Метаданни
Данни
- Серия
- Летописите на Светлината на Бурята (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Words of Radiance, 2014 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- , 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,4 (× 21гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Брандън Сандерсън
Заглавие: Сияйни слова
Преводач: Борис Шопов; Катерина Георгиева
Година на превод: 2014
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Артлайн Студиос
Град на издателя: София
Година на издаване: 2014
Тип: роман
Националност: американска
Излязла от печат: 11.09.2014
Редактор: Мартина Попова
Художник: Христо Чуков
ISBN: 978-619-193-003-6
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3542
История
- —Добавяне
- —Корекция
I-3
Рисн

На Рисн й харесваше да се преструва, че нейната съдинка с шинска трева не е глупава, а просто е съзерцателна. Седеше до кърмата на своя катамаран и държеше гърненцето в скута си. Иначе спокойната повърхност на Решийското море се набръчкваше от гребането на водача зад нея. Топлият, влажен въздух образуваше капчици пот на челото и врата й.
Вероятно отново щеше да вали. Тук, в морето, дъждът бе от най-лошия вид — не мощен или впечатляващ като буря, нито пък постоянен като обичайния валеж. Тук беше просто па̀ра — по-силно от мъгла, по-слабо от ръмене. Достатъчно да развали косата, белилата, дрехите — всички съставки на усилията на внимателната млада жена да представи подходящо за търговия лице.
Рисн премести гърненцето. Беше нарекла тревата Тивнк. Нацупен. Нейният бабск се смя на името. Той разбра. Именувайки тревата, тя призна, че той е бил прав, а тя не — търговията му с народа шин миналата година беше изключително доходна.
Рисн реши да не се цупи, задето са я уловили в грешка. Вместо това остави растението си да се цупи.
Вече два дни плаваха през тези води, и то след като чакаха седмици в пристанището за време, подходящо за плаване между бурите в почти затвореното море. Днес водите бяха смайващо спокойни. Тихи почти като водите на Чистото езеро.
Самият Встим се придвижваше с две лодки напред в разбърканата им флотилия. Задвижвани с гребане от нови парши, шестнадесетте дълги катамарана бяха натоварени със стока, закупена с печалбата от последното им пътуване. Встим продължаваше да си почива в края на лодката си. Приличаше на поредния топ плат, почти неразличим от чувалите с товари.
Той щеше да се оправи. Хората се разболяваха. Случваше се, но той отново щеше да бъде наред.
А кръвта, която видя на кърпичката му?
Тя потисна мисълта, подчертано се извърна на мястото си и премести Тивнк в сгъвката на лявата ръка. Тя държеше гърнето много чисто. Тази почва, от която тревата се нуждаеше, за да живее, бе по-лоша дори от крема и имаше способността да разваля дрехите.
Гу, водачът на флотилията, седеше в нейната лична лодка, точно зад нея. Приличаше твърде много на езерняк със своите дълги крайници, загрубяла кожа и тъмна коса. Всеки срещан от нея езерняк обаче почиташе дълбоко техните богове. Тя се съмняваше Гу изобщо да е изпитвал загриженост когато и да е за каквото и да е.
Това включваше и откарването им до тяхната цел навреме.
— Каза, че сме близо — обърна се тя към него.
— О, близо сме — съгласи се той, вдигна греблото и го стовари във водата. — Скоро, сега.
Говореше тайленски доста добре, за което именно и бе нает. Определено не и заради точността.
— Определи какво значи „скоро“ — продължи Рисн.
— Определи…
— Какво значи за теб „скоро“?
— Скоро. Може би днес.
Може би. Превъзходно.
Гу продължи да гребе само от едната страна на лодката, но някак си им попречи да се въртят в кръг. В края на лодката на Рисн началникът на охраната им, Килрм, си играеше със слънчобрана й, като го отваряше и затваряше непрекъснато. Изглежда го смяташе за чудно изобретение, при все че в Тайлена се използваха от векове.
Това показва колко рядко се завръщат в цивилизацията хората на Встим. Поредната жизнерадостна мисъл. Е, чиракуваше при Встим заради желанието да пътува до екзотични места, а това си беше екзотично. Вярно, беше очаквала екзотичното и космополитното да вървят заедно. Да бе имала половин ум — а не бе уверена, че напоследък има и толкова — щеше да е разбрала, че истински успешните търговци не са ония, които отиват там, където желаят да отидат всички.
— Трудно — поясни Гу и продължи да гребе вяло. — Тия дни шарките ги няма. Боговете не се движат там, където го правят винаги. Ще я намерим. Да, ще я намерим.
Рисн потисна една въздишка и се обърна напред. Встим отново беше безсилен и тя водеше флотилията. Щеше й се да знае накъде я води — или дори как да намери целта им.
Това беше неприятното на подвижните острови.
Лодките подминаха плаващи клони, разделили повърхнината на морето. Подтиквани от вятъра, леки вълни се плискаха в твърдите пръчки, щръкнали от водата като пръсти на удавници. Морето беше по-дълбоко от Чистото езеро с невероятно плитките му води. Дърветата ще да са били поне десетки стъпки на височина, с каменна кора. Гу ги наричаше и-на, което явно значеше „нещо лошо“. Можеха да разпорят някоя лодка.
Понякога минаваха покрай клони, скрити веднага под стъклообразната повърхност и почти невидими. Тя не разбираше как Гу усеща и ги подминава. За това, както и за толкова много други неща, те просто трябваше да му се доверят. Какво щяха да правят, ако ги отведеше в засада из тези мълчаливи води? Внезапно много се зарадва, задето Встим бе наредил на охраната им да следи неговия фабриал, предупреждаващ за приближаване на хора. Той…
Земя.
Рисн се изправи в катамарана и го разклати. Напред имаше нещо, далечна тъмна черта.
— А — обади се Гу. — Видяхте ли? Скоро.
