Метаданни
Данни
- Серия
- Летописите на Светлината на Бурята (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Words of Radiance, 2014 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- , 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,5 (× 20гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Брандън Сандерсън
Заглавие: Сияйни слова
Преводач: Борис Шопов; Катерина Георгиева
Година на превод: 2014
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Артлайн Студиос
Град на издателя: София
Година на издаване: 2014
Тип: роман
Националност: американска
Излязла от печат: 11.09.2014
Редактор: Мартина Попова
Художник: Христо Чуков
ISBN: 978-619-193-003-6
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3542
История
- —Добавяне
- —Корекция
11
Илюзия на възприятието

„Ние разбираемо бяхме съсредоточени върху Садеас. Предателството му бе все още скорошно и аз всеки ден виждах белезите му, минавайки покрай празните казарми и скърбящите вдовици. Ние знаехме, че Садеас няма просто да стои и да се гордее с убийствата си. Задаваха се още.“
Шалан се събуди общо взето изсъхнала, полегнала върху неравна, издигаща се от океана скала. Вълните опираха пръстите на краката й, въпреки че едва ги усещаше заради изтръпването. Тя простена и надигна бузата си от влажния гранит. Наблизо имаше суша и прибоят я удряше с плътен рев. В обратната посока се простираше само безкрайното, синьо море.
Тя бе премръзнала, главата я болеше, сякаш непрестанно я бе удряла в стена, но беше жива. По някакъв начин. Вдигна ръка да се почеше по челото, което я сърбеше от засъхналата сол, и я раздра кашлица. Косите й бяха залепнали за лицето, роклята беше зацапана от водата и водораслите по скалата.
Как…?
После го видя — огромна кафява черупка във водата, почти невидима, се носеше към хоризонта. Сантидът.
Шалан с труд се изправи, стиснала острия ръб на скалата. Замаяно се взира в съществото, докато го изгуби от поглед.
Нещо измърка до нея. Шарка прие обичайната си форма върху буйното море, прозрачен като малка вълна.
— Някой… — Шалан се изкашля да прочисти гърлото си, после със стон седна на скалата. — Някой друг успя ли?
— Успя? — попита Шарка.
— Другите хора. Моряците. Измъкнаха ли се?
— Несигурен — изжужа Шарка. — Кораб… Няма го. Плясъци. Нищо не се вижда.
— Сантидът ме спаси.
Как съществото знаеше какво да направи? Разумни ли бяха сантидите? Възможно ли бе тя някак да е общувала с него? Пропусна възможността да…
Почти се разсмя, когато усети в каква посока се движат мислите й. Едва не се удави, Ясна беше мъртва, екипажът на Насладата на вятъра вероятно беше избит или погълнат от морето! И вместо да ги оплаква или да се диви на спасението си, Шалан се занимаваше с учени разсъждения?
Все така правиш, обвини я една дълбоко заровена част от нея самата. Разсейваш се. Отказваш да мислиш за нещата, които те тревожат.
Ала така оцеляваше.
Шалан се обгърна с ръце да се постопли върху скалата. Вгледа се над океана. Трябваше да погледне истината в очите. Ясна бе мъртва.
Шалан имаше чувството, че ще заплаче. Една толкова бляскава, удивителна жена просто… я нямаше. Ясна опитваше да спаси всички, да опази света. И я убиха заради това. Внезапните събития бяха вцепенили Шалан. И така, тя седеше тук, разтреперана и премръзнала, и само гледаше океана. Умът й беше изтръпнал, също като краката й.
Подслон. Трябваше й подслон… каквото и да е. Мислите за моряците, за изследването на Ясна не бяха пряка грижа. Шалан беше захвърлена на някакъв почти ненаселен бряг на земя, която нощем замръзваше. Както си седеше, приливът бавно отмина и брегът се разшири. За щастие, понеже тя всъщност не умееше да плува.
Размърда се насила — да помести крайниците си беше като да вдигне паднали стволове на дървета. Стисна зъби и се плъзна във водата. Все още усещаше хапещия студ. Значи не беше съвсем безчувствена.
— Шалан? — обади се Шарка.
— Не можем вечно да седим тук — отвърна тя, стисна скалата и се потопи напълно. Стъпалата й докоснаха каменистото дъно и тя се осмели да се пусне. Запляска в някакво полуплуване и се отправи към сушата.
