Брандън Сандърсън
Сияйни слова (19)

12
Герой

„За нещастие така се съсредоточихме върху козните на Садеас, че не забелязахме промяната в държанието на нашите врагове, убийците на моя съпруг, истинската опасност. Ще ми се да зная какъв вятър донесе тяхното внезапно и необяснимо преобразяване.“

Из дневника на Навани Колин, Йезесач 1174 г.

Каладин притисна камъка в стената на пропастта. Камъкът залепна.

— Добре — рече Каладин и отстъпи назад.

Скалата скочи, улови се за камъка и увисна със свити крака. Дълбокият му гърлен смях отекна в пропастта.

— Този път ме удържа!

Сигзил го вписа в тефтера си.

— Хубаво. Продължавай да висиш, Скала.

— Докога?

— Докато паднеш.

— Докато… — Увиснал с две ръце, грамадният рогоядец се свъси. — Вече не харесвам този експеримент.

— О, престани да мрънкаш — отвърна Каладин, скръсти ръце и се облегна на стената до него. Дъното на пропастта около тях беше покрито с ластари, отломки и цъфтящи растения и се осветяваше от сфери. — Няма да паднеш от високо.

— Не е заради падането — оплака се Скалата. — Заради ръцете е. Аз съм едър мъж, видиш ли.

— Значи за тебе е добре да имаш големи ръце, та да се държиш.

— Не става така според мен — изпъшка Скалата. — А и дръжката не я бива. И аз…

Камъкът се освободи и рогоядецът падна. Каладин го хвана за ръката и му помогна да се закрепи.

— Двадесет секунди — съобщи Сигзил. — Не е много.

— Предупредих ви — отговори Каладин и взе камъка. — Трае по-дълго, ако ползвам повече Светлина на Бурята.

— Струва ми се, че ни трябва база за сравнение — продължи Сигзил. Поровичка в джоба си и извади сияещ диамантен чип, най-ниската деноминация на сферите. — Извлечи цялата Светлина оттук, вкарай я в камъка, после ще окачим Скалата на него и ще видим кога ще падне.

— Бедните ми ръчички… — изстена Скалата.

— Ей, манча, ти поне имаш две, нали? — провикна се Лопен малко по-отдалече. Хердазиецът пазеше — да не би някой от новобранците да намине и да види какво прави Каладин. Това не би трябвало да се случи — упражняваха се доста далеч — ала той настоя някой да пази.

Накрая всички ще разберат, помисли Каладин и взе сферата от Сигзил. Нали току-що го обеща на Сил? Че ще станеш Сияен?

Той рязко вдъхна Светлината, после я въведе в камъка. Ставаше все по-добър в това — извличаше Светлината в дланта си и после покриваше с нея страната на камъка като със светеща боя. Тя проникваше в камъка и когато Каладин го притиснеше до стената на пропастта, той си оставаше там.

От камъка се извиха ивици светлина като дим.

— Може би не е нужно да караме Скалата да виси. Ако ти трябва база за сравнение, защо просто не вземеш времето, за което камъкът стои сам?

— Ами защото не е толкова забавно — отговори Сигзил. — Но добре.

Продължи да вписва числа в тефтера. Повечето от другите мостови биха се почувствали неловко от това. Смяташе се, че не е мъжествено и даже е богохулно мъж да пише. Сигзил поне пишеше само глифи.

За щастие днес с Каладин бяха само Сигзил, Скалата и Лопен — все чужденци, от страни с различни порядки. Хердаз формално беше ворински, но хердазийците изповядваха свой воринизъм и Лопен нямаше нищо против някой мъж да пише.

Докато чакаха, Скалата се обади.

— И тъй, Благословени от Бурята водачо, каза, че можеш да правиш и други неща, нали?

— Да лети! — рече Лопен от прохода.

— Не мога да летя — сухо отвърна Каладин.

— Да ходи по стените!

— Опитах. За малко да си разбия главата като паднах.

