Брандън Сандърсън
Сияйни слова (20)

I-1
Нарак

Ритъмът на Решителността лекичко блъскаше в тила на Ешонаи, когато тя достигна платото в центъра на Пустите равнини.

Централното плато. Нарак. Изгнание.

Дом.

Тя махна шлема на Бронята от главата си и пое дълбоко хладния въздух. Бронята имаше чудесно проветрение, но дори и тя ставаше задушна след продължителни усилия. Зад нея дойдоха други войници — за това нападение тя бе взела към хиляда и петстотин. За щастие, този път пристигнаха доста преди хората и събраха скъпоценното ядро с много малко бой. Деви го взе; беше си заслужил привилегията, понеже беше видял какавидата отдалеч.

Почти й се искаше пробегът да не е бил толкова лесен. Почти.

Къде си, Тояга?, помисли си тя и погледна на запад. Защо не дойде, за да застанеш отново срещу мен?

Мислеше, че го е видяла при нападението отпреди седмица и нещо, когато бяха прогонени от платото от сина му. Ешонаи не взе участие в сражението; нараненият крак я болеше, а прескачането от плато на плато го напрягаше, дори и в Броня. Може би преди всичко не биваше да участва в нападенията.

Поискала бе да е там, ако ударният й отряд попадне в обкръжение и има нужда от Броненосец — дори и ранен — за да бъде изведен. Кракът все още я болеше, но Бронята го предпазваше добре. Скоро щеше да й се наложи да се върне към сраженията. Може би, ако тя участваше лично, Тоягата щеше да се появи отново.

Тя трябваше да говори с него. Усещаше как нуждата от това направо се носи по вятъра.

Войниците й вдигнаха ръце за сбогом и всеки пое по пътя си. Мнозина си напяваха тихо или си тананикаха по Ритъма на Оплакването. Напоследък малцина пееха по Въодушевлението или дори по Решителността. Крачка по крачка, буря след буря, потиснатостта обземаше народа й — „слушачите“, както те наричаха себе си. „Паршенди“ беше човешка дума.

Ешонаи се упъти към развалините, които господстваха над Нарак. След толкова много години не бе останало много. Можеше да бъдат наречени развалини от развалини. Произведенията на хората и на слушачите не издържаха дълго пред мощта на бурите.

Каменното острие отпред вероятно някога е било кула. В продължение на вековете бушуващите бури бяха образували плътно покритие от крем. Мекият крем се бе процедил в пукнатините, беше запълнил прозорците и после бавно се бе втвърдил. Сега кулата приличаше на грамаден сталагмит — кръглият й връх стърчеше към небето, а страната бе издута от все едно разтопена скала.

Острието трябва да е имало здрава сърцевина, за да оцелее толкова дълго на ветровете. Други образци на древното строително майсторство не бяха изкарали толкова време. Ешонаи подмина буци и купчини, останки от съборени сгради, бавно погълнати от Пустите равнини. Бурите бяха непредсказуеми. Понякога от образуванията се откъсваха огромни маси скала, които оставяха дупки и остри краища. Друг път върховете стърчаха с векове и растяха — а не се рушаха — докато ветровете ги отнасяха и едновременно ги увеличаваха.

Ешонаи бе открила подобни руини при проучванията си — като онези, при които се бе намирала, когато народът й за пръв път се срещна с хората. Едва преди седем години — и преди цяла вечност. Онези дни й харесваха — тя проучваше широкия свят, който изглеждаше безкраен. А сега…

Сега прекарваше живота си, хваната в капан на това плато. Пустошта я зовеше и пееше, че тя трябва да вземе, каквото може, и да напусне. За съжаление съдбата й повече не бе такава.

Тя премина в сянката на грамадна скала, за която винаги си представяше, че може да е била градска порта. От малкото узнато от съгледвачите им в течение на годините, тя знаеше, че алетите не го разбират. Те вървяха по неравната повърхност на платата и виждаха само естествени скали, без да усетят, че вървят през костите на отдавна мъртъв град.

Ешонаи потръпна и се настрои на Ритъма на Изгубените. Той бе тих, но все пак яростен такт, с остри, отсечени звуци. Тя не го следва дълго. Да си припомниш падналите бе важно, но по-важно беше да се стараеш да защитиш живите.

