Брандън Сандърсън
Сияйни слова (23)

I-4
Последният легион

— Та какво духче е това? — попита Туде в бавния Ритъм на Любопитството. Той вдигна скъпоценния камък и загледа сновящото вътре в него димообразно създание.

— Според сестра ми е духче на бурята — отвърна Ешонаи, облегната на стената и скръстила ръце.

Кичурите в брадата на Туде бяха заплетени с парчета необработен скъпоценен камък; те се заклатиха и проблеснаха, щом той потърка брадичка. Протегна големия обработен камък към Била, тя го взе и почука с пръст по него.

Те бяха бойна двойка от отряда на Ешонаи. Носеха прости дрехи, скроени по мярката на плочите хитинова броня върху ръцете, краката и гърдите. Туде носеше и дълга връхна дреха, но не я обличаше в битка.

За разлика от тях Ешонаи носеше униформата си — тясна червена дреха, изопната по естествената й броня, както и шапчица върху шлема. Никога не споделяше как униформата я затваря, как стои върху нея като приковали я неподвижно вериги.

— Духче на бурята — отбеляза Била в Ритъма на Съмнението, докато въртеше камъка между пръстите си. — То ще ми помогне ли да убивам хора? В противен случай не виждам защо въобще да се занимавам.

— Това може да промени света, Била — започна Ешонаи. — Ако Венли е права, ако тя може да се свърже с това духче и да се появи с нещо различно от безличната форма… е, най-малко ще разполагаме с още една форма, която да изберем. В най-добрия случай ще имаме силата да овладеем бурите и да използваме мощта им.

— И тя ще опита това лично? — попита Туде в Ритъма на Ветровете; използваха го, за да преценят дали не наближава буря.

— Ако Петимата й разрешат.

Те трябваше да го обсъдят и да вземат решение днес.

— Това е чудесно — продължи Била, — но ще ми помогне ли да убивам хора?

Ешонаи се настрои на Оплакване.

— Била, ако буреносната форма наистина е част от древните сили, то — да. Тя ще ти помогне да убиваш хора. Много хора.

— Тогава за мен е нещо добро — отвърна Била. — Защо си толкова разтревожена?

— Твърди се, че древните сили са дошли от нашите богове.

— Че какво от това? Ако боговете ни помогнат да избием ония войски там, веднага се заклевам в тяхно име.

— Не го казвай, Била — рече й Ешонаи в Укорителен Ритъм. — Никога не казвай такива неща.

Жената замлъкна и подхвърли камъка на масата. Тя тихичко си нашепваше в Ритъма на Съмнението. Това отиваше по пътя на неподчинението. Ешонаи срещна погледа на Била и се усети, че тихо си шепне в Ритъма на Решителността.

Туде премести поглед от Била към Ешонаи.

— Храна? — попита той.

— Това ли е твоят отговор на всяко несъгласие? — попита Ешонаи и прекъсна песента си.

— Трудно е да спориш с пълна уста — обясни Туде.

— Сигурна съм, че съм те виждала да правиш точно това — намеси се Била. — Много пъти.

— Но споровете приключват хубаво — възрази Туде. — Понеже всички са сити. Та… храна?

— Чудесно — съгласи се Била и погледна Ешонаи.

Двамата се изнесоха. Ешонаи седна на масата; чувстваше се изцедена. Кога започна да се притеснява, че приятелите й не се подчиняват? Тази проклета униформа.

Тя взе скъпоценния камък и се загледа в дълбините му. Беше голям, около една трета от юмрука й, въпреки че не бе необходимо камъните да са големи, за да хванат някое духче.

Тя не харесваше да ги хваща. Правилният начин бе да излезеш по време на буря със съответната нагласа и да пееш съответната песен, за да привлечеш съответното духче. Обвързването ставаше посред яростта на бушуващата буря и се извършваше прераждане в ново тяло. Народът й го бе извършвал от появата на първите ветрове.

Слушачите бяха научили, че хората можели да залавят духчета, а после сами се бяха досетили за работата. Уловеното духче правеше преобразяването много по-надеждно. Дотогава винаги имаше частица случайност. Можеше да излезеш в бурята с желанието да станеш воин, а вместо това да се окажеш съпруг.

Това е напредъкът, рече си Ешонаи, докато гледаше малкото димно духче в камъка. Напредъкът е да се научаваш да овладяваш своя свят. Издигаш стени, за да спираш бурите, избираш кога да станеш съпруг. Напредъкът означаваше да вземеш природата и да направиш кутия около нея.

