Брандън Сандърсън
Сияйни слова (119)

83
Илюзия на времето

„Очевидно те са глупци Опустошението няма нужда от подсторване То може да седи и ще седи където пожелае Видни са признаците, че духчетата го очакват твърде скоро Древният камък трябва най-сетне да почне да се пропуква Чудно е, че на неговата воля се опират добруването и мирът на един свят в продължение на повече от четири хилядолетия“

Из „Диаграмата“, книга на второто завъртане на тавана: мотив 1

Шалан пристъпи от моста върху голото плато.

Дъждът приглушаваше звуците на сражението и така цялото място ставаше сякаш още по-откъснато. Тъмно като на здрачаване. Дъжд като приглушен шепот.

Платото бе по-високо от повечето други, затова Шалан виждаше центъра на Дома на Бурята наоколо си. Колони с отложен в основите крем, превърнати в сталагмити. Сгради, заприличали на могили, покрити с камъни, както снегът покрива паднал дънер. В тъмнината и дъжда древният град представляваше само очертания на фона на небето и попълването му оставаше на въображението.

Този град се криеше под илюзията на самото време.

Останалите минаха по моста след Шалан. Бяха минали край бойното поле на Аладар, промъквайки се зад алетските линии, за да достигнат това далечно плато. Изкачването тук отне време, понеже мостовите трябваше да намерят подходящо място. Наложи се да се покатерят по склона на съседното плато и да разположат там моста, та да прехвърлят пропастта.

— Как можеш да си убедена, че това е мястото? — попита Ренарин. Бронята му изтрака, когато приближи до нея. Шалан предложи чадър, но Ренарин стоеше под дъжда, държеше шлема в ръка и водата течеше по лицето му. Не носеше ли очила? Напоследък май не много.

— Това е мястото — обясни Шалан, — понеже е отклонение.

— Надали това е логичен извод — намеси се Инадара. След нея войниците и мостовите се прехвърляха на пустото плато. — Портал от подобно естество би бил скрит, а не девиантен.

— Портите на Обета не са били скрити — отговори Шалан. — А и не за това става дума. Платото е кръгло.

— Много плата са кръгли.

— Не и толкова кръгли — настоя Шалан и тръгна напред. Вече дошла на място, можеше да види колко неправилно… хмм, колко правилно бе това плато. — Търсех постамент на платото, но не схващах размерите на търсеното. Цялото това плато е постаментът, върху който се е разполагала Портата на Обета.

— Не виждате ли? Останалите плата са създадени от някакво бедствие, те са назъбени и натрошени. А това не е. Защото вече е било тук, когато е станало разбиването. На старите карти то е изобразявано като издигнат дял, като огромен пиедестал. Когато Равнините били разбити, то си останало така.

— Да… — закима Ренарин. — Представи си чиния с гравиран в средата кръг… ако я удари нещо, тя може да се счупи по вече отслабените линии.

— И да ти остави камара неправилни парчета — съгласи се Шалан — и едно кръгло.

— Може — рече Инадара. — Но ми е странно защо нещо толкова важно тактически ще е така открито.

— Портите на Обета били символ — обясни Шалан, без да спира да върви. — Воринското Право на Пътуване, давано на всички достатъчно високопоставени граждани се основава на твърдението на Вестителите, че всички граници трябва да са отворени. Ако искаш да създадеш символ на това единство — портал, който свързва в едно всички кралства от Сребърната епоха — къде ще го разположиш? Скрит в заключена стая? Или на място, което се издига над града? Портата е тук, понеже те са били горди с нея.

Продължаваха да вървят под дъжда и вятъра. Имаше нещо свято тук и Шалан признаваше, че отчасти това е причината да вярва, че е права.

— Ммм — тихо каза Шарка. — Те вдигат буря.

— Духчетата на празнотата ли? — прошепна Шалан.

— Онези от тях, които са обвързани. Те създават буря.

