Брандън Сандърсън
Сияйни слова (12)

6
Ужасно разрушение

„Никога не бяхме помисляли, че е възможно сред робите ни да се крият разузнавачи на паршендите. Това е още нещо, което трябваше да съм забелязала.“

Из Дневника на Навани Колин, Йесесан 1174 г.

Шалан отново седеше на сандъка си на палубата на кораба, но вече носеше шапка, връхна дреха върху роклята и ръкавица на свободната ръка — скритата, разбира се, бе напъхана в ръкава си.

Студът в открития океан беше нещо нереално. Капитанът каза, че далеч на юг самият океан замръзвал. Това звучеше невероятно; би желала да го види. В Я Кевед, през зимата от време на време бе виждала сняг и лед. Но цял океан от тях? Невероятно.

Тя пишеше с облечените си пръсти, докато наблюдаваше духчето, наречено от нея Шарка. Понастоящем то се бе издигнало на повърхността на палубата като кълбо от завихрена чернота — безкрайни линии, усукани по начин, който тя никога не би могла да улови на плоския лист. Вместо това си вземаше бележки, придружени с рисунки.

— Храна… — произнесе Шарка. Звукът беше бръмчащ и духчето се тресеше, докато говореше.

— Да — каза Шалан. — Ние я ядем.

Тя си взе малък плод лима от купата до нея, пъхна го в устата си, после го сдъвка и го глътна.

— Ядем — повтори Шарка. — Ти… го поставяш… в себе си.

— Да! Точно.

Той падна и тъмнината изчезна, когато влезе в дървената палуба на кораба. Шарка отново стана част от материята — огъваше дървото, все едно то беше вода. Плъзна се по пода и се изкачи по сандъка й до купата с малките зелени плодове. Премина през тях и кожицата на всеки плод се набръчка и се надигна според формата му.

— Ужасно! — произнесе той и звукът отекна от купата.

— Ужасно?

— Разрушение!

— Какво? Не, ние оцеляваме така. Всеки има нужда да яде.

— Ужасно разрушение да яде!

Той звучеше отвратен. Оттегли се от купата на палубата.

Шарка изгражда все по-сложни мисли, записа Шалан. Абстракциите му се отдават лесно. В началото ми зададе въпросите „Защо?, Защо ти?, Защо си?“ Аз прецених, че ме пита за целта на съществуването ми. Когато му отвърнах „За да открия истината“, той сякаш лесно схвана мисълта ми. И все пак, някои прости реалности — като например защо хората се нуждаят от храна — напълно му убягват. Това…

Тя спря да пише, когато хартията се надигна, Шарка се очерта върху листа, а тънките му линии надигнаха току-що написаните от нея букви.

— Защо това? — попита той.

— За да помня.

— Помня — произнесе той и опита думата.

— Това значи…

Отче на Бурите, как да обясни паметта?

— Това значи да можеш да знаеш какво си правил в миналото. В други мигове, които са станали преди дни.

— Помня — изрече той. — Аз… не мога… помня…

— Какво е първото нещо, което помниш? — попита Шалан. — Къде си бил най-напред?

— Най-напред — каза Шарка. — С теб.

— На кораба? — попита Шалан и си записа.

— Не. Зелено. Храна. Не ядена.

— Растения? — попита Шалан.

— Да. Много растения.

Той потрепери и тя си помисли, че може да дочуе в потрепването духането на вятъра през клоните. Шалан вдиша. Тя почти можеше да го види. Палубата пред нея се превърна в пътечка, сандъкът стана каменна скамейка. Бледо. Не наистина там, но почти. Градините на баща й. Шарката на земята, нарисувана в праха…

— Помня — каза Шарка с глас като нашепване.

Не, ужасена си помисли Шалан. НЕ!

Образът изчезна. Преди всичко той не беше наистина там, нали? Тя повдигна скритата си ръка към гърдите и остро вдиша и издиша. Не.

— Хей, млада госпожице! — обади се Ялб отзад. — Кажете на новото момче какво стана в Карбрант!