Ешонаи прибра скъпоценния камък и провери часа. Срещата й с останалите от Петимата беше насрочена за третия такт на Ритъма на Мира, а дотогава имаше още половин такт.

Време беше да говори с майка си.

Ешонаи излезе в Нарак, тръгна по пътеката и кимаше на ония, които й отдаваха чест. Разминаваше се предимно с войници. Напоследък толкова много от тях бяха в бойна форма. Населението бе малобройно. Някога из равнините бяха пръснати стотици хиляди слушачи. Сега от тях беше останала само част.

Дори и тогава слушачите са били единен народ. Да, имало е разделения, сблъсъци, дори войни между отделните им части. Но са били единен народ — тези, които са отхвърлили боговете си и са потърсили свобода в незначителността.

Била вече не се интересуваше от произхода им. Имаше и други като нея — те не обръщаха внимание на опасността от боговете и се съсредоточаваха само върху войната с хората.

Ешонаи мина покрай жилища — съборетини, построени от втвърден крем върху скеле от черупка, сгушени откъм подветрената страна на големите камъни. Повечето бяха празни. Бяха загубили хиляди през годините на война.

Трябва да направим нещо, помисли си тя, докато се настройваше на Ритъма на Мира. Търсеше утеха в неговите спокойни, утешителни почуквания, тихи и добре съчетани. Като ласка.

Тогава видя безличните форми.

Приличаха твърде много на това, което хората именуваха парши, при все че бяха малко по-високи и не толкова глупави. Все пак безличната форма бе ограничаваща, без уменията и предимствата на по-новите форми. Тук не би трябвало да има такива. Да не бяха се обвързали с неправилните духчета? Понякога се случваше.

Ешонаи се упъти към трима — две жени и мъж. Мъкнеха скални пъпки, събрани на едно от близките плата — растежът им бе ускорен със заредени със Светлината на Бурята скъпоценни камъни.

— Какво е това? — попита ги Ешонаи. — Да не сте избрали формата по погрешка? Или пък сте нови съгледвачи?

Погледнаха я безизразно. Ешонаи се настрои на Притеснението. Веднъж бе опитала безличната форма — искаше да знае през какво минаваха съгледвачите им. Опитът й да прекара понятия през мозъка си беше все едно да се сили да мисли разумно, докато сънува.

— Някой поискал ли е от вас да приемате тази форма? — попита Ешонаи бавно и отчетливо.

— Никой не го е искал от нас — отвърна мъжът без никакъв Ритъм. Гласът му звучеше убито. — Ние го направихме.

— Защо? — настоя Ешонаи. — Защо направихте това?

— Хората няма да ни убият, когато дойдат — отвърна мъжът, хвана скалната си пъпка и продължи нататък. Останалите го последваха безмълвно.

Ешонаи зяпна, а Ритъмът на Притеснението в ума й се усили. Няколко духчета на страха, прилични на дълги пурпурни червеи, се заизмъкваха от близката скала и се скупчиха към нея, докато не изпълзяха от земята наоколо й.

На формите не можеше да се нарежда; всеки бе свободен да избира за себе си. Преобразяванията можеха да бъдат подканяни и искани, но не и нареждани. Боговете им не бяха предоставили тази свобода, тъй че слушачите си я вземаха без оглед на каквото и да е. Тези можеха да си изберат безлична форма, ако го искаха. Ешонаи не можеше да направи нищо по въпроса. Не и пряко.

Тя ускори крачка. Кракът все още я болеше от раната, но се оправяше бързо. Едно от предимствата на бойната форма. Понастоящем Ешонаи почти можеше да не обръща внимание на раната.

Цял град с празни постройки, а майка й беше избрала колиба в самия край на града, почти напълно изложена на бурите. Тя работеше по лехи с шистокор на открито и тихичко си припяваше в Ритъма на Мира. Беше в трудова форма — винаги я бе предпочитала. Дори и след откриването на сръчната форма майка й не се промени. Бе заявила, че не желае да насърчава другите да смятат една форма за по-стойностна от друга и че такова разделяне може да ги унищожи.

Мъдри думи; Ешонаи не бе чувала такива от майка си години наред.

— Дете мое! — рече майка й, щом Ешонаи се приближи.

Здрава, въпреки годините, тя беше кръглолика и носеше косата си на хваната с панделка плитка. Ешонаи й я беше донесла от среща с алетите преди години.