Навярно погълна половината вода в залива, докато се бореше с ледените вълни, и най-сетне можа да се изправи и да ходи. От роклята и косите й се стичаше вода, тя кашляше и се препъваше нагоре по песъчливия бряг, после падна на колене. Брегът беше застлан с десетина вида водорасли, които се свиваха под краката й и, лигави и плъзгави, се отдръпваха. Във всички посоки се щураха кремлинги и по-едри крабове. Някои — по-близо до нея — издаваха цъкащи звуци, сякаш да я предупредят да не ги закача.
Шалан вцепенено си рече, че изтощението й се доказва от това, че преди да слезе от скалата, не беше помислила за известните й грамадни морски хищници: десетина вида едри черупчести, които с радост биха откъснали и сдъвкали някой крак. Внезапно от пясъка се загърчиха пурпурни, прилични на плужеци, духчета на страха.
Глупаво. Да се плаши сега? След като доплува? Духчетата скоро изчезнаха.
Шалан погледна скалата, на която беше стояла. Сантидът навярно не би могъл да я остави по-близо до брега, понеже водата беше твърде плитка. Отче на Бурята. Какъв късмет, че е жива.
Въпреки нарастващата тревога, Шалан коленичи и начерта в пясъка молитва. Нямаше как да изгори глифите. Засега трябваше да допусне, че Всемогъщият ще приеме и това. Сведе глава и поседя почтително в продължение на десет удара на сърцето.
После се изправи и с последна надежда започна да търси други оцелели. Брегът беше осеян с множество плажове и заливчета. Отложи търсенето на подслон и дълго вървя по брега. Пясъкът беше по-груб, отколкото тя очакваше. Със сигурност не приличаше на идиличните разкази, които беше чела, и дращеше неприятно пръстите на краката й. Пясъкът до нея се надигна в движеща се форма — Шарка се мъчеше да я следва и бръмчеше притеснено.
Шалан мина край клони и даже парчета дърво, които можеха да са части от кораби. Не видя хора и не намери отпечатъци от стъпки. Денят отиваше към края си, тя се отказа от търсенето и седна на един обрулен от ветровете камък. Не беше забелязала, че стъпалата й са нацепени и зачервени от скалите. Косата й беше рошава. В кесията й имаше няколко сфери, но те не бяха заредени. Нямаше да са й от полза, ако не се добереше до цивилизацията.
Дърва за огрев, рече си тя. Трябваше да събере дърва и да накладе огън. В нощта огънят можеше да даде знак на други оцелели.
Или пък на пирати, разбойници и на убийците от кораба, ако бяха оцелели.
Шалан се свъси. Какво щеше да прави?
Ще напаля малък огън, за да се стопля, реши тя. Ще го прикрия, после ще гледам в нощта за други огньове. Ако забележа, ще опитам да проверя, без да се приближавам прекалено.
Отличен план, ако не се брои подробността, че беше прекарала цял живот в безопасна господарска къща, където огънят за нея се палеше от слугите. Никога не беше разпалвала камината, да не говорим за открит огън в пустошта.
Бурите да го отнесат… щеше да е късметлийка, ако не умре от студ тук. Или от глад. Какво щеше да прави по време на буря? Кога беше следващата? След една нощ? Или след две.
— Ела! — продума Шарка.
Той вибрираше в пясъка. Докато говореше, песъчинките подскачаха и се тресяха, издигаха се и падаха около него. Това ми е познато… помисли Шалан и се намръщи на Шарка. Пясък върху чиния. Кабсал…
— Ела! — повтори Шарка, по-настойчиво.
— Какво има? — рече Шалан и се надигна. Колко беше уморена само. Едва можеше да помръдне. — Намери ли някого?
— Да!
Това начаса привлече вниманието й. Без да задава повече въпроси, тя последва Шарка, който развълнувано се отправи по-натам по брега. Дали можеше да направи разлика между дружелюбни и опасни хора? В момента Шалан, премръзнала и изнурена, почти не я беше грижа.
Шарка спря до нещо почти потънало във водата и водораслите. Шалан се свъси.
Сандък. Не човек, а голям дървен сандък. Шалан се задави, падна на колене, отключи закопчалките и вдигна капака.
