Брандън Сандърсън
Сияйни слова (14)

8
Нож в гърба * Войници на бойното поле

„Не се стремя да използвам скръбта си като извинение, но тя е възможно обяснение. Хората действат странно скоро след сблъсъка си с неочаквана загуба. Макар Ясна да беше далеч за дълго, загубата й наистина беше неочаквана. А като мнозина други, и аз я смятах за безсмъртна.“

Из Дневника на Навани Колин, Йезесач 1174 г.

Познатото стържене на дървото, когато мостът се спусна на мястото си. Съгласуваните стъпки — първо равен шум върху камъните, после отекващото тропане на ботушите върху дървото. Далечните гласове на съгледвачите, които съобщаваха с викове, че теренът е чист.

Шумовете на нападението на платото бяха познати за Далинар. Навремето той копнееше за тях. Нямаше търпение между нападенията, жадуваше да посича паршендите със своя Меч, да печели богатства и признание.

Тогавашният Далинар се мъчеше да скрие срама си — срама, че беше лежал в пиянско вцепенение, докато брат му се бори с убиец.

Сцената на платото беше еднообразна: голи назъбени скали, повечето — в безличния цвят на каменистата повърхност, върху която се издигаха, нарушавана тук-там само от скупчените скални пъпки. Дори и те, както говореше името им, можеха да се вземат за още камъни. От мястото, на което стоиш, чак до далечния хоризонт, имаше само това. И всичко, което носиш, всичко човешко, изглеждаше нищожно пред огромните, безкрайни насечени равнини и смъртоносните пропасти.

С годините тези действия се бяха превърнали в рутина. Марш под бялото като разтопена стомана слънце. Прехвърляне на пропаст подир пропаст. В крайна сметка, нападенията вече не бяха нещо очаквано с нетърпение, а мрачно задължение. Да, за Гавилар и за славата, ала преди всичко, защото те — и враговете им — бяха тук. И правеха това.

Мирисът на нападението беше мирис на велика неподвижност: напечен камък, засъхнал крем, дошли отдалеч ветрове.

В последно време Далинар ненавиждаше нападенията. Те бяха лекомислено похабяване на живот. Не бяха в изпълнение на Договора за Отмъщение, а заради алчност. По близките плата се появяваха много скъпоценни ядра, удобни за достигане. Те обаче не задоволяваха алетите. Алетите трябваше да стигнат по-далеч, да щурмуват на висока цена.

На едно плато се сражаваха войниците на Върховния принц Аладар. Пристигнали бяха преди армията на Далинар. Битката беше позната. Хора срещу паршенди — биеха се във вълнообразна линия, всяка армия се мъчеше да отблъсне противника. Хората можеха да изправят повече войници на бойното поле, обаче паршендите можеха да стигат до платата по-бързо и да се укрепят сигурно.

Опасностите, които криеше нападението над вече укрепилия се враг, се подчертаваха от труповете на мостови, пръснати из сборното плато, водещо към пропастта. На Далинар не убягнаха мрачните лица на неговите телохранители при вида на убитите. Аладар, подобно на повечето Върховни принцове, използваше философията на Садеас за мостовете. Бърз и жесток щурм с голяма загуба на жива сила. Невинаги е било така. В миналото мостовете се носеха от въоръжени войници, ала успехът привличаше подражатели.

Военният лагер се нуждаеше от непрестанен приток на евтини роби, за да захранва това чудовище. Това означаваше растяща напаст от търгуващи с жива плът роботърговци и разбойници из Ничиите Хълмове. Още нещо, което ще трябва да променя, каза си Далинар.

Самият Аладар не се сражаваше, а се беше разположил в команден център на съседното плато. Далинар посочи веещия се флаг и един от неговите големи механични мостове се затъркаля към мястото си. Теглени от чулове и пълни с чаркове, лостове и зъбци, мостовете защитаваха хората, които ги обслужваха. Освен това бяха много бавни. Далинар чакаше дисциплинирано и търпеливо, докато работниците наместиха моста над пропастта между това плато и съседното, с флага на Аладар.