Точно така. Задачата на Шалан трябваше да се изпълни бързо и тя нямаше време да стои и да размишлява. Понечи да нареди търсенето да започне, но спря, когато забеляза, че Ренарин се е вторачил на запад с отсъстващо изражение.

— Принц Ренарин?

— Неправилната посока — прошепна той. — Вятърът духа от неправилната посока. От запад на изток… О, Всемогъщи във висините. Ужасно е.

Шалан проследи погледа му, но нищо не видя.

— Истинска е — продължи Ренарин. — Вечната Буря.

— За какво говорите? — попита Шалан, а от тона му я побиваха тръпки.

— Аз… — Ренарин я погледна и отри водата от очите си. Ръкавицата висеше на кръста му. — Трябваше да съм с баща си. Трябваше да мога да се бия. Само че съм безполезен.

Прекрасно. Беше и плашещ, и мрънкащ.

— Е, Вашият баща Ви нареди да ми помагате, затова се разбирайте с него. Хайде, всички, да претърсим това място.

— Какво търсим, братовчедке? — попита Скалата, един от мостовите.

Братовчедка. Мило, рече си тя. Заради червените коси.

— Не знам. Нещо странно, необичайно.

Разделиха се и се пръснаха по платото. Освен с Инадара, Шалан разполагаше с групичка арденти и учени, които да й помагат, сред тях беше и един от бурегадателите на Далинар. Разпрати в различни посоки отряди от по няколко учени, един мостови и един войник.

Ренарин и повечето мостови настояха да са с нея. Не можеше да се оплаче — това беше зона на бойни действия. Мина край някаква издатина на земята, която беше част от голям пръстен. Навярно някогашна ниска украсена стена. Как ли бе изглеждало това място? Представи си го и й се прииска да може да го нарисува. Определено би й помогнало да го види.

Къде би могъл да е порталът? Най-вероятно в центъра, затова и Шалан се отправи нататък. Натъкна се на голяма каменна могила.

— И това е всичко? — попита Скалата. — Е само още камъни.

— Точно това се надявах да намеря. Всичко, оставено на открито, щеше да е отнесено от ветровете или замазано с крем. Ако ще намираме нещо полезно, то ще трябва да е вътре.

— Вътре? — обади се друг мостови. — Вътре в какво?

— В сградите — отговори Шалан. Опипваше камъка, докато не намери гънка откъм гърба му. Обърна се към Ренарин. — Принц Ренарин, бихте ли съсекли този камък за мен?

* * *

Адолин вдигна сферата си в тъмното помещение и освети стената. След като бе прекарал толкова време на открито през дъждовния сезон, сега намираше странно, че по шлема му не потропват капки. Застоялият въздух вътре вече ставаше влажен. Дори с тътренето на краката и прокашлянето на войниците, Адолин имаше усещането, че е прекалено тихо. В тази каменна гробница като че се намираха на цели мили от бойното поле навън.

— Откъде знаехте, сър? — попита Белязания. — Как предположихте, че каменната могила ще е куха?

— Защото една умна жена веднъж ме помоли да нападна някакъв камък.

Заедно Адолин и тези войници бяха заобиколили голямото скално образувание, което паршендите ползваха да пази гърбовете им. С няколко завъртания на Меча Адолин изряза вход в могилата, която се оказа куха, както се надяваше.

Мина през прашни стаи, пълни с кости и някакви сухи отломки, навярно мебели. Може би бяха изгнили дълго преди кремът да запечата напълно сградата. Дали тя е била някаква жилищна сграда? Или пазар? Наистина имаше доста стаи, по много каси висяха ръждиви панти за врати.

Хиляда войника се движеха в сградата с него и носеха фенери с огромни обработени камъни — пет пъти по-големи от броамите. Ала дори и някои от тях вече тъмнееха. Отдавна нямаше буря.

Хиляда човека бяха много за минаване през тези призрачни стаи. Но стига Адолин да не грешеше, вече би трябвало да наближават противоположната стена, онази точно зад паршендите. Някои от хората му огледаха близките стаи и се върнаха с потвърждение. Сградата свършваше тук. Адолин сега забеляза очертанията на прозорците, запечатани с крем, който се бе процедил през годините, беше се стекъл по стените и се беше натрупал на пода.

