Брандън Сандърсън
Сияйни слова (125)

89
Четиримата

„ТрябвадаимаотговорКакъвеотговорътТочкаПаршендитеЕдиноттяхДатесалипсващатачастицаЗаставиалетитедагиунищожатизцялопредионзидадобиесилатаимТящеизградимост“

Из „Диаграмата“, Подова дъска 17, откъс 2, всяка втора буква започва с първата

Далинар стоеше в мрака.

Обърна се и опита да си спомни как е дошъл до това място. В сянката видя мебели. Маси, килим, завеси от Азир с ярки цветове. Майка му винаги се бе гордяла със завесите.

Моят дом, рече си той. Както когато бях дете. Преди завоеванието, преди Гавилар…

Гавилар… Гавилар не беше ли мъртъв? Не, Далинар можеше да чуе как брат му се смее в съседната стая. Той беше дете. И двамата бяха деца.

Далинар прекоси сенчестата стая и изпита неясната радост от познатото. От това как нещата са такива, каквито трябва да бъдат. Беше извадил дървените си мечове. Имаше сбирка — всеки издялан като Меч. Твърде стар бе за тях сега, но все още му харесваше да ги притежава. Като сбирка.

Отиде до балконската врата и я отвори.

Окъпа го топла светлина. Дълбока, обгръщаща, проникваща светлина. Топлината минаваше през кожата в самата негова същност. Гледаше светлината и не бе заслепен. Източникът й беше далечен, но той го познаваше. Познаваше го добре.

Усмихна се.

После се събуди. Сам в новите си стаи в Уритиру, временно пребиваване, докато проучваха цялата кула. Седмица бе изминала от пристигането им тук и хората от становете най-накрая започнаха да прииждат и да носят сфери, заредени по време на неочакваната буря. Нуждаеха се много от тях, за да задействат Портата на Обета.

Хората от военните лагери дойдоха навреме. Вечната Буря още не бе започнала, но ако се движеше като обикновените бури, щеше да удари до дни.

Далинар за малко поседя в тъмното и се замисли за изпитаната от него топлина. Какво ли бе това? Необичайно време да получи видение. Винаги идваха при буря. По-рано, усетеше ли някое по време на сън, то го будеше.

Той намина при гвардейците си. Нямаше буря. Започна умислено да се облича. Искаше да провери дали може да излезе на покрива на кулата днес.

* * *

Докато вървеше из тъмните зали на Уритиру, Адолин се стараеше да не показва колко изтощен се чувства. Светът току-що се бе изместил, като врата на пантите си. Преди няколко дни годежът му представляваше обвързване на могъщ човек с относително нископоставен член на далечен дом. Сега Шалан може би беше най-важният човек в света, а той…

Какво бе той?

Вдигна фенера и остави на стената няколко белега с тебешир, за да покаже, че е бил тук. Кулата беше огромна. Как цялото това нещо изобщо стоеше изправено? Вероятно можеха да я проучват с месеци и да не отворят всички врати. Той се посвети на изследването, понеже му приличаше на нещо, което може да върши. За съжаление му даваше и време да мисли. Не му харесваше до колко малко отговори достига.

Обърна се и разбра, че се е отдалечил от останалите от отряда съгледвачи. Правеше го все по-често. Бяха започнали да пристигат първите множества от Пустите равнини и трябваше да решат къде да настанят всички.

Гласове ли чу някъде напред? Адолин се намръщи и продължи по ходника. Остави фенера, за да не го издава. Изненада се, когато позна един от говорещите в коридора. Това Садеас ли беше?

Да. Върховният принц се бе възправил сред отряд от собствените му съгледвачи. Адолин тихичко прокле вятъра, който убеди именно Садеас да отговори на призива да дойде в Уритиру. Всичко щеше да бъде толкова по-леко, ако просто си беше останал на мястото.

