Брандън Сандърсън
Сияйни слова (121)

85
Погълнат от небето

„Ала кой е този пътешественик, онзи, който не пасва, който не намира обяснение? Съзирам неговото участие и светът се разкрива пред мен. Свивам се и отстъпвам. Невъзможно. Дали?“

Из „Диаграмата“, западна стена, Псалм на чудесата: параграф 8 (Забележка на Адротагия: Възможно ли е това да се отнася до Мраизе?)

— И тя не каза дори може ли да отвори пътя? — попита Далинар, докато крачеше към щабната палатка. Дъждът биеше земята наоколо тъй силно, че вече бе невъзможно в светлината на фабриалите на Навани да се различат отделните завихряни от вятъра струи. Отдавна трябваше да се е подслонил някъде.

— Не, Сиятелни господарю — отговори мостовият, Пеет. — Но настоя, че не можем да посрещнем онова, което се задава. Две бури.

— Как е възможно да са две? — учуди се Навани. Носеше плътно наметало, ала беше прогизнала до кости, а чадърът й отдавна беше отнесен от вятъра. Роион вървеше от другата страна на Далинар; мустаците и брадичката му бяха натежали от водата.

— Не знам, Сиятелна — рече Пеет. — Това каза тя. Буря и нещо друго. Нарече го Вечната Буря. Очаква да се сблъскат точно тук.

Далинар се смръщи умислено. Щабната палатка беше току пред тях. Там щеше да поговори с военачалниците си и…

Палатката се разтресе, после пристъпът на вятъра я откъсна. Влачейки въжета и рейки, тя мина толкова близо до Далинар, че той почти можеше да я докосне. Изруга, когато светлината на десетките фенери, съхранявани в палатката, се пръсна по платото. Писарите и войниците се щураха и се мъчеха да уловят понесените от вятъра и дъжда карти и документи.

— Бурята да го отнесе! — рече Далинар и застана с гръб към мощния вятър. — Трябват ми последните новини!

— Сър! — Дотърча полевият командир Каел. Съпругата му Апара тичаше подире му. Униформата на Каел беше почти суха, но това бързо се променяше. — Аладар е спечелил своето плато! Апара тъкмо съставяше доклада за Вас.

— Наистина ли?

Всемогъщият да благослови Аладар. Той успя.

— Тъй вярно — отвърна Каел. Трябваше да крещи, за да надвика вятъра и дъжда. — Върховният принц Аладар каза, че пеещите паршенди просто са се оставили да ги избие. Останалите избягали разгромени. Дори при загубата на платото на Роион, победихме!

— Не ми се струва така — викна в отговор Далинар. Само преди минути дъждът беше слаб. Положението бързо се влошаваше. — Незабавно прати заповед до Аладар, сина ми и генерал Хал. На югоизток от нас има едно съвсем кръгло плато. Искам всички наши войски да се преместят там и да се готвят за бурята.

— Слушам! — каза Каел и отдаде чест с ръка на гърдите. С другата ръка обаче той посочи над рамото на Далинар. — Сър, видяхте ли това?

Далинар се обърна и погледна на запад. Блестеше червена светлина. Като че самото небе се гърчеше, а в него се зараждаше нещо, което се въртеше в ядро на огромна буря и растеше бързо.

— Всемогъщи в небесата… — прошепна Навани.

Наблизо още една палатка се разтресе и се изтръгна от земята.

— Напускайте палатките, Каел — нареди Далинар. — Предай на всички да тръгват. Веднага. Навани, върви при Сиятелната Шалан. Помогни й, ако можеш.

Офицерът хукна и почна да крещи заповеди. Навани тръгна с него и изчезна в нощта. Отряд войници я последваха, за да я пазят.

— А аз, Далинар? — обади се Роион.

— Нужно ни е да застанеш начело на твоите хора и да ги отведеш в безопасност — отговори Далинар. — Ако може да се намери такова нещо.

Палатката наблизо пак се разтресе. Ала сякаш не се движеше с вятъра. И това… викове ли бяха?

Адолин раздра тъканта на палатката и се плъзна по гръб по камъните. От Бронята му струеше Светлина.

— Адолин! — викна Далинар и се завтече към сина си.

