Брандън Сандърсън
Сияйни слова (116)

81
Последният ден

„Несътворените са отклонение, новост, корунд, който може и да не си заслужава да му отделяш от времето си. Не можеш да не мислиш за тях. Очарователни са. Много от тях са безумни. Като духчетата на човешките чувства, само че много по-лоши. Ала наистина вярвам, че няколко от тях са способни да мислят.“

Из „Диаграмата“, книга от второто чекмедже на писалището: параграф 14

Далинар излезе от палатката в ситния дъжд, придружаван от Навани и Шалан. Навън дъждът бе по-тих, отколкото вътре в палатката, където капките барабаняха по тъканта.

Бяха се придвижвали още навътре цялата сутрин и това ги доведе до самото сърце на порутените плата. Сега бяха близо. Толкова близо, че приковаваха изцяло вниманието на паршендите.

Случваше се.

Един адютант предлагаше чадъри на всички, които излизаха от палатката, но Далинар махна с ръка и отказа да вземе. Щом войниците му трябваше да стоят под дъжда, щеше да стои и той. И без друго до края на деня щеше да прогизне.

Тръгна през редиците подир мостовите в дрехи за буря, които носеха фенери със сапфири. Още беше ден, ала плътната облачна покривка потапяше всичко в здрач. Далинар се открояваше със синята светлина. Роион и Аладар видяха, че той е отказал чадъра, и излязоха под дъжда с него. Себариал, разбира се, не ги последва.

Стигнаха края на събраните войски, които бяха строени в огромен, отворен навън овал. Далинар познаваше хората си достатъчно добре, та да усети напрежението им. Стояха твърде сковано, не тътреха нозе, не се протягаха. При това мълчаха — не бъбреха, та да се разсеят, и даже не мърмореха. Далинар чуваше единствено откъслечните заповеди, с които офицерите потягаха редовете. Скоро видя какво поражда напрежението.

На съседното плато се трупаха светещи червени очи.

По-рано не светеха. Червени очи, да, но не с този обезпокоителен блясък. В смътната светлина телата на паршендите бяха неразличими, бяха просто сенки. Алените очи тегнеха като Пояса на Талн, като сфери в мрака, по-наситени от всеки рубин. Паршендите често вплитаха в брадите си скъпоценни камъни, но днес те не светеха.

Доста време мина без буря, каза си Далинар. Дори скъпоценните камъни в сферите на алетите, обработени, за да задържат светлина по-дълго, вече почти бяха потъмнели по това време на дъждовния сезон. По-едрите камъни можеха да изтраят още около седмица.

Навлизаха в най-тъмната част от годината. Времето без Светлина на Бурята.

— О, Всемогъщи! — прошепна Роион при вида на червените очи. — О, имена на самия Бог. Къде ни доведе, Далинар?

— Можеш ли да помогнеш някак? — тихо се обърна Далинар към Шалан, която стоеше под чадъра си точно до него. Пазачите бяха току зад гърба й.

Пребледняла, тя поклати глава.

— Съжалявам.

— Сияйните рицари са били воини — още по-тихо настоя Далинар.

— Ако са били воини, то аз имам още много дълъг път…

— Върви тогава — заръча Далинар на момичето. — Когато има затишие в боя, намери пътя до Уритиру, ако въобще съществува. Ти си единствената ми надежда за спасение, ако се провалим, Сиятелна.

Шалан кимна.

— Далинар — продума Аладар със страх. Гледаше червените очи, които се строяваха в редици от другата страна на пропастта. — Кажи ми направо. Когато ни поведе на този поход, очакваше ли да се натъкнем на тези ужаси?

— Да.

Не беше лъжа. Той не знаеше какви ужаси ще открие, но знаеше, че нещо се задава.

— И въпреки това дойде? — продължи Аладар. — Довлече ни чак в тези прокълнати равнини, допусна да бъдем обкръжени от чудовища, да бъдем изклани и…

Далинар грабна Аладар за предницата на куртката и го издърпа. С това съвършено го изненада и онзи млъкна и се облещи.

— Тези там са Пустоносни — изсъска Далинар. По лицето му се стичаше дъжд. — Върнаха се. Да, истина е. И ние, Аладар, ние можем да ги спрем. Не знам можем ли да предотвратим следващото Опустошение, но аз ще сторя всичко — ще пожертвам себе си и цялата тази войска — за да защитя Алеткар от тези твари. Разбираш ли?

Аладар кимна, все още с широко отворени очи.

— Надявах се да дойдем тук преди това да се случи — продължи Далинар, — но не успях. Затова сега ще се бием. И, в името на Бурите, ще унищожим тези там. Ще ги спрем и ще се надяваме така да попречим на това зло да плъзне из паршите по целия свят, каквито бяха страховете на моята племенница. Ако оцелееш днес, ще се прочуеш като един от най-великите мъже на нашето поколение.

Той пусна Аладар. Върховният принц залитна назад.

— Върви при хората си, Аладар. Поведи ги. Бъди герой.

Аладар го изгледа зяпнал. После се изправи. Удари гърдите си с ръка в отривист поздрав към Далинар.

— Ще бъде изпълнено, Сиятелни господарю, Върховни принце на войната.

Изрева заповеди за адютантите си — сред тях беше и Минтез, върховния господар, на когото Аладар обикновено поверяваше носенето на Бронята си в бой — после тури ръка на дръжката на сабята си и се понесе под дъжда.

— Ха — обади се Себариал изпод чадъра. — Той наистина повярва. Смята да се превърне в някакъв проклет герой.

— Знае, че бях прав за нуждата да обединим Алеткар. Добър войник е. Повечето Върховни принцове са добри войници… или поне бяха по някое време.