Рисн остана права и махна за слънчобрана си, щом заваля дъждец. Приспособлението не й помогна, при все че бе намазано с восък, за да служи и за дъждобран. Във вълнението си тя не помисли за това или за своята все по-накъдряща се коса. Най-после.
Островът бе много по-голям от нейните очаквания. Беше си го представяла подобен на много голяма лодка, но не и възвисяващото се скално образувание, щръкнало от водата като канара сред полето. Не приличаше на който и да е видян от нея остров — изглежда нямаше пясъчен бряг, а и не бе плосък и нисък, а планински. Не би ли трябвало склоновете и върхът да са се изронили с времето?
— Толкова е зелено — отбеляза Рисн, когато приближиха.
— Таи-на е добро място за растителността — отвърна Гу. — Добро място за живеене. Освен, когато воюват.
— Когато два острова се доближат твърде много — допълни тя. Беше чела предварително, въпреки че нямаше много учени, които да се интересуват достатъчно от решийците, та да пишат за тях. Из морето се носеха десетки, може би стотици от тези подвижни острови. Хората по тях живееха просто и тълкуваха движенията на острова като божествена воля.
— Не винаги — продължи Гу и се засмя. — Понякога близостта на Таи-на е добра. Понякога е лоша.
— Какво го определя? — попита Рисн.
— Е, самият Таи-на.
— Островът решава — безизразно и подигравателно произнесе Рисн. Диваци. Какво очакваше да спечели нейният бабск от търговията тук?
— Как може един остров…
Тогава островът пред тях се помести.
Не се понесе, както тя си го бе представяла. Самата форма на острова се промени — камъните се завъртяха и се залюляха, а грамаден дял от скалата се издигна с движение, което изглеждаше мудно, докато човек не си даде сметка за изключителната големина.
Рисн седна и широко отвори очи. Скалата — кракът — се издигна и разплиска вода като пороен дъжд. Спусна се напред и се стовари отново в морето с невероятна сила.
Таи-на, боговете на островите Реши, бяха зверове с голяма черупка.
Това бе най-голямото животно, което е виждала и за което е чувала. Достатъчно голямо, та приказните зверове като пропастните чудовища от далечния Натанатан изглеждаха като камъчета пред него!
— Защо никой не ми каза? — попита тя и погледна другите двама обитатели на лодката. Поне Килрм трябваше да каже нещо.
— По-добре е да се види — отбеляза Гу, докато гребеше с обичайната си отпусната стойка. Тя не се засягаше особено много от глупавото му хилене.
— И да Ви лишим от мига на откритието? — обади се Килрм. — Спомням си, когато за пръв път видях как се движи. По-добре да не се разваля впечатлението. Никога не казваме на новите хора, когато идват за първи път.
Рисн удържа яда си и отново погледна „острова“. Проклети да са неточните разкази от книгите й. Твърде много слухове и недостатъчно опит. Не можеше да повярва, че никой не е записал истината. Възможно е и просто да е разполагала с неточни източници.
Маранята от дъжда забули огромното животно в мъгла и загадка. Какво ли ядеше нещо толкова голямо? Забелязваше ли хората, които живееха на гърба му; обръщаше ли им внимание? Келек… Какво ли беше съешаването при тези чудовища?
Трябва да беше старо. Лодката навлезе в сянката му и тя можеше да види порасналата по каменната му кожа зеленина. Израстъци от шистокор образуваха обширни полета от наситени цветове. Пълзящи растения и скални пъпки се увиваха около стъблата на малки дървета, закрепили се в процепите между плочките от черупката на животното.
Гу поведе конвоя покрай задния крак — за нейно облекчение се отклони много — и се доближи до страната на създанието. Тук черупката се потапяше във водата и образуваше плоскост. Тя чу хората, преди да ги види; смехът им се носеше посред плясъците. Дъждът спря, Рисн свали слънчобрана си и го изтръска над водата. Най-накрая забеляза хората, млади мъже и жени, изкачили се на високо място по черупката; от нея те скачаха в морето.
Това не бе толкова изненадващо. Водата на Решийското море беше забележително топла, като тази на Чистото езеро. Веднъж тя се бе престрашила да влезе във водата близо до родината си. Изживяването беше студено и човек с всичкия си не биваше да се захваща с него. Често топванията в океана ставаха под влияние на алкохола и самохвалството.
Тук тя очакваше плувците да са навсякъде. Не беше очаквала обаче да са без дрехи.
Рисн се изчерви страшно, когато покрай тях на черупчестия плосък израстък претичаха няколко души, голи, както ги е майка родила. Млади мъже и жени, които не обръщаха внимание кой ги гледа. Тя не бе някоя от превзетите алети, но… Келек! Не трябваше ли да носят нещо?
Около нея полетяха духчета на срама във вид на понесени от вятъра бели и червени венчелистчета. Зад нея Гу се изсмя.
Килрм се присъедини към него.
— Това е другото нещо, за което не казваме на новодошлите.
Диваци, помисли си Рисн. Не биваше да се изчервява така. Беше възрастна. Е, почти.
Флотилията продължи към част от черупката, която представляваше някакъв док — ниска плоскост, надвиснала над водата. Спряха, за да чакат, но тя не знаеше какво.
След малко плоскостта се наклони и от нея потече вода — звярът направи поредната мудна стъпка. Вълните от плясъка напред се блъснаха в лодките. Щом нещата се укротиха, Гу поведе лодката към дока.
— Тръгвате нагоре — рече той.
— Да привържем ли лодките някъде? — попита Рисн.
— Не. Не е безопасно, заради движението. Ще се изтеглим.
— Ами нощем? Как привързвате лодките?
— Когато спим, изтегляме лодките и ги връзваме заедно. Спим в морето. Намираме острова отново на сутринта.
— О — отбеляза Рисн, вдиша успокоително и провери дали гърненцето й с тревата е внимателно прибрано на дъното на катамарана.