Вътре, като бляскаво съкровище, се намираха книгите и записките на Ясна, внимателно опаковани в непромокаеми пакети.
Ясна може и да не беше оцеляла, ала делото на живота й беше запазено.
* * *
Шалан коленичи край огнището, което беше стъкмила. Няколко камъка и между тях — съчки, събрани от горичката. Нощта почти я застигна.
С нея дойде убийственият студ, като в най-лютите зими у дома й. В Мразовитата земя трябва да беше обичайно. Дрехите й не можаха да изсъхнат на влажния въздух въпреки дългото ходене и сега ги усещаше като лед.
Не знаеше как да напали огън, ала навярно щеше да успее по друг начин. Пребори умората си — в името на Бурята, колко беше изтощена — и извади светеща сфера, една от многото, намерени в сандъка на Ясна.
— Добре — прошепна Шалан. — Да направим това.
Морето на сенките.
— Ммм… — обади се Шарка. Шалан се учеше да тълкува жуженето му. Сега то й се стори тревожно. — Опасно.
— Защо?
— Каквото е земя тук, там е море.
Шалан кимна безучастно. Чакай. Мисли.
Ставаше трудно, ала тя се насили да си припомни отново думите на Шарка. Докато прекосяваха океана и тя отиде в Морето на сенките, откри под себе си обсидиан. Ала в Карбрант бе потънала в онзи океан от сфери.
— И какво правим? — попита тя.
— Движим се бавно.
Шалан вдиша дълбоко студения въздух и кимна. Опита като по-рано. Бавно, внимателно. Беше като… като да отвори очите си сутрин.
Усещането за друго място я погълна. Близките дървета скочиха като мехурчета, на мястото им се образуваха мъниста, които се спускаха към развълнуваното море, също съставено от мъниста. Шалан почувства, че пада.
Пое дълбоко дъх, примигна и затвори въображаемите си очи. Мястото изчезна и тя в миг се озова обратно в горичката.
Шарка бръмчеше нервозно.
Шалан стисна зъби и опита пак. Този път по-бавно. Плъзна се в онова място с особеното небе и не-слънцето. За миг увисна между двата свята — Морето на сенките застъпваше света около нея като призрачен образ след примижаване. Трудно беше да се удържи между двата.
— Използвай Светлината — рече Шарка. — Доведи ги.
Шалан неохотно привлече Светлина. Сферите в океана се движеха по-скоро като ята риби, стрелваха се към нея и не се деляха. В изтощението си Шалан едва смогваше да е на двете места едновременно и се замая, гледайки надолу.
Някак успя да удържи.
Шарка стоеше до нея, в образа си с твърдата одежда и главата, съставена от невъзможни линии. Стиснал ръце зад гърба си, той се носеше над повърхността, сякаш висеше във въздуха. От тази страна беше висок и внушителен, и Шалан разсеяно отбеляза, че той хвърля сянка в неправилната посока, към далечното, на вид студено слънце, а не от него.
— Добре — каза Шарка; тук гласът му беше по-дълбоко бръмчене. — Добре.
Вирна глава и, въпреки че нямаше очи, се завъртя, сякаш оглеждаше мястото.
— Аз съм оттук, ала си спомням толкова малко…
На Шалан й се струваше, че времето й е ограничено. Тя коленичи, протегна се надолу и опипа съчките, които бе събрала, за да стъкми огъня. Можеше да ги усети — но докато се оглеждаше из странното място, пръстите й намериха и едно от издигналите се под нея стъклени мъниста.
Тя го докосна и забеляза как във въздуха над нея нещо се задвижи. Тя се сви, вдигна поглед и съзря големи, подобни на птици създания, които се въртяха около нея в Морето на сенките. Бяха тъмносиви, като че ли нямаха особена форма, но бяха бодливи.
— Какво…
— Духчета — обади се Шарка. — Привлечени от теб. Твоята… умора?
— Духчета на изтощението? — попита тя, смаяна от големината им тук.
— Да.
Тя потръпна, после погледна сферата под ръката си. Беше опасно близо до това да пропадне изцяло в Морето на сенките и с мъка различаваше очертанията на физическия свят около себе си. Само мънистата. Чувстваше се, все едно щеше да падне в морето им всеки миг.
— Моля — обърна се Шалан към сферата. — Необходимо ми е да станеш огън.