— Жалко, че се озоваваш накрая с нас двамата, вместо с тях — подхвърли Себариал и кимна към Роион, който продължаваше да зяпа червените очи. Вече бяха хиляди, прииждаха още паршенди. Съгледвачите доложиха, че се трупат и на трите плата около голямото, на което бяха алетите.

— В битка аз съм безполезен — продължи Себариал, — а стрелците с лък на Роион само ще се похабят в дъжда. Пък и Роион си е страхливец.

— Роион не е страхливец — възрази Далинар и положи длан на ръката на нисичкия принц. — Той е предпазлив. Това не му свърши добра работа в боричканията за скъпоценните ядра, където хора като Садеас жертваха животи, за да си купят престиж. Ала тук предпазливостта е качество, което предпочитам пред безразсъдството.

Роион се обърна към него и замига да отпъди водата от очите си.

— Това наистина ли се случва?

— Да. Искам да си с твоите войници, Роион. Те имат нужда да те видят. Битката ще ужаси тях, но не и тебе. Ти си предпазлив, овладян.

— Аха — отвърна Роион. — Да. Ти… ти ще ни измъкнеш от това, нали?

— Не. Няма.

Роион се намръщи.

— Ние всички ще се измъкнем заедно.

Роион кимна и не възрази. И той отдаде чест, макар и не тъй отривисто като Аладар, и се отправи към войската си, която заемаше северния фланг. Провикна се към адютантите да му дадат броя на резервите.

— Проклятие — рече Себариал, докато гледаше как Роион се отдалечава. — Проклятие. Ами аз? Къде ми е вдъхновяващата реч?

— Ти ще се прибереш в щабната палатка и няма да се пречкаш.

Себариал се разсмя.

— Добре. Това го мога.

— Искам Телеб да води твоята войска — каза Далинар. — И ще пратя с него Серугиадис и Руст. Твоите хора ще се бият по-добре срещу тези същества, ако ги водят Броненосци.

И тримата бяха получили от спечелените в дуелите на Адолин Брони.

— Ще им наредя да се подчиняват на Телеб.

— И, Себариал? — додаде Далинар.

— Да?

— Ако имаш нагласата, изгори няколко молитви. Не знам дали там горе напоследък някой чува, обаче няма да навреди.

Далинар се обърна към морето от червени очи. Защо само стояха и гледаха?

Себариал се позабави.

— Не си толкова уверен, колкото се показа пред онези двамата, а? — Той се подсмихна, все едно това го успокояваше някак, и бавно се отдалечи. Ама че странен човек. Далинар кимна на един от адютантите си, който отиде да предаде заповедите на тримата алетски Броненосци. Първо взе Серугиадис, длъгнест момък, чиято сестра Адолин навремето ухажваше, от мястото му във войската, и после отърча да доведе Телеб и да разясни далинаровите наредби.

Щом се погрижи за това, Далинар отиде при Навани.

— Трябва да знам, че си в безопасност в щабната палатка. Доколкото е възможно.

— Тогава, представяй си, че съм там.

— Но…

— Искаш ли да ти помагам с фабриалите? — попита Навани. — Не мога да го правя от разстояние, Далинар.

Той стисна зъби, ала какво да каже? Всеки щеше да му е потребен. Пак огледа червените очи.

— Приказките от лагерния огън оживяват — обади се Скалата, грамадният рогоядец от мостовите. Далинар никога не го бе виждал да охранява него или синовете му; смяташе, че е снабдител. — Такива работи не бива да съществуват. А защо не се движат?

— Не знам — отвърна Далинар. — Прати неколцина от твоите хора да доведат Рлаин. Искам да видя може ли да ни обясни нещо.

Двама мостови хукнаха за Рлаин, а Далинар се обърна към Навани.

— Събери твоите писари да запишат думите ми. Ще говоря на войската.

Само след миг Навани разполагаше с две дами — трепереха под чадърите и бяха извадили моливите — готови да запишат думите му. Щяха да разпратят жени сред редиците и да прочетат обръщението пред всички войници.

Далинар възседна Храбрец, та да е по-нависоко. Обърна се към по-близките редици.

— Да — надвика той дъжда. — Това са Пустоносни. Да, ние ще се бием с тях. Не знам на какво са способни. Не знам защо са се върнали. Но ние дойдохме тук, за да ги спрем.

— Знам, че се боите, но сте чували за моите видения по време на буря. В становете светлооките ме подиграваха и смятаха виденията ми за бълнуване. — Той протегна ръка и посочи морето червени очи. — Ето там виждате доказателството, че виденията ми са били истински! Там виждате онова, за което ми бе казано, че ще дойде!

Далинар навлажни устни. Държал бе много речи на бойното поле, ала никога не бе произнасял онова, което сега му дойде на ума.

— Аз — викна той — съм пратен от самия Всемогъщ да спася тази страна от ново Опустошение. Аз видях какво могат да сторят тези твари; преживях животи, съсипани от Пустоносните. Видях разрушени кралства, смазани хора, забравено знание. Видях как самата цивилизация стига до крехкия ръб на изчезването.

— Ние ще спрем това! Днес вие се сражавате не за богатството на някой светлоок, дори не и за честта на вашия крал. Днес вие се сражавате за доброто на всички хора. И няма да сте сами в боя! Вярвайте в моите видения, вярвайте в думите ми. Ако тези неща са се върнали, то върнали са се и силите, които някога са ги победили. Войници, още преди днешният ден да изтече, ние ще видим чудеса! Само трябва да бъдем достатъчно силни, щото да ги заслужим.