Когато мостът беше наместен и запънат, телохранителите на Далинар — водени от един от тъмнооките каладинови офицери — претичаха през него с копия на рамо. Далинар беше обещал на Каладин неговите хора да не са принудени да се бият освен в негова защита. Когато те преминаха, Далинар смуши Храбрец и се отправи към командното плато на Аладар. Чувстваше се доста лек на гърба на жребеца — не носеше Броня. През дългите години, откак я беше получил, никога не беше излизал на бойното поле без нея.

Днес обаче не беше тръгнал на бой — не и наистина. Зад него се вееше личното знаме на Адолин, който водеше основната част от далинаровата армия в атака срещу платото, където хората на Аладар вече се биеха. Далинар не беше давал никакви заповеди за развоя на атаката. Синът му беше добре обучен и беше готов да поеме командването на бойното поле — разбира се, с генерал Хал за съветник.

Да, отсега нататък Адолин щеше да води битките.

Далинар щеше да промени света.

Насочи се към командната шатра на Аладар. Днес беше първото нападение на плато след прокламацията, в която Далинар изискваше армиите да се сражават заедно. Фактът, че Аладар дойде, както му беше наредено, а Роион — не, беше само по себе си победа. Малко насърчение, ала Далинар беше готов да приеме всичко, до което успееше да се добере.

Откри Върховния принц Аладар в малък павилион, разположен на сигурна, висока част на платото, над бойното поле. Отлично местоположение за команден пост. Аладар беше Броненосец, но често заемаше Бронята и Меча си на някой от своите офицери по време на сражение. Предпочиташе да командва тактически иззад фронтовата линия. Един умел Броненосец беше способен да нареди мислено на Меча си да не изчезва, когато го пусне, а и в спешен случай Аладар можеше да призове оръжието при себе си и така то да изчезне от ръцете на офицера в миг и да се появи в неговите ръце след десет удара на сърцето. Даването на Меч изискваше голямо доверие и от двете страни.

Далинар слезе от седлото. Храбрец изгледа сърдито коняря, който опита да го вземе, и Далинар го потупа по врата.

— И сам ще се оправи, синко — рече той на коняря. Без друго повечето обикновени коняри не знаеха какво да правят с един ришадиец.

Следван от телохранителите си, Далинар отиде при Аладар, който беше застанал на ръба на платото, над бойното поле. Слаб и съвсем плешив, принцът беше по-тъмнокож от повечето алети. Стоеше с ръце зад гърба. Носеше хубава традиционна униформа с пола-такама и съвременна куртка с подобаваща кройка.

Далинар не беше виждал досега такъв стил. Отделно, Аладар си бе пуснал тънки мустачки и брадичка под долната устна — отново необичаен избор. Аладар беше достатъчно могъщ и известен, за да създава своя мода — и той го правеше, като често определяше насоките.

— Далинар — обърна се Аладар и му кимна. — Мислех, че няма да правиш повече пробег на платата.

— Аз не правя — отвърна Далинар и кимна към знамето на Адолин. Там войниците се стичаха по мостовете, за да се включат в битката. Платото бе достатъчно малко, та много от хората на Аладар трябваше да се дръпнат, за да направят път — направиха го с видимо желание.

— Ти почти загуби деня — отбеляза Далинар. — Добре е, че получи подкрепа.

Долу войските на Далинар възстановиха реда на бойното поле и настъпиха срещу паршендите.

— Може би — отговори Аладар. — Ала в миналото аз побеждавах в едно от три нападения. Ако имам подкрепа, това означава, че сигурно ще спечеля още няколко, но и че това ще ми струва половината от приходите. При положение, че кралят въобще ми даде някакви. Не съм убеден, че занапред ще бъда по-добре.

— Но по този начин ти губиш по-малко хора — възрази Далинар. — А ще се увеличат и пълните победи за цялата армия. Честта на…

— Не ми говори за чест, Далинар. Не мога да заплатя на войниците си с чест, нито мога да си послужа с нея, та да не позволя на другите Върховни принцове да ми прегризат гърлото. Твоят план е от полза за най-слабите между нас и е насочен срещу тези, които успяват.