Шарка забръмча с нов глас — превеждаше думите на сферата.
— Аз съм пръчка.
Той звучеше доволен.
— Би могла да станеш огън — произнесе Шалан.
— Аз съм пръчка.
Пръчката не бе особено красноречива. Тя предполагаше, че не може да я изненада.
— Защо вместо това не станеш огън?
— Аз съм пръчка.
— Как да я заставя да се промени — обърна се Шалан към Шарка.
— Ммм… не знам. Трябва да я убедиш. Да й предложиш истина, може би?
Той звучеше притеснено.
— Това място е опасно за теб. За нас. Моля те. Бързина.
Тя отново погледна пръчката.
— Ти искаш да гориш.
— Аз съм пръчка.
— Помисли ли си колко забавно ще бъде?
— Аз съм пръчка.
— Светлина на Бурята — продължи Шалан. — Можеш да я имаш! Всичката, която притежавам.
Пауза. Най-накрая:
— Аз съм пръчка.
— Пръчките се нуждаят от Светлина на Бурята. За… неща…
Шалан премигна и отмахна сълзи от изтощение.
— Аз съм…
— … пръчка — довърши тя. Хвана сферата, усети нея и пръчката във физическото измерение и опита да измисли друг довод. За известно време не се чувстваше твърде уморена, но това се завръщаше — стоварваше се върху нея. Защо…
Нейната Светлина на Бурята се изчерпваше.
Беше изчезнала за миг, изтекла от нея, тя издиша и падна с въздишка в Морето на сенките; чувстваше се надвита, изтощена и изцедена.
Пропадна в морето от сфери. Ужасната чернота, милиони подвижни частици, които я поглъщаха.
Изскочи от Морето на сенките.
Сферите се понесоха навън, станаха пръчки, камъни и дървета и възстановиха света такъв, какъвто тя го познаваше. Рухна в малката си горичка с разтуптяно сърце.
Около нея всичко стана нормално. Никакво далечно слънце, никакво море от сфери. Просто ужасен студ, нощно небе, хапещ вятър, задухал между дърветата. Едничката сфера, която беше изразходвала, се изплъзна от пръстите й и изтрака на каменистата земя. Пак се наведе над сандъка на Ясна. Ръцете още я боляха от мъкненето му по брега до дърветата.
Тя ужасено се сви там.
— Знаеш ли как да направиш огън? — обърна се тя към Шарка.
Зъбите й тракаха. Отче на Бурите. Вече не чувстваше студ, но зъбите й чаткаха, а дъхът й се виждаше като пара на светлината на звездите.
Усети как се унася. Можеше просто да се наспи и да се мъчи на сутринта.
— Промяна? — попита Шарка. — Предложи промяна.
— Опитах.
— Знам.
Трептенията му звучаха потиснато.
Шалан погледна купчината съчки и се почувства напълно безполезна. Какво беше казала Ясна? Контролът е основата на всяка истинска власт? Властта и силата са резултат от възприятието? Е, това опровергаваше думите й пряко. Шалан можеше да въобразява себе си като велика, можеше да се държи като кралица, но това не променяше нищо тук, в пустошта.
Е, помисли си тя, няма да седя тук и да умра от студ. Поне ще умра от студ, докато опитвам да намеря помощ.
Но не се помръдна. Движението беше трудно. Поне тук, свита до сандъка, не й се налагаше да усеща толкова силно вятъра. Само да полежи тук до сутринта…
Тя се сви на кълбо.
Не. Това не изглеждаше правилно. Закашля се, после някак си се изправи на крака. С препъване се отдалечи от своя не-огън, извади една сфера от кесията си и тръгна.
Шарка се движеше в краката й. Сега те бяха по-разкървавени. Оставяха червена следа по скалите. Шалан не усещаше раните.
Вървеше и вървеше.
И вървеше.
И…
Светлина.
Шалан не ускори ход. Не можеше. Ала продължи да върви с провлечени крачки право към малката като карфица светлина. Една вцепенена част от нея се тревожеше дали това всъщност не е Номон, втората луна. Дали тя не върви към нея и няма да падне от самия ръб на Рошар.
Затова се изненада, когато се озова току в средата на групичка хора, насядали около лагерен огън. Примигна, огледа лицата им едно по едно и после — без да обръща внимание на звуците, които те произвеждаха, понеже думите й се струваха безсмислени в сегашното й състояние — се отправи към огъня, легна, сви се на кълбо и заспа.