От Бронята на младежа липсваха няколко парчета. Вдигна поглед. Стискаше зъби, а от носа му течеше кръв. Каза нещо, ала думите му изчезнаха във вятъра. Нямаше шлем, нямаше броня на лявата предмишница, нагръдната броня пък беше напукана почти до счупване. Кой би могъл да причини това на един Броненосец?

Далинар начаса разбра отговора. Той прегърна Адолин, но погледна край рухналата шатра. Тя изплющя на вятъра и се откъсна. До нея крачеше мъж, а подире му се вихреха следи Светлина на Бурята. Чуждоземски черти, напълно бяло облекло, залепнало за тялото му от дъжда, приведена гола глава, засенчени очи, които блестят в Светлина.

Убиецът на Гавилар. Сет, Убиецът в бяло.

* * *

Шалан работеше по надписите на стената в кръглата зала и трескаво търсеше как да накара Портата на Обета да заработи.

Трябваше да заработи. Трябваше.

— Всички надписи са на Нотното писмо на Зората — отбеляза Инадара. — Нищо не разбирам.

Ключът е в Сияйните рицари.

А не трябваше ли Мечът на Ренарин да е достатъчен?

— Каква е шарката? — прошепна тя.

— Ммм… Вероятно не можеш да я видиш, понеже си прекалено близо? Като с Пустите равнини?

Шалан се подвоуми, после стана и отиде в средата на помещението, където в една точка се срещаха изображенията на Сияйните рицари и техните кралства.

— Сиятелни Ренарин? — продума Инадара. — Добре ли сте?

Младият принц бе паднал на колене и се бе сгушил до стената.

— Мога да го видя — трескаво отговори той и гласът му отекна в залата. Ардентите, които разучаваха участък от мозайките, вдигнаха погледи към него. — Мога да видя самото бъдеще. Защо? Защо, Всемогъщи? Защо ме прокле така?

Той извика умолително, сетне стана и удари нещо в стената. Камък? Откъде го беше взел? Стисна го в облечената си в ръкавица ръка и почна да пише.

Шалан потресена приближи към него. Поредица числа?

Само нули.

— Дойде — прошепна Ренарин. — Дойде, дойде, дойде. Мъртви сме. Мъртви сме. Мъртви сме.

* * *

Далинар стоеше на колене под разбиващото се небе и прегръщаше сина си. Дъждовната вода отми кръвта от лицето на Адолин и момъкът примигна, замаян от мятането.

— Татко…

Убиецът пристъпваше напред тихо, без видимо да бърза. Сякаш се плъзгаше през дъжда.

— Когато станеш Върховен принц, синко — продума Далинар, — не ги оставяй да те развалят. Не играй техните игри. Води. Не следвай.

— Татко! — рече Адолин и очите му се избистриха.

Далинар стана. Адолин се обърна на четири крака и опита да се изправи, но убиецът беше счупил набедреника му. Почти невъзможно беше да стане. Плъзна се в локвата.

— Обучен си добре, Адолин — продължи Далинар, без да изпуска от поглед убиеца. — Ти си по-добър човек от мен. Аз открай време съм тиранин, който трябва да се учи да бъде нещо друго. Но ти, ти си добър човек поначало. Поведи ги, Адолин. Обедини ги.

— Татко!

Далинар се отдалечи от него. Наоколо писарите и адютантите, офицерите и редниците викаха и се щураха, мъчеха се да намерят ред в хаоса на бурята. Изпълняваха заповедта на Далинар да напуснат и повечето не бяха забелязали човека в бяло.

Убиецът спря на десет крачки от Далинар. Роион, пребледнял и заекващ, заотстъпва от двамата и почна да вика:

— Убиец! Убиец!

Всъщност дъждът леко отслабваше, ала това не донесе големи надежди на Далинар; не и с червените светкавици на хоризонта. А това, което се образуваше пред новата буря… стена на бурята ли беше? Усилията му да прекъсне паршендите се оказваха недостатъчни.

Шинът не нападна. Стоеше срещу Далинар неподвижен, безизразен; водата се стичаше по лицето му. Неестествено спокоен.

Далинар беше много по-висок и едър. Този дребен блед мъж в бяло изглеждаше почти младеж, юноша в сравнение с него.

