Брандън Сандърсън
Сияйни слова (120)

84
Който спасява

„11182510111271249151210121114102511711210111217134483251071514254143434109161491493412122541010125127101519101112341255115251215755111234101112914121061534“

Из „Диаграмата“, книга на второто завъртане на тавана: мотив 15

Каменният блок се плъзна навътре и потвърди предположенията на Шалан. Бяха отворили сграда, в която никой не бе влизал — даже никой не я бе виждал — от векове. Ренарин отстъпи от дупката, която изсече, и пусна Шалан да пристъпи напред. Въздухът вътре беше спарен и миришеше на мухъл.

Ренарин освободи Меча си и след това, странно, въздъхна с облекчение и се облегна на външната стена на сградата. Шалан понечи да влезе, но мостовите се вмъкнаха пред нея да проверят дали е безопасно, като вдигнаха високо сапфирените фенери.

В светлината им се разкри великолепие.

Шалан остана без дъх. Просторното овално помещение бе достойно за дворец или храм. Стените и подът бяха покрити с мозайки с величествени изображения и смайващи цветове. Рицари в брони стояха пред завихрени червено-сини небеса. Хора с всякакво положение бяха изобразени в разни сцени. Всяка мозайка бе изработена от всякакви камъни в наситени цветове — майсторско произведение, което събираше целия свят в една зала.

Притеснена да не повреди някак портала, Шалан беше разположила срезовете, които Ренарин направи, близо до гънката, която смяташе за врата. Явно не беше сбъркала. Влезе през дупката и тръгна да обиколи кръглото помещение, като тихо броеше дяловете на подовата мозайка. Основните бяха десет, тъкмо колкото десетте рицарски ордена, десетте кралства и десетте народа. И там, между дяловете, изобразяващи първото и десетото кралства, имаше по-тясно единадесето парче. На него беше представена висока кула. Уритиру.

Намери го. Портала. А какво изкуство! Каква красота. Оставяше човек без дъх.

Не, точно сега нямаше време да се възхищава на изкуството. Огромната мозайка на пода се завиваше към центъра, ала мечовете на всички рицари сочеха към един и същ дял от стената и Шалан се отправи натам. Всичко тук изглеждаше съвършено запазено, дори в лампите по стените си стояха потъмнелите скъпоценни камъни.

На стената Шалан видя метален диск в камъка. Стоманен ли беше? Не беше ръждясал, дори не беше помътнял, ако и да бе изоставен отдавна.

— Задава се — обяви Ренарин от другия край на помещението и тихият му глас отекна под куполообразния таван. Бурите да го отнесат, това момче звучеше обезпокоително, особено при воя на бурята и шума на дъжда, който пердашеше платото навън.

Дойдоха Сиятелната Инадара и още няколко учени. Пристъпиха вътре, ахнаха и взеха да приказват една през друга, щом се втурнаха да разглеждат мозайките.

Шалан разучаваше странния диск в стената. Очертанията му бяха на звезда с десет лъча, а точно в средата му имаше тесен отвор. Сияйните са можели да задействат това място, разсъждаваше тя. И какво са имали Сияйните, което никой друг не е притежавал? Много неща, но формата на отвора й позволи доста добре да предположи защо само те са можели да накарат Портата на Обета да работи.

— Ренарин, елате тук — рече Шалан.

Момъкът изтрополи към нея.

— Шалан — предупредително се обади Шарка. — Времето е много малко. Те са призовали Вечната Буря. И… и има още нещо, задава се от другата посока. Буря?

— Сега е дъждовният сезон — възрази Шалан и го изгледа. Шарка надипляше стената току до металния диск. — Няма бури.

— Обаче се задава буря. Шалан, двете бури ще ударят едновременно. Две бури от двете страни. Ще се сблъскат точно тук.

— И май няма, нали разбираш, просто да се погълнат взаимно?