Отново се настрои на Решителност и влезе в Нарак. Тук слушачите бяха построили възможно най-добрия дом през военните години. Скалните плочи бяха станали казарми — стените и покривите бяха създадени от черупките на голямочерупчести зверове. По подветрените склонове на могилите — някогашни постройки — сега отглеждаха скални пъпки за храна. Голяма част от Пустите равнини е била населена някога, но най-големият град е бил тук, в центъра. И ето как останките от народа й си бяха създали дом в развалините на мъртвия град.

Бяха го нарекли Нарак — изгнание — понеже тук се бяха отделили от боговете си.

Слушачите — мъже и жени — вдигнаха ръце към нея, докато тя минаваше. Останали бяха толкова малко. Хората преследваха неумолимо своето отмъщение.

Тя не ги винеше.

Свърна към Залата на изкуството. Беше наблизо, а тя не бе ходила там от дни. Вътре войниците произвеждаха смехотворна живопис.

Ешонаи тръгна към тях, все още в Броня, с шлем под мишница. Дългата постройка нямаше покрив — пропускаше много светлина за рисуването — а стените бяха плътно покрити с отдавна втвърдил се крем. Хванали четки с дебели косми, войниците даваха всичко от себе си, за да изрисуват наредените на поставка в средата цветове на скална пъпка. Ешонаи обиколи художниците и огледа работата им. Хартията бе скъпа, а платно нямаше, та затова рисуваха по черупки.

Картините бяха ужасни. Цапаница от крещящи цветове, разкривени венчелистчета… Ешонаи спря до Варанис, един от лейтенантите й. Той внимателно държеше четката между бронираните си пръсти — огромен пред триножника. Плочите хитин изникваха от ръцете, раменете, гърдите, дори от главата му. Неговата черупка съответстваше на нейната, дори и под Бронята.

— Ставаш по-добър — каза му Ешонаи в Ритъма на Похвалата.

Той я изгледа и тихичко се обади в Ритъма на Съмнението.

Ешонаи се разсмя. Постави ръка на рамото му.

— Наистина прилича на цветя, Варанис. Сериозна съм.

— Прилича на кална вода върху кафяво плато — отговори й той. — Може би някакви кафяви листа се плацикат в нея. Защо боите стават кафяви, когато се смесят? Три красиви цвята се съчетават и се превръщат в най-грозния цвят. Това е безсмислено, генерале.

Генерал. Понякога се усещаше толкова неудобно в това положение, също като тези мъже, опитващи да рисуват картини. Носеше бойната форма, понеже бронята й трябваше за битка, но предпочиташе трудовата форма. По-гъвкава, по-здрава. Не че не харесваше тези мъже, но вършенето на едно и също всеки ден — обучения, набези по платата — затъпяваше ума й. Желанието й бе да вижда нови неща и да посещава нови места. Вместо това, заедно с народа си, държеше дълго погребално бдение, докато те загиваха един по един.

Не. Ще намерим изход оттук.

Надяваше се, че изкуството е част от това. По нейна заповед всеки мъж и жена отиваше в Залата на изкуството в назначеното за него време. И те опитваха; опитваха упорито. Досега излизаше толкова успешно, колкото ако опиташ да прескочиш пропаст, без да виждаш отсрещната страна.

— Никакви духчета? — попита тя.

— Ни едно.

Той го произнесе в Ритъма на Оплакването. Напоследък тя го чуваше твърде често.

— Продължавай да опитваш — отвърна тя. — Няма да загубим тази битка заради липса на усилие.

— Но, генерале — продължи Варанис, — какъв е смисълът? Художниците няма да ни спасят от мечовете на хората.

Останалите войници наоколо се обърнаха да чуят отговора й.

— Художниците няма да помогнат — заговори тя в Ритъма на Мира. — Сестра ми обаче е уверена, че е близо до това да открие нови форми. Ако можем да открием как да създаваме художници, това може да я научи на повече неща за процеса на промяна, а то може да й помогне в проучванията. Да й помогне да открие форми, по-силни дори от бойната форма. Художниците няма да ни измъкнат от тази бъркотия, но някоя друга форма може.

Варанис кимна. Той бе добър войник. Не всички от тях бяха — бойната форма не правеше някого дисциплиниран. За нещастие, тя пречеше на художествените умения.

Ешонаи бе опитала рисуване. Тя не можеше да мисли по подходящия начин и не можеше да схване абстракцията, необходима за създаването на изкуство. Бойната форма беше добра и гъвкава. Не пречеше на мисълта като съпружеската форма. Както и при трудовата форма, в бойната форма всеки беше сам себе си. Всяка от формите обаче си имаше особеностите. На работника му бе трудно да прилага насилие — някъде в ума се намираше пречка. Това беше една от причините да харесва формата — принуждаваше я да мисли по различен начин, за да заобикаля проблемите.

