Брандън Сандърсън
Сияйни слова (21)

I-2
Им

Им внимателно рендоса треските от страната на малкото дървено трупче. Вдигна го към Светлината на Бурята на тезгяха, хвана очилата за рамката и ги приближи към очите си.

Такова превъзходно изобретение, очилата. Да живееш, означаваше да бъдеш част от космоса, който изживява себе си. Как би могъл да изживява както трябва, ако не можеше да вижда? Създалият първото такова приспособление азиш бе починал отдавна и Им предложи той да бъде смятан за един от Почитаните мъртви.

Той сне парчето, продължи да го дълбае и внимателно издяла предната страна, за да направи извивка. Някои от съеснафите му купуваха калъпите си — дървените форми, около които обущарят съшива обувките си — от дърводелците, но Им бе научен да прави свои собствени. Той смяташе, че вероятно има основателна причина нещо да бъде вършено по един и същ начин толкова дълго време.

Зад него се намираше сенчестата обущарска работилница; върховете на десетки обувки се подаваха като носовете на змиорки от дупките им. Това бяха пробни обувки, с които проверяваше размера, избираше материалите и определяше стила, тъй че да може да създаде съвършената обувка, съответстваща на крака и на характера на човека. Натаманяването можеше да отнеме доста време, стига да се върши както трябва.

Нещо мръдна в полумрака от дясната му страна. Им погледна натам, но не смени положението си. Духчето идваше по-често напоследък — точици светлина, като от поставено на слънцето парче кристал. Не знаеше от кой вид е, понеже досега не беше виждал такова.

То се понесе над повърхността на тезгяха и допълзя към Им. Когато се спря, от него нагоре се заиздига светлина, като малки растения, които израстват или се подават от дупките си. Когато потегли отново, светлината изчезна.

Им се върна към ваенето си.

— Това ще служи при направата на обувки.

Вечерният магазин бе тих, с изключение на стърженето на длетото му по дървото.

— О-обувка…? — запита някакво гласче. Подобно на гласа на млада жена, със звънлива музикалност в него.

— Да, приятелю мой — отвърна Им. — Обувка за малко дете. Тези дни ми трябват все повече и повече.

— Обувка — повтори духчето. — За деца. Малки хора.

Им изчетка стърготините от тезгяха, за да ги смете по-нататък, после остави калъпа близо до духчето. То се дръпна, подобно на отражение от огледало — прозрачно, наистина проблясък светлина.

Им прибра ръката си и зачака. Духчето се придвижи напред — внимателно, като кремлинг, който излиза от дупката си след буря. То спря и от него се издигна светлина във вид на филизчета. Ама че странна гледка.

— Ти си интересно изживяване, приятелю мой — продължи Им, когато светлината се настани на калъпа. — За мен е чест да участвам в него.

— Аз… — започна духчето. — Аз…

Изведнъж очертанията му се разтресоха, а после станаха по-ярки, сякаш се фокусираха.

— Той идва.

Им се изправи, внезапно изпълнен с притеснение. Нещо се придвижи по улицата. Той ли беше? Човекът във военна униформа, който гледаше?

Не, просто дете, което зяпаше през отворената врата. Им се усмихна, отвори чекмеджето със сферите и в стаята влезе повече светлина. Детето се дръпна, досущ като духчето.

Духчето бе изчезнало някъде. Постъпваше така при приближаването на други хора.

— Няма нужда да се боиш — каза Им и отново седна на стола си. — Влез. Нека те погледна.

Мърлявият безпризорен отново надзърна. Беше само по парцаливи гащи и без риза, въпреки че това бе често срещано на Ири — тук дните и нощите обикновено бяха топли.

Краката на бедното дете бяха мръсни и изподрани.

— Виж сега — започна Им. — Това няма да стане. Хайде, младежо, успокой се. Нека сложим нещо на тези крака.

Той издърпа едно от по-малките си столчета.

— Разправят, че не си вземал нищо — изрече момчето и не помръдна.

— Бъркат — отвърна Им. — Но смятам, че ще намериш цената ми поносима.

— Никакви сфери нямам.

— Не ти трябват сфери. Ще ми платиш с историята си. С изживяванията си. Аз ще ги чуя.

— Разправят, че си бил странен — отбеляза момчето и най-после влезе в магазина.

— Прави са — рече Им и потропа по стола.