Садеас даде знак на неколцина от войниците си да слязат по едно разклонение на тунелоподобния коридор. Жена му и част от писарите й тръгнаха в обратната посока, следвани от двама войници. Адолин наблюдаваше известно време как Върховният принц лично вдига фенера и оглежда избледнялото изображение на стената. Фантастична картина с приказни животни. Той разпозна някои от детските приказки — като огромното, прилично на норка създание с избуяла навсякъде около главата му грива. Как го наричаха?

Адолин се обърна да си върви, но ботушът му простърга по камъка.

Садеас се извърна и вдигна фенера си.

— А, принц Адолин.

Носеше бяло, и това не се отразяваше добре на неговия вид — в сравнение с бледия цвят руменото лице изглеждаше направо кърваво.

— Садеас — обади се Адолин и се обърна. — Не знаех, че си дошъл.

Проклет човек. Пренебрегваше баща му през всичките тези месеци и сега реши да се подчинява?

Върховният принц закрачи по коридора и мина край Адолин.

— Това място е забележително. Наистина забележително.

— Значи признаваш, че баща ми е бил прав — продължи Адолин. — Че виденията му са били верни. Че Пустоносните са се върнали, а ти си се изложил като глупак.

— Ще призная — поде Садеас, — че в баща ти има останала повече сила, отколкото някога се притеснявах. Забележителен план. Свързва се с паршендите, прави тази сделка с тях. Чувам, че са разиграли голямо представление. То определено е убедило Аладар.

— Не е възможно да вярваш, че всичко това е било нагласено.

— Я стига. Отричаш ли, че той имаше паршенд сред собствените си гвардейци? Не е ли толкова удобно, че сред новите „Сияйни“ са и началникът на гвардията на Далинар, и твоята годеница?

Садеас се усмихна и Адолин разбра истината. Не, той не вярваше в това, но тази лъжа щеше да разнася. Отново щеше да започне с нашепванията и да опита да унищожи Далинар.

— Защо? — попита Адолин и пристъпи към него. — Защо се държиш така, Садеас?

— Защото — въздъхна Садеас — трябва да стане. Не можеш да имаш войска с двама пълководци начело, синко. Баща ти и аз сме два стари белогръба и двамата искаме кралството. Той или аз. Натам сме тръгнали от смъртта на Гавилар.

— Не бива да бъде така.

— Трябва. Баща ти никога повече няма да ми се довери, Адолин, и ти го знаеш.

Лицето на Садеас помръкна.

— Аз ще взема това от него. Този град, откритията. Това е просто временна спънка.

Адолин стоя известно време, гледаше Садеас в очите и тогава нещо окончателно се скъса.

Достатъчно.

Адолин стисна Садеас за гърлото със здравата си ръка и удари гърба на Върховния принц в стената. Съвършено потресеното лице на Садеас развесели Адолин — много мъничката частица от него, която не бе напълно, изцяло и неотвратимо побесняла.

Адолин стисна и задуши вика за помощ, докато приковаваше гърба му за стената, и сграбчи ръката му. Садеас обаче беше обучен за войник. Опита да отпусне хватката, хвана Адолин за ръката и я изви.

Адолин продължи да стиска, но изгуби равновесие. Двамата паднаха, въртяха се и се търкаляха. Това не бе пресметнатото напрежение на арената, даже не и методичното клане на бойното поле.

Бяха двама потни, напрегнати мъже, и двамата на ръба на паниката. Адолин бе по-млад, но все още изпонатъртен от битката с Убиеца в бяло.

Той застана отгоре. Садеас се мъчеше да крещи и Адолин удари главата му в каменния под, за да го зашемети. Задъхан, принцът хвана ножа си. Насочи го към лицето на Садеас, но оня успя да вдигне ръце и да стисне Адолин за китката.

Той изръмжа и приближи още ножа, който стискаше с лявата ръка. Постави върху него и дясната ръка — китката й пламна от болка, докато я притискаше към дръжката. По челото на Садеас изби пот, когато върхът на ножа допря лявата му ноздра.