Шалан се обърна, сърцето й още препускаше. Видя как Ялб идва заедно с „новото момче“, шест стъпки висок мъжага, поне пет години по-възрастен от него. Бяха го взели в Амидлатн, последното пристанище. Тозбек искаше да е сигурен, че няма да имат недостиг на хора при последния преход към Нови Натанан.

Ялб приклекна до мястото й за сядане. Предвид студа, се бе примирил да носи риза с парцаливи ръкави и някаква увита около ушите превръзка за глава.

— Сиятелна? — попита Ялб. — Добре ли сте? Изглеждате сякаш сте глътнала костенурка. И не само главата й.

— Добре съм — отговори Шалан. — Какво… какво искаше от мен, би ли повторил?

— В Карбрант — повтори Ялб и посочи с пръст през рамо. — Срещнахме ли краля или не?

— Ние? — попита Шалан. — Аз се запознах с краля.

— А аз бях Ваш придружител.

— Ти чакаше отвън.

— Няма никакво значение — продължи Ялб. — Аз бях Ваш слуга за тази среща, нали?

Слуга? Той я заведе до двореца като един вид услуга.

— Май… да — отговори тя. — Доколкото си спомням, се поклони хубаво.

— Виждаш ли — заключи Ялб, надигна се и се изправи срещу много по-едрия мъж. — Споменах поклона, нали така?

„Новото момче“ проръмжа в знак на съгласие.

— Тъй че отивай да измиеш съдовете — уточни Ялб. В отговор — получи сърдит поглед.

— Хайде сега, не ми пробутвай това — обясни той. — Казах ти, че капитанът следи отблизо нарядите на кораба. Ако искаш да си намериш мястото тук, носи ги добре, заедно с нещо допълнително. Това ще те постави добре пред капитана и останалите хора. Така аз ти давам хубава възможност и искам да я оцениш.

Това май успокои по-едрия мъж, той се завъртя и затропа към долната палуба.

— В името на Страстите! — рече Ялб. — Този юнак е глупав като две кални топки. Притеснявам се за него. Някой ще се възползва от това, Сиятелна.

— Ялб, ти хвалил ли си се отново? — запита Шалан.

— Не е хвалба, ако нещо от него е вярно.

— Всъщност точно това е хвалбата.

— Хей — и Ялб се обърна към нея. — Какво правехте одеве? С цветовете, нали разбирате?

— Цветове? — отрони Шалан и изведнъж изстина.

— Да, палубата стана зелена, нали така? — попита Ялб. — Кълна се, че го видях. Има нещо общо с онова странно духче, а?

— Аз… аз опитвам да определя точно какъв вид духче е то — отговори Шалан и се постара да удържи гласа си равен. — Това е научно изследване.

— Така и реших — каза Ялб, въпреки че тя не му даде никакъв отговор. Той любезно вдигна ръка към нея и отърча нататък.

Тя се притесняваше да ги остави да видят Шарка. Беше опитвала да остане в стаята си и да го опази в тайна от моряците, но за нея бе твърде трудно да е затворена, а и той не отвърна на предложението й да не им се показва. И тъй, през последните четири дни тя бе принудена да им покаже какво прави, докато го проучва.

Разбираемо, хората бяха притеснени от Шарка, но не казваха много. Днес приготвяха кораба за нощно плаване. Мисълта за откритото море през нощта я разтревожи, но това беше цената да плаваш толкова далеч от цивилизацията. Преди два дни даже бяха принудени да прекарат една от бурите в заслон край брега. Ясна и Шалан слязоха на брега, за да се укрият в поддържаната за такива случаи крепост — и изкачиха стръмния бряг, за да влязат в нея — а моряците останаха на борда.

Заслонът, макар и не истинско пристанище, поне имаше буреломна стена, за да предпазва корабите. При следващата буря нямаше да имат дори и това. Щяха да намерят заливче и да опитат да се укрият от вятъра, при все че Тозбек заяви, че ще изпрати Шалан и Ясна на брега, за да се укрият в някоя пещера.