— Ах, ганчо. Без летене или ходене по стените? Все някак трябва да впечатлявам жените. А лепенето на камъни по стената няма да е достатъчно.

— Мисля си, че всеки би се впечатлил. Това оборва природните закони — рече Сигзил.

— Не познаваш много хердазийки, нали? — въздъхна Лопен. — Казвам, че наистина трябва пак да пробваме летенето. Това ще е най-доброто.

— Има още нещо — подхвърли Каладин. — Не е летене, но все пак е полезно. Не съм сигурен мога ли да го повторя. Никога не съм го правил съзнателно.

— Щита — каза Скалата. Той стоеше до стената и наблюдаваше камъка. — На бойното поле. Когато паршендите ни обстрелваха. Стрелите попадаха в твоя щит. Всички стрели.

— Да.

— Трябва да проучим това — рече Сигзил. — Нужен ни е лък.

— Духчета — обади се Скалата и посочи. — Те дърпат камъка към стената.

— Какво? — удиви се Сигзил, отиде при него и се вторачи в камъка. — Не ги виждам.

— А, значи те не искат да бъдат видени. — Скалата се поклони. — Прощавайте, мафа’алики.

Сигзил се свъси, огледа по-отблизо, взе една сфера да освети по-добре. Каладин отиде при тях. При внимателно вглеждане успяваше да различи малки пурпурни духчета.

— Тук са, Сиг.

— Защо тогава аз не ги виждам?

— Има нещо общо с моите способности — отговори Каладин и хвърли поглед на Сил, която седеше в цепнатина в скалата, беше провесила едното си краче отвън и го люлееше.

— А Скалата…

— Аз съм алаии’ику — обясни Скалата и положи ръка на гърдите си.

— Ще рече? — нетърпеливо попита Сигзил.

— Ще рече, аз мога да видя тези духчета, а ти не можеш — отговори рогоядецът и сложи ръка на рамото на Сигзил. — Всичко е наред, приятелю. Не те обвинявам, задето си сляп. От въздуха е, разбираш ли. От него вашите мозъци отказват да работят като хората.

Сигзил се намръщи, но записа нещо, докато разсеяно вършеше друго с пръстите си. Броеше секундите? Камъкът най-после падна от стената и изпусна няколко струйки Светлина на Бурята, когато се удари в земята.

— Доста повече от минута — каза Сигзил. — Аз преброих осемдесет и седем секунди.

Той погледна останалите.

— Трябвало е да броим? — попита Каладин и хвърли поглед към Скалата, който сви рамене.

Сигзил въздъхна.

— Деветдесет и една секунди — обади се Лопен. — Благодаря.

Сигзил приседна на някакъв камък, не обърна внимание на няколкото пръстови костици по мъха под него и записа нещо в тефтера си. Намръщи се.

— Ха! — обади се Скалата и приклекна до него. — Изглеждаш, все едно си ял развалени яйца. Какво не е наред?

— Не знам какво правя, Скала — отговори Сигзил. — Учителят ми ме е учил да задавам въпроси и да намирам точни отговори. Как обаче мога да съм точен? Ще ми трябва часовник за отмерването на времето, но са твърде скъпи. Дори и да имахме такъв, не знам как да измервам Светлината на Бурята!

— С чипове — намеси се Каладин. — Камъните са точно претеглени, преди да ги облекат в стъкло.

— А те могат ли да задържат едно и също количество? — попита Сигзил. — Знаем, че необработените камъни задържат по-малко в сравнение с обработените. Значи ли това, че по-добре обработеният ще държи повече? Освен това, с течение на времето Светлината в дадена сфера се изхабява. Колко дни са минали от зареждането на чипа и колко Светлина е загубил оттогава? Всичките ли губят еднакво количество Светлина с еднаква скорост? Знаем твърде малко. Струва ми се, че ти губя времето, сър.

— Не е загуба на време — присъедини се Лопен към тях. Едноръкият хердазиец се прозина, приседна на камъка до Сигзил и малко го поизбута.

— Просто трябва да изпитваме за други неща, а?

— Като какво? — попита Каладин.