Изправи се. Това нямаше да се отрази добре на обувките й, които бяха доста скъпи. Струваше й се, че на решийците ще им е все едно. Вероятно щеше да може да се яви при краля им боса. В името на Страстите! След видяното бе сигурна, че ще може да се яви пред него с голи гърди.
Тя пристъпи внимателно и с удоволствие откри — въпреки че се намираше на един пръст или малко повече под водата, черупката не беше хлъзгава. Килрм се изкачи с нея, тя му подаде сгънатия слънчобран, отстъпи и зачака, докато Гу отдалечаваше лодката си. Друг гребец докара своята — по-дълъг катамаран с парши за помощници в гребането.
Вътре се гушеше нейният бабск, увит в одеяло, въпреки жегата; главата му беше опряна на лодката. Бледата му кожа имаше восъчен цвят.
— Бабск — започна Рисн със свито сърце. — Трябваше да свърнем.
— Глупости — със слаб глас произнесе той. Усмихна се. — Бил съм и по-зле. Трябва да търгуваме. Твърде много сме задлъжнели.
— Аз ще отида при краля и търговците на острова — рече Рисн. — Ще ги помоля да дойдат тук и да преговарят с теб на доковете.
Встим се изкашля в ръката си.
— Не. Тези хора не са като шин. Слабостта ми ще провали сделката. Дързост. С решийците трябва да си дръзка.
— Дръзка? — попита Рисн и погледна водача на лодката, излегнат, потопил пръсти във водата. — Бабск… решийците са спокоен народ. Не мисля, че каквото и да е ги вълнува особено.
— Тогава ще бъдеш изненадана — отвърна й Встим. Той проследи погледа й към близките плувци, които се кискаха, смееха се и скачаха във водата. — Да, тук животът може да бъде прост. Той привлича такива хора, както войната привлича духчетата на болката.
Привлича… Една от жените скочи и Рисн смаяно забеляза, че веждите й са тайленски. Кожата на жената бе потъмняла на слънцето и разликата в цвета не се забелязваше веднага. Като се загледа в плувците, Рисн откри и други. Двама вероятно бяха хердазийци и даже един… алети? Невъзможно.
— Хората се стремят към това място — продължи Встим. — Те харесват живота на решийците. Тук те могат просто да се движат заедно с острова. Сражават се, когато той се бие с друг остров. През останалото време се отдават на почивка. Такива хора има навсякъде, понеже всяко общество е съставено от отделни личности. Не допускай представите ти за даден начин на живот да попречат на твоята способност да възприемаш отделните хора — или ще се провалиш.
Тя кимна. Той изглеждаше толкова слаб, но думите му бяха твърди. Тя опита да не мисли за плуващите — обстоятелството, че поне един от тях беше от нейния народ, я притесняваше още повече.
— Ако човек не може да търгува с тях… — започна Рисн.
— Трябва да го направиш.
Стана й студено, въпреки жегата. Беше дошла при Встим, за да върши това, нали? Колко пъти бе искала той да я остави да действа? Защо се усеща толкова плаха сега?
Тя погледна лодката си — отдалечаваше се с гърненцето трева. Погледна и своя бабск.
— Кажете ми какво да правя.
— Те знаят много за чужденците — обясни Встим. — Повече, отколкото ние знаем за тях. Причина за това е, че твърде много от нас идват да живеят при тях. Много от решийците са безгрижни, както и ти каза, но има и много, които не са. Те предпочитат да се сражават. А търговията… за тях тя е подобна на битка.
— Както и за мен.
— Познавам тези хора — продължи Встим. — Да се надяваме на Страстите Талик да не е тук. Той е най-добрият от тях и често отива да търгува с другите острови. С когото и да се срещнеш за търговия, той или тя ще те преценява така, както би преценявал съперник в битка. За тях битката е заемане на стойка.
— Веднъж имах нещастието да се окажа на един остров по време на война.
Той спря, изкашля се, но отказа питието, което Килрм опита да му даде.
— Двата острова беснееха, хората се натовариха в лодките и си разменяха обиди и самохвалства. Всяка от страните започваше от най-слабите, които крещяха хвалби, и после продължаваха в някакъв словесен двубой до най-силните. След това — стрели и копия, бой на корабите и във водата. За щастие, викането беше повече от истинската сеч.
Рисн преглътна и кимна.
— Ти не си готова за това, дете мое — заключи Встим.
— Знам.
— Добре. Най-накрая си го разбрала. Отивай сега. Няма да ни търпят дълго на острова си, освен ако не се съгласим да останем при тях за постоянно.
— Което ще наложи…? — попита Рисн.
— Е, налага се да предадеш цялата си собственост на краля им.
— Прекрасно — отвърна Рисн и се надигна. — Питам се как ли ще изглежда с моите обуща.
Тя вдиша дълбоко.
— Все още не сте ми казал за какво търгуваме.
— Те знаят — отвърна нейният бабск и се закашля. — Разговорът ви няма да бъде пазарене. Условията са определени преди години.
Тя се обърна към него и се намръщи.
— Какво?
— Не става дума за това какво можеш да вземеш — обясни Встим, — а дали те смятат, че си достоен за него. Убеди ги.
Той се поспря.
— Нека Страстите те водят, дете мое. Успех.
Това приличаше на молба. Ако флотилията им бе отпратена… Разходите по тази търговия не бяха в стоките — дървесина и платове, евтино купени неща — а в съоръжаването на конвоя. Разходите отиваха в пътуването надалеч, в заплащането на водачите, в губенето на време в чакане на промеждутъка между бурите, после в още време по търсенето на точния остров. Ако я отпратеха, те все още можеха да продадат стоката си — но на смазваща загуба, имайки предвид огромните допълнителни разноски по плаването.