Тя се обърна отново към Шарка, който бе заел своята подвижна форма. Той приличаше малко на разсеяната светлина, хвърляна на стената от кристален полилей — само че беше направен от нещо черно, вместо от светлина, и имаше три измерения. Тъй че… Може би въобще не приличаше на това.

— Лъжи — каза Шарка. — Лъжи от Ялб.

— Да — въздъхна Шалан. — Понякога Ялб е твърде добър в убеждаването, за да е за негово собствено добро.

Шарка леко забръмча. Изглеждаше доволен.

— Ти харесваш лъжите? — попита го Шалан.

— Добри лъжи — отвърна той. — Тази лъжа. Добра лъжа.

— Какво прави една лъжа добра? — попита Шалан и внимателно си записа точните думи на Шарка.

— Истински лъжи.

— Шарка, тези две неща са противоположни.

— Хмммм… Светлината прави сянка. Истината прави лъжа. Хмм.

Ясна ги нарече духчета на лъжата, записа Шалан. Те явно не харесват това прозвище. Когато Превърнах за пръв път, някакъв глас поиска от мен една истина. Все още не знам какво означава това, а и Ясна не е предразполагаща. Също така изглежда, че тя не е много наясно и какво да прави с моите изживявания. Не смятам, че гласът е принадлежал на Шарка, но не мога да го заявя категорично, понеже той явно е забравил много неща за самия себе си.

Тя се обърна и направи няколко рисунки на Шарка в подвижната и в плоската му форми. Рисуването позволи на ума й да се отпусне. Когато свърши, беше се сетила за няколко полузабравени места в проучването си, които искаше да цитира в бележките.

Тя слезе по стълбите под палубата, а Шарка я последва. Той привличаше погледите на моряците. Те бяха суеверни хора и някои го смятаха за лошо знамение.

В каютата й Шарка се покачи на стената до нея. Макар и без очи, той я наблюдаваше как търси за припомненото място — там пишеше за духчета с дар слово. Не просто вятърни и речни духчета, които могат да подражават на хората и да правят закачливи забележки. Говорещите бяха на едно стъпало нагоре от обикновените духчета, но при тях съществуваше и друго, рядко наблюдавано равнище. Духчета като Шарка, които могат да водят истински разговор с хората.

Нощната Пазителка очевидно е едно от тях, пишеше Алаи и Шалан си преписа пасажа. Записите на разговори с нея — а тя определено е женска, независимо от това какво твърдят селските предания на алетите — са многобройни и заслужават доверие. Самата Шубалаи, възнамерявайки да предаде научно описание от първа ръка, е посетила Нощната Пазителка и е записала разказа й дума по дума…

Шалан се прехвърли на друго споменаване и скоро напълно се унесе в проучванията си. След няколко часа тя затвори книгата и я остави на масата до кревата. Сферите й ставаха мъждиви; скоро щяха да се изтощят и щеше да се наложи отново да ги зареди със Светлина. Шалан въздъхна доволно и се облегна на кревата — бележките й от дванадесет различни източника бяха на пода на малката каюта.

Тя се чувстваше… доволна. Братята й бяха харесали плана Превръщателят да бъде поправен и върнат и определено изглеждаха посъживени от предположението, че не всичко е загубено. Те смятаха, че могат да изкарат по-дълго, след като планът е в действие.

Животът на Шалан се нареждаше. Откога не бе могла просто да седне и да чете? Без да се тревожи за дома си, без да се ужасява от необходимостта да открие начин как да открадне от Ясна? Дори преди страшната върволица от събития, довели до смъртта на баща й, тя винаги беше притеснена. Животът й бе това. За нея изглеждаше непостижимо да стане истински учен. Отче на Бурите! Непостижимо й изглеждаше дори съседното градче.

Тя стана, взе скицника и прелисти рисунките на сантида, сред тях и нарисуваните по памет от гмурването й в океана. Тя се усмихна и си припомни как се изкачи отново на палубата, цялата мокра и усмихната. Моряците явно я бяха сметнали за побъркана.