— Баща ми — тросна се Адолин, а потта от носа му капеше върху острието на ножа — смята, че съм по-добър човек от него.

Той се напрегна и усети как хватката на Садеас отслабва.

— За твое съжаление, той не е прав.

Садеас изскимтя.

Адолин се понадигна и заби ножа покрай носа на Садеас в очната яма — проби окото като узрял плод и втъкна острието право в мозъка.

Садеас потръпна за миг и около ножа се събра локвичка кръв — Адолин го завъртя, за да бъде сигурен.

Миг по-късно до Садеас се появи Острие — Мечът на баща му. Садеас беше мъртъв.

Адолин отстъпи, за да няма кръв по дрехите, при все че маншетите му вече бяха изцапани. Бурите да го отнесат. Той това ли беше направил? Нима току-що уби един Върховен принц?

Замаяно гледаше оръжието. И двамата не бяха призовали Остриетата си в боя. Оръжията може и да струваха цяло състояние, но при толкова близък бой щяха да свършат по-малко работа от някой камък.

Мислите му станаха по-ясни. Адолин взе оръжието и се отдалечи. Захвърли Меча през някакъв прозорец и той падна върху една от приличните на сандъче за цветя образувания на долната тераса. Там щеше да е на сигурно място.

След това се усети да отреже маншетите си, да остърже знаците с тебешир от стената със собственото си Острие и да се отдалечи колкото може, преди да намери един от разузнавателните си отряди и да се престори, че през цялото време е бил наблизо.

* * *

Най-накрая Далинар разгада ключалката и натисна металната врата в края на стълбището. Тук тя бе поставена на тавана, а стъпалата водеха право към нея.

Вратата отказа да се отвори, въпреки че бе отключена. Той смаза частите й. Защо не се помръдваше?

Кремът, разбира се, досети се той. Той призова Острието си и направи няколко бързи разреза около вратата. Тогава успя да я отвори с усилие. Старата капандура се отвори и го изведе на самия връх на града-кула.

Той се усмихна и прекрачи на покрива. Пет дни проучвания бяха отвели Адолин и Навани в дълбините на града-кула. Далинар обаче се стремеше да достигне върха.

За такава грамадна постройка покривът всъщност бе относително малък и не толкова покрит с крем. Вероятно на такава височина по време на бурите падаше по-малко дъжд, пък и всеки знаеше, че кремът е по-гъст на изток, отколкото на запад.

В името на Бурите, беше нависоко. Ушите му на няколко пъти заглъхнаха, докато се изкачваше към върха с изобретения от Навани фабриал за издигане. Тя говореше за противотежести и свързани скъпоценни камъни, изпълнена с преклонение пред технологията на древните. Той разбираше само, че откритието й му позволи да не изкачва около стотина стълбища.

Пристъпи на ръба и погледна надолу. Под него всеки от пръстените на кулата се разширяваше малко повече от предишния. Шалан е права, рече си той. Това са градини. Всеки от външните пръстени е предназначен за отглеждането на храна. Не знаеше защо източната страна на кулата е равна откъм Произхода. По нея нямаше тераси.

Той се надвеси. Далече, толкова далеч надолу, че му се зави свят, различи десетте стълба, които поддържаха Портите на Обета. Онази за Пустите равнини проблесна и върху нея се появиха много хора. Развяваха знамето на Хатам. С изпратените от учените на Далинар карти, на Хатам и на останалите им отне само около седмица бързо придвижване да достигнат Портата. Войската на Далинар прекоси същото разстояние много внимателно — внимаваха за нападения на паршендите.

Щом погледна стълбовете от това положение, той разпозна, че и в Колинар има такъв. Той образуваше основата, върху която бяха построени дворецът и кралският храм. Шалан предполагаше, че Ясна е опитвала да отвори Портата на Обета там — в бележките й пишеше, че Портите на Обета във всеки град са здраво залостени. Отворена беше единствено Портата в Пустите равнини.