Хлапето боязливо пристъпи към столчето; вървеше с накуцване, което опитваше да прикрие. Беше ириали, въпреки че мръсотията потъмняваше кожата и косата му — и двете бяха златни. Кожата не толкова — нужна бе светлина, за да бъде видяна както трябва — но косата несъмнено. Това бе знакът на техния народ.

Им махна на детето да вдигне здравия си крак, после взе кърпа, навлажни я и почисти чернилката. Нямаше да мери по толкова мръсни крака. Момчето видимо придърпа назад крака, на който накуцваше, сякаш опитваше да скрие, че около него е омотан парцал.

— И тъй — продължи Им. — Историята ти?

— Ти си стар — отвърна момчето. — По-стар от всички, които познавам. Стар като дядо. Вече трябва да знаеш всичко. Защо искаш да ме слушаш?

— Това е една от странностите ми — отговори му Им. — Хайде, нека я чуем.

Момчето въздъхна, но заговори. Накратко. Това не бе рядко срещано. Искаше да запази разказа за себе си. Бавно и с внимателни въпроси, Им измъкна историята му. Момчето беше син на уличница, изхвърлен веднага щом е можел да се грижи за себе си. Според него това е станало преди три години. Сега вероятно бе на осем.

Докато слушаше, Им почисти първия крак, после изряза и изпили ноктите. Щом приключи, пресегна се към другия крак.

Момчето го вдигна с неохота. Им размота парцала и откри лошо порязване на ходилото на крака. Вече беше възпалено и гъмжеше от духчета на гниенето — мънички червени прашинки.

Им се спря.

— Трябваха ми някакви обувки — изрече хлапето и погледна на другата страна. — Не мога да я карам без обувки.

Порязването беше разкъсано. Може би се е порязал, докато е прескачал ограда?, рече си Им.

Момчето го погледна и си придаде безгрижен вид. Рана като тази щеше да забави страшно едно хлапе, а това лесно можеше да значи смърт на улицата. Им го знаеше много добре.

Той вдигна поглед към момчето и забеляза сянката на тревога в малките му очи. Възпалението беше напреднало по крака.

— Приятелю мой — прошепна Им, — струва ми се, че ще имам нужда от помощта ти.

— Какво? — попита го безпризорният.

— Нищо — отвърна Им и бръкна в чекмеджето на тезгяха си. Показа се Светлината на пет диамантени чипа. Всички идвали при него безпризорни ги бяха виждали. Досега му ги бяха открадвали само два пъти.

Той бръкна по-надълбоко, достигна скритото отделение в чекмеджето, извади оттам по-мощна сфера — един броам — и бързо закри Светлината му с ръка, докато търсеше противовъзпалителното лекарство с другата.

Лекът нямаше да стигне, не и при положение, че момчето не може да пази леглото. Да лежи седмици наред и да се лекува, като постоянно прилага скъпи лекарства? Невъзможно за едно улично хлапе, което се бори за храната си всеки ден.

Им върна ръцете си със скритата в едната от тях сфера. Горкото дете. Сигурно го болеше ужасно. Момчето вероятно е лежало с треска, но безпризорните дъвчеха щърбокор, за да се държат будни и нащрек по-дълго, отколкото трябваше.

Наблизо, блестящото духче се подаде изпод куп кожи. Им сложи лекарството, после го остави настрана, вдигна крака на момчето и тихо замърмори.

Блясъкът в другата му ръка изчезна.

Духчетата на гниенето избягаха от раната.

Когато Им отмести ръката си, порязването бе зараснало, цветът бе станал обикновен, а белезите на възпалението ги нямаше. Досега Им беше използвал това умение само няколко пъти и винаги го беше представял като лекарство. Не приличаше на нищо, за което да е чувал. Може би затова му е било дадено — за да може космосът да го изживее.

— Хей — обади се момчето, — така е много по-добре.

— Радвам се — рече Им и върна сферата и лекарството в чекмеджето. Духчето се беше оттеглило. — Я да видим дали имам нещо, което да ти става.

Той започна да мери обувки. Обикновено след меренето отпращаше клиента и изработваше съвършен чифт обувки само за него. За съжаление, за това дете се налагаше да използва вече изработени обувки. Твърде много безпризорни не се бяха връщали за своите и го оставяха да се тормози и да се чуди. Беше ли станало нещо с тях? Просто бяха забравили? Или естествената им подозрителност е взела връх?