Огледа множеството обнадеждени лица. В името на Бурите. Това около главата му да не бяха духчета на славата, златни клъбца, които се въртяха в дъжда? Писарите довършиха записа на кратката реч и бързо се заловиха да преписват и да раздават на вестоносците. Далинар ги наблюдаваше и се уповаваше в Селенията на Покоя да не е излъгал всички.

В сумрака войската му, обградена от врагове, изглеждаше малка. Скоро чу как неговите думи се повтарят в далечината, където ги четяха пред войниците. Далинар остана на седлото. Шалан стоеше до коня му, а Навани отиде да нагледа машинариите си.

Бойният план предвиждаше да изчакат още малко и Далинар беше доволен от това. При наличието на пропасти за преминаване беше по-добре да се отбраняваш, отколкото да нападаш. Може би строяването на отделните войски щеше да подтикне паршендите да започнат боя, идвайки при него. За щастие, дъждът означаваше, че няма да се ползват лъкове. Влагата щеше да развали и тетивите, и туткала на сложните паршендски лъкове.

Тогава паршендите запяха.

Песента им дойде като внезапен рев, по-силен от дъжда, и сепна хората му. Те отстъпиха като вълна. Далинар никога не бе чувал тази песен при нападенията на платата. Беше по-насечена, по-неистова. Надигна се отвсякъде, от трите плата. Беше като викове, като брадви, захвърлени по алетите в центъра.

Далинар потрепери. В лицето му задуха вятър, по-силен от обичайното за дъждовния сезон. Поривът зашиба страните му с дъждовни капки. Студът хапеше кожата му.

— Сиятелни господарю!

Далинар се извърна в седлото и съгледа четирима мостови и Рлаин. Той още държеше паршенда непрестанно под стража. Махна на телохранителите си да се разделят и да пуснат паршенда мостови до коня му.

— Песента! — продума Рлаин. — Песента.

— Каква е тя, войнико?

— Тя е смърт — прошепна Рлаин. — Сиятелни господарю, никога не съм я чувал, ала това е ритъмът на разрушението. На мощта.

Оттатък пропастта паршендите почнаха да светят. Тънки ивици червено проблясваха около ръцете им, трепкаха и мърдаха като мълнии.

— Какво е това? — попита Шалан.

Далинар присви очи и го връхлетя нов пристъп на вятъра.

— Трябва да го спрете — продължи Рлаин. — Умолявам Ви. Дори ако се принудите да ги избиете. Не им позволявайте да довършат тази песен.

Това бе денят от преброяването, което той драскаше по стените, без да съзнава. Последният ден.

Далинар взе решение по усет. Викна за вестоносец. Дотича повереницата на Тешав, момиче на петнадесет години.

— Предай заповедта — нареди Далинар. — До генерал Хал в щабната палатка, до батальонните командири, до сина ми, до Телеб и останалите Върховни принцове. Смяна на стратегията.

— Господарю? Каква смяна? — попита момичето вестоносец.

— Нападаме. Веднага!

* * *

Каладин спря на входа на тренировъчната площадка за светлооките. Дъждовната вода се стичаше по промазаната тъкан на чадъра му. Видяното го изненада. Когато се готвеха за буря, ардентите обикновено смитаха и изтребваха пясъка в покрити окопи по края на арената, за да не го отвеят ветровете.

Каладин очакваше нещо подобно и през дъждовния сезон. Ардентите обаче бяха оставили пясъка и бяха препречили входа с къса дървена преграда. Тя затваряше арената отпред и позволяваше да се напълни с вода. От преградата и на пътя се лееше водопадче.

Каладин огледа езерото, което сега заемаше арената, въздъхна, приведе се, развърза връзките и смъкна ботушите и чорапите. Стъпи вътре и студената вода стигна до прасците му.

Финият пясък заджвака между пръстите на краката му. Каква беше целта на това? Прекоси арената с патерица под мишница и провесени през рамо ботуши. От студената вода раненият му крак изтръпна. Всъщност беше приятно, ако и бедрото да го болеше на всяка стъпка. Май двете седмици лечение не бяха помогнали много на раните му. Навярно не помагаше и упорството му да ходи.

Способностите му го бяха разглезили; войник с подобни рани щеше да се възстановява с месеци. Без Светлината на Бурята Каладин просто трябваше да бъде търпелив и да се лекува като всеки друг.

Очакваше да завари тренировъчната площадка изоставена като по-голямата част от лагера. Дори пазарите бяха поопустели. Хората предпочитаха да си стоят у дома през дъждовния сезон. Тук обаче Каладин видя насядали по столовете под аркадата около арената арденти, които бъбреха и се смееха. Кърпеха кожените гащи, а на масичките до тях се мъдреха чаши вино в кестеняв цвят. Аркадата се намираше достатъчно високо над пода, та да остава суха.

Каладин мина край тях и потърси Захел, ала него го нямаше. Дори надзърна в стаята му, но тя беше пуста.

— Мостови, горе е! — провикна се една от ардентите. Гологлавата жена посочи стълбището в ъгъла, където Каладин често пращаше хора да наглеждат покрива, докато Адолин и Ренарин се упражняваха.

Каладин й махна за благодарност, закуцука натам и нескопосно се заизкачва по стълбите. Наложи се да свие чадъра, за да мине. Когато подаде глава през отвора на покрива, по главата му заваля дъжд. Покривът беше направен от плочи във втвърден крем. Захел се излежаваше в окачен между два пръта хамак. Каладин предположи, че прътите са гръмоотводи и реши, че не е твърде безопасно. Над хамака висеше промазано платнище и Захел беше почти сух.