— Дете мое, виждала ли си сестра си? Днес е денят на нейното първо преобразяване! Трябва да я подготвим.

— Затова полагат грижи, майко — отвърна Ешонаи в Ритъма на Мира и коленичи до жената. — Как върви подкастрянето?

— Скоро ще свърша — обясни майка й. — Трябва да си тръгна, преди да са се върнали собствениците на къщата.

— Ти си собственик, майко.

— Не, не. Принадлежи на други двама. Миналата вечер бяха тук и ми казаха, че трябва да напусна. Просто ще свърша с този шистокор, преди да си вървя.

Тя извади пилата си, оглади едната страна на ръба, после я намаза с подхранваща смес, за да насърчи растежа натам.

Ешонаи приседна, настрои се на Оплакването, и Мирът я изостави. Може би трябваше да избере Ритъма на Изгубените. Той се променяше в главата й.

Тя го застави да изчезне. Не. Не, майка й не беше мъртва.

Но не беше и напълно жива.

— Ето, дръж — изрече майка й в Ритъма на Мира и й подаде пила. Днес поне я познаваше. — Работи по онази издатина там. Не искам да продължава да расте надолу. Трябва да я насочим нагоре, нагоре към светлината.

— Бурите откъм тази страна на града са твърде силни.

— Бури? Глупости. Тук няма бури.

Майка й замълча.

— Питам се къде да заведем сестра ти. За нейното преобразяване ще й трябва буря.

— Не се тревожи за това, майко — отвърна Ешонаи и се застави да говори в Ритъма на Мира. — Аз ще се погрижа за него.

— Толкова си добра, Венли — рече майка й. — Толкова помагаш. Стоиш си у дома, а не изчезваш като сестра си. Това момиче… Никога не е там, където трябва да бъде.

— Сега е — прошепна Ешонаи. — Опитва да бъде.

Майка й си подпяваше и продължи да работи. Някога паметта й беше една от най-добрите в града. И сега продължаваше да е такава — в някакъв смисъл.

— Майко — започна Ешонаи, — трябва ми помощ. Смятам, че нещо ужасно ще се случи. Не мога да преценя дали е по-малко ужасно от това, което вече става.

Майка й изпили участък от шистокора, после издуха праха.

— Нашият народ се топи — продължи Ешонаи. — Ние изчезваме. Дойдохме в Нарак и избрахме войната на изтощение. Това означаваше шест години постоянни загуби. Мнозина се предават.

— Това не е добре — рече майка й.

— А обратното? Да се занимаваме с неща, с които не бива, неща, които могат да сведат очите на Несътворения върху нас?

— Ти не работиш — произнесе майка й и я посочи с пръст. — Не се дръж като сестра си.

Ешонаи отпусна ръце в скута си. Това не помагаше. Да вижда майка си в такова състояние…

— Майко — продължи Ешонаи в Умолителен Ритъм. — Защо сме напуснали дома на мрака?

— А, та това е стара песен, Ешонаи — отвърна майка й. — Мрачна песен, не за дете като теб. Та това дори не е денят на първото ти преобразяване.

— Аз съм достатъчно голяма, майко. Моля те!

Майка й подухна върху шистокора си. Беше ли вече забравила последната част от това, което е била? Сърцето на Ешонаи помръкна.

— Много дни са изминали, откакто сме познавали дома на мрака — тихо запя майка й в един от Ритмите на Възпоминанието. — Тогава Легион Последен сме се зовали. Воини, пратени да се сражават в поля най-далечни, в място, що нявга е царство било, ала пустош е днес. Смъртта свобода е била за мнозина от тях. Формите — неопознати — връз нас били са наложени. Форми на сила били са, тъй е, ала и форми на послушание. Боговете са заповядвали и ние всякога сме се подчинявали. Всякога.

— Освен в онзи ден — присъедини се Ешонаи към майка си, следвайки ритъма.

— Денят на бурята, когато Легионът Последен побягнал — продължи да пее майка й. — Труден бил пътят избран. Воини, докоснати от боговете, единствен наш път към мир на ума. Рана, донесла свобода.

Тихата, звучна песен на майка й танцуваше заедно с вятъра. Колкото и немощна да изглеждаше иначе, тя приличаше на себе си при пеенето на старите песни. Родител, който от време на време се беше сблъсквал с Ешонаи, но когото тя винаги бе уважавала.

Майка й запя:

— Дързост било стореното — Легионът Последен мисъл и сила за свобода разменил. Щели всичко да забравят, та песни съчинили, стотици, та да ги пеят и да не забравят. Аз ти ги пея, и ти на децата си, докато формите пак не открием.