— Те ще се подхранват — отвърна Шарка. — Като при сблъсъка на две вълни, когато гребените им се срещат… ще се създаде такава буря, каквато никой на света не е виждал. Камъните ще се разтрошат, самите плата може да рухнат. Ще бъде лошо. Много, много лошо.

Шалан хвърли поглед на Инадара, която бе дошла до нея.

— Какво мислите?

— Не знам какво да мисля, Сиятелна — отговори Инадара. — Вие бяхте права за това място. Аз… вече нямам вяра на преценката си кое е вярно и кое е грешно.

— Трябва да придвижим войските на това плато — каза Шалан. — Дори и да победят паршендите, те са обречени, ако ние не накараме този портал да работи.

— Изобщо не прилича на портал — подхвърли Инадара. — Какво ще направи? Ще отвори врата в стената?

— Не знам — отговори Шалан и погледна Ренарин. — Призовете Меча си.

Той го стори и се сви, когато Острието се появи. Шалан посочи приличния на ключалка отвор, вслушвайки се в предчувствието си.

— Проверете можете ли да надраскате метала с Меча. Бъдете много внимателен. Не искаме да съсипем Портата на Обета, ако греша.

Ренарин приближи и предпазливо, повеждайки върха му с ръка, постави Меча върху метала до отвора. Изсумтя, понеже Мечът не сряза диска. Опита малко по-силно, но металът устоя.

— Направен е от същото нещо! — развълнувано възкликна Шалан. — И формата на отвора приляга на Меч. Опитайте да вкарате оръжието, много бавно.

Ренарин го направи и когато острието влезе, цялата форма на отвора се промени, металът се раздвижи, за да прилегне Меча на Ренарин. Работеше! Вкара го и двамата се обърнаха да огледат залата. Нищо не се бе променило видимо.

— Стана ли нещо? — попита Ренарин.

— Трябва да е станало — отговори Шалан. Навярно бяха отключили вратата. Но как да завъртят онова, което отговаря на дръжката?

— Нужна ни е помощта на Върховната господарка Навани — разсъди Шалан. — И което е по-важно, трябва да доведем всички тук. Войници, мостови, вървете! Тичайте и кажете на Далинар да събере войските си на това плато. Кажете му, че ако не го стори, всички са обречени. А ние с вас, учени, ще съберем глави и ще узнаем как, в името на Бурите, работи това нещо.

* * *

Адолин танцуваше в бурята и разменяше удари с Ешонаи. Добра беше, ако и да не използваше познати нему позиции. Избягваше ударите му, подвеждаше го с Меча си, движеше се през бурята като припукваща светкавица.

Адолин не изоставаше, замахваше с Меча, изтикваше я по-далеч. Двубой. Той можеше да победи в двубой. Дори в буря, дори срещу чудовище, Адолин можеше да го направи. Изтласка я през платото, по-близо до мястото, където неговите хора бяха прехвърлили пропастта, за да се включат в битката.

Трудно беше да я подмами. Срещал беше тази Ешонаи само два пъти, но начинът, по който тя се биеше, му създаваше усещането, че я познава. Чувстваше жаждата й за кръв. Жаждата й да убива. Вълнението. Той самият не го изпитваше. Усещаше го в нея.

Наоколо паршендите или бягаха, или се сражаваха в малки групи, докато адолиновите хора ги нападаха. Той мина край един паршендски войник, повален от човеците и с разпран корем. Мъчеше се да изпълзи под дъжда. По платото се лееха кръв и вода, а между гръмотевиците се разнасяха неистови викове.

Гръм. Гръм далече на запад. Адолин погледна нататък и за малко да се разсее. Виждаше как се заражда, как вятърът и дъждът се въртят в огромна колона, проблясваща в червено.

Ешонаи замахна към него, Адолин се обърна и пресрещна удара с предмишница. Тази част на Бронята му отслабваше и от пукнатините изтичаше Светлина. Пристъпи в обхвата й; хванал Меча с една ръка замахна в страната на Ешонаи. Награди го стенанието й. Ала тя не се преви. Даже не отстъпи. Вдигна Меча си и за пореден път го стовари върху предмишницата му.