Зад него виковете на Роион се загубиха в бъркотията. Хората от Мост Четири обаче дотичаха с копия в ръце и обградиха Далинар. Далинар им махна да отстъпят.

— Нищо не можете да направите, юнаци — каза им той. — Нека застана срещу него.

Десет удара на сърцето.

— Защо? — обърна се Далинар към убиеца, който още не помръдваше под дъжда. — Защо уби брат ми? Обясниха ли ти защо заповядват това?

— Аз съм Сет, син на сина на Валано — остро отвърна онзи. — Неверен от Шиновар. Постъпвам както поискат господарите ми и не търся обяснения.

Далинар го прецени отново. Този мъж не беше спокоен. Така изглеждаше, ала заговори през стиснати зъби, а очите му бяха твърде широко отворени.

Той е луд, рече си Далинар. Бурята да го отнесе.

— Не е нужно да правиш това — продължи той. — Ако е за пари…

— Каквото ми се дължи — викна убиецът. От лицето му се пръскаше дъждовна вода и от устните му излизаше Светлина, — накрая ще ми бъде дадено! Напълно. Ще се удавя в него, вървящи по камъните!

Сет протегна ръка настрани и в нея се появи Меч. После с рязко и надменно движение, като че просто отрязва жила от парче месо, той пристъпи напред и замахна към Далинар.

Далинар пресрещна оръжието му със своето, което се появи в ръката му, щом я вдигна.

Убиецът снизходително погледна Меча на Далинар, после разтегли устни в усмивка, та се видя малко от зъбите му. Тази нетърпелива усмивка прилягаше на безумните му очи и беше едно от най-злите неща, които Далинар бе виждал.

— Благодаря ти — рече Сет, — че удължаваш мъките ми, като не умираш лесно.

Отстъпи и лумна в бяла Светлина.

Отново, нечовешки бързо, нападна Далинар.

* * *

Адолин изруга и се отърси от замайването. Бурята да го отнесе, как го болеше главата. Здраво я беше ударил, когато Убиецът го хвърли на земята.

Татко се сражава със Сет. Благословен да е, че се вслуша в разума и обвърза Меча на умопобъркания. Адолин стисна зъби и се помъчи да стане на крака, което беше трудно със счупения набедреник. Макар дъждът да поотслабна, небето си остана тъмно. На запад почти непрестанно светкавиците се спускаха надолу като червен водопад.

В същото време вятърът вееше от изток. И там се зараждаше нещо, в Произхода. Много лошо.

Нещата, които татко ми каза…

Адолин се спъна и почти падна, но се появиха нечии ръце и го уловиха. Погледна настрани и видя двамата мостови, Белязания и Дрей. Те му помогнаха да остане на крака.

— Бурята да го отнесе — рече Адолин. — Вие двамата сте повишени. Помогнете ми да сваля бронята.

Трескаво започна да маха части от доспехите си. Цялата Броня беше толкова очукана, че стана почти неизползваема.

Наблизо звънтеше метал. Далинар се биеше. Успееше ли да удържи още малко, Адолин щеше да помогне. Нямаше да остави тази твар да го надвие отново. Не и отново!

Погледна какво прави Далинар и замръзна с ръце на ремъците на нагръдната броня.

Баща му… баща му се движеше красиво.

* * *

Далинар не се сражаваше за своя живот. Той от години не му принадлежеше.

Биеше се за Гавилар. Биеше се така, както искаше да го направи преди много години. Биеше се за пропуснатата възможност. В този миг между бурите — когато дъждът бе застинал, а ветровете набираха сили да задухат — той танцуваше с убиеца на крале и някак устояваше.

Убиецът се движеше като сянка. Пристъпваше по-бързо от човек. Когато скачаше, понасяше се във въздуха. Замахваше с Меча като мълния и току се пресягаше напред с другата ръка, сякаш искаше да грабне Далинар.

Като си припомни предишния им сблъсък, Далинар призна, че това е по-страшното оръжие на Сет. Всеки път успяваше да развърти Меча си и да задържи убиеца надалеч. Онзи нападаше от разни страни, ала Далинар не се замисляше. Мислите можеха да се объркат, умът можеше да се заблуди.

Знаеше какво да прави по усет.