Ардентът леко се полюшваше, очите му бяха затворени, а в ръце държеше четвъртита бутилка хону, силно питие от лависово зърно. Каладин огледа покрива и прецени доколко е по силите му да мине по наклонените плочи, без да падне и да си строши врата.

— Да си ходил някога до Чистото езеро, мостови? — попита Захел.

— Не съм. Един от хората ми обаче говори за него.

— И какво си чувал?

— Че било океан, толкова плитък, че можеш да го прецапаш.

— Нелепо плитко е. Като безкраен залив, дълбоко е едва няколко стъпки. Топла вода. Прохладен ветрец. Напомня ми за дома. Не като това студено, влажно и забравено от бога място.

— И защо си тук, а не там?

— Защото не понасям да ми се напомня за дома, глупако.

О.

— И защо тогава говорим за него?

— Защото ти се чудеше защо сме си устроили наше собствено малко Чисто езеро долу.

— Чудех ли се?

— Много ясно. Проклет хлапак. Вече те познавам достатъчно добре и знам какви въпроси те тормозят. Ти не разсъждаваш като копиеносец.

— Не могат ли копиеносците да са любопитни?

— Не. Понеже ако са любопитни, или ще ги убият, или ще вземат да се перчат пред някое началство колко са умни. И тогава ги турят някъде, където има по-голяма полза от тях.

Каладин шавна вежда в очакване на още обяснения. Накрая въздъхна и попита:

— Защо сте затапили арената долу?

— А ти как мислиш?

— Голям досадник си, Захел. Осъзнаваш ли го?

— Съвсем.

Захел си сръбна от хонуто.

— Предполагам, че сте го направили, за да не отмие дъждът пясъка.

— Отлично предположение. Като прясна синя боя на стената.

— Каквото и да означава това. Работата обаче е друга. Защо да държите пясъка долу? Защо просто не го приберете, както правите преди буря?

— Известно ли ти е — попита Захел, — че дъждовете през Плача, дъждовния сезон, не носят крем?

— Амии…

Знаеше ли го? И имаше ли значение?

— А това е хубаво — продължи Захел. — В противен случай целият ни лагер щеше да се затлачи. Както и да е, дъждът сега е отличен за миене.

— Казваш ми, че сте превърнали пода на арената за дуели в баня?

— Точно така.

— И се миете?

— Точно така. Не себе си, разбира се.

— А какво?

— Пясъка.

Каладин се свъси, после надзърна да види езерото долу.

— Всеки ден — обясни Захел — влизаме вътре и го разбъркваме. Пясъкът усяда на дъното, а цялата мръсотия отплава, носена от дъжда в малки поточета вън от лагера. Замислял ли си се някога, че на пясъка може да му трябва миене?

— Всъщност не.

— Е, трябва му. След като цяла година го ритат смрадливи крака на мостови и също толкова смрадливи, но много по-изискани, крака на светлооки; разни такива като мене разсипват храна отгоре или пък гадини се промъкват по свои си задачи, пясъкът има нужда от миене.

— Защо разговаряме за това?

— Защото е важно — уточни Захел и отпи. — Или нещо такова. Не знам. Ти дойде при мен, момче, и прекъсна почивката ми. Следователно трябва да ме слушаш как брътвя.

— От теб се очаква да кажеш нещо дълбокомислено.

— Не чу ли, че съм в почивка?

Каладин се изправи в дъжда.

— Знаеш ли къде е кралският Шут?

— Онзи глупак, Прашния? Не е тук, за което съм признателен. Защо?

Каладин имаше нужда да говори с някого. Прекара по-голямата част от деня в търсене на Шута. Не го намери. Изпадна дотам, че да си купи чаута от един самотен уличен търговец.

Вкусна беше. Това не оправи настроението му.

И тъй, Каладин се отказа да търси Шута и дойде при Захел. Оказа се грешка. Каладин въздъхна и се отправи към стълбата.

— Какво искаше? — провикна се Захел. Отворил беше едно око и гледаше Каладин.

— Налагало ли ти се е някога да избираш между две еднакво противни неща?

— Всеки ден избирам да продължа да дишам.

— Тревожа се, че ще стане нещо ужасно. Мога да го предотвратя. Но това ужасно нещо… може да се окаже добро за всички, ако се случи.

— Хъ — отговори Захел.

— Никакъв съвет?

— Избери онова решение — каза Захел и си намести възглавницата, — което най-лесно ще ти позволи да спиш нощем. — Старият ардент затвори очи и се намести. — Иска ми се и аз да бях постъпил така.

Каладин продължи да слиза по стълбите. Долу не извади чадъра. И без това вече беше мокър. Прерови стойките до арената и намери копие — истинско, не учебно. Остави патерицата и закуцука във водата.

Зае стойка на копиеносец и затвори очи. Дъждът валеше и падаше във водата на езерото, пръскаше по покрива, биеше улиците навън. Каладин се чувстваше изцеден, все едно кръвта му е източена. От това униние му се щеше да седи и да не помръдва.

А вместо това затанцува с дъжда. Изкара стойките с копието, като се стараеше да не отпуска тежестта си на ранения крак. Пляскаше във водата. Търсеше покой и цел в познатите движения.

Не намери нито едното, нито другото.

Не пазеше равновесие, кракът му пищеше от болка. Дъждът не беше негов спътник, а само го дразнеше. И по-лошо — нямаше вятър. Въздухът беше застоял.

Каладин се препъваше в стъпалата си. Завъртя копието около себе си и го изтърва нескопосно. То плесна в езерото. Докато го вземаше, Каладин забеляза погледите на ардентите — от объркани до развеселени.