Бронята там избухна в светлина и разтопен метал. Бурята да го отнесе. Адолин се принуди да дръпне ръката и да освободи ръкавицата. Без поддръжката на Бронята тя беше прекалено тежка, затова я остави да тупне от ръката му на земята. Вятърът по откритата му кожа беше удивително силен.

Още малко, рече си Адолин и не отстъпи, въпреки загубата на част от Бронята. Грабна Меча с две ръце — едната покрита с метал, другата гола — и се хвърли напред с поредица удари. Излезе от Вятърната позиция. Без величествени замахвания. Трябваше му неистовият бяс на Огнената позиция. Не само заради мощта, а и заради онова, което искаше да разкрие на Ешонаи.

Ешонаи изръмжа, принудена да отстъпи.

— Твоят ден свърши, разрушителю — изрече тя в шлема си. — Днес жестокостта ти се обръща срещу теб. Днес изтреблението преминава от нас към вас.

Още малко.

Адолин я притисна с майсторски пристъп, после поотслаби натиска и й даде възможност да действа. Тя тутакси се възползва и замахна към шлема му, който изпускаше светлина заради предишен удар. Да, Ешонаи бе напълно погълната от Вълнението. То й даваше жизненост и сила, ала я подтикваше към безразсъдство. Караше я да не забелязва нищо наоколо.

Адолин понесе удара в главата и се олюля. Ешонаи се разсмя доволно и понечи пак да замахне.

Адолин се хвърли напред и стовари рамото и главата си в гърдите й. Шлемът му избухна от силата на удара, но дръзкият ход успя.

Ешонаи не бе забелязала колко близо са до пропастта.

Ударът на Адолин я хвърли от ръба на платото. Принцът усети паниката й, чу я да вика, докато падаше в чернотата.

За беля избухването на шлема заслепи за миг Адолин. Той залитна и когато пристъпи, кракът му увисна във въздуха. Залюля се напред и падна към бездната.

В един безкраен миг изпитваше само ужас и страх. Замръзнала вечност, преди да осъзнае, че не пада. Зрението му се проясни и той погледна в пропастта. Наоколо се лееше плътен дъжд. После погледна през рамо.

Двама мостови стискаха стоманените брънки на полата на Бронята му и се бореха да го удържат на ръба. Те пъшкаха и стискаха хлъзгавия метал, запънали здраво нозе в камъните, за да не бъдат повлечени с него.

Появиха се още войници. Завтекоха се да помагат. Ръце грабнаха Адолин през кръста и за раменете. Всички заедно го изтеглиха от ръба на пропастта, докато смогна да възстанови равновесието си и да се отдалечи от бездната.

Войниците нададоха радостни възгласи, а Адолин се засмя уморено. Обърна се към мостовите, Белязания и Дрей.

— Май не е нужно да се чудя можете ли да вървите редом с мен или не.

— Нищо работа — отвърна Белязания.

— Аха — додаде Дрей. — Лесно е да вдигнеш някакъв дебел светлоок. Пробвайте някой път да вдигнете моста.

Адолин се усмихна и отри водата от лицето си с голата ръка.

— Вижте дали ще намерите парче от бронята на предмишницата или от шлема. Израстването на Бронята става по-лесно, ако има семка. Вземете и ръкавицата ми, ако обичате.

Двамата кимнаха. Червените светкавици в небето се умножаваха, а въртящата се колона тъмен дъжд растеше и се разширяваше навън. Това… това не изглеждаше добър знак.

Адолин трябваше да разбере по-добре какво става с остатъка от войската. Изтича по моста до централното плато. Къде беше баща му? Какво ставаше на фронтовете на Аладар и Роион? Върнала ли се беше Шалан от експедицията?