— Добре — викна той на ротните командири и капитаните. — Да съберем всички, които успеем, в тази стая и в залата отпред. Аз ще изсека изход. Щом го отворя, трябва да се изсипем навън и да нападнем пеещите паршенди.

— Първа рота, разделяте се на две и пазите изхода. Не позволявайте да ви изтласкат! Аз ще нападна и ще опитам да привлека вниманието им. Всички останали, излизате и се включвате веднага в нападението.

Войниците закимаха. Адолин пое дълбоко дъх, спусна забралото и приближи стената. Намираха се на втория етаж на сградата, но той прецени, че наслоеният навън крем ги поставя почти на нивото на земята. И наистина, долови отвън слаб звук. Тананикане, което резонираше през стената.

В името на Бурите, паршендите бяха точно тук. Призова Меча, изчака ротните командири да поставят хората си в готовност и сряза стената на няколко дълги ивици. Със замах мина и в другата посока, после стовари облеченото си в Броня рамо върху нея.

Стената се строши и падна навън. Парчетата камък отскачаха от доспехите на Адолин. Дъждът се завърна с пълна сила. Адолин се намираше едва на няколко стъпки над земята и нетърпеливо излезе на влажните хлъзгави скали. Вляво, паршендските резерви стояха в редици с гръб към него, погълнати от песента. Шумът на битката почти не се чуваше тук, сподавен от нечовешката песен, от която по гърба на Адолин пролазваха тръпки.

Отлично. Дъждът и песента бяха прикрили звука от отварянето на стената. Адолин изсече още един изход, докато войниците се изсипваха от първия, понесли фенерите. Тъкмо подхвана трети, и чу вик. Един от паршендите най-сетне го бе забелязал. Всъщност беше жена. С новата форма това беше станало по-видимо от преди.

Пробяга късото разстояние до паршендите и се хвърли сред тях, размахвайки смъртоносно Меча. Телата падаха мъртви с изгорели очи. Пет, после десет. Войниците се присъединиха към него, забиваха копията си в паршендите и прекъсваха ужасната им песен.

Беше изумително лесно. Паршендите прекъсваха песента неохотно и излизаха от унеса си замаяни и объркани. Онези от тях, които се биеха, го правеха безредно, а бързото нападение на Адолин не им даде време да призоват странните си просветващи сили.

Беше като да изтребваш спящи хора. Адолин и по-рано беше вършил мръсна работа с Меча и Бронята. Проклятие, всеки, който излизаше като Броненосец на бойното поле срещу обикновени хора, вършеше мръсна работа — изтребваше противници, които със същия успех можеха да са въоръжени с пръчки деца. Днес обаче беше по-лошо. Често паршендите идваха на себе си точно преди да ги убие — примигваха да се свестят, отърсваха се да се събудят и се озоваваха лице в лице с пълен Броненосец, който изтребваше другарите им под дъжда. Ужасените им погледи преследваха Адолин, когато запращаше труп подир труп на земята.

Къде беше Вълнението, което обикновено го тласкаше през тези кланета? Нужно му беше. Вместо това, изпитваше само погнуса. Изправен насред полето с току-що убити паршенди, с виещата се в дъжда кисела миризма на дим от изгорените очи, Адолин потрепери и изтърва отвратено Меча си. Той изчезна в мъгла.

Нещо се стовари върху гърба му.

Адолин се препъна в един труп, залитна, но не падна, и се обърна. В гърдите го удари Меч и светеща мрежа от пукнатини плъпна по бронята му. Той отклони следващия удар с предмишница и отстъпи в бойна стойка.

Тя стоеше пред него и по Бронята й се стичаше дъжд. Как се бе нарекла? Ешонаи.

Адолин й се усмихна зад шлема. Можеше да направи това. Честен бой. Вдигна ръце, Мечът му се появи в мъглата и той замахна нагоре и отрази удара й.

