Брандън Сандърсън
Сияйни слова (122)

86
Шарки от Светлина

„Единият почти сигурно предава останалите.“

Из „Диаграмата“, книга от второто чекмедже на писалището: параграф 27

Каладин остави Светлината на Бурята да се изпари пред него. Беше на привършване — неистовият му полет над Равнините го изцеди. Как се потресе, когато се оказа, че взривът светлина, който се издигна в тъмното небе над осветеното плато, е самият Далинар. Оттласнат в небето от Сет.

Каладин бързо го улови и го върна на земята, като на свой ред внимателно го Оттласна. Сега Сет се отдалечаваше от князчето и отбранително сочеше с Меча си към Каладин. Очите му бяха широко отворени, устните му трепереха. Сет изглеждаше ужасѐн.

Хубаво.

Далинар най-сетне се приземи на платото, стъпи меко и каладиновото Оттласване се изчерпи.

— Търсете подслон — каза Каладин. Бурята в него се успокои още. — Като летях насам, минах над буря… Голяма буря. Задава се от запад.

— Оттегляме се.

— Побързайте — настоя Каладин. — Аз ще се справя с нашия приятел.

— Каладин?

Той се обърна и погледна Върховния принц, гордо изправен, ако и да придържаше едната ръка пред гърдите си. Далинар го погледна в очите.

— Ти си онова, което търсех.

— Да. Най-сетне.

Каладин отново се обърна и закрачи към убиеца. Подмина стегнато строените мъже от Мост Четири. Тефт излая заповед и те хвърлиха нещо на земята пред Каладин. Сини фенери с огромни скъпоценни камъни, от онези, които изтрайват през дъждовния сезон.

Благословени да са. Когато той премина край тях, Светлината на Бурята се заиздига и го изпълни. Ала посърна при вида на двата трупа с изгорени очи, които лежаха в краката на мостовите. Педин и Март. Ет прегръщаше тялото на брат си и хлипаше. Някои от другарите им бяха загубили крайници.

Каладин изръмжа. Стига толкова. Няма да губи повече от хората си от ръката на това чудовище.

— Готова ли си? — прошепна той.

Разбира се, отвърна Сил в ума му. Чакахме някой друг.

Горящ от Светлината, гневен и светещ, Каладин се хвърли срещу убиеца. Мечовете им се срещнаха.

* * *

— Мъртви сме — мълвеше Ренарин.

— Някой да го накара да млъкне — сопна се Шалан. — Запушете му устата, ако трябва.

Тя подчертано се извърна от бълнуващия принц. Още се намираше в средата на украсената с мозайки зала. Моделът, шарката. Каква беше тя?

Кръгло помещение. От едната му страна — нещо, което се нагаждаше към различни Мечове. Изображения на Рицари на пода, греещи в Светлина и сочещи към един приличен на кула град. Точно като в преданията. Десет лампи на стената. Ключалката се намираше над това, което Шалан приемаше за изображение на Натанатан, кралството на Пустите равнини. То…

Десет лампи. Със скъпоценни камъни. Всеки затворен във филигранна метална мрежа.

Шалан примигна и потрепери.

— Това е фабриал.

* * *

Убиецът профуча във въздуха. Капитан Каладин полетя нагоре след него и остави диря от светлина.

— Как се развива отстъплението? — изрева Далинар. Крачеше през платото, ребрата го боляха невъобразимо, а по-старата рана беше малко по-добре. Бурята да го отнесе. Докато се сражаваше с убиеца, болката от нея беше отшумяла, ала сега се върна свирепо. — Някой да ме осведоми!

От недалечните отломки от палатки се появиха писари и арденти. Из платото се надигнаха викове. Вятърът се засили — времето им за отдих, краткото им спокойствие изтече. Трябваше да избягат от тези плата. Веднага.

Далинар отиде при Адолин и му помогна да се изправи на крака. Изглеждаше доста по-зле от него, изподран, пребит, замаян. Сгъна дясната си китка и се сви от болка, после предпазливо я отпусна.

— Проклятие — рече Адолин. — Онова момче, мостовият, наистина е един от тях? От Сияйните рицари?

— Да.

Странно, но Адолин доволно се усмихна.

— Ха! Знаех си, че нещо с този човек не е наред.

— Тръгвай — каза Далинар и го побутна. — Трябва да придвижим войската през две плата, в онази посока. Там чака Шалан. Иди и вкарай ред, доколкото можеш. — Погледна на запад. Вятърът се засилваше още повече и носеше дъжд. — Времето е малко.