Тук всичко изглеждаше безредно. Все по-силните ветрове разкъсваха палатките, някои бяха паднали. Хора бягаха насам-нататък. Адолин съгледа една фигура в плътно наметало, която крачеше целенасочено под дъжда. Този човек май знаеше какво прави. Адолин го улови за ръката.

— Къде е баща ми? — попита той. — Какви заповеди имаш да предадеш на войската?

Качулката на наметалото падна и човекът се обърна да погледне Адолин. Очите му бяха малко прекалено големи и кръгли. Гола глава. Прозирни широки дрехи под наметалото.

Убиецът в бяло.

* * *

Моаш пристъпи напред, ала не призова Меча си.

Каладин удари с копието. Напразно. Използвал беше последните си сили да стои прав. Копието му отскочи от шлема на Моаш. Той удари оръжието с юмрук и разби дървото.

Каладин залитна и спря, ала Моаш не беше приключил. Излезе напред и стовари бронирания си юмрук в корема на Каладин.

Каладин остана без дъх и се преви, а вътре в него някакви неща се счупиха. Ребрата се натрошиха като съчки от невъзможно силния юмрук. Каладин закашля и опръска Бронята на Моаш с кръв, после изстена. Приятелят му отстъпи и оттегли юмрука си.

Каладин рухна на студения каменен под. Всичко се тресеше. Имаше чувството, че очите му ще изскочат. Претърколи се на счупения си гръден кош.

— Бурята да го отнесе. — Гласът на Моаш се чуваше някъде далеч. — Ударих по-силно, отколкото исках.

— Направи каквото трябваше. — Гробовния.

О, Отче на Бурята… болката…

— Сега какво? — попита Моаш.

— Свършваме с това. Убиваме краля с Меч. Да се надяваме, че ще изглежда като от ръката на Убиеца в бяло. Кървавите следи са дразнещи. Хората ще вземат да си задават въпроси. Хайде, нека срежа тези дъски, все едно е минал през стената, като преди.

Студен въздух. Дъжд.

Викове? Много далечни? Гласът му беше познат…

— Сил? — прошепна Каладин през окървавените си устни. — Сил?

Нищо.

— Бягах, докато… докато не можех повече — промълви той. — Край… на надбягването.

Животът преди смъртта.

— Аз ще го направя — рече Гробовния. — Аз ще поема това бреме.

— Правото е мое! — възрази Моаш.

Каладин примигна и спря поглед на тялото на краля. Още дишаше.

Аз ще защитавам онези, които не могат да се защитят сами.

Вече му беше ясно защо трябваше да направи този избор. Обърна се и застана на колене. Гробовния и Моаш спореха.

— Трябва да го защитя — прошепна Каладин.

Защо?

— Ако защитавам… — продължи той и закашля. — Ако защитавам… само хората, които харесвам, значи не ме е грижа дали постъпвам правилно.

Значи го беше грижа само за онова, което му е удобно.

Това не беше закрила. Това беше себичност.

Напрегнат, със сетни сили, Каладин вдигна стъпало. Здравото. Кашляйки кръв, той се надигна и със залитане се изправи между Елокар и убийците. С треперещи пръсти опипа колана си и след два опита извади ножа. Стисна насълзените си от болка очи и като в мъгла видя как двамата Броненосци го гледат.

Моаш бавно вдигна забралото и се видя изуменото му лице.

— Отче на Бурята… Кал, как стоиш?

Вече му беше ясно.

Затова се беше върнал. Заради Тиен, заради Далинар и заради онова, което е правилно. Но най-вече, за да защити.

Ето такъв човек искаше да бъде.

Каладин отмести стъпало назад, опря пета в краля и зае бойна стойка. После вдигна ръката с ножа. Тя трепереше като покрив под гръмотевична буря. Погледна Моаш в очите.

Силата преди слабостта.

— Вие. Няма. Да го. Убиете.

— Довърши това, Моаш — рече Гробовния.

— В името на Бурята, няма нужда. Виж го само. Не може да се бие.

Каладин беше изтощен. Поне успя да стане.

Това беше краят. Пътуването започна и завърши.