* * *
— Сиятелна?
Шалан измърмори и се обърна. Лицето я болеше. Не, стъпалата я боляха. Болката в лицето беше нищо в сравнение с болката в краката.
Поспеше ли още малко, може би болката щеше да премине. Поне докато спи…
— С-сиятелна? — обади се пак гласът. — Добре ли се чувствате, да?
Тайленски акцент. Някъде дълбоко в нея се надигна светлина и донесе спомени. Корабът. Тайленци. Моряците?
Шалан се насили да отвори очи. Във въздуха се носеше лека миризма на дим от все още тлеещия огън. Небето беше тъмновиолетово и просветляваше с появата на слънцето на хоризонта. Шалан беше спала на твърдата скала и цялото тяло я болеше.
Не познаваше мъжа, който я заговори — нисък тайленец с бяла брада, плетено кепе, стар костюм и жилетка, дискретно изкърпени. Белите му тайленски вежди бяха преметнати зад ушите. Не беше моряк. Търговец.
Шалан потисна стенанието си, докато се надигаше да седне. После, в миг на паника, провери скритата си ръка. Един пръст се беше измъкнал от ръкава и тя го мушна обратно. Търговецът стрелна ръката й с поглед, но не каза нищо.
— Значи сте добре? — запита мъжът на алетски. — Готвехме се да заминем, нали разбирате. Вашето пристигане снощи беше… неочаквано. Не искахме да Ви безпокоим, но си казахме, че може би ще искате да се събудите, преди да тръгнем.
Шалан прокара свободната си ръка през косите си — бъркотия от червени валма, набити с клечки. Двама други мъже — високи, яки, воринци по произход — завиваха одеяла и дюшеци. Миналата нощ би убила за една завивка. Спомни си как се въртеше неудобно.
Потисна природните си потребности, обърна се и с изненада видя три големи чулски фургона с клетки отзад. В клетките имаше няколко мърляви мъже без ризи. Всичко си дойде на мястото в миг.
Търговци на роби.
Шалан сподави пристъпа на паника. Търговията с роби беше съвсем законна професия. През повечето време. Само дето сега тя се намираше в Мразовита земя, далеч от властта на която и да е група или държава. Кой би казал какво е законно тук и какво — не?
Запази спокойствие, заповяда си тя. Нямаше да те събудят вежливо, ако планираха нещо подобно.
Продажбата на дама от воринско изповедание от висок дан — роклята й го показваше — щеше да е много рискован ход за търговеца. Повечето владелци в цивилизованите страни изискваха документи за миналото на роба, а поробването на светлоок беше истинска рядкост, ако не се броят ардентите. Обикновено човек с висок произход просто биваше екзекутиран. Робството беше милост, предназначена за по-долните класи.
— Сиятелна? — нервно се обади роботърговецът.
Шалан отново разсъждаваше като учен, за да се разсее. Щеше да й се наложи да се откаже от това.
— Как се казваш? — попита тя. Нямаше намерение да говори толкова безчувствено, ала видяното я бе потресло.
Мъжът отстъпи назад заради тона й.
— Аз съм Твлкав, скромен търговец.
— На роби — додаде Шалан, изправи се и отметна косите от лицето си.
— Както казах. Търговец.
Двамата пазачи наблюдаваха Шалан, докато товареха багажа във водещия фургон. Тя не пропусна да забележи палките, окачени на видно място на поясите им. Снощи държеше сфера в ръка, нали?
Спомените отново разпалиха болката й. Шалан трябваше да стисне зъби, а от земята около нея се подадоха духчета на болката като зелени жилави ръце. Трябваше да почисти раните си, ала както беше окървавена и одрана, скоро нямаше да ходи никъде. Фургоните имаха седалки…
Сигурно са ми откраднали сферата, рече си тя. Опипа кесията си. Другите сфери бяха вътре, но копчето на ръкава беше разкопчано. Тя ли го беше направила? Надзърнали ли бяха вътре? Не можа да не се изчерви при мисълта за това.
Двамата пазачи я гледаха алчно. Твлкав се държеше скромно, но и неговите шавливи очета бяха гладни. Мъжете бяха само на крачка от това да я ограбят.