— Е, ганчо — продължи Лопен. — Можеш ли да ме залепиш за стената?

— Аз… не знам — отговори Каладин.

— Май ще е добре да узнаем, а?

Лопен се изправи.

— Ще опитаме ли?

Каладин погледна Сигзил. Той сви рамене.

Каладин вдиша повече Светлина на Бурята. Разбушувалата се буря го изпълни, все едно блъскаше по кожата му — пленник, който иска да си пробие път навън. Притегли Светлината в ръката си, притисна я към стената и оцвети камъните със сияние.

Пое дълбоко дъх, хвана Лопен — слабичкият човек бе изненадващо лесен за вдигане, особено с количество Светлина на Бурята във вените на Каладин. Той притисна Лопен към стената.

Когато Каладин отстъпи колебливо, хердазиецът остана там, залепнал за камъка за набраната под мишниците униформа.

Лопен се засмя:

— Действа!

— Това може да бъде полезно — обади се Скалата и потърка своята необичайно подрязана по рогоядски брада.

— Да, трябва да проверим това. Ти си войник, Каладин. Можеш ли да го използваш в битка?

Каладин кимна бавно; в главата му изскокнаха дузина възможности. Ако неприятелите му тичат през локва светлина, изсипана от него на пода? Можеше ли да спре една каруца да се движи? Да допре копието си до вражеския щит и после да го измъкне от ръцете на неприятеля?

— Как се чувстваш, Лопен? — попита го Скалата. — Това нещо боли ли?

— Не — отговори Лопен и се загърчи. — Притеснявам се, че куртката ми ще се скъса или пък копчетата ще изскокнат. Ох. Ох. Въпрос за вас! Какво направил хердазиецът на оня, дето го залепил за стената?

Каладин се намръщи:

— Аз… не знам.

— Нищо — отговори Лопен. — Хердазиецът бил безрък.

И слабичкият мъж избухна в смях.

Сигзил простена, въпреки че Скалата се засмя. Сил бе вирнала главица и се стрелна към Каладин.

— Това шега ли беше? — тихо попита тя.

— Да — отговори й Каладин. — Определено лоша шега.

— А, не казвай това! — прекъсна го Лопен, който още се смееше. — Това е най-добрата, която знам, и повярвай ми, аз съм авторитет по хердазийските шеги за едноръки. „Лопен — винаги казва майка ми, — трябва да ги научиш, за да се засмееш, преди да са го направили останалите. Тогава им отмъкваш смеха и го запазваш целия за себе си.“ Тя е много мъдра жена. Веднъж й донесох глава на чул.

Каладин премигна.

— Ти… какво?

— Глава на чул — повтори Лопен. — Много добра за ядене.

— Ти си особен човек, Лопен — заключи Каладин.

— Не — възрази Скалата. — Главата, това е най-добрата част на чула.

— Ще се доверя и на двама ви за това — довърши Каладин. — Донякъде.

Той се протегна и хвана Лопен за ръката, когато придържащата го Светлина на Бурята започна да се изчерпва. Скалата го сграбчи през кръста и двамата му помогнаха да слезе.

— Чудесно — каза Каладин и инстинктивно погледна небето за времето, при все че не можеше да види слънцето през тясната, отворена нагоре пропаст.

— Да провеждаме опити.

* * *

С разразила се в него буря Каладин се стрелна през дъното на пропастта. Движението му изненада китка къдроцветни и те трескаво се прибраха като ръце. Ластарите трепкаха по стените и почнаха да се навиват нагоре.

Стъпалата на Каладин цапаха в застоялата вода. Той прескочи могилка от отломки и остави диря от Светлина. Тя го изпълваше, пулсираше от нея. Така беше по-лесно да я използва; тя искаше да тече. Каладин вкара Светлина в копието си.

Лопен, Скалата и Сигзил го очакваха с тренировъчни копия. Лопен не беше добър — липсата на ръка беше голям недостатък — но Скалата компенсираше. Грамадният рогоядец отказваше да се сражава с паршендите и да убива, обаче днес се съгласи да участва в името на „експериментацията“.