И двете форми не можеха да създават изкуство. Поне не както трябва. Съпружеската форма бе по-добра, но идваше с множество други неприятности. Поддържането на тези индивиди съсредоточени върху нещо производително беше почти невъзможно. Имаше още две форми, при все че използваха рядко първата — безличната форма; останка от миналото, преди да преоткрият нещо по-добро.

Това оставяше само сръчната форма — лека и внимателна обща форма. Използваха я за отглеждането на малките и за работа, изискваща повече сръчност, отколкото сила. Малцина можеха да бъдат заделени за нея, макар че беше по-умела в изкуството.

Старите песни разказваха за стотици форми. Сега им бяха познати само пет. Е, шест — ако броим робската форма, формата без духчета, без душа и без песни. Формата, с която хората бяха свикнали и която наричаха парши. Всъщност това не бе форма, а липса на всякаква форма.

Ешонаи напусна Залата на изкуството с шлем под мишница, а кракът я болеше. Мина през площада за напояване, където сръчните бяха създали голям басейн от изваян крем. По време на пороите на бурята той улавяше засищащия земята дъжд. Работниците мъкнеха кофи насам, за да черпят вода. Фигурите им бяха стройни, почти като при бойната форма, въпреки че имаха по-тънки пръсти и нямаха броня. Мнозина й кимнаха, при все че като генерал тя не разполагаше с власт над тях. Ешонаи бе последният им Броненосец.

Трима в съпружеска форма — две женски и един мъж — играеха във водата и се плискаха. Оскъдно облечени, те се заливаха с това, което останалите щяха да пият.

— Вие тримата — изстреля Ешонаи към тях. — Не трябва ли да работите нещо?

Закръглени и разлигавени, те й се усмихнаха.

— Ела! — покани я един. — Забавно е!

— Вън — нареди тя и посочи с ръка.

Тримата мърмореха в Ритъма на Раздразнението, докато излизаха от водата. Няколко от работниците наблизо поклатиха глави, докато минаваха. Един от тях запя в Ритъма на Похвалата в чест на Ешонаи. Работниците не обичаха сблъсъците.

Това беше оправдание — точно както приелите съпружеска форма я използваха като оправдание за безсмислените си занимания. При своите състояния на работник Ешонаи се беше обучила да се сблъсква, когато е необходимо. Веднъж дори беше в съпружеска форма и бе доказала на себе си от опит, че и в качеството си на съпруга можеш да произвеждаш, въпреки… отвличанията на вниманието.

Разбира се, останалите й преживявания като съпруга бяха пълен провал.

Тя заговори на съпрузите в Укорителен Ритъм, а думите й бяха тъй необуздани, че привлече духчета на гнева. Видя ги как идват отдалеч, привлечени от чувството й, и се движат с невероятна бързина — като светкавица, игриво понесла се към нея през далечния камък. Светкавицата се разля в краката й и оцвети камъните червени.

Това внуши страха от боговете на съпружеските форми и те избягаха, за да докладват в Залата на изкуствата. Надяваше се да не свършат с това да се съешават в някоя ниша по пътя. Само от мисълта стомахът й се обърна. Никога не можа да проумее ония, които искаха да останат в съпружеска форма. За да имат деца, повечето двойки възприемаха формата и се освобождаваха за една година, а после излизаха от нея възможно най-скоро след раждането на детето. Все пак кой би пожелал да се показва пред всички в такъв вид?

Хората го правеха. Това я смайваше през ранните дни, когато отдели време да изучи езика им и да търгува с тях. Хората не само не променяха формите си, но и винаги бяха в състояние да се съешават, винаги бяха отвличани от плътски пожелания.

Какво ли не би дала да можеше да върви незабележима сред тях, да възприеме едноцветната им кожа за една година, да пътува по техните пътища и да посети големите им градове. Вместо това тя и останалите бяха разпоредили убиването на краля на алетите — отчаян ход, за да попречат на собствените си богове да се завърнат.

Е, това подейства — кралят на алетите не можа да започне осъществяването на плана си. Ала като последица, народът й биваше бавно унищожаван.

