Брандън Сандърсън
Сияйни слова (13)

7
Открит пламък

„Не бях подготвена за скръбта, която загубата ми донесе — като нечакан дъжд, плиснал върху ми от ясно небе. Смъртта на Гавилар преди години беше смазваща, ала това… това едва не ме съкруши.“

Из дневника на Навани Колин, Йезесач 1174 г.

Все още полузаспала, Шалан изпадна в паника. Измъкна се от койката и без да иска бутна купата с почти потъмнели сфери. Макар че я беше залепила с восък, замахът я събори и пръсна сферите из каютата.

Мирисът на дим беше силен. Шалан хукна към вратата, чорлава и с разтуптяно сърце. Поне беше заспала облечена. Отвори.

Отвън се бутаха трима мъже. Държаха високо над главите си запалени факли. Застанали бяха с гръб към Шалан.

Факли, огнени духчета, танцуващи около пламъците. Кой внася открит огън на кораб? Шалан се вцепени от объркване.

Виковете идеха от палубата. Явно корабът не гореше. А кои бяха тези мъже? Носеха брадви и се бяха съсредоточили върху отворената каюта на Ясна.

Вътре се движеха фигури. В един смразяващ миг на ужас единият мъж хвърли нещо на пода пред другите, които отстъпиха, та да направят път.

Тяло в тънка нощница, невиждащи очи, кръв като цвете върху гърдите. Ясна.

— Увери се — каза единият мъж.

Другият коленичи и заби дълга тънка кама право в гърдите на Ясна. Шалан чу как острието удря дъските на пода под тялото.

Изпищя.

Един от мъжете се обърна към нея.

— Ей!

Това беше високият момък с грубото лице, наречен от Ялб „новото момче“. Шалан не познаваше другите мъже.

Преборвайки някак ужаса и смайването, Шалан затръшна вратата си и с треперещи пръсти спусна резето.

Отче на Бурите! Отче на Бурите! Тя се отдръпна от вратата, когато нещо тежко се удари във външната й страна. Нямаше да им трябват брадви. Няколко здрави удара с рамо по вратата щяха да я съборят.

Шалан се препъна в кревата си и за малко да се подхлъзне на сферите — те се търкаляха навсякъде едновременно с движенията на кораба. Тясното прозорче до тавана — твърде малко, за да се промуши човек — показваше само нощния мрак навън. Отгоре продължаваха да се носят викове, а по дървото тропаха крака.

Шалан се разтрепери, все още вцепенена. Ясна…

— Меч — донесе се някакъв глас. Шарка, застанал на стената до нея.

— Мммм… Мечът…

— Не! — изпищя Шалан с ръце до главата, със заровени в косата пръсти. Това бе кошмар! Не можеше да бъде…

— Мммм… Биеш се…

— Не!

Тя усети, че диша хистерично. Мъжете отвън продължаваха да блъскат вратата с рамене. Не беше готова за това. Не бе подготвена.

— Мммм… — продължи Шарка и прозвуча недоволно. — Лъжи.

— Не знам как да използвам лъжите! — каза Шалан. — Не съм го упражнявала.

— Да. Да… спомняш си… времето преди…

Вратата пропука. Смееше ли да си припомни? Можеше ли да си припомни? Детето, което си играе с проблясваща шарка от светлина…

— Какво да правя? — попита тя.

— Трябва ти Светлина — отговори Шарка.

Думите му извикаха за живот нещо дълбоко в паметта й, нещо бодливо, което тя не смееше да докосне. Трябваше й Светлина на Бурята, за да задейства Повеляването на Стихиите.

Шалан падна на колене до кревата и вдиша рязко, без да знае какво точно върши. Светлината на Бурята излезе от сферите около нея, вля се в тялото й и се превърна в разбушувала се в жилите й буря. Стаята притъмня, черна като дълбока подземна пещера.

Тогава от кожата й започна да се отделя Светлина, като парата от завряла вода. Тя освети стаята с плаващи сенки.

— Сега какво? — попита тя.

— Създай лъжата.

Какво значеше това? Вратата отново изхрущя, пукна и през средата й се отвори голяма пукнатина.

Изпаднала в паника, Шалан изпусна дъх. От нея излезе облак Светлина на Бурята; струваше й се, че още малко и ще я докосне. Можеше да усети силата й.

— Как! — настоя тя.

— Създай истината.

— Това е безсмислено!

Шалан изпищя, когато вратата се отвори. В стаята навлезе нова светлина — светлина от факли — жълто-червена и враждебна.

Облакът Светлина изскочи от Шалан, а от тялото й се отдели още и се съедини с него. Образува се размазана изправена фигура. Светещо петно. То се понесе през вратата край мъжете, размахвайки израстъци, които напомняха ръце. Самата Шалан беше приклекнала край леглото и остана в сянка.