Биеше се много добре, а уменията на Сигзил с копието бяха приемливи. Навремето тримата мостови заедно биха създали на Каладин затруднения на бойното поле.

Ала времената се промениха.

Каладин хвърли копието си настрани към Скалата, който беше вдигнал своето, за да блокира, и го изненада. От Светлината каладиновото копие залепна за това на рогоядеца и двете оформиха кръст. Скалата изруга, помъчи се да обърне своето копие и да нападне, обаче се удари странично в оръжието на Каладин.

Лопен атакува и Каладин лесно смъкна копието му с ръка, като зареди острието му със Светлина. То опря в купчина отломки и залепна за дърветата и костите.

Дойде и оръжието на Сигзил — пропусна с много гърдите на Каладин, който мръдна настрани. После приближи, вкара Светлина в копието на Сигзил с опакото на ръката си и го метна към това на Лопен, който тъкмо го беше измъкнал оплескано с мъх и с една залепнала кост. Двете копия се залепиха.

Каладин се плъзна между Скалата и Сигзил и остави тримата мостови объркани, извадени от равновесие и мъчещи се да разделят оръжията си. Усмихна се мрачно и изтича до другия край на пропастта. Взе копие и се върна. Танцуваше от крак на крак. Светлината го насърчаваше да се движи. Въобще не можеше да стои на едно място, когато държеше толкова много от нея.

Хайде, хайде, мислеше той. Тримата мостови най-сетне разделиха оръжията си, когато Светлината изтече от тях. Престроиха се и се изправиха пред Каладин.

Той се втурна напред. В сумрака на пропастта блясъкът на дима, който се издигаше от него, беше достатъчно силен, та да хвърля сенки, които подскачаха и се въртяха. Претича през локвите. Водата беше студена за босите му крака. Каладин беше събул ботушите си — искаше да усеща камъните под себе си.

Този път тримата мостови опряха дръжките на копията си в земята в готовност да попречат на нападение. Каладин с усмивка хвана върха на своето — също като техните, и то беше учебно, без истинско острие — и го зареди със Светлина.

Удари оръжието на Скалата с намерението да го измъкне от ръцете му. Скалата обаче имаше други планове и дръпна копието си с изненадваща сила. Каладин почти изтърва оръжието си.

Лопен и Сигзил пъргаво приближиха от двете му страни. Добре, гордо си рече Каладин. Беше ги обучавал на такива формации, показвал им беше как да действат заедно на бойното поле.

Когато застанаха наблизо, Каладин пусна копието си и изнесе крак напред. Светлината излизаше от босите му стъпала също като от дланите, затова очерта голяма светеща арка на земята. Сигзил стъпи и залитна — кракът му залепна. Падайки, опита да замахне, но в удара му нямаше сила.

Каладин се стовари с цялата си тежест върху Лопен, чийто удар не беше добре прицелен. Хвърли хердазиеца към стената, отдръпна се и го остави залепен за камъка. Заредил го беше със Светлина в мига, когато бяха притиснати един в друг.

— А, не пак — изпъшка Лопен.

Сигзил беше паднал по лице във водата. Каладин едва смогна да се усмихне и забеляза как Скалата замахва с някакъв пън към главата му.

Цял пън. Как изобщо го беше вдигнал? Каладин се метна настрани, търкулна се на земята и одра ръката си. Пънът се стовари на дъното на пропастта.

Каладин изръмжа. Измежду зъбите му се процеди Светлина и се издигна във въздуха пред него. Скочи върху пъна на Скалата, когато рогоядецът опитваше пак да го вдигне.

Дървото под краката му отново падна на земята. Каладин скочи към Скалата и някаква част от него се зачуди какво ли си въобразява, че върши, нападайки два пъти по-тежък от него човек. Метна се върху рогоядеца и двамата паднаха. Търкаляха се по мъха и Скалата се усукваше, за да прикове ръцете на Каладин в земята. Явно беше изучавал борба.