Адолин викна на мостовите да тръгнат с него. Те се подчиниха. Помогнаха на ранените, но за съжаление се принудиха да оставят убитите. Неколцина носеха и явно изчерпаната Броня на Адолин.

Далинар закуцука през платото в източна посока, толкова бързо, колкото му позволяваше състоянието. Търсеше…

Да. Мястото, където остави Храбрец. Конят изпръхтя и разтърси влажната си грива.

— Благословен да си, стари приятелю — рече Далинар, когато се добра до ришадиеца. Конят не бе избягал в гръмотевиците и бъркотията.

Веднъж озовал се на седлото, Далинар се придвижваше далеч по-леко. Накрая откри войската на Роион, която под строй се стичаше на юг към платото на Шалан. Позволи си да въздъхне от облекчение при вида на спретнатия им ход; по-голямата част от войската вече беше минала на южното плато, съседно на онова на Шалан. Чудесно. Не помнеше къде бе пратен капитан Хал, ала допускаше, че със смъртта на Роион армията му ще е в безпорядък.

— Далинар! — провикна се някой.

Обърна се и пред него се разкри съвършено нелепа гледка — Себариал и държанката му седяха под тента и похапваха сушени парченца села от поднос. Подносът бе в ръцете на неловко изглеждащ войник.

Себариал вдигна чаша вино към Далинар.

— Надявам се, че нямаш нищо против. Освободихме складовете ти. Пръскаха се по шевовете, направо бяха обречени.

Далинар зяпна. Палона даже беше взела романче и четеше.

— Ти ли направи това? — попита Далинар и кимна по посока на роионовата войска.

— Създаваха бъркотия — отговори Себариал. — Размотаваха се, крещяха си, плачеха и скимтяха. Много поетично. Рекох си, че някой трябва да ги подкара. Моята войска вече е на онова плато. Даваш си сметка, че там става твърде претъпкано.

Палона прелисти книжлето, без да обръща внимание.

— Виждал ли си Аладар? — попита Далинар.

Себариал махна с чашата.

— Би трябвало и той почти да е привършил с прехвърлянето. Ще го намериш там някъде. По посока на вятъра, за щастие.

— Не се размотавай — настоя Далинар. — Останеш ли тук, умираш.

— Като Роион?

— За нещастие.

— Значи е вярно — каза Себариал, стана и отръска панталоните си, които някак бяха останали сухи. — С кого ще се подигравам сега? — И печално поклати глава.

Далинар подкара коня в указаната посока. Откри, че — колкото и да бе невероятно — двама мостови продължаваха да го следват, само че едва сега се добраха до мястото, където той откри Себариал. Щом Далинар им показа, че ги вижда, те отдадоха чест.

Каза им къде отива и препусна. Бурята да го отнесе. Като болка, ездата със счупени ребра не беше по-добра от ходенето пеш. Всъщност, беше по-зле.

Наистина намери Аладар на следващото плато. Надзираваше войската си, докато тя се процеждаше на съвършено кръглото плато, посочено от Шалан. Там беше и Руст Елтал в една от Броните, които Адолин спечели. Руст водеше механичния мост. Той бе разположен до двата, които прехвърляха пропастта — там, където по-малките мостове не можеха.

Платото, където всички се тълпяха, беше относително малко за мащабите на Пустите равнини, ала все пак диаметърът му беше няколкостотин хвърлея. Имаше надежда да побере войските.

— Далинар? — повика го Аладар и се приближи в тръс на коня си. Светеше си с окачен на седлото грамаден диамант, явно задигнат от някой от фабриалите на Навани. Униформата му беше прогизнала и челото му беше превързано, ала инак изглеждаше невредим. — Какво, в името на езика на Келек, става тук? Не мога да измъкна прям отговор от никого.

— Роион е мъртъв — изнурено отвърна Далинар и дръпна юздите на Храбрец. — Загина с чест, нападайки убиеца. Да се надяваме, че засега убиецът е зает с друго.

— Победихме — каза Аладар. — Попилях паршендите. Оставих поне половината от тях мъртви на платото, може да са били дори три четвърти. Адолин се справи още по-добре на неговото плато, а от донесенията знам, че паршендите от платото на Роион са избягали. Договорът за Отмъщение е изпълнен! Гавилар е възмезден и войната свърши!

Толкова беше горд. На Далинар му беше трудно да намери думи да го върне в действителността, затова просто го гледаше. Беше вцепенен.

Не мога да си позволя това, рече си Далинар, смъквайки се в седлото. Трябва да водя.

— Няма значение, нали? — попита Аладар по-тихо. — Че победихме?

— Има значение, разбира се.

— Но… Не трябва ли да се чувствам по-иначе?

