се отдалечаваха.

Твлкав взе тихо да шепне нещо на Таг, наемника. Усмихваше се, ала Шалан нямаше вяра на тъмните му лъскави очи.

— Върви да видиш какво говорят — каза тя на Шарка.

— Да видя?

— Да чуеш думите му, после да дойдеш и да ми ги повториш. Не се приближавай много до светлината.

Шарка се смъкна по страната на фургона. Шалан се облегна в коравата седалка, после извади от кесията си огледалцето, което откри в нещата на Ясна, и една сфера. Само една марка, нищо твърде ярко. Пък и марката вече бледнееше. Кога се очаква следващата буря? Утре?

Наближаваше началото на новата година, значи предстоеше дъждовният сезон, макар и не в близките няколко седмици. Не беше високосна година, нали? Е, Шалан можеше да преживее бурите на открито. Вече веднъж беше принудена да изтърпи унижението, заключена в клетката си.

Видя, че изглежда ужасно. Зачервени очи с торбички, чорлави коси, прокъсана и мръсна рокля. Приличаше на просякиня, която е изровила от бунището хубава някога дреха.

Това не я притесняваше особено. Да не би да искаше да се докарва пред роботърговците? Надали. Ясна обаче не се вълнуваше какво мислят хората за нея, ала винаги изглеждаше безупречно. Не че се държеше съблазнително — нито за миг. Всъщност, тя недвусмислено презираше подобно държание. Да използваш сладкото си лице, за да накараш мъжете да правят каквото пожелаеш, не е по-добро от това мъжът да подчинява жената на волята си със сила, казваше Ясна. И двете са низки, и двете с напредването на възрастта изневеряват.

Не, Ясна не одобряваше съблазняването като инструмент. Хората обаче откликваха различно на онези, които видимо се контролираха.

Какво мога да направя?, рече си Шалан. Нямам грим, нямам даже обувки.

— … може да е някоя важна личност — внезапно се обади гласът на Твлкав. Шалан подскочи, сетне погледна встрани, където вече се бе настанил Шарка. Гласът идеше от него.

— Тя е беля — каза гласът на Таг. Шарка подражаваше съвършено. — Все още си мисля, че трябва да я зарежем и да продължаваме.

— Имаме късмет, че не ти взимаш решенията — отвърна гласът на Твлкав. — Ти се погрижи за вечерята. Аз ще се погрижа за нашата малка светлоока спътница. Тя липсва някому. На някой богаташ. Ако можем да му я продадем обратно, Таг, най-сетне ще се измъкнем от дупката.

Шарка малко попращя като огън, после млъкна.

Възпроизведе чудесно разговора. Това може да е много полезно, помисли Шалан.

За жалост, трябваше да направи нещо за Твлкав. Не можеше да го остави да я разглежда като нещо, което да продаде на близките й — това беше смущаващо близко до робство. Оставеше ли го с такива умонастроения, щеше да прекара цялото пътуване в тревоги за него и разбойниците му.

И тъй, как би постъпила Ясна?

Шалан стисна зъби, измъкна се от фургона и боязливо стъпи на разранените си крака. Едва ходеше. Изчака духчетата на болката да се оттеглят, после прикри страданието си, приближи мъждивия огън и седна.

— Таг, свободен си.

Таг погледна Твлкав и онзи му кимна. Отиде да нагледа паршите. Блут беше отишъл на разузнаване, както често правеше нощем — търсеше следи от други, които минават по същия път.

— Време е да обсъдим заплащането ти — рече Шалан.

— Да съм в услуга на толкова знатна личност, разбира се, е само по себе си заплащане.

— Разбира се — отвърна Шалан и го погледна в очите. Не отстъпвай. Можеш да се справиш. — Ала един търговец трябва да се препитава някак. Не съм сляпа, Твлкав. Твоите хора не са съгласни с решението ти да ми помогнеш. Мислят, че това е загуба.

Твлкав неспокойно погледна Таг. Шалан се надяваше той сега да се чуди за какво още се е досетила.

— Щом пристигна на Пустите равнини, ще се сдобия с голямо богатство. Все още не разполагам с него.

— Колко… тъжно.

— Ни най-малко. Това е една възможност, търговецо Твлкав. Бъдещото ми богатство е резултат от годеж. Ако пристигна в безопасност, моите спасители — хората, които ме спасиха от пиратите и пожертваха толкова много, за да ме отведат при новото ми семейство — несъмнено ще бъдат щедро възнаградени.

— Аз съм само един смирен слуга — откликна Твлкав с широка фалшива усмивка. — Наградите са възможно най-далеч от ума ми.

Смята, че го лъжа за богатството. Шалан скръцна със зъби. Вътре в нея се разгоря гняв. Така постъпи и Кабсал! Отнасяше се към нея като към играчка, като към средство за постигане на своите цели, а не като към личност.

Тя се приведе по-близо до Твлкав в светлината на огъня.

— Не си играй с мен, търговецо на роби.

— Не бих дръзнал…

— Нямаш представа в каква буря си се озовал — просъска Шалан, гледайки го право в очите. — Нямаш представа какъв е залогът за моето пристигане. Можеш да вземеш дребнавите си кроежи и да ги натикаш в някоя дупка. Прави каквото ти кажа и аз ще се погрижа дълговете ти да бъдат опростени. Ти отново ще бъдеш свободен човек.

— Какво? Как… Вие откъде…

Шалан се изправи и го прекъсна. Чувстваше се някак по-силна от преди. По-решителна. Неувереността й трепкаше под лъжичката, ала тя не й обръщаше внимание.

Твлкав не знаеше, че тя е кротка. Не знаеше, че е израсла изолирано в провинциално имение. За него тя беше придворна дама, опитна в споровете и свикнала да й се подчиняват.