Благодаря ти, помисли Адолин.

* * *

Далинар препускаше на гърба на Храбрец по моста откъм платото на Роион и притискаше кървящата рана в страната си. Глупаво. Трябваше да забележи копието. Беше толкова съсредоточен върху червените светкавици и бързите движения на паршендските бойни двойки.

Истината е, рече си той, когато се плъзна от седлото, за да го прегледа военният лекар, че вече си стар. Може би не по мярката на живота, понеже беше едва на петдесетина години, но по мярката на войника — определено. Без помощта на Бронята беше бавен и слаб. Убиването беше игра за младите, пък дори само защото старите падаха първи.

Проклетият дъжд не спираше и Далинар се отърва от него, като влезе под една от палатките на Навани. Стрелците попречиха на паршендите да прехвърлят пропастта и да попречат на отстъплението на обкръжения Роион. С тяхна помощ Далинар спаси войската на Върховния принц или поне половината от нея, но загуби цялото северно плато. Роион се върна на кон, следван от изнурения пешак капитан Хал. Синът на генерал Хал носеше собствената си Броня и заетия от Телеб Меч, който бе успял да вземе от трупа му.

Бяха принудени да изоставят тялото на Телеб и Бронята. Също толкова лошо беше, че пеенето на паршендите продължаваше необезпокоявано. Въпреки спасяването на войниците, това бе страшен разгром.

Далинар свали гръдната си броня и с пъшкане седна на подаденото от лекаря столче. Изтърпя грижите на жената, макар да знаеше, че раната не е опасна. Лоша беше — всяка рана на бойното поле беше лоша, особено ако засегнеше ръката, която борави с оръжието — но нямаше да го убие.

— В името на Бурите — възкликна жената. — Върховни принце, та Вие сте целият в белези тук. Колко пъти са Ви ранявали в рамото?

— Не мога да си спомня.

— Как въобще можете да ползвате ръката си?

— Упражнения и опит.

— Не става така… — прошепна тя с широко отворени очи. — Тоест… в името на Бурите…

— Просто зашийте раната. Да, ще страня от бойното поле днес. Не, няма да товаря ръката. Да, чувал съм всичко това по-рано.

Преди всичко, не трябваше да излиза на бойното поле днес. Казваше си, че повече няма да участва в битка. Предполагаше се, че вече е държавник, а не пълководец.

Ала от време на време Тоягата имаше нужда да се прояви. Необходимо беше за войниците. Бурята да го отнесе, необходимо беше за него. Той…

Навани нахълта в палатката.

Твърде късно. Далинар въздъхна, когато тя се отправи към него. Навани мина край фабриала — той светеше на малък пиедестал и събираше около себе си водата в искрящо кълбо. Тази вода се оттичаше по две метални пръчки отстрани на фабриала, изливаше се на земята, после изтичаше вън от палатката и през ръба на платото.

Далинар мрачно вдигна поглед към Навани в очакване тя да го сгълчи като новобранец, който си е забравил бруса. Ала Навани го прегърна откъм здравата страна и го притисна силно.

— Без забележки?

— На война сме — прошепна тя. — И губим, нали?

Далинар погледна стрелците с лък. Стрелите им бяха на привършване. Не смееше да говори високо, за да не го чуят.

— Да.

Лекарката го стрелна с поглед, после сведе глава и продължи да шие.

— Ти влезе в боя, когато някой имаше нужда от теб. Спаси живота на един Върховен принц и неговите войници. Защо очакваш да се гневя?

— Защото си ти — отговори Далинар, вдигна здравата ръка и прокара пръсти през косите й.

— Адолин е спечелил своето плато — каза Навани. — Паршендите там са бити и разпръснати. Аладар се държи. Роион загуби, но оставаме наравно. Защо да губим тогава? По лицето ти виждам, че е така, но не го разбирам.

— Равенството е загуба за нас — отговори Далинар. Усещаше как нещо се надига. Далече на запад. — Ако допеят песента, това е краят, както предупреди Рлаин.