Двама от охраната, Килрм и Нлент, дойдоха с нея, когато тя напусна Встим и тръгна по подобния на док израстък на черупката. При толкова голяма близост беше трудно да забележиш създанието и да не го вземеш за остров. Право пред нея лишеите правеха черупката почти неразличима от камък. Бяха се скупчили дървета — корените се спускаха във водата, клоните се протягаха нависоко и образуваха гора.
Тя предпазливо стъпи на единствената пътека нагоре от водата. Тук „земята“ образуваше стъпала, твърде квадратни и правилни, за да бъдат естествени.
— Изсекли са ги в черупката? — попита Рисн, докато се изкачваше.
Килрм изръмжа.
— Чулите не си усещат черупката. Вероятно и това чудовище не я усеща.
Докато вървяха, той държеше ръка на своя гтет, обичайния за Тайлена меч. Оръжието имаше голямо триъгълно острие и дръжка право в основата му. Човек стискаше дръжката в юмрук и дългото острие се спускаше надолу от ръката, а част от ефеса оставаше около китката за здравина. Сега Килрм го държеше в ножницата заедно с лък на гърба.
Защо бе толкова притеснен? Не се очакваше решийците да бъдат опасни. Може би, щом си наемен телохранител, по-добре беше да смяташ всекиго за опасен.
Пътеката се виеше нагоре през гъста джунгла. Дърветата бяха гъвкави и яки, а клоните им се движеха почти непрестанно. Щом звярът пристъпеше, всичко се разтрисаше.
Увивните растения потрепваха и се усукваха по пътеката или провисваха от клоните; те пък се дръпваха при приближаването й, но бързо пропълзяваха обратно след нея. Скоро тя не можеше да види морето или дори да усети соления му мирис. Джунглата обвиваше всичко. Плътното й зелено и кафяво покривало от време на време бе разкъсвано от розови и жълти израстъци шистокор, които явно растяха от поколения.
По-рано влагата й се стори смазваща, но тук беше непоносима. Чувстваше се все едно плува; дори полата, блузата и връхната одежда от тънък лен стояха като стари тайленски дрехи за зимно време в планината.
След безкрайното изкачване тя дочу гласове. От дясната й страна гората свърши и откри гледка към океана нататък. Рисн сдържа дъх. Безкрайни сини води, а облаците изсипваха дъждец на отдалечени едно от друго места. А в далечината…
— Още един? — попита тя и посочи някаква сянка на хоризонта.
— Даа — потвърди Килрм. — Да се надяваме, че отива в обратната посока. Не ми се ще да съм тука, когато решат да воюват.
Хватката му върху дръжката на меча се стегна.
Гласовете идваха от още по-високо място, тъй че Рисн се примири с допълнителното катерене. Краката я боляха от усилието.
При все че джунглата оставаше непроходима отляво, от дясната й страна бе открито — там огромното тяло на звяра образуваше извивки и тераси. Тя мерна някакви насядали около палатки хора, излегнати и зяпнали в морето. Те само хвърлиха по един поглед към нея и телохранителите й. По-нагоре забеляза още решийци.
Те скачаха.
Мъже и жени — в различна степен на голота — се редуваха да скачат от израстъците на черупката с подвиквания и крясъци и политаха в далечната вода. На Рисн й стана зле само като ги погледна. На каква височина бяха?
— Правят го, за да те стреснат. Винаги скачат от по-високо, когато е дошъл чужденец.
Рисн кимна, а после — изненадана — осъзна, че забележката не е дошла откъм охраната й. Обърна се и видя, че откъм лявата й страна гората се е отдръпнала около голямо пространство от черупка, подобно на скалист хълм.
Там, завързан за краката за някакъв прът, с главата надолу висеше човек с бледна, бяла, почти синя кожа. Носеше само препаска и целият бе покрит със стотици мънички сложни татуировки.
Рисн пристъпи към него, но Килрм я сграбчи за рамото и я дръпна назад.
— Аимианец — изсъска той. — Дръжте се на разстояние.
Сините нокти и тъмносините очи трябваше да я подсетят. Рисн се дръпна, въпреки че не можеше да види сянката му на Пустоносен.
— Наистина, дръж се на разстояние — съгласи се мъжът. — Винаги мъдра мисъл.
Произношението му не приличаше на нищо познато, при все че говореше добре тайленски. Висеше си с приятна усмивка на лицето, все едно му е напълно безразлично, че е с главата надолу.
— Ти… добре ли си? — попита го тя.
— Хммм? — отвърна той. — О, между загубите на съзнание — да. Доста добре. Смятам, че спирам да усещам болката в глезените, което е просто прекрасно.
Рисн притисна ръце до гърдите си и не посмя да се доближи повече. Аимианец. Много лош късмет. Тя не бе особено суеверна — понякога дори бе скептична по отношение на Страстите — но… е, това си беше аимианец.
— Какви отвратителни проклятия си донесъл на тукашните хора, гадино? — попита го Килрм.
— Непристойни шегички — лениво произнесе оня. — И вонята от нещо, което изядох и не ми се отрази добре. Вие да говорите с краля ли отивате?
— Аз… — започна Рисн. Зад нея още един решиец се провикна и скокна от черупката. — Да.
— Добре — продължи създанието. — Не питайте за душата на техния бог. Излиза, че не им харесва да говорят за това. Трябва да е нещо внушително, щом оставя зверовете да станат толкова големи. По-големи дори от духчетата, които обитават телата на обикновените зверове с голяма черупка. Хммм…
Изглеждаше много доволен от нещо.
— Не му съчувствайте, госпожо търговец — тихо я заговори Килрм и я дръпна настрана от провесения затворник. — Може да се измъкне, ако го поиска.
Обади се и Нлент, другият от охраната:
— Могат да си късат крайниците. Могат и да си смъкват кожата. Те нямат истинско тяло. Просто са нещо зло, което е приело човешки облик.