— Изтощение, болка, страдание. Обикновено така се усеща победата, Аладар. Ние победихме, да, обаче сега трябва да оцелеем като победители. Хората ти почти са преминали?

Аладар кимна.

— Отведи всички на онова плато. Натъпчи ги, ако се налага. Трябва да сме готови да минем през портала възможно най-бързо, след като се отвори.

Ако се отвори.

Далинар пришпори Храбрец по един от мостовете и се озова пред гъстите редици от другата страна. Оттам с труд си проправи път към центъра, където се надяваше да намери избавление.

* * *

Каладин полетя бързо след убиеца.

Пустите равнини останаха далеко под него. Из платото проблясваха скъпоценни камъни, изоставени при срутването на палатките или от паднали войници. Осветяваха не само централното плато, а още три около него, и друго, което отгоре изглеждаше странно кръгло.

Там се събираха войските. Останалите бяха осеяни със ситни бучици като лунички. Трупове. Толкова много. Каладин погледна небето. Отново бе свободен. Ветровете се втурваха под него, като че го вдигаха и го придвижваха. Носеха го. Мечът му се стопи в мъгла и от нея се стрелна Сил. Превърна се в лента от светлина и се завъртя около Каладин, докато той летеше.

Сил беше жива. Сил беше жива. Все още изпитваше радостна възбуда от това. А не трябваше ли да е мъртва? Когато я попита при полета им на идване, отговорът й бе прост.

Аз бях толкова мъртва, колкото бяха мъртви твоите клетви, Каладин.

Каладин продължи нагоре, над пътя на задаващите се бури. Виждаше ги ясно. Две бури, едната идеше от запад и кипеше от червени светкавици, другата приближаваше по-бързо от изток с тъмна сива стена. Те щяха да се сблъскат.

— Моят отец — прискърбно каза Сил. — Той донесе бурята и ускори хода й. Той е… съсипан, Каладин. Не мисли, че нещо от всичко това би трябвало да се случва. Иска да сложи край, да отмие всички надалеч и да се скрие от бъдещето.

Нейният отец… Значеше ли това, че Отецът на Бурята желае смъртта им?

Чудесно.

Убиецът изчезна в тъмните облаци горе. Каладин стисна зъби и се Оттласна отново нагоре за по-голямо ускорение. Озова се в облаците и всичко наоколо стана безлично сиво.

Не спираше да се оглежда за проблясъци светлина, които да му покажат идването на убиеца. Навярно нямаше кой знае какво да го предупреди.

Около него стана по-светло. Убиецът ли беше? Каладин протегна ръка встрани и Сил начаса прие формата на Меч.

— Без десет удара на сърцето? — попита той.

Не и когато съм тук с теб, когато съм готова. Изчакването е присъщо преди всичко на мъртвите. Те всеки път трябва да бъдат съживявани.

Каладин изскочи от облаците и се озова в светлината на слънцето.

Остана без дъх. Забравил бе, че още е ден. Тук, над мрака на земната война, слънцето биеше върху облачната покривка и я караше да сияе с бледна красота. Редкият въздух беше студен, ала бушуващата Светлина на Бурята позволяваше на Каладин да не обръща внимание.

Убиецът се носеше недалеч, пръстите на краката му сочеха надолу, главата му бе сведена. Държеше до себе си сребристия Меч. Каладин се Оттласна, за да спре, сетне се спусна и се изравни с убиеца.

— Аз съм Сет, син на сина на Валано — рече онзи. — Неверен… Неверен. — Вдигна широко отворените си очи. Стискаше зъби. — Ти си откраднал от Остриетата на Честта. Това е единственото обяснение.

Бурята да го отнесе. Каладин все си представяше Убиеца в бяло спокоен и студен. А това тук беше друго.

— Не притежавам такова оръжие. И не знам какво значение би имало, ако притежавах.

— Чувам лъжите ти. Разпознавам ги.

Сет се понесе с Меча напред.

Каладин се Оттласна настрани и се отмести от пътя му. Замахна с Меча си, ала беше далеч.

— Трябваше повечко да се упражнявам — промърмори той.

О, точно така. Навярно искаш да стана копие, нали?

Оръжието се разтвори в мъгла, после се удължи и стана сребристо копие с блестящи вихрещи се глифи по режещите ръбове на острието.

Сет се Оттласна и отново почна да се рее. Погледна копието и сякаш потръпна.

— Не. Неверен. Аз съм Неверен. Без въпроси.

Светлината на Бурята струеше от устата му. Сет отметна глава назад и извика; безплоден човешки звук, който се разтвори в безкрайното небе.