Шалан се надяваше да разбере как да използва останалите, нищо че при сегашните изпитания се оказаха някак си заключени. Ако успееше да ги задейства, светът щеше да стане много, много по-малък. Разбира се, ако от него останеше нещо.

Далинар се обърна и вдигна поглед към небето. Пое дълбоко дъх. Затова беше дошъл на върха.

— Ти изпрати тази буря, за да ни унищожиш! — провикна се той към облаците. — Изпрати я, за да прикриеш в какво се превръщат Шалан и Каладин! Опита да спреш това преди то да е започнало!

Мълчание.

— Защо ми изпращаш видения и ми казваш да се подготвям! — викна Далинар. — А после опитваш да ни унищожиш, когато ги следваме?

ОТ МЕН БЕ ПОИСКАНО ДА ИЗПРАТЯ ВИДЕНИЯТА, КОГАТО ВРЕМЕТО НАСТЪПИ. ВСЕМОГЪЩИЯТ ГО ПОИСКА ОТ МЕН. НЕ МОЖЕХ ДА НЕ СЕ ПОДЧИНЯ, КАКТО НЕ МОГА ДА СЕ ОТКАЖА ДА ПРОИЗВЕЖДАМ ВЕТРОВЕТЕ.

Далинар вдиша дълбоко. Отецът на Бурите му отвърна. Благословен да е, отговори.

— Тогава виденията са били негови — продължи Далинар, — а ти си бил средството за подбиране на ония, които ги получават?

ДА.

— Защо ме избра? — попита Далинар.

НЯМА ЗНАЧЕНИЕ. ТВЪРДЕ БАВЕН БЕШЕ. ПРОВАЛИ СЕ. ВЕЧНАТА БУРЯ Е ТУК И ДУХЧЕТАТА НА ВРАГА СЕ НАСТАНЯВАТ В ДРЕВНИТЕ. СВЪРШЕНО Е. ЗАГУБИХТЕ.

— Каза, че си бил частица от Всемогъщия.

АЗ СЪМ НЕГОВО… ДУХЧЕ, БИ МОГЪЛ ДА КАЖЕШ. НЕ СЪМ ДУШАТА МУ. АЗ СЪМ СЪЗДАДЕНИЯТ ОТ ЧОВЕЦИТЕ СПОМЕН ЗА НЕГО, СЛЕД КАТО ГО НЯМА. ОЛИЦЕТВОРЕНИЕ НА БУРИТЕ И НА БОЖЕСТВЕНОТО. АЗ НЕ СЪМ БОГ. АЗ СЪМ САМО СЯНКА НА ТАКЪВ.

— Ще приема това, което мога да получа.

ТОЙ ИСКАШЕ ДА ВИ НАМЕРЯ, НО ВАШИЯТ РОД НОСЕШЕ САМО СМЪРТ НА МОЯ.

— Какво знаеш за предизвиканата от паршендите буря?

ВЕЧНАТА БУРЯ. ТЯ Е НЕЩО НОВО, НО Е ЗАМИСЛЕНА ОТДАВНА. СЕГА ОБИКАЛЯ СВЕТА И НОСИ СЪС СЕБЕ СИ СВОИТЕ ДУХЧЕТА. ВСЕКИ ОТ ДОКОСНАТИТЕ ОТ НЕЯ ДРЕВНИ ЩЕ ПРИЕМЕ НОВАТА СИ ФОРМА.

— Пустоносни.

ТОВА Е ЕДНА ОТ ДУМИТЕ ЗА ТЯХ.

— Вечната Буря наистина ще дойде отново?

РЕДОВНО КАТО ОБИКНОВЕНИТЕ БУРИ, НО ПО-НАРЯДКО. ВИЕ СТЕ ОБРЕЧЕНИ.

— И тя ще преобрази паршите. Няма ли начин да бъде спряна?