Сега плаваше към някакъв град на края на света, сгодена за могъщ алетски принц, и беше свободна просто да учи. Пред нея се откриваха невероятни нови гледки, тя ги рисуваше денем, а нощем прочиташе купища книги.

Беше намерила съвършения живот и той представляваше всичко, което бе пожелавала.

Шалан бръкна в джоба в ръкава на скритата ръка и извади още сфери, за да замени мъждивите в купата. Сферите в ръката й обаче се оказаха съвършено тъмни. В тях нямаше и една искрица светлина.

Тя се намръщи. Бяха заредени при предишната буря, поставени в завързана за корабната мачта кошница. Сферите в купата й вече бяха на две бури и се изтощаваха именно затова. Как така сферите в джоба й са се изтощили по-бързо? Умът й не го побираше.

— Мммм… — обади се Шарка от стената до главата й. — Лъжи.

Шалан замени сферите в джоба си, отвори вратата към тесния коридор на кораба и отиде към каютата на Ясна. Обикновено я ползваха Тозбек и жена му, но се бяха пренесли в третата и най-малка каюта, за да дадат на Ясна по-доброто помещение. Хората вършеха такива неща за нея, дори и когато не ги искаше.

Ясна щеше да има някакви сфери за Шалан. И наистина, вратата й бе отворена и се поклащаше леко, докато корабът поскърцваше и се полюляваше по нощния си път. Ясна седеше на масата, Шалан надзърна и изведнъж се поколеба дали да я безпокои.

Можеше да види лицето на принцесата, с опряна в слепоочието ръка, загледана в разтворените пред нея страници. Очите на Ясна бяха изтерзани, а изражението й измъчено.

Това не бе Ясна, която Шалан беше свикнала да вижда. Увереността бе надвита от изтощението, спокойствието заменено от тревога. Ясна започна да пише нещо, но спря само след няколко думи. Остави писеца, затвори очи и разтри слепоочията си. Неколцина видимо замаяни духчета, прилични на струйки от прах, се появиха около главата й. Духчета на изтощението.

Шалан се дръпна назад и изведнъж изпита усещането, че се е набъркала в някакво лично преживяване. Ясна със свалена защита. Шалан започна да се отдръпва, но внезапно глас откъм пода произнесе:

— Истина!

Стресната, Ясна вдигна поглед и очите й попаднаха на Шалан — която, разбира се, се изчерви страхотно.

Ясна погледна Шарка на пода, после отново надяна маската си и седна в подходящата стойка.

— Да, дете мое?

— Аз… трябваха ми сфери — обясни Шалан. — Сферите в кесията ми са се изтощили.

— Да не сте Превръщали? — рязко я запита Ясна.

— Моля? Не, Сиятелна, обещах, че няма.

— Тогава е втората способност — заключи принцесата. — Влезте и затворете вратата. Трябва да говоря с капитан Тозбек — не се затваря както трябва.

Шалан влезе и затвори вратата, макар и резето да не се хвана. Тя смутено пристъпи напред със сключени ръце.

— Какво сте направила? — попита Ясна. — Предполагам, че е била замесена и Светлина?

— Изглежда съм създала впечатление за поява на растения — обясни Шалан. — Е, само на цвета. Един от моряците видял палубата да се оцветява в зелено, но то изчезна в мига, в който спрях да мисля за растенията.

— Да… — каза Ясна. Тя запрелиства една от книгите си и се спря на някаква илюстрация. Шалан я бе виждала и преди — беше древна като воринската вяра. Десет свързани с черти сфери образуваха фигура, подобна на полегнал на страната си пясъчен часовник. Две от сферите в центъра изглеждаха почти като зеници. Двойното Око на Всемогъщия.

— Десет Субстанции — тихо произнесе Ясна и прокара пръст по страницата. — Десет Стихии. Десет ордена. Но какво значи това, че духчетата най-накрая са решили да ни върнат клетвите? И колко време ми остава? Не е много. Не е много…

— Сиятелна? — попита Шалан.