Лекарката завърши, доколкото можа, и остави Далинар да си облече ризата и куртката, които щяха да държат превръзката на място. Щом се облече, той стана с намерението да иде в щабната палатка и да се осведоми за новостите от генерал Хал. Прекъсна го нахълтването на Роион в палатката.

— Далинар! — завтече се към него плешивият принц и го улови за ръката. Ранената. Далинар се сви от болка. — Там е същинска кървава баня! Мъртви сме. В името на Бурята, мъртви сме!

Недалеч стрелците се размърдаха. Стрелите бяха свършили. На платото отсреща се събираше море от червени очи като тлеещи въглени в мрака.

Колкото и да му се щеше на Далинар да зашлеви Роион, не така се постъпваше с Върховен принц, макар и хистеричен. Затова го извлече от палатката. Дъждът — вече същинска буря — беше леден през мократа му униформа.

— Овладей се, Сиятелни господарю — строго рече Далинар. — Адолин спечели своето плато. Не всичко е толкова зле, колкото изглежда.

— Не трябва да свършва така — проговори Всемогъщият.

В името на Бурите! Далинар отблъсна Роион и отиде в центъра на платото. Вдигна поглед към небето.

— Отговори ми! Дай ми знак, че ме чуваш!

— Чувам те!

Най-сетне. Някакъв напредък.

— Ти Всемогъщият ли си?

— Казах ти, че не съм, дете на Честта.

— Какво си тогава?

АЗ СЪМ ОНОВА, КОЕТО НОСИ СВЕТЛИНА И ТЪМНИНА.

Гласът зазвуча по-гръмовно и далечно.

— Отецът на Бурята — рече Далинар. — Ти вестител ли си?

НЕ.

— Значи си духче или бог?

И ДВЕТЕ.

— Какво целиш като ми говориш? — провикна се Далинар към небето. — Какво става?

ТЕ ПРИЗОВАВАТ БУРЯ. ПРОТИВОПОЛОЖНА НА МЕН. СМЪРТОНОСНА.

— Как да я спрем?

НЕ МОЖЕТЕ.

— Трябва да има някакъв начин.

АЗ ВИ НОСЯ БУРЯ НА ПРЕЧИСТВАНЕТО. ТЯ ЩЕ ОТНЕСЕ ВАШИТЕ ТРУПОВЕ. ТОВА Е ВСИЧКО, КОЕТО МОГА ДА НАПРАВЯ.

— Не! Не смей да ни изоставяш!

МИГАР ИСКАШ НЕЩО ОТ МЕН, ТВОЯ БОГ?

— Ти не си мой бог. Никога не си бил мой бог! Ти си сянка, лъжа!

В далечината злокобно изрева гръм. Дъждът заудря по-силно лицето на Далинар.

ПРИЗОВАН СЪМ. ТРЯБВА ДА ИДА. ЕДНА ДЪЩЕРЯ НЕ СЕ ПОДЧИНЯВА. НЕ ЩЕ ИМАШ ПОВЕЧЕ ВИДЕНИЯ, ДЕТЕ НА ЧЕСТТА. ТОВА Е КРАЯТ. ОСТАНИ СИ С ДОБРО.

— Отче на Бурята! — викна Далинар. — Трябва да има някакъв начин! Аз няма да умра тук!

Тишина. Дори гръмотевици нямаше. Хората се бяха насъбрали около Далинар: войници, писари, вестоносци, Роион и Навани. Уплашени хора.

— Не ни изоставяй — промълви Далинар и гласът му пресекна. — Моля те…

* * *

Моаш пристъпи напред. Забралото му беше вдигнато, а на лицето му бе изписана болка.

— Каладин?

— Трябваше да направя избора, който да ми позволи да спя нощем, Моаш — изнурено рече Каладин, застанал пред изпадналия в несвяст крал. Около стъпалото му се събираше локва кръв от отворената рана. Главата му се въртеше и той трябваше да се обляга на копието, за да стои на крака.