За щастие, имаше няколко хубави, здрави чифта, които можеха да станат на това момче. Трябва ми повече обработена свинска кожа, рече си той и си отбеляза. Децата не се грижеха както трябва за обувките. Имаше нужда от кожа, която ще се състари добре, дори ако не бъде пазена.

— Ти наистина ще ми дадеш чифт обувки — произнесе хлапето. — За нищо?

— Нищо, освен историята ти — отвърна Им и нахлузи още една обувка за мерене на крака на момчето. Беше се отказал от опитите да учи хлапаците да носят чорапи.

— Защо?

— Защото — обясни Им — ти и аз сме Едно.

— Едно какво?

— Едно същество — каза Им. Той остави обувката и взе друга. — Много отдавна е съществувало само Едно. Знаело е всичко, но не е било изживяло нищо. И тъй, Едното е станало много — ние, хората. Едното, което е едновременно мъжко и женско, го е направило, за да изживее всички неща.

— Едно. Искаш да кажеш Бог?

— Ако желаеш да го кажеш по този начин — съгласи се Им. — Но това не е напълно вярно. Аз не приемам богове. И ти не бива да приемаш богове. Ние сме ириали, ние сме част от Дългото пътуване, а това е Четвъртата земя от него.

— Говориш като свещеник.

— Не приемай и свещеници — продължи Им. — Те идват от други земи, за да проповядват сред нас. Ние, ириалите, нямаме нужда от проповеди, а само от изживявания. Тъй като всяко изживяване е различно, то носи пълнота. Най-накрая всичко отново ще бъде събрано — когато бъде достигната Седмата земя — и ние отново ще станем Едно.

— Значи ти и аз… — продължи хлапакът — сме едно и също?

— Да. Два ума на едно същество, което изживява различни животи.

— Това е тъпо.

— Просто въпрос на гледна точка — възрази Им, поръси краката на момчето с прах и отново му нахлузи чифт обуща за мерене. — Моля те, походи малко с тези.

Момчето го изгледа особено, но се подчини и опита няколко крачки. Вече не куцаше.

— Гледна точка — продължи Им, вдигна ръка и завъртя пръсти. — От много близко разстояние пръстите на ръката могат да изглеждат отделни и самостоятелни. И наистина, палецът може да смята, че има много малко общо с кутрето. От подходящата гледна точка се разбира, че пръстите са част от нещо много по-голямо. Че те наистина са Едно.

Хлапето се намръщи. Някои от тези неща вероятно бяха свръх разбирането му. Трябва да говоря по-просто и…

— Защо ти да си пръстът със скъпия пръстен — попита момчето, докато вървеше на обратно, — а аз да съм кутрето със счупения нокът?

Им се усмихна.

— Знам, че звучи несправедливо, но не може да има несправедливост, понеже накрая всички ние сме еднакви. Освен това, аз не винаги съм притежавал този магазин.

— Не си?

— Не. Мисля, че ще се изненадаш от това откъде идвам. Моля, седни отново.

Момчето приседна.

— Това лекарство действа добре. Наистина много добре.

Им изхлузи обувките и чрез праха — обърсан на някои места — определи как пасват. Той измъкна чифт готови обувки и за малко поработи върху тях — нагласяваше ги в ръцете си. Щеше му се да има уплътнение на ходилото за наранения крак, но нещо, което да се скъса след няколко седмици, след като раната е излекувана…

— Нещата, дето ги разправяш — каза момчето. — Звучат ми тъпо. Искам да кажа, ако всички сме една и съща личност, няма ли всички вече да го знаят?

— Като Едно, ние сме познавали истината — обясни Им, — но като мнозина, имаме нужда от невежество. Ние съществуваме по разнообразни начини, за да изживеем всякакви мисли. Това означава, че някои от нас знаят, а някои не — както някои трябва да са богати, а други бедни.

Той поработи още малко върху обувките.

— Някога повече хора са знаели това. За него не се говори толкова, колкото трябва. Ела, нека проверим дали тези не ти стават.

Той подаде обувките на момчето, то ги обу и върза връзките.

— Животът ти може и да е неприятен… — започна Им.

— Неприятен?

— Добре. Направо ужасен. Но ще се оправи, малкият. Обещавам ти.

— Мислех си — отвърна му момчето и тропна със здравия си крак, за да изпита обувките, — че ще ми кажеш, че животът е ужасен, но че най-накрая няма значение, понеже всички ще свършим на едно и също място.