Пак опита. Прости движения с копието. Без въртене на оръжието. Без перчене. Стъпка, стъпка, удар.

Дръжката на копието не прилягаше в пръстите му. Нямаше равновесие. Бурите да го отнесат. Дойде да намери утеха, ала само се гневеше все повече при опитите да се поупражнява.

Каква част от уменията му с копието идваше от силите му? Дали без тях той бе нищо?

Пак изтърва копието при опит за едно просто завъртане и удар. Пресегна се да го вземе и видя, че до него във водата стоят дъждовни духчета, гледат нагоре и не мигат.

Грабна копието със стенание, после вдигна лице към небето.

— Той го заслужава! — изрева на облаците.

Дъждът го биеше.

— Дай ми причина, по която не го заслужава! — викаше Каладин и не го беше грижа, че ардентите ще чуят. — Може и да не е негова грешка, може и да се старае, но въпреки това се проваля.

Тишина.

— Правилно е да се отстрани раненият крайник — прошепна Каладин. — Това трябва да направим. За да… за да…

Да останем живи.

Откъде дойдоха тези думи?

Трябва да правиш каквото можеш, за да оцелееш, синко. Да превръщаш слабостта в предимство, когато можеш.

Смъртта на Тиен.

Този миг, този страшен миг, когато Каладин гледаше, неспособен да направи нищо, а брат му умираше. Командирът на Тиен беше пожертвал необучения, за да получи временно преимущество.

И този командир говори с Каладин, когато всичко свърши. Трябва да правиш каквото можеш, за да оцелееш…

Имаше някакъв извратен и страшен смисъл.

Тиен не беше виновен. Тиен опита. И въпреки това се провали. Затова го убиха.

Каладин падна на колене във водата.

— Всемогъщи, о, Всемогъщи.

Кралят…

Кралят бе далинаровият Тиен.

* * *

— Нападаме? — попита Адолин. — Сигурна ли сте, че баща ми каза това?

Младата жена, която донесе съобщението, кимна с лъскава от дъжда глава. Изглеждаше окаяно в цепнатата пола и с шарфа на вестоносец.

— Трябва да спрете тази песен, ако можете, Сиятелни господарю. Баща Ви подчерта, че е важно.

Адолин огледа своите батальони, които съставляваха южния фланг. Точно след тях, на едно от трите плата, които ограждаха алетите, паршендите пееха ужасната песен. Чистокръвен се вдигна на задни крака и изцвили.

— И на мен не ми харесва — тихо му каза Адолин и го потупа по врата. Песента го напрягаше. И онези ивици червена светлина по мишниците и дланите им. Какво ли бяха?

— Перел — обърна се Адолин към един от своите пълководци. — Предай на хората да се готвят и да чакат знак. Ще минем по мостовете и ще ударим южното плато. Първо тежката пехота, късите копия отзад, дългите в готовност, в случай че ни изпреварят. Искам да са готови да се строят в блокове от другата страна, докато нямаме увереност къде ще се пропука линията на паршендите. Бурята да го отнесе, така ми се иска да имахме стрелци с лък. Върви!

Заповедта бе предадена и Адолин смушка Чистокръвен по един от вече разположените мостове. Последваха го пазачите му за деня, двойка мостови, които се наричаха Дрей и Белязания.

— Вие двамата ще седите ли? — попита ги Адолин, без да отклонява поглед. — Вашият капитан не обича да се сражавате с паршендите.

— Това може да върви в Преизподнята! — отвърна Дрей. — Ще се бием, сър. Това тук не са паршенди. Вече не са.

— Добър отговор. Когато почне нашият щурм, те ще тръгнат напред. Трябва да удържим предмостието за остатъка от нашата войска. Опитайте да не изоставате от мен, ако можете.

Адолин погледна през рамо и зачака. Наблюдаваше, докато…

Огромен син камък се издигна във въздуха на един висок стълб до командната палатка.

— Напред!

Адолин смуши Чистокръвен, прогърмя през моста и прегази някаква локва от другата страна. Дъждовните духчета се олюляха. Двамата му мостови тичаха след него. Зад тях тръгна тежката пехота — с яки брони, чукове и брадви, отлични за разбиването на черупките на паршендите.

Основната част от паршендите продължаваха да пеят. Малка група, около две хиляди се откъсна и тръгна да пресрещне Адолин. Той изстена, приведе се ниско и Мечът се появи в ръката му. Ако те…

Блесна светлина.

Целият свят се разлюля и Адолин усети, че се пързаля по земята, а Бронята му стърже в камъка. Тя пое удара при падането, но не помогна за потреса на Адолин. Светът се въртеше и струя дъждовна вода нахлу през отвора на шлема и заля лицето му.

Когато спря да се плъзга, Адолин се дръпна назад и стана на крака. Олюля се с тракане и почна да бие наоколо, в случай че някой от паршендите се бе озовал наблизо. Примигна да отпъди водата от очите си и взе да оглежда променения пейзаж отпред. Бяло сред кафяво и сиво. Какво беше това…

Най-сетне смогна да види ясно. Бялото беше кон, паднал на земята.

Адолин изрева нещо грубо. Звукът отекна вътре в шлема му. Не обръщаше внимание на виковете на войниците, на шума на дъжда, на внезапното и неестествено пукане зад гърба му. Хукна към падналото тяло. Чистокръвен.

— Не, не, не — продума Адолин и се плъзна на колене до коня. По цялата дължина на бялото животно се виждаше странен разклонен белег от изгаряне. Широк и назъбен. Тъмните очи на Чистокръвен, отворени под дъжда, не мигаха.

Адолин вдигна ръце и внезапно се побоя да докосне животното.