— Чудесно — отсече Далинар — значи честта няма стойност за теб. Въпреки това ще се подчиниш, Аладар, понеже твоят крал го иска. Това е единствената причина, която ти трябва. Ще сториш както ти е наредено.

— Или? — попита Аладар.

— Питай Йенев.

Аладар се сепна, все едно го бяха зашлевили. Преди десет години Върховният принц Йенев отказа да приеме обединението на Алеткар. По заповед на Гавилар Садеас се дуелира с него. И го уби.

— Заплахи? — продължи Аладар.

— Да.

Далинар се обърна и погледна по-ниския мъж в очите.

— Свърших с убеждаването, Аладар. Свърших с молбите. Когато не се подчиняваш на Елокар, ти се подиграваш на брат ми и на това, за което той се бори. Аз ще създам обединено кралство.

— Забавно — отбеляза Аладар. — Хубаво правиш, че споменаваш Гавилар, понеже той не обедини кралството с чест. Направи го с нож в гърба и войници на бойното поле, а и като отсече главите на всички, които оказваха съпротива. Връщаме се отново към това ли? Такива работи не звучат много като хубавите думи на твоята скъпоценна книга.

Далинар скръцна със зъби и се обърна, за да огледа бойното поле. Първият му порив бе да заяви на Аладар, че той е офицер под неговото командване, и да го нахока за тона му. Да се отнесе към него като към новобранец, който трябва да се поправи.

А ако Аладар просто го пренебрегнеше? Той щеше ли да го застави да се подчини? Далинар нямаше войски за това.

Той се ядоса — повече на себе си, отколкото на Аладар. Беше дошъл на това нападение не за да се бие, а за да говори. Да убеждава. Навани бе права. За да спаси кралството си, на Далинар му трябваше нещо повече от резки думи и заповеди. Трябваше му лоялност, а не страх.

Как обаче, Бурите да го отнесат, дано? Досега беше убеждавал с меч в ръка и с юмрук в лицето. Гавилар винаги имаше подходящите думи, онези, които могат да накарат хората да слушат.

Далинар нямаше причина да се преструва на политик.

Половината момчета на това бойно поле вероятно най-напред не са смятали, че работата им е да бъдат войници, прошепна му една част от него. Не можеш да си позволиш да се проваляш. Не се оплаквай. Промени се.

— Натискът на паршендите е твърде силен — рече Аладар на своите генерали. — Искат да ни изтласкат от платото. Наредете на войниците да поддадат малко и така да лишат паршендите от предимството; това ще ни позволи да ги обкръжим.

Генералите кимнаха в знак на съгласие и единият почна да издава заповеди.

Далинар огледа бойното поле с присвити очи и щом разтълкува видяното, тихо каза:

— Не.

Генералът спря да раздава заповеди. Аладар изгледа гневно Далинар.

— Паршендите се готвят за отстъпление — обясни Далинар.

— Определено не действат така.

— Искат малко въздух — разтълкува Далинар вихрушката на сражението долу. — Вече почти са взели скъпоценното ядро. Ще продължат да натискат, обаче около какавидата ще започнат бързо да се изтеглят, за да спечелят време за изваждане на ядрото. Вие трябва да предотвратите тъкмо това.

Паршендите се завтекоха напред.

— Аз спечелих това нападение — каза Аладар. — Според твоите правила, аз имам последната дума относно тактиката.

— Само отбелязвам — отговори Далинар. — Днес дори не водя собствената си армия. Можеш да избереш тактиката си и няма да се намесвам.

Аладар разсъди, после тихо изруга.

— Приемаме, че Далинар е прав. Подгответе войските за паршендското отстъпление. Пратете ударен отряд, който да овладее какавидата. Тя вече би трябвало да е почти отворена.

Генералите съгласуваха подробностите и вестоносците препуснаха да отнесат новите тактически нареждания. Застанали един до друг, Аладар и Далинар наблюдаваха натиска на паршендите. Песента им се носеше над бойното поле.

А след това се оттеглиха. Както винаги, внимателно прекрачваха телата на мъртвите. Предварително подготвените хора се впуснаха след тях. Ударен отряд, съставен от отпочинали войници, начело с Адолин в неговата блестяща Броня, проби линията на паршендите и стигна до какавидата. През пробива се изсипаха още хора и изтласкаха паршендите към фланговете. Така превърнаха тяхното отстъпление в тактическа катастрофа.