Най-накрая достигна скалното образувание, което наричаше дом — малък рухнал купол. Всъщност той й напомняше за куполите в края на Пустите равнини, за огромните постройки, които хората наричаха военни лагери. Народът й беше живял в тях, преди да ги изостави заради сигурността на Пустите равнини, с пропастите им, които хората не можеха да прескачат.

Разбира се, нейният дом беше много, много по-малък. В началото на обитанието им тук Венли бе създала покрив от черупката на някакво голямо животно и бе построила стени, които да разделят пространството на стаи. Тя ги беше измазала с крем — с времето той се втвърди и създаде нещо, което всъщност приличаше на дом, а не на съборетина.

Ешонаи постави шлема си на някаква масичка, но не свали останалото от Бронята. Тя й стоеше превъзходно. Харесваше й усещането за сила. Така разбираше, че на нещо в света все още може да се разчита. Със силата на Бронята можеше да не обръща внимание на болката в крака си през повечето време.

Премина през няколко стаи и кимна на срещнатите. Сътрудниците на Венли бяха учени, при все че никой не познаваше подходящата форма за истинска наука. Засега сръчната форма бе временният им заместител. Ешонаи намери сестра си до прозореца на най-отдалечената стая. До Венли седеше Демид, някогашният й съпруг. Венли носеше сръчната форма вече три години, откакто бяха узнали за нея, въпреки че в мислите на Ешонаи сестра й все още бе работник, с по-масивни ръце и по-здраво тяло.

Това беше минало. Сега Венли бе слаба жена с тясно лице, а украсите й представляваха деликатни извиващи се фигури в червено и бяло. Сръчната форма пускаше дълга коса без черупчестия шлем, който да й пречи. Косата на Венли, наситеночервена, достигаше до кръста, където бе завързана на три места. Тя носеше вързана на кръста рокля; подчертаваше малките изпъкналости на гърдите — малки, тъй като не беше съпружеска форма.

Венли и миналият й съпруг бяха близки, въпреки че бракът им не беше произвел деца. Отидеха ли на бойното поле, щяха да бъдат бойна двойка. Вместо това бяха двойка изследователи или нещо подобно. Нещата, с вършенето на които запълваха дните си, бяха твърде не-слушачески. Там беше и смисълът. Народът на Ешонаи не можеше да си позволи да бъде това, което е бил в миналото. Дните на изолирано съществуване на платата — в пеене на песни един на друг и в сражения само от време на време — бяха свършили.

— Е? — попита Венли в Ритъма на Любопитството.

— Победихме — рече Ешонаи, облегна се на стената и скръсти ръце с прозвънтяване на Бронята. — Скъпоценното ядро е наше. Ще продължим да ядем.

— Това е добре — съгласи се Венли. — А твоят човек?

— Далинар Колин. Той не дойде за тази битка.

— Няма отново да застане срещу теб — продължи Венли. — Последния път за малко да го убиеш.

Тя го каза в Ритъма на Забавата, стана, взе парче хартия и го подаде на Демид. Правеха хартията от изсушена сърцевина на скална пъпка след събирането на реколтата. Той погледна, кимна и започна да пише по своя лист.

Произвеждането на хартията гълташе ценно време и материали, но Венли твърдеше, че резултатът щял да си струва усилията. Дано беше права.

Венли погледна Ешонаи. Имаше проницателни очи — стъклообразни и тъмни, като на всички слушачи. Очите на Венли сякаш винаги съдържаха допълнителна дълбина от тайно познание. При подходящо осветление имаха теменужена отсянка.

— Какво ще правиш, сестро? — запита Венли. — Ако ти и Колин в действителност бяхте в състояние да спрете с опитите да се убиете за достатъчно дълго, та да разговаряте?

— Бих молила за мир.

— Ние убихме брат му — възрази Венли. — Убихме крал Гавилар в нощта, в която той ни беше поканил в дома си. Алетите няма да забравят или да простят това нещо.

Ешонаи отпусна ръце и размърда облечената си в ръкавица длан. Тази нощ. Отчаян план, изработен от нея и от още петима. Тя участваше, въпреки младостта си — заради своето познаване на хората. Всички гласуваха за едно нещо.

Да убием човека. Да го убием и да рискуваме унищожаване — защото, ако бе доживял, за да стори каквото им беше съобщил същата нощ, всичко щеше да бъде загубено. Другите, които взеха решението с нея, вече бяха мъртви.

— Открих тайната на буреносната форма — съобщи Венли.

— Какво? — Ешонаи се изправи. — Ти трябваше да работиш върху форма, която да помага! Форма за пратеници или за учени.