— Преди идването Ви можех да гледам на себе си като на отклонение — продължи Ясна. — Можех да се надявам, че Повелителите на Стихиите не се завръщат в голям брой. Повече нямам тази надежда. Потайните са Ви изпратили при мен, за което нямам съмнение, понеже знаят, че Вие имате нужда от обучение. Това поне ми дава надеждата, че съм била една от първите.

— Не разбирам.

Ясна вдигна поглед към Шалан и отговори на очите й с напрегнат взор. Очите на принцесата бяха почервенели от умора. До колко късно работеше? Всяка нощ, в която Шалан се прибираше, изпод вратата на Ясна все още излизаше светлина.

— Ако трябва да съм честна — отговори Ясна, — и аз не разбирам.

— Добре ли сте? — попита Шалан. — Преди да вляза, изглеждахте… натъжена.

Ясна се поколеба само за миг.

— Просто отделям твърде много време на проучванията си.

Тя се обърна към един от сандъците си и измъкна пълна със сфери торбичка от тъмен плат.

— Вземете ги. Бих препоръчала постоянно да държите при себе си сфери, тъй че Вашето Повеляване на Стихиите да има възможност да се прояви.

— Можете ли да ме научите? — попита Шалан и взе торбичката.

— Не знам — отговори Ясна. — Ще опитам. На тази диаграма една от стихиите е известна като Просветление — повеляването на светлината. Засега бих предпочела да изразходвате усилията си за овладяването на тази стихия, наместо на Превръщането. То е опасно умение, сега още повече отколкото е било.

Шалан кимна и стана, но все пак се поколеба преди да излезе.

— Сигурна ли сте, че сте добре?

— Разбира се.

Ясна го каза твърде бързо. Тя бе спокойна, овладяна, но и видимо изтощена. Маската се бе пропукала и Шалан можа да види истината.

Тя опитва да ме предразположи, осъзна Шалан. Потупва ме по главата и ме праща да си легна, като събудено от кошмар дете.

— Притеснена сте — продължи Шалан и срещна очите на Ясна.

Жената се извърна. Тя постави книга върху нещо, гърчещо се на масата й — мъничко пурпурно духче. Духче на страха. Вярно, само едно — но все пак.

— Не… — прошепна Шалан. — Вие не сте притеснена. Вие сте ужасена.

Отче на Бурите!

— Всичко е наред, Шалан — каза Ясна. — Просто се нуждая от малко сън. Върнете се при проучванията си.

Шалан седна на столчето до масата на Ясна. По-възрастната жена я погледна и Шалан можа да види как маската продължава да се пропуква. Ядосване, тъй като принцесата сви устните си на черта. Напрежение в юмрука, с който стискаше писалката си.

— Вие ми казахте, че мога да стана част от това — продължи Шалан. — Ясна, ако сте притеснена за нещо…

— Притеснението ми винаги е било едно и също — обясни Ясна и се отпусна в стола си. — Че ще дойда твърде късно. Че не мога да направя нищо смислено, за да спра това, което се задава — че опитвам да спра бурята, като духам наистина здраво срещу нея.

— Пустоносните — каза Шалан. — Паршите.

Ясна започна:

— Предполага се, че в миналото Опустошението — идването на Пустоносните — винаги е било придружавано от завръщане на Вестителите, за да подготвят човешкия род. Те са обучавали Сияйните рицари, които пък са бивали заливани от новопостъпили.

— Но ние сме подчинили Пустоносните — каза Шалан — и сме ги поробили.

Това беше твърдението на Ясна и Шалан се съгласи, след като се запозна с изследванията.

— Следователно смятате, че предстои някакво въстание. Че паршите ще се обърнат срещу нас, както са сторили в миналото.

— Да — потвърди Ясна, докато се ровеше из бележките си. — И то скоро. Потвърждението, че Вие сте Повелител на Стихиите, не ме утешава, тъй като това прилича твърде много на случилото се преди. Тогава обаче новите рицари са имали учители, които да ги готвят; поколения от традиция. Ние нямаме нищо.