Каладин изсипа Светлина на земята. Беше установил, че тя няма да му подейства или да го спре. Затова, докато се търкаляха, първо ръката, а после и едната страна на тялото на Скалата залепнаха.

Рогоядецът продължи да се бори да хване Каладин. Почти успя, обаче Каладин ритна, обърна и двама им и залепи и другия лакът на Скалата.

Измъкна се запъхтян. Докато кашляше, изгуби повечето от Светлината. Опря се на стената и изтри потта от лицето си.

— Ха! — обади се Скалата, който още лежеше с прострени ръце, залепен за земята. — Почти те пипнах. Хлъзгав си като пети син!

— Бурята да го отнесе, Скала. Какво не бих дал да имам човек като теб на бойното поле. Похабяваш се като готвач.

— Не ти ли харесва храната? — попита Скалата през смях. — Ще трябва да опитам нещо по-мазно. Ще ти приляга! Да те хвана беше като да се мъча да удържа жива езерна езерориба! И то намазана с масло! Ха!

Каладин отиде при него и приклекна.

— Ти си воин, Скала. Видях това у Тефт и можеш да приказваш каквото си щеш, обаче го виждам и у тебе.

— Не съм този син, който става войник — инатеше се Скалата. — Това е работа за туаналикина, четвъртия син или следващите. Третият син не може да се похабява в битка.

— Това не ти попречи да хвърлиш по главата ми цяло дърво.

— Малко дърво. И много дебела глава.

Каладин се усмихна и се пресегна да докосне Светлината, която беше вложил в камъка под рогоядеца. Никога не беше опитвал да си върне Светлината, след като я използва. Можеше ли? Затвори очи, вдиша и опита… Да.

Бурята в него отново пламна. Когато отвори очи, Скалата беше свободен. Каладин не успя да си върне всичката Светлина. Останалата се изпаряваше във въздуха.

Хвана Скалата за ръката и му помогна да се изправи. Скалата се поотупа.

— Това беше смущаващо — каза Сигзил, когато Каладин отиде при него да го освободи. — Все едно сме деца. Очите на самия император не са виждали подобен срам.

— Аз разполагам с много нечестно предимство — обясни Каладин, докато помагаше на Сигзил да се изправи. — Години военно обучение, по-едро телосложение. О, и способността да излъчвам Светлина на Бурята през пръстите си. — Той потупа Сигзил по рамото. — Справихте се добре. Това беше изпитание, както ти искаше.

По-полезно изпитание, додаде Каладин на ум.

— Така си е — обади се Лопен зад тях. — Продължавайте и оставете хердазиеца да виси на стената. Гледката оттук е прекрасна. О, и плужек ли е това, което пъпли по бузата ми? Освежаваща гледка за Лопена, който не може да го махне, защото — споменах ли вече — ръката му е залепена за стената.

Каладин се усмихна и отиде при него.

— Като начало, Лопен, ти поиска да те залепя за стената.

— Другата ми ръка? Онази, която беше отрязана много отдавна, изядена от страховито чудовище? Тази ръка точно сега ти показва един неприличен знак. Рекох си, че ще искаш да знаеш, за да се подготвиш за обидата.

Говореше със същата лекота, с която явно се отнасяше към всичко. Дори в отряда на Мост Четири влезе с някаква откачена готовност.

Каладин го спусна.

— Това проработи добре — отбеляза Скалата.

— Да — съгласи се Каладин. Макар че беше честно да признае, че лесно би се справил с тримата си другари и само с копието и с допълнителната бързина и сила, които Светлината му даваше. Още не знаеше дали е така, защото не е запознат с новите си сили, но мислеше, че като се принуждава да ги използва, се поставя в неловко положение.

Познание. Трябва да познавам тези способности така добре, както познавам копието.

Това означаваше опит. Много опит. За съжаление, единственият начин да се упражнява, беше да намери някой, който е равен нему или е по-добър като умения, сила и способност. Тежка задача, предвид нещата, които сега можеше да прави.