Под тях гръмотевиците тътнеха и облаците потрепваха в цвят.

* * *

Шалан тичаше от лампа на лампа в кръглата зала и ги зареждаше със Светлина. Тя самата светеше ярко. Беше изтеглила Светлината от фенерите на ардентите. Нямаше време за обяснения.

Дотук с укриването на природата й на Повелител на Стихиите.

Това помещение бе гигантски фабриал, захранван от светлината в лампите. Трябваше да го разбере. Мина край Инадара, която я зяпаше.

— Как… как правите това, Сиятелна?

Няколко от учените се бяха настанили на пода и припряно дращеха молитвени глифи по парчета плат. С тебешир, заради влагата. Шалан не знаеше дали молитвите са за избавление от бурите или от нея. Наистина чу една от дамите да промърморва „Изгубеният Сияен“.

Още две лампи. Шалан зареди един рубин. Той оживя, ала Светлината на Шалан свърши.

— Скъпоценни камъни! — рече тя и се развъртя из стаята. — Трябва ми още Светлина.

Хората се спогледаха. Всички, освен Ренарин, който продължаваше да плаче и да дращи едни и същи глифи по камъните. Отче на Бурята. Всичко беше пресушила. Единствената светлина идеше от маслената лампа, която една от учените изрови от торбата си.

Шалан се подаде от отвора във вратата и огледа струпаното множество войници. Хиляди и хиляди шумоляха в тъмнината. За щастие, някои носеха фенери.

— Трябва ми вашата Светлина! — каза тя. — Аз…

Това Адолин ли беше? Шалан зина и за миг всички други мисли изчезнаха, когато го зърна пред множеството. Облягаше се на един от мостовите. Адолин изглеждаше зле. Лявата половина на лицето му беше мозайка от кръв и синини, униформата му беше разкъсана и окървавена. Шалан изтича при него и го прегърна.

— И аз се радвам да те видя — рече Адолин и зарови лице в косите й. — Чувам, че ще ни измъкнеш от тази бъркотия.

— Бъркотия ли?

Разнесе се неспирен тътен и пращене на гръмотевици, а червените мълнии се превърнаха от поток в порой. Проклятие! Шалан не бе осъзнала, че е толкова близо!

— Ммм… — обади се Шарка. Шалан погледна наляво. Приближаваше стена на буря. Бурите бяха като две ръце, които се приближаваха, за да смажат войските.

Шалан остро пое дъх и в нея навлезе Светлина. Явно по Адолин имаше някой и друг скъпоценен камък. Той отстъпи и я огледа от глава до пети.

— Ти също ли?

— Ъ… — Тя прехапа устни. — Аха. Съжалявам.

— Съжаляваш ли? В името на Бурите, жено! Можеш ли да летиш като него?

— Да летя?

Чу се гръм. Съдбата бе надвиснала. Точно така.

— Имай грижата всички да са готови да тръгнат! — каза Шалан и се завтече обратно в залата.

* * *

Бурите се сблъскаха под Каладин. Облаците, черни, червени и сиви, се разделиха в грамадни вихри. Между тях летяха мълнии. Сякаш отново настана Ахариетиам, краят на всички неща.

А над това, на върха на света, Каладин се сражаваше за живота си. Сет прелетя и замахна с проблясък на сребрист метал. Каладин отрази удара с копието и то затрептя с ясен звън. Сет продължи да го притиска и Каладин се Оттласна в същата посока.

Падаха на запад, плъзгаха се върху облаците. За Каладин това беше долу. Падаше с насочено копие, върхът му беше право към убиеца шин.

Сет сви наляво, Каладин бързо се Оттласна подире му. Бесни, врящи, гневни облаци се сливаха под него. Двете бури като че се бореха; светкавиците бяха като размяна на удари. Звучаха сблъсъци и не всички те бяха гръмотевици. Близо до Каладин над облаците се подаде грамаден камък, а по дължината му се въртяха изпарения. Проряза светлината като някакво морско чудовище и пак потъна.

Отче на Бурята… Намираше се на стотици, може би хиляди стъпки във въздуха. Що за насилие ставаше долу, щом камъни се хвърляха толкова нависоко?

Каладин се Оттласна към Сет, набра скорост, плъзна се по горната повърхност на бурите. Приближи, после леко се отдръпна, та скоростта му да е като на Сет и да летят редом.

Каладин замахна с копието към убиеца. Сет отби ловко. Държеше меча с една ръка, а с друга го поддържаше отзад и така отклони удара встрани.

— Не може Сияйните рицари да са се върнали — извика Сет.