Момче на непозната територия.

Чистокръвен не помръдваше.

Адолин бе по-притеснен, отколкото в деня на дуела, когато спечели Меча си.

Викове. Още едно пукане във въздуха, остро и съвсем наблизо.

Те сами подбират ездача си, синко. Ние сме се вторачили в Броните и Мечовете, но всеки човек, бил той смел или страхлив, може да обвърже Меч. Тук не е така. Тук печелят само достойните…

Действай.

Скърби после.

Действай!

Адолин изрева, скочи на крака и се понесе между двамата мостови, които тревожно стояха над него и го пазеха с копията си. Почна да призовава Меча и хукна към сражението. Бяха минали само мигове, ала линията на алетите вече се рушеше. Някои пехотинци напредваха в групи, докато други се бяха заковали, вцепенени и объркани.

Нов проблясък и пукане във въздуха. Светкавица. Червена светкавица. Излизаше от паршендите, после изчезваше, докато мигнеш. Оставяше ярък образ, бляскав и назъбен, който за кратко помътняваше зрението на Адолин.

Пред него мъжете падаха, изпържени в доспехите си. Адолин тичаше и викаше, ревеше на хората си да удържат.

Прозвучаха още пукания, но явно ударите не бяха добре прицелени. Понякога проблясваха назад, друг път се движеха причудливо и рядко вървяха направо към алетите. Бягайки, Адолин видя как от двойка паршенди излиза мълния, която веднага се заземи.

Паршендите объркано гледаха надолу. Като че мълниите им действаха като… хмм, като мълниите от небето и не следваха някакъв предвидим път.

— Нападайте ги, кремлинги! — кресна Адолин, докато тичаше сред войниците. — Обратно в редовете си! Това тук е просто като нападение над стрелци с лък! Мислете. Стегнете се. Прекършим ли се, умираме!

Не знаеше колко от казаното се чу. Войниците все пак го виждаха как вика и се стоварва върху редовете на паршендите и това свърши някаква работа. Офицерите креснаха и строят се възстанови.

Една мълния проблесна право към Адолин.

Звукът бе невероятен, а и светлината. Адолин застина на място, заслепен. Когато светкавицата избледня, той установи, че е съвършено невредим. Огледа Бронята, която трептеше леко. Имаше някакво жужене, което докосваше кожата му по странно успокояващ начин. Наблизо от групичка паршенди тръгна нова светкавица, но не го заслепи. Шлемът му, който винаги ставаше отчасти прозрачен отвътре, потъмня в нащърбено петно, досущ като светкавицата.

Адолин се усмихна през стиснати зъби и изпита диво задоволство, когато нахлу между паршендите и съсече вратовете им с Меча си. Преданията казваха, че Бронята и Мечът били създадени за бой срещу същите тези чудовища.

Макар днешните паршенди да бяха по-тънки и по-свирепи на вид от паршендите, с които се бе сражавал досега, и техните очи изгаряха лесно като на предишните. Падаха мъртви и нещо се измъкваше от гърдите им — малки червени духчета като мълнии, които се стрелваха във въздуха и изчезваха.

— Могат да бъдат убити! — викна един войник наблизо. — Могат да умрат!

И други подеха вика нататък по редиците. Колкото и да бе очевидно това откритие, то укрепи войските на Адолин и те се завтекоха напред.

Могат да умрат.

* * *

Шалан рисуваше. Трескаво.

Карта с мастило. Всяка линия — точна. Огромният лист, изработен по нейна поръчка, лежеше на грамадна дъска на пода. Това беше най-голямата рисунка, която Шалан някога бе правила; допълваше я, дял по дял, докато пътуваха.

Слушаше с половин ухо другите учени в палатката. Разсейваха я, но бяха важни.

Още една линия, назъбена отстрани, очерта тясно плато. Същото плато бе изобразила на три други места върху картата. Равнините представляваха четворен радиален мотив и затова всичко, което нарисуваше в един квадрант, можеше да пренесе в останалите като огледален образ. Източните дялове бяха износени, да, затова картата й за тях нямаше да е точна. Но тя трябваше да довърши и тези части за съгласуваност. Така можеше да види цялото.

— Долага съгледвач — съобщи една жена вестоносец, нахълтвайки в палатката заедно с порив влажен вятър. Неочакваният вятър… почти като пред буря.

— Докладвай? — попита Инадара. Смяташе се, че тази строга дама е голям учен. Напомняше на Шалан за бащините й арденти. В ъгъла на помещението, скръстил ръце, стоеше принц Ренарин, с Броня. Наредено му бе да пази всички тях, ако паршендите опитат да пробият на командното плато.

— Голямото централно плато е точно такова, каквото ни описа паршът — задъхано изрече жената съгледвач. Името й беше Лин, имаше дълги черни коси и проницателни очи и изглеждаше разумна. — Намира се само през едно плато оттук, в източна посока. Явно е обитаемо, но точно сега не личи там да има някой.

— А околните плата? — попита Инадара.

— Шим и Фелт ги проучват. Фелт трябва скоро да се върне. Мога да скицирам приблизително каквото видях на централното плато.

— Направете го — заръча Инадара. — Трябва да намерим тази Порта на Обета.

Шалан бръсна една дъждовна капка, паднала от дрехата на Лин върху нейната карта, и продължи да рисува. Придвижването на войската от лагерите към вътрешността й позволи да определи и да нарисува осем вериги плата. Две по две — огледални една на друга — започваха от четирите „страни“ на Пустите равнини и вървяха навътре.