Оттук майка й премина към една от ранните песни — за това как техният народ се настанил в развалините на някакво изоставено кралство. Как се разпръснали и се държали като племена и бегълци. Това било намерението им — да останат укрити или поне да не им се обръща внимание.

Песните не разказваха за твърде много неща. Последният Легион не е можел да се превръща в нищо друго освен безлична и съпружеска форма, поне не и без помощта на боговете. Как са разбрали, че е възможно да има и други форми? Дали тези работи първоначално са били записани в песните, а след това загубени с течение на времето заради промяната в някои думи?

Ешонаи слушаше и въпреки че гласът на майка й и помогна да се върне към Ритъма на Мира, тя отново се оказа силно обезпокоена. Беше дошла за отговори. Някога това може и да е действало.

Вече не.

Ешонаи се изправи, за да остави майка си да пее.

— Намерих някои от нещата ти — прекъсна майка й песента, — когато почиствах днес. Трябва да ги вземеш. Те задръстват къщата, а аз скоро ще се изнасям.

Ешонаи си припяваше Оплакване, но отиде да види какво е „открила“ майка й. Поредната купчина камъни, в които е видяла детски играчки? Парчета плат, за които си е въобразила, че са дреха?

Ешонаи видя торбичка пред постройката. Отвори я и намери хартия.

Хартия, изработена от местни растения, а не човешката хартия. Груба хартия с неравен цвят, направена по стария начин на слушачите. Влакнеста, а не гладка и чиста. Мастилото върху нея бе започнало да избледнява, но Ешонаи разпозна написаното.

Моите карти, рече си тя. От онези ранни дни.

Без да го възнамерява, тя се настрои на Ритъма на Възпоминанието. Дни, прекарани в бродене из пустошта на страната, наричана от хората Натанатан, в пресичане на гори и джунгли; тя чертаеше картите си и променяше света. Бе го започнала сама, ала откритията й въодушевиха цял един народ. Скоро — макар да бе все още на юношеска възраст — тя водеше експедиции, които откриваха нови реки, развалини, нови духчета и растения.

И хората. Донякъде това бе изцяло нейна грешка.

Майка й запя отново.

Докато разглеждаше старите си карти, Ешонаи усети силен копнеж. Някога бе гледала света като нещо свежо и въодушевяващо. Ново, като разцъфваща след буря гора. Тя умираше бавно, както несъмнено умираше и народът й.

Взе картите, напусна дома на майка си и се насочи към центъра на града. Песента на майка й, все още хубава, отекваше зад нея. Ешонаи се настрои на Ритъма на Мира. От това разбра, че почти е закъсняла за срещата с останалите от Петимата.

Тя не ускори крачка. Остави постоянните, силни удари на Ритъма на Мира да я носят напред. В случай, че не си се съсредоточил върху настройването на определен Ритъм, тялото ти по естествен начин подбираше този, който отива на настроението ти. Следователно решението да се слуша ритъм, който не съответства на чувствата ти, винаги беше съзнателно. Тя постъпи така с Ритъма на Мира.

Преди векове слушачите бяха взели решение — решение, което ги бе върнало на много ниско равнище. Решението за убийството на Гавилар Колин бе потвърдило приетото от предците им. Ешонаи не беше един от водачите, но послушаха съвета й и й дадоха правото да гласува заедно с тях.

Изборът, ако и да изглеждаше ужасяващ, говореше за смелост. Надяваха се, че една дълга война ще омръзне на алетите.

Ешонаи и останалите бяха подценили алчността им. Скъпоценните ядра бяха променили всичко.

В центъра на града, близо до басейна, се намираше висока кула, гордо изправена право срещу духалите векове наред бури. Някога вътре е имало стъпала, ала стеклият се през прозорците крем бе запълнил постройката — затова работниците бяха издялали стъпала от външната страна.

Ешонаи се заизкачва и се хвана за веригата за безопасност. Пътят беше дълъг, но познат. Въпреки болката в крака, бойната форма беше много издръжлива — при все че изискваше повече храна от останалите форми, за да се поддържа силна. Тя лесно стигна до върха.

Намери останалите от Петимата да я чакат — всеки от тях беше в една от познатите форми. Ешонаи в бойната, Давим в трудовата, Абронаи в съпружеската, Чиви в сръчната и кротката Зулн в безличната. Чакаше я и Венли заедно с бившия си съпруг — въпреки че беше задъхан от трудното изкачване. Сръчната форма, подходяща за множество сложни дейности, не бе твърде издръжлива.