— Върнаха се — отвърна Каладин и издърпа копието си. — И те ще те убият.

Леко се Оттласна настрани, залюля се, обърна се и замахна.

Сет обаче се изви нагоре и мина над копието. Двамата падаха, облаците бяха до тях. Сет се гмурна вътре и удари оттам. Каладин изруга и едва се Оттласна навреме.

Убиецът се спусна край него и изчезна като сянка в облаците долу. Каладин опита да проследи сянката, ала не успя.

След миг Сет изскочи от облаците до него и бързо нанесе три удара. Единият попадна в ръката на Каладин и той изтърва Сил.

Проклятие. Оттласна се по-далеч от Сет, после прати Светлина в посивялата умираща ръка. С труд върна цвета й, но Сет вече се спускаше върху него.

В отбранително вдигнатата лява ръка на Каладин се появи мъгла. Мъглата се превърна в сребрист щит. Щитът меко засия и отрази Меча на Сет. Онзи изръмжа от изненада.

Силата се върна в дясната ръка на Каладин, разкъсването зарасна. Ала количеството Светлина, което отиде за това, го остави изцеден. Отдели се от Сет. Стараеше се да стои далеч, но убиецът го следваше и свиваше във всяка посока, в която Каладин се мъчеше да избяга.

— Нов си в това — рече Сет. — Не можеш да се биеш с мен. Ще те победя.

Той се стрелна напред, а Сил се превърна в копие в ръцете на Каладин. Като че предвиждаше какво оръжие му е потребно. Сет стовари Меча си срещу нея. Така двамата се озоваха лице в лице и се затъркаляха един до друг. Оттласванията им ги теглеха край облаците.

— Аз винаги побеждавам — рече Сет. Каза го някак особено, като че беше ядосан.

— Грешиш за мен — отвърна Каладин. — Не съм нов в това.

— Току-що си придобил способностите си.

— Не. Вятърът е мой. Небето е мое. Мои са още откакто бях дете. Ти си натрапникът тук. Не аз.

Отхвърли убиеца назад и двамата се разделиха. Престана да се замисля твърде за Оттласванията, за това какво трябва да прави.

Остави се да е.

Спусна се след Сет. Дрехата му се вееше. Копието му сочеше сърцето на убиеца. Сет се измъкна, ала Каладин пусна копието и замахна в широка дъга. Сил се превърна в бойна брадва. Тя падна съвсем близо до лицето на шина.

Той изруга, обаче смогна да отвърне с Меча. За по-малко от миг в ръката на Каладин се появи щит и той отблъсна удара. Сил се пръсна и стана меч, докато Каладин нападаше с голи ръце. Мечът се появи и се вряза дълбоко в рамото на Сет.

Убиецът зяпна. Каладин завъртя Меча и го измъкна от плътта му, после опита да го удари със замах и да го довърши. Сет бе твърде бърз. Оттласна се назад и принуди Каладин да го следва и да прави Оттласване след Оттласване.

Ръката на Сет още му служеше. Проклятие. Ударът в рамото не беше прекъснал напълно душата, която водеше до мишницата. А Светлината на Каладин беше на привършване.

За щастие, Светлината на Сет беше сякаш още по-малко. Убиецът явно я изчерпваше много по-бързо от Каладин, както личеше от намалялото сияние около него. И наистина, той не опита да лекува рамото си, за което щеше да иде много Светлина, а продължи да бяга, да се мести напред и назад, за да превари Каладин.

Долу продължаваше мрачната битка, плетеница от мълнии, ветрове и въртящи се облаци. Докато Каладин преследваше Сет, нещо грамадно се раздвижи под облаците, сянка, голяма като град. След миг върхът на цяло плато проби тъмните облаци с бавно въртене, като че беше хвърлено нагоре.

Сет почти се сблъска с него. Оттласна се нагоре, за да го превали, и се приземи на повърхността му. Затича по платото, което лениво се въртеше във въздуха, докато ускорението му се изчерпваше.

Каладин кацна зад Сет, но задържа повечето от Оттласването нагоре, за да бъде лек. Притича по ръба на платото, насочен почти нагоре към небето. Свърна встрани, щом Сет внезапно се обърна, преряза някаква скала и камъните се затъркаляха надолу.

Затропаха по повърхността на платото, а то на свой ред взе да се спуща към земята. Сет стигна върха и се хвърли оттам, Каладин — след него. Отскочи от каменната повърхност, която потъна като умиращ кораб в кълбестите облаци.

Продължиха гонитбата. Сет падаше край горната част на бурята и не откъсваше очи от Каладин. Диви очи.