— Пустоносните са роби — заяви Шалан и погледна Шарка. Той стоеше на пода, почти невидим, и не казваше нищо.

— Паршите едва общуват. Как биха могли да подготвят въстание?

Ясна откри хартията, която търсеше, и я подаде на Шалан. Записано със собствения почерк на Ясна, това бе разказ на съпругата на капитан за нападение на плато в Пустите равнини.

— Паршендите — обясни Ясна — могат да пеят в синхрон един с друг, без значение какво разстояние ги дели. Те притежават някаква способност за общуване, която ние не разбираме. Мога само да предположа, че техните братовчеди, паршите, имат същата способност. Може и да не им трябва да чуят призива за действие, за да въстанат.

Шалан прочете разказа и бавно кимна.

— Трябва да предупредим останалите, Ясна.

— Да не мислите, че не съм опитала? — отговори Ясна. — Писах до учените и кралете по целия свят. Повечето ме намират твърде мнителна и не обръщат внимание. Другите определят като недостатъчни доказателствата, които Вие приемате. Най-голямата ми надежда бяха ардентите, ала очите им са забулени от намесата на Йерокрацията. Освен това личните ми вярвания ги правят скептични по отношение на всичко, което твърдя. Майка ми иска да прегледа моите проучвания, което е нещо. Брат ми и баща ми може и да повярват и ние отиваме при тях по тази причина.

Тя се запъна.

— Има и друга причина, заради която се стремим към Пустите равнини: да намерим доказателства, които да убедят всички.

— Уритиру — каза Шалан. — Градът, който търсите?

Ясна още веднъж я изгледа остро. Древният град бе нещо, за което Шалан научи за пръв път, докато четеше тайно бележките на Ясна.

— Все още се изчервявате твърде лесно, когато Ви притиснат — отбеляза Ясна.

— Простете.

— И твърде лесно се извинявате.

— Аз съм… ох, възмутена?

Ясна се усмихна и взе изображението на Двойното око. Загледа се в него.

— Някъде на Пустите равнини има скрита тайна. Тайна за града Уритиру.

— Вие ми казахте, че градът не е бил там!

— Не е бил. Но пътят към него може би е там.

Устните й се опънаха.

— Според преданието само Сияен рицар може да отвори пътя.

— За щастие, ние познаваме двама такива.

— Да повторя, нито Вие сте Сияен рицар, нито аз. Умението да повторим някои от нещата, които те са можели да вършат, може и да е без значение. Ние нямаме техните традиции или познания.

— Говорим за възможния край на цивилизацията, нали така? — тихо попита Шалан.

Ясна се поколеба.

— Опустошенията — продължи Шалан. — Знам много малко, но преданията…

— Като последица от всяко Опустошение човешкият род е бивал смазван. Големите градове изпепелени, занаятите унищожени. Всеки път познанието и растежът са стигали до почти праисторическо положение — трябвали са векове възстановяване, за да стане цивилизацията това, което е била преди.

Тя се спря.

— Продължавам да се надявам, че бъркам.

— Уритиру — изрече Шалан. Опита да се въздържа от това само да задава въпроси и се постара да достигне до отговора по пътя на логиката.

— Казвате, че градът е бил нещо като опорна точка или дом на Сияйните рицари. Не бях чувала за него, преди да говоря с Вас, и мога да предположа, че не го споменават често в литературата. В този случай може би е едно от нещата, за които Йерокрацията е скривала сведения?

— Много добре — отбеляза Ясна. — Ако и да смятам, че е започнал да става легендарен още преди това, Йерокрацията не е помогнала.

— Следователно, ако е съществувал преди Йерокрацията и ако пътят към него е бил препречен при падането на Сияйните… тогава там може да се намират източници, които не са били променяни от днешните учени. Ненагласени, неизменени разкази за Пустоносните и за Повеляването на стихиите.

Шалан потръпна.

— Всъщност ние отиваме към Пустите равнини по тази причина.

Ясна се усмихна уморено.