Тримата мостови отидоха да извадят мехове с вода от багажа си. Каладин съгледа една фигура в сенките по-натам в пропастта. Тревожно се изправи, ала в светлината на сферите се появи Тефт.

— Мислех си, че пазиш — изръмжа той на Лопен.

— Бях зает да вися на стената — отговори хердазиецът и вдигна меха си. — А аз си мислех, че ти имаш да наглеждаш група новобранци.

— Дрей ги държи здраво — каза Тефт, заобиколи разни отломки и отиде при Каладин до стената. — Не знам дали момчетата ти казаха, Каладин, но довеждането на оная пасмина тук долу някак ги измъкна от черупките им.

Каладин кимна.

— Как се научи да познаваш хората толкова добре? — попита Тефт.

— Много ги рязах — отвърна Каладин и погледна ръката, която беше одрал, докато се бореше със Скалата. Драскотината беше изчезнала, затворена от Светлината на Бурята.

Тефт изсумтя и изгледа Скалата и другите двама, които бяха извадили порциони храна.

— Трябваше да възложиш новобранците на Скалата.

— Той отказва да се бие.

— Нали току-що се би с тебе. Значи може и с тях. Хората го харесват повече от мен. Аз просто ще проваля това.

— Добра работа ще свършиш, Тефт, и не искам да те чувам да приказваш друго. Сега имаме средства. Вече не се борим за всяка сфера. Ще обучиш момчетата и ще го направиш добре.

Тефт въздъхна, но не каза друго.

— Видя какво направих.

— Аха. Ще трябва да свалим долу всички двадесет човека от отряда, ако искаш да имаш достоен противник — отговори Тефт.

— Или това, или да намерим друг човек като мен. Някой, с когото да се упражнявам.

— Аха — повтори Тефт и кимна, все едно това не му беше минавало през ума.

— Имало е десет ордена Сияйни рицари, нали? — попита Каладин. — Знаеш ли нещо за другите?

Тефт първи разбра на какво е способен Каладин. Знаеше го преди самия него.

— Не много — свъси се той. — Знам, че отделните ордени невинаги са се разбирали добре, въпреки писанията в официалните истории. Ще трябва да намерим някой, който знае повече от мене. Аз… аз се държах настрани. А моите познати, които биха могли да ни кажат, вече не са тук.

Ако Тефт и досега беше в мрачно настроение, то това го накара да посърне още повече. Заби поглед в земята. Рядко говореше за миналото си, ала Каладин все повече се убеждаваше, че които и да са били близките му, те са мъртви заради нещо сторено от самия Тефт.

— Какво ще си помислиш, ако чуеш, че някой иска да възстанови Сияйните рицари? — тихо го попита Каладин.

Тефт рязко вдигна поглед.

— Ти…

— Не, не аз — внимателно отговори Каладин. Далинар Колин му беше позволил да слуша разговора и колкото и да вярваше Каладин на Тефт, все пак от офицера се изискваше да пази мълчание.

Далинар е светлоок, настояваше част от него. Той няма да се подвоуми да разкрие някоя тайна, която ти си му доверил.

— Не аз — повтори той. — Какво ще кажеш, ако някой крал някъде реши, че иска да събере група хора и да ги нарече Сияйни рицари?

— Ще кажа, че е безумец. Виж сега, Сияйните не са били каквито хората ги изкарват. Не са били предатели. Просто не са били предатели. Обаче всички са убедени, че те са ни предали, и няма как да промениш мнението им бързо. Не и ако не използваш Повеляване на Стихиите да ги накараш да мълчат. — Тефт огледа Каладин от глава до пети. — Ще направиш ли това, момко?

— Ще ме намразят, нали? — Каладин не можеше да не забележи Сил, която вървеше във въздуха, докато приближи до него и почна да го гледа изучаващо. — Заради онова, което са направили старите Сияйни. — Вдигна длан, за да спре възраженията на Тефт. — Което хората мислят, че са направили.

— Аха.

Сил скръсти ръце и се втренчи в Каладин. Ти обеща, говореше погледът й.