Да се приведе, когато Сет скача над главата му. Да отстъпи и да избегне удар, който може да прекъсне гръбнака му. Да замахне, за да отблъсне Убиеца. Да направи три бързи стъпки назад, да вдигне отбранително Меча и да замахне към дланта на убиеца, когато онзи опита да го докосне.

Вършеше работа. За това кратко време Далинар удържаше тази твар. Мъжете от Мост Четири стояха настрани, както им беше заповядано. Щяха само да пречат.

Далинар оцеля.

Но не победи.

Накрая се изви да избегне удар, но не беше достатъчно бърз. Убиецът приближи и стовари юмрук в страната му.

Ребрата на Далинар изпукаха. Той простена, олюля се и почти падна. Замахна с Меча към Сет и го задържа, ала нямаше значение. Вредата беше нанесена. Отпусна се на колене. Едва се държеше от болка.

В този миг той разбра една истина, която би трябвало винаги да знае.

Ако в онази нощ бях там, ако бях буден, а не пиян и заспал… Гавилар пак щеше да умре.

Нямаше да съумея да победя това създание. Не мога сега, не бих могъл и тогава.

Не бих могъл да го спася.

Истината му донесе покой и Далинар най-сетне сне от плещите си камъка, който носеше повече от шест години.

Убиецът закрачи към него. Сияеше в страховита Светлина на Бурята. Ала някой го нападна в гръб.

Далинар очакваше нападателят да е Адолин или пък някой от мостовите.

Оказа се Роион.

* * *

Адолин захвърли последната част от Бронята и побягна към баща си. Не беше закъснял. Далинар беше на колене пред убиеца, победен, но жив.

Адолин извика и приближи. От една палатка неочаквано изскочи човек. Върховният принц Роион, нелепо размахал сабя и повел малък отряд войници, се завтече към убиеца.

Плъховете имаха повече надежда да победят пропастното чудовище.

Адолин едва смогна да извика и убиецът светкавично се завъртя и сряза сабята на Роион от дръжката й. Ръката му се стрелна и се стовари в гърдите на Роион.

Принцът се понесе във въздуха, а подире му остана следа от Светлина. Той изкрещя, а небето го погълна.

Живя по-дълго от войниците си. Убиецът се развъртя между тях и умело избегна копията. Движеше се със страшна ловкост. Дузина войници паднаха в миг с изгорени очи.

Адолин прескочи едно от падащите тела. В името на Бурите. Още чуваше виковете на Роион някъде горе.

Нападна убиеца, но онзи се обърна и отби Меча му. Усмихваше се. Не говореше, макар между зъбите му да се процеждаше Светлина.

Адолин опита Димната позиция с бърза поредица намушвания. Убиецът преспокойно ги отби. Адолин се съсредоточи. Биеше се възможно най-добре, ала пред това нещо беше дете.

Роион с викове падна от небето и удари земята с ужасяващо влажно хрущене. Адолин за миг го погледна и разбра, че Върховният принц няма да стане повече.

Изруга и се хвърли към убиеца, но към него се понесе гънещо се платнище, което Сет пътем бръсна. Чудовището можеше да заповядва на вещи! Адолин сряза платнището и скочи напред да замахне към убиеца.

Нямаше го.

Сниши се.

Хвърли се на земята и нещо мина над главата му. Убиецът летеше. Мечът му изсъска и с малко пропусна главата на Адолин.

Той се търкулна и запъхтян застана на колене.

Как… Какво можеше да направи?

Не можеш да го победиш, помисли Адолин. Нищо не може да го победи.

Убиецът се приземи с лекота. Адолин стана и установи, че не е сам. Дузина мостови се строиха около него. Белязания, начело на другарите си, погледна Адолин и кимна. Добри войници. Видели бяха падането на Роион и въпреки това дойдоха при него. Адолин улови Меча и забеляза недалеч, че баща му е успял да се надигне. Друга група мостови го наобиколиха и този път той им позволи. Двамата с Адолин се дуелираха с убиеца и загубиха. Сега единствената им възможност беше яростното нападение.

Наблизо се разнесоха викове. По знамето се разбра, че иде генерал Хал с голям ударен отряд. Нямаше време. Убиецът стоеше на мокрото плато между отрядите на Далинар и Адолин със сведена глава. Разпилените по земята фенери светеха в синьо. Небето беше черно като през нощта. Само от време на време го раздираше онази червена мълния.