НЯМА.

Далинар затвори очи. От това се страхуваше. Да, войските му бяха победили паршендите, но те бяха само частица от предстоящото. Скоро щеше да се изправи срещу стотици хиляди такива.

В останалите държави не обръщаха внимание. Той успя да говори по далекосъобщителя със самия император на Азир — нов император, понеже Сет беше посетил последния. В Азир, разбира се, нямаше война за наследяването. Изискваше попълването на твърде много книжа.

Новият император покани Далинар да го посети, но очевидно смяташе думите му за бълнуване. Далинар не бе разбрал, че слуховете за лудостта му са достигнали толкова надалеч. Дори и без тях обаче, той подозираше, че предупрежденията му ще бъдат пренебрегнати, тъй като твърденията му бяха безумни. Буря, която духа в обратната посока? Паршите стават Пустоносни?

Само Таравангян от Карбрант — а сега явно и крал на Я Кевед — изглеждаше предразположен да слуша. Вестителите да го благословят — надяваше се да може да донесе мир на онази измъчена земя. Далинар поиска повече сведения как се е добрал до престола; според първите отчети беше станало неочаквано. Ала той беше на власт твърде отскоро, а страната твърде опустошена, за да може да направи много.

Освен това по далекосъобщителя пристигнаха внезапни и неочаквани доклади за бунтове в Колинар. И тук нямаше ясен отговор. Ами дочутото за чума около Чистото езеро? В името на Бурите, всичко стана такава бъркотия.

Трябваше да направи нещо за това. За всичко.

Далинар отново погледна към небето.

— Наредено ми беше да възстановя Сияйните рицари. Ще трябва да стана един от тях, ако аз ще ги водя.

В небето се понесе далечен гръм, макар и да нямаше облаци.

— Животът преди смъртта! — провикна се Далинар. — Силата преди слабостта! Пътят преди целта!

АЗ СЪМ ЧАСТИЦА ОТ САМИЯ ВСЕМОГЪЩ! — ядосано произнесе гласът. — АЗ СЪМ ОТЕЦЪТ НА БУРИТЕ. НЯМА ДА СЕ ОСТАВЯ ДА БЪДА ОБВЪРЗАН ТАКА, ЧЕ ДА МЕ УБИЯТ!

— Имам нужда от теб — продължи Далинар. — Въпреки стореното от теб. Мостовият говореше за положени клетви и за това, че всеки рицарски орден е различен. Първият Идеал е един и същ. След него всеки орден е различен и изисква различни думи.

Гърмът прозвуча отново. Звучеше… като предизвикване. Можеше ли Далинар да тълкува гръмотевиците?

Това беше опасен ход. Далинар се изправяше срещу нещо първично, непознаваемо. Нещо, което умишлено опита да погуби и него, и цялата му войска.

— За щастие — продължи той — знам втората клетва, която трябва да положа. Няма нужда тя да ми бъде казвана. Аз ще обединявам, Отче на Бурите, а няма да разединявам. Аз ще събирам хората.

Гърмът замлъкна. Далинар стоеше сам, гледаше небето и чакаше.

МНОГО ДОБРЕ, най-после отвърна Отецът на Бурите. ТЕЗИ ДУМИ СА ПРИЕТИ.

Далинар се усмихна.

АЗ НЯМА ДА БЪДА ПРОСТО ТВОЙ МЕЧ, предупреди Отецът на Бурите. НЯМА ДА ИДВАМ ПРИ ПОВИКВАНЕ, А И ТИ ТРЯБВА ДА СЕ ОТКАЖЕШ ОТ ТОВА… ЧУДОВИЩНО НЕЩО, КОЕТО НОСИШ. ЩЕ БЪДЕШ СИЯЕН БЕЗ МЕЧ И БРОНЯ.

— Ще бъде това, което трябва да бъде — отвърна Далинар и призова Меча си. Щом оръжието се появи, в главата му зазвучаха писъци. Той го захвърли, сякаш беше стрелнала се към него змиорка. Писъците изчезнаха незабавно.