Ешонаи пристъпи на равния връх на някогашната кула; вятърът духаше срещу нея от изток. Тук нямаше столове и Петимата седнаха на голия камък.

Давим си напяваше в Ритъма на Досадата. С Ритмите в главата си беше трудно да се закъснее случайно. Те правилно подозираха, че Ешонаи се е размотавала.

Тя седна на камъка, извади скъпоценния камък с духчето от своя джоб и го постави на пода пред себе си. Теменуженият на цвят камък сияеше от Светлината на Бурята.

— Притеснена съм от това изпитание — започна Ешонаи. — Не смятам, че трябва да даваме съгласие да бъде извършено.

— Какво? — изрече Венли в Ритъма на Притеснението. — Сестро, не бъди смешна. Нашият народ има нужда от това.

Давим се наведе с ръце на коленете. Широколик; кожата му на работник бе повечето черна, с малки червени завъртулки тук-таме.

— Ако това подейства, то ще бъде невероятен напредък. Преоткриването на първата от формите на древната сила.

— Тези форми са свързани с боговете — напомни Ешонаи. — Какво става, ако ги призовем да се завърнат, избирайки тази форма?

Венли си припяваше в Ритъма на Раздразнението.

— Някога всички форми са идвали от боговете. Установихме, че сръчната форма не ни вреди. Защо тогава буреносната форма да го прави?

— Различно е — възрази Ешонаи. — Запей песента; кажи го на себе си: „Непредсказуема и страшна, нощта си боговете водят.“ Древните сили са опасни.

— Хората ги притежават — обади се Абронаи. Той носеше съпружеската форма, пълна и закръглена, при все че владееше страстите й. Ешонаи никога не му беше завиждала за положението — от частните им разговори знаеше, че той би предпочел друга форма. За съжаление останалите, които бяха в съпружеска форма, или я държаха временно, или не притежаваха необходимата сериозност, за да се присъединят към Петимата.

— Самата ти ни го съобщи, Ешонаи — продължи Абронаи. — Видяла си сред алетите воин, който е използвал древните сили, и много други го потвърдиха. Повеляването на Стихиите се е завърнало при хората. Духчетата отново ни предават.

— Ако Повеляването на Стихиите отново съществува — изрече Давим в Ритъма на Разсъждението, — то това може да означава, че боговете тъй и тъй се завръщат. Ако е така, по-добре да сме готови да се оправяме с тях. Формите на силата ще помогнат за това.

— Не знаем дали ще се появят — възрази Ешонаи в Ритъма на Решителността. — Не знаем нищо от това. Кой знае дали хората наистина притежават Повеляване на Стихиите — може да става дума за едно от Остриетата на Честта. В онази нощ ние оставихме едно в Алеткар.

Чиви пропя в Ритъма на Съмнението. Нейното лице от сръчната форма бе удължено, а косата беше хваната на дълга опашка.

— Ние изчезваме като народ. Днес се разминах с такива, които бяха приели безлична форма, и то не за да си припомнят нашето минало. Бяха го направили, понеже се бояха, че в противен случай хората ще ги убият! Подготвяха се да станат роби!

— И аз ги видях — потвърди Давим в Ритъма на Решителността. — Трябва да направим нещо, Ешонаи. Воините ти постепенно губят войната.

— Следващата буря — обади се Венли в Ритъма на Настояването. — Мога да го изпитам при следващата буря.

Ешонаи затвори очи. Настояване. Не се настройваха често на този Ритъм. Трудно беше да откажеш на сестра си при това положение.

— Трябва да бъдем единни в това решение — обясни Давим. — Нищо друго няма да приема. Ешонаи, настояваш ли да се отхвърли? Ще се наложи ли да прекараме тук още часове във вземане на това решение?

Тя вдъхна дълбоко и взе решението, което си бе проправяло път през ума й. Решението на изследователя. Хвърли поглед на торбичката с карти на пода.

— Ще се съглася на това изпитание — заяви Ешонаи.

До нея Венли запя в Ритъма на Одобрението.

— Но — продължи Ешонаи в Ритъма на Решителността — аз ще бъда тази, която първа ще опита новата форма.

Припяването спря. Останалите от Петимата я зяпнаха.

— Какво? — попита Венли. — Не, сестро! Това е мое право.