— Това е вярно — съгласи се Им, — но не е много утешително точно сега, нали?

— Не е, я.

Им се обърна към тезгяха си.

— Опитвай да не ходиш на наранения крак твърде много, ако можеш.

Момчето внезапно отиде до вратата, сякаш искаше да се измъкне, преди Им да е променил решението си и да си е взел обущата. Все пак спря на прага.

— Ако всички ние сме просто едно и също лице, което живее различни животи — рече хлапето, — не е нужно да даваш обуща. Понеже е все тая.

— Няма да удариш сам себе си в лицето, нали? Ако правя твоя живот по-добър, аз правя и своя живот по-добър.

— Това са откачени приказки — отвърна момчето. — Аз мисля, че ти си просто добър човек.

И се измъкна, без да обели ни дума повече.

Им се усмихна и поклати глава. Най-накрая се върна към работата върху калъпа. Духчето се показа отново.

— Благодаря ти — рече Им. — За помощта.

Не знаеше защо може да върши това, което вършеше, но знаеше, че духчето има нещо общо.

— Той все още е тук — прошепна то.

Им погледна към входа и към нощната улица. Хлапакът там ли е?

Нещо прошумоля зад Им.

Той подскокна и се обърна. Работилницата изобилстваше от тъмни ъгли и ъгълчета. Може би бе чул някой плъх?

Защо вратата откъм задната стая — където Им спеше — бе отворена? Той обикновено я държеше затворена.

Някаква сянка се придвижи в чернотата отзад.

— Ако си дошъл за сферите — разтреперано се обади Им, — тук имам само петте чипа.

Още шумолене. Сянката се отдели от чернотата и се превърна в мъж с тъмната кожа на макабаки — с изключение на бледия полумесец на бузата му. Облечен бе в черно и сребърно — униформа, но не и от някоя позната на Им армия. Дебели ръкавици, с корави маншети в краищата.

— Трябваше да търся много упорито — произнесе мъжът, — за да открия провинението ти.

— Аз… — Им заекна. — Само… пет чипа…

— След разюзданата си младост си живял порядъчно — изрече мъжът с равен глас. — Заможен младеж, който е пропил и изгулял оставеното от родителите му. Това не е незаконно. Убийството обаче е.

Им рухна върху столчето си.

— Не знаех. Не знаех, че ще я убие.

— Отрова, поднесена — каза мъжът и пристъпи в стаята — във вид на бутилка вино.

— Казаха ми, че самата реколта е знак! — възрази Им. — Че тя ще разбере, че посланието е от тях и означава, че трябва да плати! Имах отчаяна нужда от пари. За да ям, разбираш ли. Хората от улиците не са благи…

— Бил си съучастник в убийство — заяви мъжът и придърпа по-плътно ръкавиците си — първо едната, после другата. Говореше тъй явно безчувствено, че можеше да обсъжда и времето.

— Аз не знаех… — оправда се Им.

— Въпреки това си виновен.

Мъжът протегна ръка настрана и в нея от мъглицата се образува оръжие, което после падна в дланта му.

Истински Меч? Що за служител на закона бе този? Им загледа невероятното, тънко острие.

После побягна.

Оказа се, че все още е запазил полезни умения от дните си на улиците. Успя да събори наръч кожи към мъжа и да се сниши, когато Острието замахна към него. Им се измъкна на тъмната улица, затърча се и се развика. Може би някой щеше да чуе. Може би някой щеше да помогне.

Никой не чу.

Никой не помогна.

Сега Им бе старец. Докато стигне първото кръстовище, вече се бе задъхал. Спря при старата бръснарница — вътре беше тъмно, а вратата — заключена. Малкото духче се движеше около него — блестяща светлина, която се разпръсваше навън в кръг. Красиво.

— Предполагам — задъхано започна Им, — че… часът ми е дошъл. Дано Едното… счете този спомен… за приятен.

На улицата зад него прозвучаха стъпки и се приближиха.

— Не — прошепна духчето. — Светлина!

Им порови в джоба си и извади сфера. Можеше ли някак си да я използва и да…

Рамото на мъжа тласна Им към стената на бръснарницата. Той простена и изпусна сферата.

Човекът в сребърно го обърна. Приличаше на сянка в нощта, на очертание върху черното небе.

— Това беше преди четиридесет години — прошепна Им.

— Справедливостта не свършва.

Мъжът заби Острието в гърдите на Им.

Изживяването свърши.