Погледите на мъжете бяха привлечени от светещата фигура. За щастие, те се обърнаха и се впуснаха да я преследват.

Шалан, разтреперана, се сви до стената. Каютата беше съвсем тъмна. На палубата крещяха мъже.

— Шалан… — бръмна Шарка някъде в мрака.

— Иди да видиш. Кажи ми какво става горе на палубата.

Шалан не знаеше дали той я е послушал, понеже не издаде звук, когато се размърда. Пое дълбоко дъх няколко пъти и се надигна. Краката й трепереха, но успя да остане права.

Някак успя да се стегне. Беше ужасно, беше страшно, ала нищо, нищо не можеше да се сравни с онова, което тя беше принудена да направи в нощта, когато баща и умря. Тогава оцеля. Можеше да оцелее и сега.

Тези мъже навярно бяха от групата на Кабсал — убийците, от които Ясна се боеше. Най-сетне се бяха добрали до нея.

О, Ясна…

Ясна бе мъртва.

Скръбта — по-късно. Какво щеше да прави Шалан с тези въоръжени мъже, които превземаха кораба? Как щеше да се измъкне?

Пипнешком излезе от каютата. Тук идваше светлина от факлите на палубата. Чуваше все по-панически викове.

— Убиват — рече внезапно някакъв глас.

Шалан подскочи, макар това да беше просто Шарка, разбира се.

— Какво? — прошепна тя.

— Тъмни мъже убиват. Моряци завързани с въжета. Един мъртъв, кърви червено. Не… не разбирам…

Отче на Бурята… горе виковете се засилиха, ала не се чуваше тропот на ботуши по палубата, не се чуваше дрънчене на оръжия. Моряците бяха заловени. Най-малко един беше убит.

Шалан видя в мрака как пред нея от дървото излизат треперливи, гънещи се форми. Духчета на страха.

— А онези, които преследваха моя образ?

— Търсят във водата — отвърна Шарка.

Значи бяха решили, че е скочила зад борда. С разтуптяно сърце Шалан се добра до каютата на Ясна, очаквайки всеки миг да се препъне в трупа й. Не се препъна. Да не би нападателите да го бяха завлекли на палубата?

Шалан влезе и затвори вратата. Резето не проработи, така че тя домъкна един сандък, за да я запъне.

Трябваше да направи нещо. Пипнешком намери един от сандъците на Ясна, който беше разбит от мъжете и съдържанието му — облекло — се валяше по пода. Шалан намери скритото чекмедже на дъното и го отвори. Изведнъж каютата се обля в светлина. Сферите бяха тъй ярки, че заслепиха Шалан за миг и тя трябваше да отвърне поглед.

Шарка трепереше на пода до нея, очертанията му се тресяха от страх. Шалан се огледа. Тясната каюта беше преобърната с главата надолу — дрехи по пода, листове хартия навсякъде. Сандъкът с книгите на Ясна беше изчезнал. Прекалено прясна, за да попие, кръвта й образуваше локва върху леглото. Шалан бързо отвърна поглед.

Горе внезапно се разнесе вик, последван от тупване. Крясъците станаха по-силни. Шалан чу как Тозбек моли нападателите да пощадят живота на жена му.

Всемогъщи в небесата… убийците екзекутираха моряците един по един. Шалан трябваше да стори нещо. Каквото и да е.

Хвърли поглед на сферите в двойното дъно на сандъка, тапицирано с черен плат.

— Шарка, ние ще Превърнем дъното на кораба и ще го потопим.

— Какво! — Шарка завибрира по-силно и зажужа. — Хора… Хора… Ядат вода?

— Пием я, но не можем да я вдишваме.

— Ммм… Объркан… — отвърна Шарка.

— Капитанът и всички останали са пленени и ги екзекутират. Хаосът е най-добрата възможност, която аз мога да им дам. — Шалан положи длани върху сферите и рязко вдиша Светлина. Почувства как гори отвътре, сякаш ще се пръсне. Светлината беше нещо живо, което искаше да си пробие път навън през порите на кожата й.

— Покажи ми! — извика тя, по-силно, отколкото искаше. Светлината на Бурята я подтикваше да действа. — И преди съм Превръщала. Трябва пак да го направя!

Докато говореше, от устата й се кълбеше Светлина, като дъх в мразовит ден.

— Ммм… — тревожно промърмори Шарка. — Аз ще съм посредник. Виж.

— Какво да видя?

— Виж!

Морето на сенките. Последния път, когато беше на това място, едва не я убиха. Само че не беше място. Или пък беше? Какво значение има?