Набитият наемник носеше на китката си муска за смелост, взе я и здраво я стисна в една ръка. Самата муска, разбира се, нямаше никакви свойства. Тя беше напомняне. Смелост. Страст. Поискай, каквото ти трябва, приеми го, пожелай го и си го вземи.
Е, на нея й трябваше нейният бабск да е тук с нея. Тя отново потегли нагоре; срещата с аимианеца я бе уплашила. От дясната й страна още хора се затичваха и скачаха от черупката. Луда работа.
Госпожо търговец, помисли си тя. Килрм ме нарече така. Тя не беше; все още не. Беше собственост на Встим — засега само чирак, който от време на време извършва робски труд.
Тя не заслужаваше обръщението, но употребата му й даде сили. Тя ги водеше по стълбите — те продължаваха да се извиват по продължение на черупката на животното. Минаха покрай място, където повърхността се разделяше, а черупката разкри кожата дълбоко надолу. Процепът беше колкото пропаст; тя нямаше да може да прескочи от едната на другата страна, без да пропадне.
Срещнатите по стъпалата решийци отказваха да отвръщат на въпросите й. За щастие, Килрм познаваше пътя и когато пътеката се раздели, той посочи правилното разклонение. Понякога за известно разстояние пътят ставаше равен, но после пак идваха още стъпала.
Краката й горяха, а дрехите бяха мокри от пот, щом стигнаха върха на мястото и — най-после — не попаднаха на още стъпала. Тук джунглата съвсем изчезна, въпреки че скалните пъпки бяха покрили черупката на откритото — а зад него се простираше само празното небе.
Главата, мина през ума на Рисн. Изкачили сме се по целия път до главата на животното.
По пътеката бяха строени войници, хванали копия с шарени пискюли. Броните и покривалата на ръцете им бяха изработени от украсена с резба черупка. Въпреки че бяха облечени само в парчета плат, стояха изправени, досущ като алетски воини, със съответното строго изражение. Значи нейният бабск беше прав. Не всички решийци бяха от вида „излежавам се и плувам“.
Дързост, каза си тя и си припомни думите на Встим. Не можеше да се показва плаха пред тези хора. Кралят стоеше в края на пътеката от стражи и скални пъпки — мъничка, обърната към слънцето фигура на ръба на черупката.
Рисн тръгна направо и мина през двойна редица от копия. Тя очакваше същите одежди и върху краля — вместо това, той носеше плътно затворени, многослойни одежди в наситено зелено и жълто. Изглеждаха ужасно горещи.
Когато се доближи, Рисн осъзна колко нависоко се е изкачила. Водите долу блестяха на слънчевата светлина — толкова надолу, че тя не би чула падането на камък, ако го хвърлеше. Само от поглеждането настрана стомахът й се обърна, а краката й се разтрепериха.
Приближаването до краля щеше да наложи тя да пристъпи на същия ръб, където стоеше той. Това щеше да я постави на косъм от падането на стотици стъпки надолу.
Спокойно, нареди си Рисн. Тя щеше да покаже на своя бабск, че е годна. Тя не бе неграмотното момиче, което не прецени правилно народа шин и обиди ириалите. Беше се научила.
Все пак — може би трябваше да поиска от Нлент да й даде муската си за смелост.
Тя пристъпи на черупката. Кралят изглеждаше млад — поне откъм гърба. Сложен като младеж, или…
Не, стреснато си рече Рисн. Беше жена, достатъчно възрастна, та косата й сивееше, но не толкова стара, че да се е изгърбила от възрастта.
Някой пристъпи на черупката зад Рисн. По-млад, той носеше обичайните препаска и пискюли. Косата бе хваната в две плитки, провесени над загорелите голи рамене. Когато заговори, в гласа му нямаше и следа от чуждо произношение.
— Кралят желае да узнае защо старият му съучастник в търговията, Встим, не е дошъл лично, а е изпратил вместо себе си едно дете.
— Ти си кралят? — обърна се Рисн към новодошлия.
Той се засмя.
— Ти стоиш до него и ми задаваш този въпрос?
Рисн погледна облечената фигура. Одеждите бяха нагласени с достатъчно отворена предница, та да се вижда, че „кралят“ определено има гърди.
— Ние сме управлявани от крал — обясни мъжът. — Полът няма значение.
На Рисн й се струваше, че полът е част от определението, но не си струваше да се спори за това.
— Учителят ми е неразположен — рече тя и се обърна към събеседника си, вероятно местния търговец. — Упълномощена съм да говоря от негово име и да завърша сделката.
Другият презрително изсумтя, седна на ръба на черупката и провеси крака през него. Стомахът на Рисн се преобърна.
— Да беше помислил по това. Тогава преговорите са приключени.
— Предполагам, ти си Талик? — попита го Рисн и скръсти ръце. Той вече не я гледаше. Това приличаше на преднамерена обида.
— Да.
— Учителят ме предупреди за теб.
— Тогава той не е съвсем глупав — отбеляза Талик. — Просто е глупав.
Произношението му бе смайващо. Тя се усети, че го оглежда за тайленски вежди, но той очевидно бе решиец.
Рисн стисна зъби и се застави да седне до него на ръба. Опита да го направи безгрижно като него, но просто не можеше. Вместо това седна — не беше лесно в пола по модата — и подви крака до него.
О, в името на Страстите! Ще падна оттук и ще умра. Не гледай надолу! Не гледай надолу!
Не можа да се удържи. Погледна надолу и веднага й се зави свят. Можеше да види една от страните на главата там в ниското и огромната черта на челюстта. Наблизо, застанали на издатина над окото от дясната страна на Рисн, хората избутваха големи вързопи с плодове. Овързани с въжета от увивни растения, вързопите провиснаха до устата.
Челюстите се движеха бавно, придърпваха плодовете и разклащаха въжетата. Решийците ги издърпаха обратно, за да поставят още плодове — всичко това пред погледа на краля, който надзираваше храненето от самия връх на носа от лявата страна на Рисн.