— Те няма да ни спасят — произнесе Венли в Ритъма на Забавата. — Ако искаме да се оправим с хората, ще ни трябват древните сили.

— Венли — каза Ешонаи и сграбчи сестра си за ръката. — Нашите богове!

Венли не помръдна:

— Хората имат Повелители на стихиите!

— Може би не. Може и да е било Острие на честта.

— Ти си се сражавала с него. Острие на честта ли те удари, нарани крака ти и те остави с накуцване?

— Аз… — кракът я болеше.

— Ние не знаем кои от песните са верни — отбеляза Венли.

Въпреки че го заяви с Решителност, тя звучеше уморено и привлече духчета на изтощението. Те дойдоха със звук, подобен на вятър, задухаха из вратите и прозорците като струи прозирна пара, засилиха се, станаха по-видими и се завъртяха около нея като кълбенца пара.

Горката ми сестра. Преработва се твърде много, като войниците.

— Ако Повелителите на Стихиите са се завърнали — продължи Венли, — ние трябва да се стремим към нещо смислено, което може да осигури свободата ни. Формите на сила, Ешонаи…

Тя погледна ръката на Ешонаи, неподвижно положена върху нейната ръка.

— Поне седни и слушай. И спри да стърчиш като планина.

Ешонаи отмести пръстите си, но не седна. Тежестта на Бронята й би строшила стола. Вместо това се наведе напред и огледа засипаната с книжа маса.

Венли лично изобрети писмото. Бяха го усвоили от хората — запомнянето на песните бе добро, но не съвършено, дори и когато Ритмите водеха някого. Поместената върху страниците информация беше по-практична, особено за проучвания.

Ешонаи се беше научила на писмото, но все още й бе трудно да чете. Нямаше много време за упражняване.

— Така… буреносна форма? — попита тя.

— Достатъчно на брой индивиди от тази форма — отговори Венли — могат да управляват някоя буря или дори да я предизвикат.

— Спомням си песента, в която се споменава тази форма — отбеляза Ешонаи. — Тя е принадлежала на боговете.

— Повечето от формите по някакъв начин са свързани с тях — продължи сестра й. — Можем ли в действителност да се осланяме на точността на думи, изпети за пръв път толкова отдавна? Когато песните са били запомняни, повечето от нас са били в безличната форма.

Тази форма беше форма на ниска интелигентност и слаби способности. Сега я използваха, за да разузнават сред хората. Някога единствено тази форма и съпружеската са били познати на нейния народ.

Демид зашумя с някакви хартии и премести купчина от тях.

— Венли е права, Ешонаи. Това е риск, който можем да поемем.

— Можем да преговаряме с алетите — възрази Ешонаи.

— С каква цел? — поинтересува се Венли, отново в Ритъма на Съмнението. Нейните духчета на изтощението се изнесоха, за да търсят по-пресни източници на чувства. — Ешонаи, продължаваш да твърдиш, че искаш да преговаряш. Мисля, че го правиш, понеже си обзета от човеците. Смяташ ли, че ще те оставят да вървиш свободно между тях? Някой, когото виждат като разбунтувал се роб?

— Преди векове — обади се Демид — ние сме избягали от боговете си и от хората. Нашите предци са изоставили цивилизацията, властта и могъществото, за да си осигурят свобода. Няма да се откажа от това, Ешонаи. Буреносната форма. С нея ние можем да унищожим алетската армия.

— Ако тях ги няма — додаде Венли, — ти можеш да продължиш да проучваш. Никакви отговорности — можеш да пътуваш, да правиш карти, да откриваш места, които никой не е виждал.

— Какво искам за себе си е без значение — прекъсна я Ешонаи в Ритъма на Укора, — докато всички ние сме заплашени от унищожение.

Тя погледна точките на страницата — записи на песни. Песни без музика, записани така, както си бяха. Душите им, оголени.

Можеше ли спасението на слушачите наистина да се намира в нещо толкова ужасно? Венли и нейните сътрудници бяха прекарали пет години в записване на песните, в научаване на отсенките от възрастните и в записването им на тези страници. С помощта на сътрудничество, проучване и дълбок размисъл, те бяха открили сръчната форма.

— Това е единственият начин — завърши Венли в Ритъма на Мира. — Ние ще отнесем това на Петимата, Ешонаи. Бих желала да бъдеш на наша страна.

— Аз… аз ще си помисля.