Да нападнат и да засипят с удари един Мечоносец. Да се надяват на късмет. Това беше единственият начин. Адолин кимна на Далинар. Далинар мрачно кимна в отговор. Знаеше. Знаеше, че няма да победят това създание.

Поведи ги, Адолин.

Обедини ги.

Адолин с вик се хвърли напред с изваден Меч. Войниците бягаха с него. Далинар също нападна, по-бавно, сложил ръка пред гърдите си. В името на Бурите, едва ходеше.

Сет рязко вдигна глава. Никакво чувство на лицето му. Когато дойдоха, той скочи и излетя във въздуха.

Адолин го проследи с поглед. Надали го бяха пропъдили…

Убиецът се завъртя във въздуха и се стовари на земята, блестящ като комета. Адолин едва отби удар с Меча; силата на този удар бе невероятна. Отхвърли го назад. Убиецът се завъртя и двама мостови паднаха с изгорени очи. Други загубиха остриетата на копията си, когато опитаха да го намушкат.

Убиецът се отърси от тежестта на труповете. От двете му рани се процеждаше кръв. Пред очите на Адолин раните се затвориха и кръвта спря. Както Каладин беше казал. Адолин посърна, когато осъзна колко малки възможности са имали срещу него когато и да било.

Сет се понесе към Далинар, който беше в гърба на пристъпа. Старият воин вдигна Меча си, като че в знак на уважение, после удари.

Нападение. Така трябваше да действат.

— Татко… — прошепна Адолин.

Убиецът отби удара и сложи длан на гърдите на Далинар.

Принцът внезапно засия и се понесе в тъмното небе. Не викаше.

Платото потъна в мълчание. Някои мостови подкрепяха ранените си другари. Други се обърнаха към убиеца и трескаво се подредиха в боен ред.

Убиецът сведе Меча си и понечи да си тръгне.

— Гадина! — изплю Адолин и се завтече след него. — Гадина!

Едва виждаше от сълзите.

Убиецът спря и насочи оръжието си към него.

Адолин залитна и спря. Как го болеше главата.

— Свърши се — прошепна убиецът. — Аз свърших.

Извърна се от Адолин и продължи по пътя си.

Като самата Преизподня, свърши се! Адолин вдигна меча над главата си.

Убиецът се завъртя и удари оръжието му със своето с такава сила, че Адолин отчетливо чу как нещо се скършва в китката му. Мечът падна от ръката му и изчезна. Сет замахна с длан и чукна с кокалчетата Адолин в гърдите. Той зина и остана без дъх.

Вцепенено се отпусна на колене.

— Предполагам, че мога да убия още един в свободното си време — изръмжа Сет. После се усмихна страховито със стиснати зъби и широко отворени очи. Сякаш изпитваше огромна болка.

Адолин дишаше с усилие и чакаше удара. Погледна към небето.

Татко, съжалявам. Аз… Аз…

Какво беше това?

Примигна, щом различи нещо бляскаво в небето. Спущаше се надолу като листо. Тяло. Човек.

Далинар.

Падаше бавно, сякаш бе лек като облак. От тялото му струяха ивици бяла светлина. Мостовите шепнеха, войниците викаха и сочеха нагоре.

Адолин замига; беше убеден, че му се привижда. Но не, това беше Далинар. Като… един от самите Вестители, които слизат от Селенията на Покоя.

Убиецът погледна и залитна. Зина от ужас.

— Не… Не!

И тогава, като падаща звезда, ослепително кълбо от светлина и движение се спусна пред Далинар. Падна на земята и пръсна обръч Светлина като бял дим. В средата, с ръка на камъните, беше приклекнал човек в синьо. В другата ръка стискаше бляскав Меч.

Очите му пламтяха в Светлина, пред която Убиецът някак изглеждаше мрачен. Униформата беше на мостови, а на челото на мъжа се виждаше робско клеймо.

Обръчът светлина помръкна и остави само един голям глиф, приличен на меч, който постоя миг и изчезна в дим.

— Ти го запрати в небето да умре, убиецо — рече Каладин и от устните му се надигна Светлина. — Ала небето и ветровете са мои. Те ми принадлежат, както сега ми принадлежи и твоят живот.