Изправена пред него, тя чувстваше, че свети в блясъка на пламъците; извисяваше се над нечистите му кроежи. И тогава видя. Очакването не беше просто каквото другите очакват от теб.

А какво ти очакваш от себе си.

Твлкав отстъпи от нея като от бушуващ огън. Сви се, зина и вдигна ръка. Шалан забеляза, че наистина свети със светлина като на сферите. Роклята й вече не беше дрипава и мръсна, а величествена.

Тя инстинктивно остави сиянието й да избледнее с надеждата Твлкав да го приеме като игра на пламъците от огъня. Обърна се, остави го разтреперан и се отправи към фургона. Тъмнината беше пълна — първата луна още не бе изгряла. Шалан усети, че краката не я болят като по-рано. Дали не беше надценила раните?

Стигна фургона и започна да се качва, обаче Блут подбра тъкмо този момент да нахълта в лагера с викове:

— Гасете огъня!

Твлкав загуби ума и дума.

Блут се стрелна покрай Шалан, стигна до огъня и грабна казана с къкрещата яхния. Обърна го върху пламъците. Разпиля се пепел, засъска пара, а огнените духчета литнаха и избледняха.

Твлкав скокна и в мътната светлина на жаравата се вторачи в мърлявата яхния, която се стичаше край краката му. Шалан стисна зъби от болка, слезе от фургона и приближи. Таг дотича от друга посока.

— … да има няколко десетки — говореше приглушено Блут. — Добре въоръжени са, но нямат нито коне, нито чули, значи не са богати.

— Какво става? — попита Шалан.

— Разбойници — отговори Блут. — Или наемници. Или както искате да ги наречете.

— Никой не патрулира тук, Сиятелна — обясни Твлкав. Стрелна я с очи, после бързо отмести поглед, явно все още потресен. — Наистина пустош, както виждате. Присъствието на алетите на Пустите равнини означава, че много народ идва и си отива. Търговски кервани като нашия, занаятчии, които търсят препитание, светлооки от по-долен произход, които искат да постъпят в нечия армия. Тези две условия — никакви закони и множество пътници — привличат особен вид негодяи.

— Опасни — съгласи се Таг. — Тия взимат каквото искат. Оставят само трупове.

— Видяха ли нашия огън? — попита Твлкав и заусуква кепето си в ръце.

— Не знам — рече Блут и погледна през рамо. Шалан едва различаваше израза на лицето му в тъмнината. — Не исках да се приближавам. Промъкнах се колкото да ги преброя, после бързо хукнах насам.

— Как можеш да си сигурен, че са разбойници? — попита Шалан. — Може да са просто войници на път за Пустите равнини, както каза Твлкав.

— Не развяват знамена, не показват печати. А имат добри оръжия и се пазят строго. Дезертьори. Бих заложил чулите за това.

— Ба — намеси се Твлкав. — Ти би заложил моите чули и на ръка с тур. Но, Сиятелна, въпреки отвратителния му усет в хазарта, вярвам, че този глупак има право. Трябва да впрегнем чулите и да потеглим незабавно. Тъмнината е наш съюзник и трябва да се възползваме от нея.

Шалан кимна. Мъжете се разбързаха, дори и дебелият Твлкав. Разтуриха лагера и впрегнаха чулите. Робите замърмориха, че не са получили вечеря. Шалан спря до тяхната клетка и се засрами. Семейството й притежаваше роби — и то не само парши и арденти. Обикновени роби. В повечето случаи те бяха просто тъмнооки без право да пътуват.

Бедните души тук обаче бяха болнави и полумъртви от глад.

И ти си само на крачка от тези клетки, Шалан, рече си тя, когато Твлкав мина край нея, ругаейки под нос пленниците. Не. Той не би посмял да те затвори. Просто ще те убие.

Отново се наложи да напомни на Блут да й подаде ръка, за да може тя да се качи във фургона. Таг натири паршите в техния фургон, като ги ругаеше за мудността. После зае мястото си и подкара последен от кервана.

Първата луна се показа и стана по-светло, отколкото се нравеше на Шалан. Всяка хрущяща стъпка на чулите й се струваше гръмовна. Брулеха растенията, които тя нарече гърбокори. Приличните на тръбички от пясъчник клонки пукваха и се тресяха.

Не напредваха бързо — чулите никога не бързаха. Шалан съгледа светлини на склона на един хълм. Опасно близо. Лагерен огън на по-малко от десет минути пеш. Ветровете довяха далечни гласове и скърцане на метал — навярно някой се дуелираше.

Твлкав обърна фургоните на изток. Шалан се свъси и прошепна:

— Защо насам?

— Помните ли клисурата, която забелязахме? — тихо отговори Блут. — Така тя ще се окаже между нас и тях, ако ни чуят и дойдат да ни търсят.

Шалан кимна.

— Какво можем да направим, ако ни хванат?

— Не е добре да ни хващат.

— Не можем ли да им платим и да си продължим по пътя?

— Дезертьорите не са като обикновените разбойници — обясни Блут. — Те са изоставили всичко. Клетви. Семейство. Дезертираш ли, ти си разбит. Готов си на всичко, защото вече си изоставил всичко, което би се страхувал да изгубиш.

— Олеле.

Шалан погледна през рамо.

— Ъъъ… Да, това решение е за цял живот, така си е. Ще ти се поне малко чест да ти е останала, ама знаеш, че вече нямаш чест.

Блут млъкна, а Шалан бе твърде притеснена да го подтиква да говори още. Продължи да гледа светлините на хълма, докато фургоните — за щастие — се отдалечаваха в нощта и най-сетне избягаха в тъмнината.