Ала не се ли присъединеше към тях, навярно щеше да умре тук, сама. Отче на Бурята! Какво би могла да направи? Идеше й да седне и да заплаче. След всичко, което се случи, сега и това ли?
Контролът е в основата на всяка власт.
Как би се държала Ясна в такъв случай?
Отговорът беше прост. Би се държала като Ясна.
— Ще ви позволя да ме придружите — каза Шалан. Някак успя да проговори с равен глас, въпреки притеснението и ужаса, които изпитваше.
— Сиятелна?
— Както можеш да забележиш, аз съм жертва на корабокрушение. Загубих прислугата си. Ти и твоите хора ще свършите работа. Имам един сандък. Трябва да идем да го вземем.
Чувстваше се като някой от десетимата глупаци. Търговецът със сигурност щеше да прозре какво се крие зад нескопосната й преструвка. Да се правиш, че имаш власт не беше като да я имаш наистина, каквото и да твърдеше Ясна.
— Ще бъде… разбира се, за нас ще бъде привилегия да помогнем — отвърна Твлкав. — Сиятелна…?
— Давар — каза Шалан и този път се постара да смекчи тона. Ясна не беше снизходителна. Докато други светлооки, като бащата на Шалан, проявяваха преднамерена надменност, Ясна просто очакваше от хората да правят каквото тя иска. И те го правеха.
Шалан би могла да се справи с това. Трябваше да се справи.
— Търговецо Твлкав, нужно ми е да ида на Пустите равнини. Знаеш ли пътя?
— На Пустите равнини ли? — уточни Твлкав и хвърли поглед към пазачите, един от които се беше приближил. — Бяхме там преди няколко месеца, а сега ще вземем баржа до Тайлена. Приключихме с търговията в тази област и не ни е необходимо да се връщаме на север.
— Ах, необходимо ви е да се върнете — отговори Шалан и се насочи към един от фургоните. Всяка стъпка беше агония. — За да ме отведете.
Огледа се наоколо и с благодарност забеляза Шарка на стената на единия фургон. Той гледаше. Шалан приближи предната част на фургона и протегна ръка към другия пазач, който стоеше наблизо.
Той безмълвно се втренчи в ръката и се почеса по главата. После погледна фургона, качи се и се пресегна да помогне на Шалан.
Твлкав дойде при нея.
— Скъпо ще ни излезе да се връщаме без стока! Разполагам само с тези роби, които купих в Плитките Крипти. Не са достатъчно, за да оправдаят едно пътуване обратно до Пустите равнини, още не.
— Скъпо ли? — запита Шалан, докато се настаняваше. Опита да прозвучи развеселено. — Уверявам те, търговецо Твлкав, че разходите имат нищожно малко значение за мен. Ще бъдеш щедро възмезден. А сега да потегляме. На Пустите равнини ме очакват важни личности.
— Ама Сиятелна, очевидно сте преживели трудни времена напоследък, да, виждам това. Нека Ви отведем в Плитките Крипти. Много по-близо е. Там можете да отпочинете и да пратите вест на онези, които Ви очакват.
— Поисках ли да бъда отведена в Плитките Крипти?
— Но…
Твлкав млъкна, когато Шалан спря погледа си върху него. После тя смекчи изражението си.
— Знам какво правя. Благодаря ти за съвета. Нека тръгваме.
Тримата мъже се спогледаха объркано. Твлкав свали плетеното си кепе и взе да го върти в ръце. Двама парши с шарена кожа влязоха в лагера. Шалан едва не подскочи, когато те минаха с тежка стъпка край нея. Носеха сухи черупки от скални пъпки, които явно бяха насъбрали за огъня. Твлкав не им обърна внимание.
Парши. Пустоносни. Полазиха я тръпки, ала точно сега не можеше да се тревожи за това. Отново погледна търговеца с очакването той да пренебрегне заповедите й. Твлкав обаче кимна. После той и хората му просто… постъпиха както тя им каза. Впрегнаха чулите, търговецът разбра как да стигнат до сандъка на Шалан и потеглиха без повече възражения.
Сигурно само протакат, защото искат да разберат какво имам в сандъка. Още за крадене, каза си Шалан. Но когато стигнаха до него, мъжете го натовариха във фургона, вързаха го на място, обърнаха и се отправиха на североизток.
Към Пустите равнини.