Само за минути паршендите напуснаха платото — прескочиха пропастта и избягаха в далечината.

— Проклятие — промърмори Аладар. — Ненавиждам уменията ти.

Далинар присви очи, понеже забеляза как някои от изтеглящите се противници спряха на едно плато недалеч от бойното поле. Останаха там, макар че по-голямата част от войската им продължи по пътя си.

Далинар махна на един от аладаровите слуги да донесе далекоглед. Вдигна го и го фокусира върху групата. Там, на ръба на платото, стоеше фигура в блестяща броня.

Паршендският Броненосец, рече си той. Онзи от битката при Кулата. Тогава почти ме уби.

Далинар не помнеше много от този сблъсък. Към края му беше почти в несвяст. Броненосецът не участва в днешното сражение. Защо? С него паршендите щяха да отворят какавидата по-рано.

От тревога го присви под лъжичката. Сам по себе си наблюдаващият Броненосец изцяло промени разбирането му за сражението. Далинар мислеше, че е способен да схване какво става. А сега осъзна, че тактиката на противника е по-неясна, отколкото той е приемал.

— Има ли още паршенди там? — попита Аладар. — Наблюдават ли?

Далинар свали далекогледа и кимна.

— Правили ли са го по-рано? При някое от твоите сражения?

Далинар поклати глава.

Аладар се замисли и нареди хората му на платото да останат бдителни и да пратят съгледвачи, които да следят за изненадващо връщане на паршендите.

— Благодаря ти — неохотно рече той на Далинар. — Твоите съвети се оказаха полезни.

— Вярваш ми за бойната тактика. Защо не ми вярваш какво е най-добро за кралството?

Аладар го огледа изучаващо. Долу войниците се поздравяваха с победата, а Адолин изтръгна скъпоценното ядро от какавидата. Част от хората се разгърнаха във ветрило, за да следят за ново нападение на паршендите, ала те не се върнаха.

— Ще ми се да можех да ти вярвам — каза Аладар най-сетне. — Не е заради тебе. Заради останалите Върховни принцове е. Навярно бих могъл да повярвам на теб, но на тях — никога. Искаш да рискувам прекалено много. Другите ще постъпят с мен така, както постъпи Садеас с теб на Кулата.

— А ако успея да обединя другите? Ако успея да ти докажа, че те заслужават доверие? Тогава ще ме последваш ли?

— Не. Съжалявам.

Аладар се обърна и повика да доведат коня му.

Връщането беше мрачно. Бяха победили, ала Аладар странеше от Далинар. Как така Далинар можеше да прави толкова много неща както трябва, но да не смогва да убеди хора като Аладар? И какво означаваше променената тактика на паршендите, неучастието на техния Броненосец? Толкова ли се страхуваха да не загубят своите Броня и Меч?

Най-сетне Далинар се върна в своя бункер в лагера — след като се погрижи за хората си и проводи доклад на краля. В бункера го чакаше изненадващо писмо.

Прати да доведат Навани, за да му го прочете. Чакаше я в личния си кабинет и се взираше в стената със странните глифи. Те бяха остъргани и почистени, но бледото петно върху камъка шепнеше.

Шестдесет и два дни.

Шестдесет и два дни да намери отговор. Е, вече бяха шестдесет и един. Не много време за спасяването на кралството, за подготовка за най-лошото. Ардентите биха заклеймили това пророчество в най-добрия случай като бълнуване, а в най-лошия — като богохулство. Предсказването на бъдещето бе забранено. То беше дадено от Пустоносните. Дори хазартните игри бяха подозрителни, понеже караха хората да търсят тайните на предстоящото.

Но Далинар вярваше. Защото подозираше, че е написал тези думи със собствената си ръка.

Навани дойде и прегледа писмото, после почна да го чете на глас. Оказа се от стар приятел, който скоро щеше да пристигне на Пустите равнини — и който можеше да се окаже решението на далинаровите проблеми.