Почти бе довършила последната от осемте вериги към центъра. Това, че се намираше толкова близо, наред с предишните донесения на съгледвачите и нещата, които сама видя, й позволиха да попълни всичко около центъра. Обясненията на Рлаин също помогнаха, но той не можа да нарисува за нея самите централни плата. Никога не бе обръщал внимание на очертанията им, а на Шалан й трябваше точност.

За щастие, ранните донесения се оказаха почти достатъчни. Не й трябваше много повече. Почти беше готова.

— Какво мислите? — попита Лин.

— Покажете го на Сиятелната Шалан. — Инадара звучеше недоволно, което бе обичайното й състояние.

Шалан хвърли поглед на набързо надрасканата скица на Лин, кимна и продължи да рисува. По-добре щеше да е сама да види централното плато, но ъгълът, изобразен от жената, й даде идея.

— Нищо ли няма да кажете? — поинтересува се Инадара.

— Още не съм готова — отвърна Шалан и топна писеца в мастилото.

— Самият Върховен принц ни заповяда да намерим Портата на Обета.

— Ще я намеря.

Навън нещо изтрещя като далечен гръм.

— Ммм — обади се Шарка. — Лошо. Много лошо.

Инадара изгледа Шарка, който нагъваше пода до Шалан.

— Не харесвам това нещо — обяви дамата. — Духчетата не би трябвало да говорят. Може да е един от тях, от Пустоносните.

— Не съм духче на празнотата — натърти Шарка.

— Сиятелна Шалан…

— Не е духче на празнотата — разсеяно рече Шалан.

— Трябва да го проучим — додаде Инадара. — Откога казвате, че Ви следва?

Разнесе се тежка стъпка — Ренарин излезе напред. Шалан би предпочела да запази Шарка в тайна, ала със засилването на ветровете той почна шумно да жужи. След като привлече вниманието на учените, това нямаше как да се избегне. Ренарин се приведе. Изглеждаше очарован от Шарка.

И не бе единствен.

— Навярно е замесен — не спираше Инадара. — Не би трябвало толкова бързо да отричате моята теория. Продължавам да мисля, че може да има връзка с Пустоносните.

— Мигар нищо не знаеш за Шарките, стара жено? — попита Шарка и запухтя. От кога се беше научил да пухти? — Пустоносните нямат шарка. Освен това, аз съм чел за тях във вашите предания. Там се говори за тънки ръце, като кокали, и за страховити лица. Бих казал, че ако искаш да намериш някой Пустоносен, огледалото е мястото, откъдето можеш да започнеш диренето си.

Инадара се сви. После се оттегли с тежка стъпка, за да говори със Сиятелната Велат и ардента Исасик за тяхното тълкуване на картата на Шалан.

Шалан се усмихна, докато работеше.

— Умно.

— Старая се да уча — отговори Шарка. — Обидите в частност могат да са от голяма полза за моя род, понеже съдържат истини и лъжи в много интересно съчетание.

Пукането навън продължаваше.

— Какво е това? — тихо попита Шалан, докато довършваше друго плато.

— Духчета на бурята — обясни Шарка. — Те са разновидност на духчетата на празнотата. Не е хубаво. Усещам, че се готви нещо много опасно. Рисувай по-бързо.

— Портата на Обета трябва да е някъде на това централно плато — говореше Инадара на своята групичка учени.

— Няма да успеем да го проучим цялото навреме — рече един ардент, мъж, който все си сваляше очилата и ги бършеше. Пак ги тури на носа си. — Това е най-голямото плато, което сме намирали в Равнините.

Това наистина беше проблем. Как да намери Портата на Обета? Би могла да е навсякъде. Не, каза си Шалан. Старите карти разполагат онова, което Ясна смяташе за Портата на Обета, югозападно от центъра на града. За нещастие, тя още не разполагаше със скала за съпоставяне. Градът бе твърде древен и всички карти бяха копия на копия на копия или бяха направени по словесно описание. Засега Шалан бе уверена, че Домът на Бурята не е обхващал целите Пусти равнини — не е бил дори и приблизително толкова огромен. Построенията, като днешните военни лагери например, са били предградия или свързани градове.

Ала това бе само предположение. Трябваше й нещо определено. Някакъв знак.

Входът на палатката отново се отвори. Навън бе застудяло. Не се ли беше засилил и дъждът?

— Проклятие! — изруга новодошлият, мършав мъж в униформа на съгледвач. — Видяхте ли какво става там? Защо сме разделени на платата? Не беше ли планирано да водим отбранително сражение?

— Докладвайте — нареди Инадара.

— Дайте ми кърпа и хартия — отвърна съгледвачът. — Обходих южната част на централното плато. Ще нарисувам каквото видях… Проклятие! Те хвърлят мълнии, Сиятелна. Хвърлят ги! Това е лудост. Как да се бием с тези неща?

Шалан завърши последното плато на рисунката си. Отпусна се на пети и свали писеца. Пустите равнини, изобразени почти в пълнота. Ала какво правеше тя? Какъв беше смисълът?

— Ще направим експедиция до централното плато — обяви Инадара. — Сиятелни господарю Ренарин, ще ни бъде нужна Вашата закрила. Навярно в града на паршендите ще се натъкнем на старци или на работници и можем да ги защитим, както нареди господарят Далинар. Те може да знаят за Портата на Обета. Ако ли не, ще почнем да влизаме в сградите и да търсим следи.

Много бавно, прецени Шалан.

Новодошлият съгледвач приближи до грамадната карта на Шалан. Приведе се и взе да я разглежда, докато се подсушаваше с кърпа. Шалан го изгледа свирепо. Ако покапеше върху картата след толкова много труд…

— Това е погрешно — каза мъжът.