— Много добре, наистина. Времето ми в Паланеума бе много ползотворно, но и разочароващо в някои отношения. От една страна подозренията ми за паршите бяха потвърдени, но също така установих, че много от текстовете в голямата библиотека съдържат същите белези от преправяне, каквито има и в останалите четени от мен. Това „прочистване“ на историята, премахването на преките споменавания на Уритиру или на Сияйните, понеже са били неприятни за воринизма, е вбесяващо. И хората се чудят защо съм враждебно настроена към църквата! Трябват ми източници от първа ръка. И тогава ето ги разказите — тези, на които се осмелявам да вярвам — според които Уритиру е бил свещено място, защитено от Пустоносните. Може би това е самозалъгване, но аз съм твърде много учен, та да вярвам, че нещо подобно може да е истина.

— А паршите?

— Ще опитаме да убедим алетите да се отърват от тях.

— Нелека задача.

— Почти невъзможна — отвърна Ясна и се изправи. Почна да прибира книгите си за през нощта във водоустойчивия сандък. — Паршите са отлични роби. Кротки, покорни. Нашето общество е станало твърде зависимо от тях. Не е нужно паршите да прибягват до насилие, за да ни хвърлят в хаос — макар да съм сигурна, че точно това се задава — те просто могат да си отидат. Това ще доведе до стопанска криза.

Ясна затвори сандъка, след като извади една книга. После се обърна към Шалан.

— Над възможностите ни е да убедим всички в думите ми без повече доказателства. Дори и брат ми да се вслуша, той не притежава авторитета да накара Върховните принцове да се освободят от своите парши. Пък и, ако съм напълно откровена, боя се, че брат ми не е достатъчно смел да поеме риска за кризата, която прогонването на паршите ще предизвика.

— Та ако те се обърнат срещу нас, кризата и без друго ще настъпи.

— Да. Вие го знаете, знам го и аз. Майка ми може да повярва. Ала опасността да грешим е тъй огромна… Е, ще ни трябват доказателства — смазващи и необорими. Значи ще намерим града. На всяка цена ще намерим този град.

Шалан кимна.

— Не исках да стоварвам всичко това върху Вашите плещи, дете мое — продължи Ясна и седна. — Признавам обаче, че е облекчение да разговарям за тези неща с някой, който не спори с мен на всяка дума.

— Ще успеем, Ясна — рече Шалан. — Ще отидем в Пустите равнини и ще намерим Уритиру. Ще разполагаме с доказателство и ще убедим всеки да се вслуша в думите ни.

— А, оптимизмът на младостта. От време на време е хубаво и това да се чува. — Ясна подаде книгата на Шалан. — Един от ордените на Сияйните рицари е бил известен като Тъкачите на Светлината. Зная твърде малко за тях, но от всички източници, които съм прочела, този тук съдържа най-много сведения.

Шалан нетърпеливо взе книгата. Сияйни слова, гласеше заглавието.

— Вървете — рече Ясна. — Четете.

Шалан я стрелна с поглед.

— Ще поспя — обеща Ясна и по устните й се прокрадна усмивка. — И престанете с опитите да се държите с мен като майка. Не позволявам това дори на Навани.

Шалан кимна с въздишка и излезе от каютата на Ясна. Шарка я последва; беше запазил мълчание през цялото време на разговора. Когато се прибра в каютата си, Шалан установи, че сърцето й е много по-натежало, отколкото когато излезе. Не можеше да се отърси от ужаса в очите на Ясна. А Ясна Колин не би трябвало да се бои от нищо, нали?

Шалан пропълзя на койката с книгата и кесията сфери. Част от нея копнееше да се залови с четене, ала от изтощение клепачите й се затваряха. Наистина беше късно. Започнеше ли книгата сега…

Навярно беше по-добре да се наспи хубаво и да се зарови в изследванията утре, освежена. Остави книгата на масичката до леглото, сви се на кълбо и остави поклащането на кораба да я унесе в сън.

Събуди се от писъци, крясъци и дим.