Викове. Каладин ги чу отново, сякаш по-близо.

— Той е мой! — говореше женски глас. — Той ми принадлежи.

ТОЙ НАРУШИ КЛЕТВАТА СИ.

— Видя твърде много — обясни Гробовния на Моаш. — Ако оцелее днес, ще ни предаде. Знаеш, че казвам истината, Моаш. Убий го.

Ножът се изплъзна от пръстите на Каладин и изтрополи на земята. Беше твърде слаб да го задържи. Ръката му се отпусна до тялото и той замаяно се втренчи в ножа.

Не ме е грижа.

ТОЙ ЩЕ ТЕ УБИЕ.

— Съжалявам, Кал — продума Моаш и приближи. — Трябваше още в началото да го направя бързо.

— Думите, Каладин — това беше гласът на Сил. — Трябва да кажеш думите!

ЗАБРАНЯВАМ.

ТВОЯТА ВОЛЯ НЕ Е ВАЖНА!, кресна Сил. НЕ МОЖЕШ ДА МЕ ЗАДЪРЖИШ, АКО ТОЙ КАЖЕ ДУМИТЕ! ДУМИТЕ, КАЛАДИН! КАЖИ ГИ!

— Ще защитавам дори онези, които мразя — прошепна Каладин през кървавите си устни, — щом това е правилно.

В ръцете на Моаш се появи Меч.

Далечен тътен. Гръм.

ДУМИТЕ СА ПРИЕТИ, неохотно рече Отецът на Бурята.

— Каладин! — настоя Сил. — Протегни ръка!

Тя внезапно стана видима и полетя около него като лента светлина.

— Не мога… — отвърна безсилно Каладин.

— Протегни ръка!

Той протегна треперлива ръка. Моаш се поколеба.

От отвора в стената задуха вятър. Лентата светлина на Сил се превърна в мъглица. Тя често приемаше тази форма. Сребърна мъгла, която ставаше все по-голяма, събра се пред Каладин и влезе в ръката му.

Светъл и блестящ Меч се появи от мъглата. По дължината му се виеха шарки, от които излизаше ярка синя светлина.

Каладин пое дълбоко дъх, като че за пръв път се будеше напълно. Коридорът потъна в мрак, когато Светлината във всяка лампа трепна и угасна.

За миг останаха в тъмнина.

После Каладин избухна в Светлина.

Тя изригна от тялото му и той засия като бяло слънце в мрака. Моаш отстъпи пребледнял и вдигна ръка да заслони очи от белия блясък.

Болката се изпари като мъгла в горещ ден. Хватката на Каладин се стегна около дръжката на Меча. Пред това оръжие остриетата на Гробовния и Моаш изглеждаха прости. Един по един капаците на прозорците в целия коридор се отвориха и вятърът нахлу с писък. Зад Каладин по пода се появи скреж, който нарастваше с отдалечаването си от него. В скрежа се очерта глиф, почти като крила.

Гробовния извика и падна в желанието си по-бързо да избяга. Моаш заотстъпва, без да откъсва поглед от Каладин.

— Сияйните рицари — тихо продума Каладин — се върнаха.

— Закъсняхме! — викна Гробовния.

Каладин се свъси, после хвърли поглед към краля.

— Диаграмата говореше за това — рече Гробовния, докато бързо се измъкваше по коридора. — Пропуснахме го. Напълно го пропуснахме! Съсредоточихме се да те отделим от Далинар, а не върху това, в какво могат да те превърнат нашите действия!

Моаш местеше поглед от Гробовния към Каладин. После се обърна, а Бронята му изтрака, когато хукна по коридора и изчезна.

Каладин, прозвуча гласът на Сил в ума му. Все още има нещо много лошо. Усещам го във ветровете.

Гробовния се разсмя като умопобъркан.

— Да ме отделят от Далинар? — прошепна Каладин. — Че какво значение има за тях?

Обърна се и погледна на изток.

О, не…