— Опитваш да ме убедиш! — викна той. — Не може да си един от тях!

— Видя, че съм — отвърна Каладин.

— Пустоносните!

— Върнаха се — изкрещя Каладин.

— НЕ МОЖЕ ДА БЪДЕ. АЗ СЪМ НЕВЕРЕН. — Убиецът се задъхваше. — Не ми е нужно да се бия с теб. Ти не си моята цел. Имам… имам работа за вършене. Аз се подчинявам!

Обърна се и се Оттласна надолу.

През облаците и надолу към платото, където бе отишъл Далинар.

* * *

Шалан връхлетя в залата, когато бурите навън се сблъскаха.

Какви ги вършеше? Нямаше време. Дори и да смогнеше да отвори портала, бурите бяха тук. Нямаше да успее да преведе хората.

Мъртви бяха. Всички. Навярно хиляди вече бяха пометени от стената на бурята.

Въпреки това изтича до последната лампа и зареди сферите вътре.

Подът на залата засия.

Ардентите изненадано скокнаха на крака, а Инадара писна. Адолин залитна през вратата. С него нахлу бурен вятър и гневен дъжд.

Сложната мозайка засвети отвътре. Изглеждаше почти като стъклопис. Шалан трескаво махна на Адолин да иде при нея и притича до ключалката на стената.

— Меч — викна тя на Адолин, за да надвие шума на бурите навън. — Тук вътре!

Ренарин отдавна беше освободил своя.

Адолин се подчини, избърза напред и призова Меча си. Заби го в отвора, който отново се нагоди по формата му.

Нищо.

— Не действа! — кресна Адолин.

Само един отговор.

Шалан грабна дръжката на оръжието и го измъкна, без да обръща внимание на писъка, който се появи в ума й, щом го докосна. Захвърли го настрани. Мечът на Адолин изчезна в мъгла.

Дълбока истина.

— Нещо не е наред с твоя Меч и с всички Мечове. — Шалан се подвоуми само за миг. — С изключение на моя. Шарка!

Той се появи в ръцете й. Мечът, с който тя уби. Скритата душа. Шалан го заби в отвора, оръжието затрептя в ръцете й и засия. Нещо дълбоко във вътрешността на платото се отключи.

Навън падна мълния и войниците закрещяха.

Действието на механизма вече й беше ясно. Шалан се хвърли с цялата си тежест върху Меча и взе да го бута пред себе си като ръчка на мелница. Вътрешната стена на сградата беше като пръстен в тръба — можеше да се върти, а външната стена оставаше на място. Шалан буташе Меча и той движеше вътрешната стена. В началото запъна заради нападалите камъни от изрязания във вратата отвор. Адолин се хвърли с тежестта си върху Меча заедно с Шалан и двамата въртяха кръга, докато стигнаха над изображението на Уритиру, на половин оборот от Натанатан, откъдето Шалан тръгна. Тя издърпа Меча.

Десетте лампи угаснаха като затворени очи.

* * *

Каладин последва Сет в бурята, гмурна се в чернотата, падна сред кипящите ветрове и мощните светкавици. Вятърът го нападна и почна да го подхвърля. Никакви Оттласвания не помагаха. Може и да беше господар на ветровете, ала бурите бяха друго нещо.

Внимавай, предупреди Сил. Моят отец те ненавижда. Това е неговото царство. А то се слива с нещо още по-ужасно, с друга буря. С тяхната буря.

Ала бурите бяха извор на Светлина и тук Каладин се засили. Запасите му от Светлина пламнаха. Явно същото стана и със Сет. Убиецът внезапно се появи като ярък бял взрив и се понесе през бурята към платата.

Каладин изстена и се Оттласна след него. Наоколо му проблясваха светкавици в дузина цветове. Червени, лилави, бели, жълти. Дъждът го мокреше. Около него се въртяха камъни, някои го блъскаха, ала Светлината го лекуваше със същата бързина.

Сет минаваше точно над платата и Каладин го следваше с усилие. Трудно беше да се носи през врящия вятър, а тъмнината бе почти пълна. Тук-там равнините проблясваха. За щастие, блясъкът на Сет не можеше да се скрие и Каладин следеше неотклонно този ослепителен фар.

По-бързо.

Както учеше Захел преди седмици, не беше нужно Сет да разгромява Каладин, за да победи. Достатъчно беше да се добере до онези, които той защитава.

По-бързо.

Взрив от светлина озари платата, където беше водено сражението. А отвъд тях Каладин съгледа войската. Хиляди хора се тълпяха на кръглото плато. Мнозина коленичеха. Други бяха изпаднали в паника.