— Ти си твърде ценна — възрази Ешонаи. — Знаеш твърде много за формите, а и голяма част от проучванията ти се намират в твоята глава. Аз съм просто войник. Мога да бъда пожертвана, ако нещата не потръгнат както трябва.

— Ти си Броненосец — включи се Давим. — Нашият последен Броненосец.

— Туде се е обучавал с Бронята и Меча ми — припомни Ешонаи. — Ще му ги оставя за всеки случай.

Останалите от Петимата заподпяваха в Ритъма на Разсъждението.

— Това е добро предложение — съгласи се Абронаи. — Ешонаи има и сила, и опит.

— Откритието е мое! — настоя Венли в Ритъма на Раздразнението.

— И това е оценено — намеси се Давим. — Но Ешонаи е права; ти и твоите учени сте твърде важни за бъдещето ни.

— Повече от това — добави Абронаи. — Ти си твърде близо до работата, Венли. Ако Ешонаи излезе в бурята и открие, че нещо в тази форма не е наред, тя може да спре опита и да се върне при нас.

— Това е добро споразумение — рече Чиви и кимна. — Съгласни ли сме?

— Така смятам — отвърна Абронаи и се обърна към Зулн.

Представителят на безличната форма рядко се обаждаше. Тя носеше престилката на парш и посочваше, че смята за свой дълг да ги представлява — тях, които нямаха песни — заедно с безличните форми.

Нейната саможертва бе тъй благородна, както и тази на Абронаи, оставащ в съпружеската форма. И дори повече. Безличната форма бе трудна за търпене и малцина оставаха в нея за повече от времето между две бури.

— Съгласна съм — заяви Зулн.

Останалите се обадиха в Ритъма на Одобрението. Само Венли не участваше в песента. Ако тази буреносна форма излезеше истинска, щяха ли да добавят още някого към Петимата? Най-напред Петимата са били безлични форми, по-късно трудови. Само след откриването на сръчната форма бе решено, че ще има представител от всяка форма.

Въпросът беше за по-нататък. Останалите от Петимата се изправиха и започнаха да се спускат по дългата вита стълба на кулата. Вятърът духаше от изток, Ешонаи се обърна към него и погледна над разрушените Равнини — към Произхода на Бурите.

При следващата буря тя щеше да излезе срещу вятъра и да стане нещо ново. Нещо могъщо. Нещо, което завинаги щеше да промени съдбата на слушачите и вероятно на хората.

— За малко да имам причина да те намразя, сестро — рече Венли в Ритъма на Укора, докато се въртеше около мястото на Ешонаи.

— Аз не забраних изпитанието — отвърна й Ешонаи.

— Наместо това отнемаш славата му.

— Ако въобще има такава — Укорително продължи Ешонаи, — то тя ще бъде твоя заради откриването на формата. Това не бива да е важен въпрос. Само нашето бъдеще е от значение.

Венли продължи в Ритъма на Раздразнението:

— Наричат те мъдра и опитна, та започваме да се чудим дали не са забравили коя си ти — че ти безразсъдно излезе в пустошта и пренебрегна своя народ, докато аз си стоях у дома и учех песните. Кога са започнали да си мислят, че ти си отговорната?

Проклетата униформа е, мислеше си Ешонаи, докато ставаше.

— Защо не ни каза какво си проучвала? Създаваше впечатлението, че проучваш формата на художеството или на посредничеството. Вместо това си търсела една от формите на древната сила.

— Това има ли значение?

— Да. Разликата е огромна, Венли. Обичам те, но устремеността ти ме плаши.

— Ти не ми се доверяваш — отвърна Венли в Ритъма на Измяната.

Измяна. Тази песен се пееше рядко. Тя засегна Ешонаи до степен да трепне.

— Ще видим какво върши тази форма — завърши тя и взе картите и скъпоценния камък с уловеното духче. — Тогава ще говорим допълнително. Просто искам да бъда предпазлива.

— Искаш да го направиш лично ти — продължи Венли в Ритъма на Раздразнението. — Винаги си искала да бъдеш първа. Стига толкова. Вече е сторено. Ела с мен; ще трябва да те обуча на съответното умонастроение, за да помогнеш на формата да се задейства. Тогава ще изберем някоя буря за преобразяването.

Ешонаи кимна. Щеше да премине през обучението. Междувременно щеше да размисли. Може би имаше и друг начин. Ако можеше да застави алетите да я послушат, да се добере до Далинар Колин и да поиска мир…

Тогава може би нямаше да има нужда от буреносната форма.