— Угощение — обясни Талик, щом забеляза накъде гледа тя. — Приношение. Разбира се, тези вързопчета с плодове не хранят нашия бог.
— А какво го храни?
Той се усмихна.
— Защо си още тук, дете? Не те ли отпратих?
— Сделката не бива да се разваля — отвърна Рисн. — Моят учител ми каза, че условията вече са договорени. Донесли сме всичко, което искате като заплащане.
При все че не знам срещу какво.
— Да ме отпратите би било безсмислено.
Тя забеляза, че кралят се бе приближил, за да слуша.
— Това има същата цел като всичко друго в живота на човек — продължи Талик. — Да служим на Релу-на.
Това ще да е името на техния бог — звяра с голямата черупка.
— И вашият остров ще одобри такова прахосване? Да каните търговци да бият целия този път и после да ги отпращате празни?
— Релу-на одобрява дързостта — отвърна Талик. — И още по-важно, уважението. Ако не уважаваме хората, с които търгуваме, не бива да го вършим.
Ама че смехотворна логика. Ако някой търговец мислеше така, то той никога нямаше да може да търгува. Освен ако… през прекараните с Встим месеци изглеждаше, че той често търси хора, на които им харесваше да търгуват с него. Хора, които уважаваше. Със сигурност бе по-малко вероятно такива хора да те измамят.
Може би логиката не беше слаба… просто непълна.
Мисли като другия търговец, припомни си тя. Един от уроците на Встим — толкова различни от ученото от нея у дома. Какво искат? Защо го искат? Защо ти да си най-добрият сред тия, които го предлагат?
— Сигурно ви е трудно да живеете тук, във водата — започна Рисн. — Вашият бог е внушителен, но вие не можете да произвеждате всичко, от което имате нужда.
— Предците ни са се оправяли съвсем добре.
— Без лекарства — продължи Рисн, — които биха могли да спасяват човешки живот. Без плат от влакна, които растат само на материка. Предците ви са оцелявали без тези неща, понеже им се е налагало. На вас не ви се налага.
Търговецът се надвеси напред.
Не го прави! Ще паднеш!
— Ние не сме малоумни — поде Талик.
Рисн се намръщи. Защо…
— Толкова съм уморен да го обяснявам — продължи той. — Ние живеем просто. Това не ни прави глупави. В продължение на години чужденците идваха и опитваха да ни използват заради невежеството ни. Това ни е омръзнало, жено. Всичките ти думи са верни. Не са верни — очевидни са. Само че ги изричаш, все едно никога не сме се замисляли по въпроса. „О! Лекарство! Разбира се, че ни трябва! Благодаря, задето ми посочихте. Просто щях да си седя тук и да умра.“
Рисн се изчерви.
— Аз нямах…
— Да, това имаше предвид — спря я Талик. — Снизхождението капеше от устните ти, млада госпожице. До гуша ни е дошло от това да се възползват от нас. Омръзнали са ни чужденци, които опитват да ни пробутат боклуци в замяна за богатства. Ние не сме запознати с икономическото положение на материка и следователно не можем да сме уверени дали ни мамят, или не. Затова търгуваме само с хора, които познаваме и на които вярваме. Толкоз.
Икономическото положение на материка…?, запита се Рисн.
— Ти си обучаван в Тайлена — предположи тя.
— Разбира се — съгласи се Талик. — Трябва да знаеш хватките на хищника, преди да си в състояние да го заловиш.
Той се облегна назад и тя леко се отпусна.
— Родителите ми ме изпратиха на обучение като момче. Учил съм при един от вашите бабски. Станах самостоятелен търговец преди да се върна.
— Родителите ти са кралят и кралицата? — отново предположи Рисн.
Той я измери с поглед.
— Кралят и кралският съжител.
— Можеш да я наричаш кралица.
— Тази сделка няма да бъде осъществена — изрече Талик и се изправи. — Върви и кажи на учителя си, че съжаляваме за болестта му и че се надяваме да се възстанови. Възстанови ли се, може да дойде през времето за търговия следващата година, и ние ще се срещнем с него.
— Намеквате, че го уважавате — рече Рисн и с труд се изправи на крака, по-далеч от този склон. — Ами просто търгувайте с него!
— Той е болен — продължи Талик, без да я погледне. — Това няма да бъде справедливо по отношение на него. Ние ще сме се възползвали от него.
Ще са се възползвали… в името на Страстите, тези хора бяха особени. Още по-странно изглеждаше да чуваш как такива неща излизат от устата на човек, който говори такъв съвършен тайленски.
— Бихте търгували с мен, ако ме уважавахте — продума Рисн. — Ако смятахте, че съм достойна за това.
— Това ще отнеме години — рече Талик и отиде при майка си в предната част на издатината. — Върви си и…
Той спря, когато кралят тихо му заговори на решийски.
Устните на Талик се изопнаха на черта.
— Какво? — попита Рисн и пристъпи напред.
Талик се обърна към нея.
— Явно си впечатлила краля. Спориш страстно. Въпреки че ни презираш като диваци, не си лоша колкото някои други.
Той скръцна със зъби за миг.
— Кралят ще изслуша доводите ти в полза на сделката.
Рисн премигна и погледна първо единия, после другия. Не беше ли току-що изложила доводите си в полза на сделка, докато кралят слушаше?
Жената гледаше Рисн с тъмните си очи и със спокойно изражение. Спечелих първата битка, осъзна Рисн, като воините на бойното поле. Дуелирах се и ме сметнаха за достойна да застана срещу някой по-горен.
Кралят заговори и Талик преведе.
— Кралят заявява, че си надарена, но и че търговията не може — разбира се — да бъде продължена. Ще трябва да се върнеш със своя бабск, когато той пристигне отново. Може би след десетина или повече години ще търгуваме с теб.