За миг светкавицата изчезна и земята пак притъмня, ала Каладин видя достатъчно, за да разбере, че е настанало бедствие. Катаклизъм. Вятърът отвяваше хора от ръба на платото. Падащите камъни смазваха други. Войската щеше да изчезне за минути. Проклятие. Каладин дори не знаеше дали той би оцелял при толкова разрушение.

Сет се стовари между хората, ярка светлина насред чернотата. Когато Каладин се Оттласна в същата посока, отново удари светкавица.

Светлината й разкри Сет. Стоеше изумен на празното плато. Войската бе изчезнала.

* * *

Звуците на вилнеещата навън буря изчезнаха. Шалан потрепери, мокра и премръзнала.

— Всемогъщи във висините… — промълви Адолин. — Почти се боя от онова, което ще открием.

Завъртането на вътрешната стена разположи вратата им срещу втвърден крем. Може би навремето тук е имало естествен вход; Адолин призова Меча, за да изреже отвор.

Шарка… Мечът на Шалан… изчезна в мъгла и механизмите на залата застинаха. Шалан не чуваше нищо навън. Нито ветрове, нито гръм.

Чувствата й се бореха. Явно беше спасила себе си и Адолин. Ала останалата част от войската… Адолин изряза отвор и през него се сипна слънчева светлина. Шалан тревожно се отправи нататък, минавайки край сломената Инадара, която седеше в ъгъла.

През вратата Шалан видя същото плато, но слънчево и тихо. Мъже и жени колкото за четири армии се свиваха, пропити от влага. Мнозина криеха главите си и клечаха, за да се опазят от вятъра, който вече не духаше. Наблизо, до един як ришадийски жребец стояха Далинар и Навани, които явно се бяха упътили към централната сграда.

Зад тях се простираха върховете на непозната планинска верига. Същото плато и редица от девет други. Вляво от Шалан и по-високо от върховете се издигаше огромна кула на етажи, които се стесняваха нагоре като наредени чаши. Уритиру.

Портата не се намираше на платото.

Платото беше портата.

* * *

Сет крещеше на Каладин, ала думите му чезнеха в бурята. Около тях се разбиваха камъни, явно откъртени някъде далеч. Каладин беше убеден, че чува през вятъра ужасни викове. Около него се стрелкаха червени духчета, каквито не бе виждал преди. Бяха като падащи звезди и оставяха светлина подире си.

Сет пак викна. Този път Каладин чу.

— Как!

Отговори с удар с Меча. Сет отби силно и двамата се сблъскаха, като две светещи фигури в чернотата.

— Знам тази колона! — изкрещя Сет. — Виждал съм такива и преди! Те отидоха в града, нали?

Убиецът се метна във въздуха. Каладин го последва с готовност. Искаше да излезе от бурята.

Сет се отправи с викове на запад, далеч от бурята с червените светкавици и по пътя на обикновената буря. Дори само тя бе достатъчно опасна.

Каладин го гонеше, ала ветровете го блъскаха. Не помагаха и на Сет. Бурята просто беше непредсказуема. Захвърли Каладин на една страна, а убиеца — на друга.

А ако Сет се отървеше от него?

Той знае къде е отишъл Далинар, каза си Каладин и стисна зъби, защото от едната му страна внезапно избухна ослепителна бяла светлина. Аз не знам.

Не би могъл да опази Далинар, ако не го намери. За нещастие, преследването в тъмнината беше в полза на беглеца. Сет бавно набираше преднина.

Каладин опита да го следва, обаче порив на вятъра го отведе в погрешна посока. Оттласванията всъщност не го караха да лети. Той не можеше да устоява на непредсказуемите ветрове и те го управляваха.

Не! Сиянието на Сет избледня. Каладин извика в мрака и замига да отпъди дъжда от очите си. Почти бе ослепял…

Сил се завъртя във въздуха пред него. А той още държеше копието. Какво?

Още една, после още една. Ленти от светлина, които понякога ставаха млади жени или мъже. Смееха се. Вятърни духчета. Дузина или повече се въртяха около него и оставяха дири от светлина. Смехът им беше някак силен над звуците на бурята.

Ето!, рече си Каладин.

Сет беше пред него. Каладин се Оттласна през бурята и почна да свива на една или друга страна. Избягваше светкавиците, свиваше се под захвърлените камъни, отпъждаше тикания от вятъра дъжд.

Вихрушка и хаос. А напред… светлина?

Стената на бурята.

Сет се откъсна от самото чело на бурята. През водата и отломките Каладин едва видя как убиецът се обръща да погледне назад. Стоеше някак самоуверено.