Острието иззвънтя в земята. Отказването от Меча се смяташе за трудна работа, налагаща съсредоточаване и докосване на камъка му. Този обаче се отдели от него мигновено. Можеше да го усети.

— Какво бе значението на последното получено от мен видение? — попита Далинар. — Тазсутрешното, което не дойде с бурята.

ТАЗИ СУТРИН НЕ Е БИЛО ИЗПРАЩАНО ВИДЕНИЕ.

— Било е. Видях светлина и топлина.

ОБИКНОВЕН СЪН. НЕ Е ОТ МЕН, НЕ Е И ОТ БОГОВЕТЕ.

Любопитно. Далинар можеше да се закълне, че изпита същото като при виденията, ако не и по-силно.

ТРЪГВАЙ, ОБВЪРЗВАЩИ, заговори му Отецът на Бурите. ПОВЕДИ СВОЯ ЗАГИВАЩ НАРОД КЪМ ПРОВАЛ. ЗЛОТО УНИЩОЖИ САМИЯ ВСЕМОГЪЩ. ПРЕД НЕГО ТИ СИ НИЩО.

— Всемогъщият е загинал — отговори Далинар. — Ако това е вярно, то тогава и Злото може да бъде убито. Ще намеря начин да го извърша. Виденията споменаваха двубой и защитник. Знаеш ли нещо по въпроса?

Небето отвърна с обикновен гръм. Е, по-нататък щеше да има време за още въпроси.

Далинар слезе от върха на Уритиру и отново се озова на стълбите. Те водеха в стая, голяма почти колкото целия връх на града-кула. Стъклени прозорци я осветяваха ярко. Стъклото нямаше капаци или опора, а част от него гледаше на изток. Далинар не разбираше как издържа на бурите, въпреки че на места се виждаха струйки крем.

Десет къси стълба обрамчваха стаята, а в средата й стърчеше още един.

— Е? — попита Каладин и вдигна поглед от оня, който разглеждаше. Шалан обикаляше около друг; изглеждаше много по-малко изтощена от времето на първото им стъпване в града. Въпреки че дните им в Уритиру бяха трескави, няколко нощи здрав сън се отразиха съвсем добре на всички.

Като отговор на въпроса Далинар извади от джоба си сфера и я вдигна. После вдъхна Светлината на Бурята.

Очакваше усещането за буря вътре в него, както му го бяха описали Каладин и Шалан. Тя го подтикваше да действа, да се движи, да не стои на едно място. Не изпитваше нещо като Вълнението по време на битка — както го очакваше.

Почувства как раните му зарастват по познатия начин. Осъзна, че го е правил и преди. На бойното поле? Сега усещаше ръката си съвсем наред, а порезната рана в страната вече почти не го болеше.

— Ужасно несправедливо е, че успяхте от първия опит — отбеляза Каладин. — На мен ми отне цяла вечност.

— Дадоха ми указания — обясни Далинар, пристъпи в стаята и прибра сферата. — Отецът на Бурите ме нарече Обвързващ.

— Това е името на един от ордените — рече Шалан и опря пръсти на стълба. — Това ни прави трима. Бягащ по вятъра, Обвързващ, Тъкач на светлина.

— Четирима — донесе се глас откъм стълбището. В осветената стая влезе Ренарин. Той ги погледна, после се дръпна.

— Сине? — попита го Далинар.

Ренарин остана в тъмното, свел поглед.

— Без очила… — прошепна Далинар. — Вече не ги носиш. Стори ми се, че опитваш да изглеждаш като воин, но не е това. Светлината на Бурята е излекувала очите ти.

Ренарин кимна.

— И Мечът — продължи Далинар, пристъпи и хвана сина си за рамото. — Чуваш писъци. На арената с теб е станало това. Не можеш да се биеш заради виковете в главата, предизвикани от призоваването на Меча. Защо? Защо не каза нищо?