— Каза, че може да се разчита на него — обърна се Гробовния към Моаш и гласът му прокънтя в шлема. — Обеща ми, Моаш!

— На Каладин може да се вярва — отвърна Моаш. Бяха само тримата — четирима с краля — и стояха в пустия коридор в двореца.

Тъжно място да умре човек. Далече от вятъра.

— Той просто е малко объркан — рече Моаш и пристъпи по-напред. — Все още замисълът ни може да проработи. Никому не си казал, нали, Кал?

Познавам този коридор, осъзна Каладин. Точно тук се натъкнахме на Убиеца в бяло. На стената вляво от него имаше прозорци, затворени с капаци срещу дъжда. Да… там. Забеляза дъските върху дупката, която убиецът беше изрязал в стената. Мястото, откъдето Каладин пропадна в чернотата.

И отново беше тук. Пое дълбоко дъх, изправи се доколкото можа на здравия си крак и насочи копието към Моаш.

Бурите да го отнесат, колко го болеше кракът.

— Кал, кралят явно е ранен — отбеляза Моаш. — Проследихме кървавата следа дотук. Всъщност той вече е мъртъв.

Кървава следа. Каладин запримигва с уморените си очи. Разбира се. Мислеше бавно. Би трябвало да се досети за следата.

Моаш спря на няколко стъпки от него, колкото да е извън прекия обсег на копието.

— Какво ще правиш, Кал? — попита Моаш и погледна насоченото към него копие. — Наистина ли ще нападнеш човек от Мост Четири?

— Ти изостави Мост Четири в мига, в който се обърна срещу нашия дълг — прошепна Каладин.

— А ти си различен?

— Не, не съм — призна Каладин и усети празнота в стомаха си. — Но се старая да променя това.

Моаш направи още една крачка, ала Каладин вдигна върха на копието към лицето му. Приятелят му спря и вдигна отбранително облечените си в ръкавици ръце.

Гробовния пристъпи напред, но Моаш го спря, сетне се обърна към Каладин.

— Какво мислиш, че ще постигнеш така, Кал? Ако ни попречиш, просто ще причиниш смъртта си, а кралят си остава мъртъв. Искаш да знам, че не си съгласен? Добре. Опита. Сега си надвит и няма смисъл да се биеш. Свали копието.

Каладин погледна през рамо. Кралят още дишаше.

Бронята на Моаш изтрака. Каладин се обърна и пак вдигна копието. Проклятие… главата му вече кънтеше.

— Сериозен съм, Кал.

— И ще нападнеш мен? Твоя капитан? Твоя приятел?

— Не обръщай думите ми.

— Защо не? Кое е по-важно за теб? Аз или дребнавото ти отмъщение?

— Той ги уби, Каладин — остро отвърна Моаш. — Това жалко подобие на крал уби единственото семейство, което някога съм имал.

— Знам.

— Защо го защитаваш тогава?

— Не е станало по негова вина.

— Глу…

— Не е виновен той — настоя Каладин. — Но аз щях да съм тук, дори и да беше виновен, Моаш! Ние трябва да сме по-добри, ти и аз. Това е… Не мога да го обясня, не и напълно. Трябва да ми повярваш. Откажи се. Кралят още не е видял нито тебе, нито Гробовния. Ще идем при Далинар и аз ще имам грижата да получиш възмездие срещу когото трябва, Рошоне, който наистина стои зад смъртта на семейството ти. А ние, Моаш, ние няма да бъдем такива. Убийци в тъмните ходници, които погубват един пиян човек, защото го намират противен, и си казват, че това е за доброто на кралството. Ако ще убивам някого, ще го убия посред бял ден и то, само защото няма друг начин.

Моаш се поколеба. Гробовния се размърда зад него, ала Моаш отново вдигна ръка да го спре. Погледна Каладин в очите и поклати глава.

— Съжалявам, Кал. Късно е вече.

— Няма да се добереш до него. Няма да отстъпя.

— Не бих и поискал да отстъпваш — отвърна Моаш и затвори наличника на шлема. Страните му се замъглиха, когато се заключи.