Мисли, че се е отървал от мен.

Каладин излетя от стената на бурята, наобиколен от вятърните духчета, които се въртяха като някаква шарка от Светлина. Извика и заби копието си към Сет, който припряно го отблъсна и зяпна.

— Невъзможно!

Каладин се завъртя и посече стъпалото на убиеца с копието си, което се бе превърнало в Меч.

Сет се понесе покрай стената на бурята. Двамата продължиха да падат на запад, току пред стената от вода и отломки.

Земята под тях минаваше като размазано петно. Двете бури най-сетне се бяха разделили и обикновената буря продължаваше по пътя си, от изток на запад. Пустите равнини скоро останаха назад и отстъпиха на заоблени хълмове.

Преследван от Каладин, Сет се обърна, падна назад и атакува, ала Сил се превърна в щит и го отблъсна. Каладин замахна надолу и в ръката му се появи чук, който се стовари върху рамото на Сет. Натроши костите му. Докато Светлината опитваше да излекува раната, Каладин приближи и удари с ръка стомаха на убиеца. В ръката се появи нож, който се заби дълбоко. Каладин търсеше гръбнака.

Останал без дъх, Сет трескаво се Оттласна още назад и се измъкна от хватката на Каладин.

Той го последва. В стената на бурята се търкаляха камъни, а самата стена сега за Каладин беше долу. Налагаше му се неведнъж да променя Оттласването, за да остава където трябва — точно пред бурята.

Когато можеше, скачаше по камъните и следваше Сет. Шинът падаше диво, а дрехите му плющяха. Вятърните духчета образуваха хало около Каладин, стрелкаха се навън и навътре, усукваха се и обикаляха около крайниците му. Близостта на бурята поддържаше Светлината му ярка.

Сет се позабави. Раните му заздравяха. Увисна пред стената на бурята, хванал Меча пред себе си. Пое дъх и погледна Каладин в очите.

Значи, край.

Каладин се понесе напред, а Сил се превърна в копие в ръцете му, най-познатото оръжие.

Сет нападна с бърза поредица удари.

Каладин ги отблъсна до един. Накрая опря копието в ефеса на Меча му и притисна двете оръжия едно в друго, съвсем близо до лицето на Сет.

— Истина е — прошепна убиецът.

— Да.

Сет кимна и сякаш напрежението му изчезна. Замени го празнота в очите му.

— Значи през цялото време съм бил прав. Никога не съм бил Неверен. Могъл съм да спра убийствата по всяко време.

— Не знам какво значи това — отговори Каладин. — Но никога не е трябвало да убиваш.

— Моите заповеди…

— Оправдания! Ако заради това си убивал, то ти не си онзи зъл човек, за когото те смятах. Ти си страхливец.

Сет го погледна в очите и кимна. Отблъсна Каладин и понечи да замахне.

Каладин простря ръце напред и Сил се превърна в Меч. Очакваше Сет да отговори. Замисълът му беше да наруши неговото обичайно нападение.

Сет не отвърна. Просто затвори очи.

Каладин заби Меча в гърдите му точно под шията и прекъсна гръбнака му. Изпод клепачите на Сет излезе дим и Мечът се изплъзна от пръстите му. Не изчезна.

Вземи го!, викна Сил в ума му. Вземи го, Каладин. Не го губи!

Каладин се спусна след Меча и остави тялото на Сет да падне в стената на бурята. То изчезна във вятъра, дъжда и мълниите и остави подире си бледи ивици Светлина.

Каладин грабна Меча точно преди бурята да го погълне. После пак се оттласна нагоре край стената на бурята. Вятърните духчета, които беше привлякъл, се въртяха около него и се смееха с чиста радост. Когато превали горния край на бурята, те се пръснаха и отлетяха да танцуват пред нея.

Остана му само едно духче. Сил, като млада жена с трепкаща рокля, сега беше колкото човек и се носеше пред него. Бурята вървеше под тях, а Сил се усмихваше.

— Много добре свършено — рече тя. — Може би този път ще те оставя да се навърташ наоколо.

— Благодаря.

— Почти ме уби, нали осъзнаваш.

— Да. Мислех, че наистина съм те убил.

— И?

— И… ъъ… ти си интелигентна и изразителна?

— Забрави да направиш комплимент.

— Ама аз току-що казах…

— Просто съобщаваше факти.

— Ти си чудесна. Наистина, Сил, чудесна си.

— Също факт — усмихна се тя. — Но ще се престоря, че не забелязвам, ако си готов да ми покажеш достатъчно искрена усмивка.

Той го направи.

И му беше много, много хубаво.