— Значи ще трябва да сме много внимателни — продължи той. — Върви да събереш новобранците. Достатъчно упражнения тук долу за един ден.

Тефт кимна и се завтече да изпълни заповедта. Каладин си взе копието и сферите, които беше оставил за осветление, докато се бореха, после махна на другите трима. Те си събраха нещата и всички тръгнаха да излизат.

— Ще го направиш — каза Сил, кацвайки на рамото на Каладин.

— Първо искам да се поупражнявам повече — отговори той. И да свикна с мисълта.

— Всичко ще бъде както трябва, Каладин.

— Не. Трудно ще е. Хората ще ме мразят, а и да не ме мразят, ще бъда отделен от тях. Отделен. Но съм приел това за своя участ. Ще се справя.

Дори и в Мост Четири само Моаш не се отнасяше към него като някакъв митичен спасител, един от Вестителите. Моаш и може би Скалата.

И все пак, мостовите не бяха реагирали със страха, който той очакваше в началото. Може и да го превръщаха в идол, обаче не се деляха от него. Това беше добре.

Стигнаха до въжената стълба преди Тефт и новобранците, но нямаше причина да ги чакат. Каладин излезе от влажната пропаст на платото западно от лагерите. Толкова му беше странно, че може да изнесе копието и парите си от пропастта. И наистина, войниците, които охраняваха подстъпите към далинаровия лагер, не го тормозеха — те отдадоха чест и се изправиха. Поздравът им беше отривист като за генерал; по-добър от всички досега.

— Явно се гордеят с тебе — каза Сил. — Дори не те познават, обаче се гордеят с тебе.

— Те са тъмнооки — рече Сил и също отдаде чест. — Сигурно са се сражавали на Кулата, когато Садеас ги предаде.

— Благословени от Бурята — провикна се един от войниците. — Чу ли новината?

Проклет да е човекът, който ги е научил на този прякор, рече си Каладин. Скалата и другите двама го настигнаха.

— Не. Каква новина?

— Герой е дошъл на Пустите равнини! — викна войникът. — Ще се срещне със Сиятелния господар Колин. Може би ще го подкрепи! Добър знак. Може да помогне работите тук да се поуспокоят.

— Какво става? — викна и Скалата. — Кой?

Войниците казаха името.

Сърцето на Каладин се вледени.

Той едва не изтърва копието от безчувствените си пръсти. И после хукна. Не обърна внимание на крясъка на Скалата, не спря, за да го настигнат другарите му. Носеше се през лагера, тичаше към командния комплекс на Далинар в центъра.

Не искаше да повярва, когато видя знамето, веещо се пред група войници. Може би вън от лагера имаше още по-голяма група от тази армия. Каладин ги подмина, предизвиквайки викове, погледи и въпроси всичко ли е наред.

Най-сетне спря пред стъпалата на каменния бункер на Далинар. Тук Тоягата се здрависваше с един висок мъж.

Новодошлият имаше изсечени черти, излъчваше достойнство и униформата му беше безупречна. Той се засмя и прегърна Далинар.

— Стари приятелю. Много време мина.

— Много — съгласи се Далинар. — Щастлив съм, че най-сетне дойде тук, след като години ми обещаваше. Чух, че даже си намерил Меч!

— Да — отвърна събеседникът му, отстъпи и протегна ръка настрани. — Отнет от убиец, който дръзна да вдигне ръка срещу мен на бойното поле.

Мечът се появи. Каладин се взираше в сребристото острие, гравирано по дължината. Оформено беше като жив пламък. За Каладин изглеждаше окървавено. В ума му нахлуха имена: Далет, Кореб, Рееш… Отрядът от миналото, от друг живот. Мъже, които Каладин обичаше.

Вдигна очи и се насили да погледне лицето на новодошлия. Човек, когото той мразеше, мразеше повече от всеки друг. Човек, когото някога беше обожавал.

Върховният господар Амарам. Мъжът, който открадна Меча на Каладин, жигоса го и го продаде в робство.