Рисн започна да търси доводи.
— Встим така ли си е завоювал уважение, Ваше Величество? — Нямаше да се провали в това. Не можеше! — С течение на времето, със своя бабск?
— Да — отговори Талик.
— Ти не преведе това — възрази му Рисн.
— Аз… — Талик въздъхна и сетне преведе въпроса й.
Кралят се усмихна с явно задоволство. Изговори няколко думи на техния език и Талик се обърна към майка си с изненадан вид.
— Аз… Я виж ти.
— Какво? — попита Рисн.
— Твоят бабск е убил коракот заедно с някои от нашите ловци — обясни Талик. — Сам? Чужденец? Не съм чувал за такова нещо.
Встим. Да убие нещо? Заедно с ловци? Невъзможно.
Въпреки че очевидно не винаги е бил старият съсухрен книжен червей, който бе сега, тя смяташе, че в миналото е бил млад съсухрен книжен червей.
Кралят отново заговори.
— Съмнявам се, че ще убиваш каквито и да са зверове, дете мое — преведе Талик. — Върви си. Твоят бабск ще се оправи от това. Той е мъдър човек.
Не. Той умира, рече си Рисн. Мисълта дойде в ума й неканена, но истината в нея я ужаси. Повече от височината, повече от всичко друго познато й нещо. Встим умираше. Това можеше да бъде последната му сделка.
А тя я проваляше.
— Моят бабск ми има доверие — заяви Рисн и се приближи до краля по носа на чудовището. — А и Вие казахте, че му вярвате. Не можете ли да се доверите на преценката му, че аз съм достойна?
— Личният опит не може да бъде заменен — преведе Талик.
Звярът пристъпи, земята се разтрепери, Рисн стисна зъби и си представи как всички падат от върха. За щастие, на такава височина движението се усещаше повече като леко залюляване. Дърветата зашумоляха и стомахът й се обърна, но това не бе по-опасно от издигането на кораб върху вълна.
Рисн се доближи към мястото на краля до носа на животното.
— Вие сте крал — и знаете колко е важно да можете да се доверявате на хората под Вас. Вие не можете да бъдете навсякъде и да знаете всичко. Понякога трябва да приемете преценката на онези, които знаят. Моят бабск е такъв човек.
— Твърдението ти е вярно — преведе Талик с изненадан глас. — Но ти не разбираш, че вече съм почел твоя бабск. Затова се и съгласих да говоря с теб лично. Не бих сторил това за друг човек.
— Но…
— Върни се долу — нареди кралят чрез Талик; гласът на жената се втвърди. Явно смяташе, че това е краят.
— Кажи на своя бабск, че стигна достатъчно далеч, та да говориш лично с мен. Това несъмнено е повече, отколкото е очаквал. Можете да напуснете острова и да се върнете, когато той е добре.
— Аз…
Все едно юмрук смазваше гърлото на Рисн и й пречеше да говори. Не можеше да го провали, не и сега.
— Предай му моите най-добри пожелания да се оправи — завърши кралят и се обърна.
Талик се усмихна с явно задоволство. Рисн погледна двамата си телохранители и мрачните им изражения.
Тя отстъпи. Беше безчувствена. Върнаха я — като дете, което е поискало сладкиши. Усещаше как се изчервява страхотно, докато подминаваше мъжете и жените — те приготвяха още вързопи с плодове.
Рисн се спря. Погледна наляво към безкрайната синя широта. Обърна се към краля.
— Убедена съм — започна тя, — че трябва да говоря с някого с повече власт.
Талик се обърна към нея.
— Ти говори с краля. Никой няма повече власт.
— Прощавай — прекъсна го Рисн, — но смятам, че има.
Едно от въжетата се разклати — прикаченият на него дар е бил изяден. Това е глупаво, това е глупаво, това е…
Не мисли.
Рисн се добра до въжето; телохранителите й викнаха. Тя хвана въжето, спусна се отстрани и достигна главата на големочерупчестия звяр. Главата на бога.
В името на Страстите! Това си беше трудно в пола. Въжето се впи в кожата на ръцете й и затрептя, докато чудовището долу хрупаше закачените за края му плодове.
Горе се показа главата на Талик.
— В името на Келек, какво вършиш, малоумна жено? — кресна той.
На нея й се стори забавно, че е усвоил ругатните им, докато се е обучавал при тях.
Рисн се вкопчи във въжето, а сърцето й препусна в луд страх. Какво вършеше тя?
— Релу-на — викна тя към Талик — харесва дързостта!
— Има разлика между дързост и глупост!
Рисн го погледна и продължи да се спуска надолу. Това си беше повече хлъзгане. О, Копнеж, Страст на нуждата…
— Издърпайте я обратно! — заповяда Талик. — Хей, войници, помагайте.
И той издаде още нареждания на решийски.
Рисн вдигна поглед, когато работниците хванаха въжето, за да я издърпат нагоре. Там обаче се появи ново лице и я изгледа. Кралят. Жената вдигна ръка и им нареди да спрат, докато гледаше Рисн.
Тя продължи надолу. Не бе слязла кой знае колко надалеч, може би петдесетина стъпки. Не беше достигнала дори окото на животното. Спря се с усилие — пръстите й горяха.
— О, велики Релу-на — високо изрече Рисн, — твоят народ отказва да търгува с мен и затова аз съм дошла при теб, за да те моля. Твоят народ се нуждае от донесеното от мен, но аз се нуждая от сделката още повече. Не мога да си позволя да се завърна.
Създанието, разбира се, не отвърна. Рисн висеше неподвижна край черупката му, покрита с лишеи и малки скални пъпки.
— Моля те — продължи Рисн. — Моля те.
Какво очаквам да стане?, попита себе си Рисн. Тя не се надяваше нещото да й даде какъвто и да е отговор. Може би все пак щеше да успее да убеди хората горе, че е достатъчно дръзка и е достойна. Поне нямаше да й навреди.