— Мислех си, че е в мен — прошепна Ренарин. — В моя ум. Глис обаче казва… — Ренарин примигна. — Съзерцаващ истината.

— Съзерцаващ истината? — попита Каладин и погледна Шалан. Тя поклати глава. — Аз бягам по ветровете. Тя тъче светлина. Сиятелният господар Далинар изковава връзки. Ти какво правиш?

Ренарин срещна погледа на Каладин.

— Аз виждам.

— Четири ордена — изрече Далинар и гордо стисна рамото на Ренарин. Бурите да го отнесат, момъкът трепереше. Какво го притесняваше тъй много? Далинар се обърна към останалите. — Сигурно и другите ордени се завръщат. Трябва да намерим ония, които духчетата са избрали. И то бързо, понеже ни е сполетяла Вечната Буря, а тя е по-лоша от предвижданията ни.

— Как така? — попита Шалан.

— Тя ще промени паршите — обясни Далинар. — Отецът на Бурите го потвърди пред мен. Когато тази буря удари, тя ще върне Пустоносните.

— Преизподня — рече Каладин. — Трябва да се върна в Алеткар, в Огнекамък.

Той се насочи към изхода.

— Войнико? — повика го Далинар. — Аз направих всичко според силите си, за да предупредя нашия народ.

— Моите родители са там — възрази Каладин. — И градоначалникът на града ми има парши. Тръгвам.

— Как? — попита го Шалан. — Ще прелетиш цялото разстояние?

— Ще падам — уточни той. — Но иначе да.

После се спря на входа.

— Колко Светлина ще изисква това, синко? — попита го Далинар.

— Не знам — призна си Каладин. — Вероятно много.

Шалан погледна Далинар. Нямаха достатъчно Светлина на Бурята. Хората от становете носеха заредени сфери, но задействането на Портата на Обета изискваше много Светлина в зависимост от това колко хора са доведени. Светването на лампите в помещението в средата на Портата на Обета беше най-малкото, необходимо за задействането на съоръжението. Довеждането на много хора изтощаваше отчасти и донесените от тях заредени скъпоценни камъни.

— Ще ти дам, каквото мога, момко — продължи Далинар. — Имаш благословията ми да вървиш. Може би ще ти остане достатъчно, та после да отидеш в столицата и да помогнеш на хората там.

Каладин кимна.

— Ще си събера нещата. Трябва да напусна до час.

И той се стрелна от стаята надолу по стълбите.

Далинар вдиша още Светлина и усети как последната му рана изчезва. Изглежда човек лесно привикваше на това.

Той прати Ренарин да говори с краля и да изиска няколко изумрудени броама, които Каладин да заеме за пътуването си. Елокар най-после бе пристигнал и то в обществото на неколцина хердазийци. Единият от тях твърдеше, че името му трябвало да бъде добавено към списъка на алетските крале…

Ренарин енергично тръгна да изпълни нареждането. Изглежда искаше нещо, което да може да върши.

Той е един от Сияйните рицари, помисли си Далинар, като го гледаше как върви. Вероятно ще трябва да спра да го пращам по задачи.

Бурите да го отнесат. Наистина се случваше.

Шалан бе отишла до прозорците. Далинар застана до нея. Това бе източната страна на кулата, плоският й край, обърнат право към Произхода.

— Каладин ще има време само да спаси малцина — отбеляза Шалан. — Ако изобщо успее и толкова. Ние сме четирима, Сиятелни господарю. Само четирима срещу разрушителна буря…

— Каквото е — такова.

— Толкова много ще загинат.

— А ние ще спасим ония, които можем — отвърна Далинар и се извърна към нея. — Животът преди смъртта, Сияйна. Това е задачата, за която сме се заклели сега.

Тя присви устни, все още загледана на изток, но кимна.

— Животът преди смъртта, Сияйни.