Погрешно? Нейното изкуство? Разбира се, че не беше погрешно.

— Къде? — попита изнурено тя.

— Това там плато — посочи съгледвачът. — Не е дълго и тясно, както сте го изобразили. То е съвършено кръгло и е на голямо разстояние от платата източно и западно от него.

— Не е вероятно — възрази Шалан. — Ако е така…

Тя примигна.

Ако беше така, нямаше да се вписва в модела.

* * *

— Добре тогава, намери на Сиятелната Шалан един отряд войници и прави каквото ти казва! — рече Далинар, обърна се и вдигна ръка срещу вятъра.

Ренарин кимна. Далинар беше признателен, че синът му е сложил Бронята за битката, а не е останал с униформата на Мост Четири. Почти не разбираше момчето напоследък… Бурите да го отнесат. Далинар не знаеше човек, който да изглежда нелепо в Броня, ала синът му някак успяваше да го постигне. Поривът на тласкан от вятъра дъжд отмина. Светлината на сините фенери се отразяваше в мокрите доспехи на Ренарин.

— Върви — нареди Далинар. — Защитавай учените по време на тяхната експедиция.

— Аз… Татко, не знам…

— Това не беше молба, Ренарин! — кресна Далинар. — Прави каквото ти наредя или дай проклетата Броня на някой, който ще се подчинява на заповеди!

Момчето заотстъпва, после отдаде чест с металически звук. Далинар даде знак на Гавал, който излая няколко заповеди и събра отряд войници. Сетне тръгна, следван от Ренарин.

Отче на Бурята. Небето ставаше все по-тъмно. Скоро щяха да им потрябват фабриалите на Навани. Вятърът идеше на пристъпи и носеше дъжд, който беше определено твърде силен за сезона.

— Трябва да прекъснем пеенето! — викна Далинар срещу дъжда и се отправи към края на платото, придружаван от офицери, вестоносци, Рлаин и още неколцина от Мост Четири. — Парш, те ли създават тази буря?

— Убеден съм в това, господарю Далинар!

От другата страна на пропастта армията на Далинар се биеше отчаяно с паршендите. Червените светкавици излизаха на пристъпи, ала донесенията от бойното поле сочеха, че паршендите не могат да ги управляват. Мълниите можеха да са много опасни за онези, които стояха наблизо, обаче не бяха такова ужасно оръжие, каквото изглеждаха първоначално.

За нещастие, в пряк бой тези нови паршенди бяха съвсем друго нещо. Група от тях дебнеха близо до пропастта и разкъсаха отряда копиеносци, както белогръбът разкъсва папрати. Сражаваха се много по-свирепо, отколкото се бяха сражавали паршендите при което и да е нападение на платата. Оръжията им удряха с червени проблясъци.

Трудно беше да стои и да гледа, ала мястото на Далинар не бе на бойното поле. Не и днес.

— Източният фланг на Аладар има нужда от подкрепление — рече той. — С какво разполагаме?

— Резерв от лека пехота — отговори генерал Хал. Той беше в униформа. Бронята се носеше от сина му, който се сражаваше заедно с армията на Роион. — Петнадесет дивизии копиеносци от войската на Себариал. Но те трябваше да подкрепят Сиятелния Адолин…

— Ще оцелее и без тях. Прати ги насам и се погрижи за подкреплението на Аладар. Кажи му да пробие до паршендите в задните редици и на всяка цена да влезе в бой с онези, които пеят. Какво е положението при Навани?

— Готова е с устройствата, Сиятелни господарю — отговори вестоносец. — Иска да знае откъде трябва да започне.

— От фланга на Роион — незабавно нареди Далинар. Усещаше, че там предстои беда. Речите бяха хубаво нещо, но дори и с Телеб и сина на Хал на този фронт, той знаеше, че войската на Роион е най-слабата, която има. Хората на Себариал бяха изненадващо добри. Самият Себариал беше съвършено безполезен в бой, но знаеше да наеме точните хора. Поначало в това се състоеше неговата гениалност. Себариал навярно допускаше, че Далинар не знае това.

Задържа себариаловите войски в резерв досега. Излезеха ли на полето, Далинар вече щеше да е хвърлил в бой почти всеки наличен войник.

Той се отправи към щабната палатка и мина край Шалан, Инадара, неколцина мостови и отряд войници, сред които Ренарин. Пресичаха бързо платото, на път да изпълнят мисията си. Трябваше да минат по края на южното плато, близо до сражението, за да стигнат целта си. Дано Келек им помогне да се справят бързо.

Самият Далинар вървеше в дъжда, мокър до кости, и тълкуваше битката по видяното по фланговете. Както и очакваше, неговите хора имаха числено превъзходство. Ала сега, с червените мълнии, с вятъра… Паршендите се движеха в тъмнината и поривите на вятъра с лекота, докато хората се плъзгаха, жумяха и биваха бити.

Но алетите се държаха. Работата беше, че се биеха едва половината паршенди. Ако и останалите влезеха в сражението, войската на Далинар щеше да загази. Те обаче не нападаха, следователно намираха пеенето за много важно. Смятаха, че създаваният от тях вятър е по-опасен, по-смъртоносен за хората от това просто и те да влязат в бой.

Това ужасяваше Далинар. Предстоеше нещо много по-лошо.

— Съжалявам, че трябва да умреш така.

Далинар застина. Дъждът се лееше. Той огледа множеството вестоносци, адютанти, телохранители и офицери наоколо.

— Кой каза това?

Всички се спогледаха.

Чакай… Далинар познаваше този глас, нали? Чувал го беше.

Да. Чувал го беше много пъти. Във виденията.

Това бе гласът на Всемогъщия.