Въжето в ръцете й потрепери и тя допусна грешката да погледне надолу.
Всъщност това, което вършеше, можеше да й навреди. И то много.
— Кралят — обади се Талик отгоре — нареди да се върнеш.
— Преговорите ни ще продължат ли? — попита Рисн и вдигна поглед. Кралят всъщност изглеждаше загрижен.
— Това не е важно — продължи Талик. — Ти получи нареждане.
Рисн скръцна със зъби, хвана се за въжето и загледа хитиновите плочки пред себе си.
— Ти какво мислиш? — тихо попита тя.
Долу в ниското създанието затвори челюсти, въжето внезапно се изопна извънредно силно и удари Рисн в исполинската глава. Работниците горе се развикаха. Кралят внезапно им кресна с остър глас.
О, не…
Въжето се изопна още по-здраво.
После се скъса.
Виковете горе станаха неистови, при все че Рисн едва ги чуваше от страх. Тя не падна плавно, а като мешавица от дрехи и писък — полата й плющеше, а стомахът й се преобръщаше. Какво стори тя? Тя…
Видя окото. Окото на бога. Само го мерна, докато минаваше; голямо, колкото къща, стъклено и черно, то отрази падащото й тяло.
Тя сякаш се задържа пред него за частици от мига и крясъкът замря в гърлото й.
За мигновение то беше изчезнало. После порив на вятъра, пак писък и удар в твърдата като камък вода.
Чернота.
* * *
Рисн сякаш плуваше, когато се събуди. Не отвори очи, но можеше да усети, че плува. Носеше се и се поклащаше нагоре-надолу…
— Тя е малоумна.
Гласът й беше познат. Талик, с когото бе търгувала.
— В този случай тя ми подхожда чудесно — произнесе Встим. Изкашля се. — Трябва да кажа, стари приятелю, че се очакваше ти да помогнеш за обучението й, а не да я хвърлиш от някаква скала.
Плуваше… носеше се…
Я чакай.
Рисн се насили да отвори очи. Намираше се в легло във вътрешността на някаква колиба. Беше горещо. Зрението й се размазваше, а тя се олюляваше… олюляваше се, понеже умът й бе замъглен. Какво й бяха дали? Опита се да приседне. Краката й не се движеха. Краката й не се движеха.
Тя ахна, после задиша бързо.
Над нея се надвеси лицето на Встим, последвано от загрижена решийка с панделки в косата. Не кралят… кралицата… все едно. Жената говореше бързо на лаещия език на решийците.
— Успокой се — рече Встим на Рисн и коленичи до нея. — Успокой се… Те ще ти дадат да пиеш нещо, дете мое.
— Оживях — изрече Рисн. Гласът й стържеше.
— Едва си оживяла — отбеляза Встим, макар и с нежност. — Духчето е омекотило падането ти. От такава височина… Дете мое, какво си помисли, когато скочи така?
— Трябваше да направя нещо — отвърна Рисн. — Да докажа смелостта си. Помислих си… че трябва да бъда дръзка.
— О, дете мое. Грешката е моя.
— Бил сте негов бабск — продължи Рисн. — На Талик, техния търговец. Нагласили сте това с него, та да имам възможност да търгувам сама, но под надзор. Сделката въобще не е била под въпрос, а и Вие не сте тъй болен, както изглеждате.
Думите се изляха и се настъпваха една друга — като сто души, които опитват да излязат едновременно през една врата.
— Кога разбра това? — попита я Встим и се прокашля.
— Аз… — тя не знаеше. Просто всичко се подреди в ума й. — Току-що.
— Е, сигурно разбираш, че се усещам кръгъл глупак — рече Встим. — Смятах, че за теб това ще бъде превъзходна възможност. Практика с истински залог. А после… После ти отиде и падна от главата на острова!
Рисн силом затвори очи, щом дойде решийката с някаква чаша.
— Ще ходя ли отново? — тихо попита тя.
— Ето, пий това — нареди й Встим.
— Ще ходя ли отново?
Тя не взе чашата и не отвори очи.
— Не знам — отвърна й Встим. — Но ще търгуваш отново. В името на Страстите! Дръзнала си да търсиш власт над кралската? Спасена от самата душа на острова?
Той се засмя. Звучеше принудено.
— Другите острови ще се втурнат да търгуват с нас.
— Значи съм свършила нещо — произнесе тя; чувстваше се напълно слабоумна.
— О, наистина си свършила нещо — съгласи се Встим.
Тя усети боцкане и натиск върху ръката си и рязко отвори очи. Там пълзеше нещо, голямо приблизително колкото дланта й — създание, прилично на кремлинг, но с прибрани покрай гърба крилца.
— Какво е това? — попита Рисн.
— Нещото, за което дойдохме тук — обясни Встим. — Нещото, за което се пазарим; съкровище, за което твърде малко хора знаят, че все още съществува. Разбираш ли, смяташе се, че са изчезнали заедно с Аимиа. Дойдох тук с цялата тази стока, понеже Талик ми съобщи, че имали тялото на едно от тях за продан. Кралете плащат състояния за тях.
Той се наведе към нея.
— Не бях виждал живи по-рано. Дадоха ми тялото, което исках при сделката. Това животинче е за теб.
— От решийците? — попита Рисн с все още замъглен ум. Не знаеше как да разбира всичко това.
— Решийците не могат да се разпореждат с някое от игривчетата — рече Встим и се изправи. — Самият остров ти го е дал. Сега си изпий лекарството и спи. Счупила си и двата си крака. Ще останем дълго на този остров, докато се възстановиш и докато аз ти искам прошка, задето съм изключително глупав човек.
Тя прие напитката. Докато пиеше, дребното създание политна към таванските пръти на колибата, кацна там и я изгледа с напълно сребърните си очи.