Разрови паметта си и си припомни как Превърна случайно една купа в кръв.

— Трябва ми истина.

— Даде достатъчно — отговори Шарка. — Сега. Виж.

Корабът изчезна.

Всичко… подскочи. Стените, мебелите, всичко се разби и стана на малки черни топчета. Шалан се подготви да падне в океана на стъклените топчета, обаче се озова на твърда земя.

Стоеше на място с черно небе и далечно, малко бяло слънце. Земята под нея отразяваше светлината. Обсидиан? Накъдето и да се обърнеше, земята беше все същата чернота. Недалеч сферите — същите като онези, които задържат Светлина, но тъмни и малки — поскачаха още малко и спряха.

Тук-там се купчеха дървета, прилични на кристали. Клоните бяха остри и гладки, без листа. Във въздуха висяха ситни светлини като пламъчета без свещи. Хора, осъзна Шалан. Всяка от тези светлини е умът на един човек, отразен в Царството на познанието. Около краката й се простираха десетки светлинки, толкова дребни, че едва ги различаваше. Умовете на рибите?

Шалан се обърна и се озова лице в лице с някакво създание със символ вместо глава. От изумление извика и скочи назад. Тези неща… те я преследваха… те…

Това беше Шарка. Беше висок и тънък, ала леко неразличим, прозрачен. Сложният мотив на главата му с острите линии и невъзможната геометрия явно нямаше очи. Шарка стоеше с ръце зад гърба си. Робата му изглеждаше прекалено корава за плат.

— Върви — рече той. — Избери.

— Какво да избера? — попита Шалан и от устните й се вдигна Светлина.

— Твоя кораб.

Шарка нямаше очи, ала на Шалан й се стори, че може да проследи погледа му до една от малките сфери върху лъскавата земя. Грабна я и изведнъж доби впечатление за кораб.

Насладата на вятъра. Обгрижван и обичан кораб. Кораб, който носеше пътниците си от дълги години. Притежаван от Тозбек, а преди него — от баща му. Стар кораб, но не прекалено стар, все още сигурен. Горд кораб. Тук той се представяше от една сфера.

Всъщност можеше да мисли. Корабът можеше да мисли. Или… е, отразяваше мислите на хората, които работеха на него, познаваха го, мислеха за него.

— Нужно ми е ти да се промениш — прошепна Шалан на сферата-кораб, която държеше в дланите си. Сферата беше твърде тежка за размера си, сякаш цялото тегло на кораба беше съсредоточено в нея.

— Не — дойде отговор с гласа на Шарка. — Не, не мога. Трябва да служа. Аз съм щастлив.

Шалан го погледна.

— Ще посреднича — повтори Шарка. — Превеждам. Ти не си готова.

Шалан отново погледна сферата в ръцете си.

— Имам Светлина на Бурята. Много Светлина. Ще ти я дам.

— Не! — отговорът прозвуча гневно. — Аз служа.

Наистина искаше да си остане кораб. Шалан усещаше гордостта, силата от дългогодишната служба.

— Те умират — прошепна тя.

— Не!

— Усещаш как те умират. Кръвта им е върху твоята палуба. Хората, на които служиш, ще бъдат посечени един по един.

Сама го усещаше, виждаше го в кораба. Екзекутираха моряците. Недалеч един от пламъците изчезна. Трима от осмината пленници бяха мъртви, но тя не знаеше кои.

— Има само един начин да ги спасиш — каза Шалан. — Като се промениш.

— Да се променя — прошепна Шарка от името на кораба.

— В промяната те могат да избягат от злите мъже, които убиват. Не е сигурно, ала ще имат възможност да плуват. Да направят нещо. Можеш да им служиш за последен път, Наслада на вятъра. Можеш да се промениш за тях.

Мълчание.

— Аз…

Угасна още една светлина.

— Аз ще се променя.

Това се случи в един трескав миг. Светлината на Бурята се изтръгна от Шалан. Тя чу далечни пукания от физическия свят, понеже изтегли толкова Светлина от скъпоценните камъни наоколо, че те се пръснаха.

Морето на сенките изчезна.

Тя отново се озова в каютата на Ясна.

Подът, стените и таванът се размиваха във водата.

Шалан бе потопена в ледени черни дълбини. Зарита във водата. Роклята й пречеше. Навсякъде около нея потъваха вещи, обикновени предмети от живота на хората.

Неистово се помъчи да изплава. Първоначално имаше някаква смътна идея да изплува горе и да помогне на моряците, като ги развърже, ако са вързани. Сега обаче се оказа, че отчаяно опитва да намери пътя към повърхността.

Като че самата тъмнина беше оживяла. Нещо се уви около Шалан.

То я затегли по-дълбоко.