Брандън Сандърсън
Сияйни слова (113)

79
Към центъра

„Въпрос: към каква цел трябва да се стремим? Отговор: целта е съхраняването, опазването на зрънце човешка природа през приближаващата буря. Въпрос: каква цена трябва да заплатим? Отговор: цената няма значение. Човешкият род трябва да оцелее. Ние носим бремето на вида и всички други съображения бледнеят пред това.“

Из „Диаграмата“, Катехизис от задната страна на натюрморта с цветята, откъс 1

Далинар стоеше прав, със сключени зад гърба ръце, чакаше в щабната шатра и слушаше трополенето на дъжда по плата. Подът на палатката бе мокър. Неизбежно по време на Дъждовния сезон. Знаеше го от неприятен личен опит — неведнъж бе провеждал походи по това време на годината.

Беше ден след откриването на двамата паршенди в Равнините — на мъртвия и на другия, наричан от мостовите Шен, или пък Рлаин, както той твърдеше да е името му. Самият Далинар бе разрешил той да бъде въоръжен.

Шалан твърдеше, че всички парши били Пустоносни в зародиш. Далинар имаше отлични основания да вярва на думите й, сещайки се какво му показа тя. Но какво да прави? Сияйните се завърнаха, а очите на паршендите станаха червени. Далинар изпитваше чувството, че опитва да удържи бент от рухване и едновременно с това не знае откъде всъщност протича водата.

Навесът на палатката се разтвори и вътре се пъхна Адолин, който придружаваше Навани. Тя остави дрехата си за дъждовно време на закачалката до входа, а Адолин хвана някаква кърпа и започна да подсушава косата и лицето си.

Адолин бе сгоден за една от Сияйните рицари. Тя казва, че все още не е такава, напомни си Далинар. В това имаше смисъл. Човек можеше да бъде опитен копиеносец и без да бъде войник. Едното означаваше умение, а другото положение.

— Водят ли паршенда? — попита Далинар.

— Да — отвърна Навани и приседна на един от столовете. Адолин не зае мястото си, но намери кана с пречистена дъждовна вода и си сипа чаша. Потропваше с пръсти по калаения съд, докато пиеше.

Всички бяха неспокойни след откриването на червенооките паршенди. След като в онази нощ нападение не последва, Далинар поведе и трите войски във втори ден поход.

Бавно доближаваха центъра на платата — поне според изчисленията на Шалан. Вече бяха доста отвъд проучените от съгледвачите местности. Сега трябваше да разчитат на картите на младата жена.

Навесът отново се разтвори и вътре прекрачи Телеб с пленника. Далинар повери „Рлаин“ на върховния господар и на личната му гвардия, понеже не му хареса колко го защитаваха мостовите. Той обаче покани лейтенантите им — Белязания и готвача-рогоядец, когото наричаха Скалата — на разпита. И двамата влязоха след Телеб и хората му. Генерал Хал и Ренарин бяха в друга палатка с Аладар и Роион и преглеждаха тактиката за времето, когато ще доближат стана на паршендите.

Навани се попривдигна в стола, наведе се напред и присви очи към пленника. Шалан искаше да присъства, но Далинар й обеща всичко да бъде записано за нея. За щастие Отецът на Бурите й бе дал някакъв разум и тя не настоя. На Далинар му се струваше опасно толкова много от тях да се намират близо до този съгледвач.

Той смътно си спомняше за парша-гвардеец, който от време на време беше заедно с мъжете от Мост Четири. Човек можеше да срещне парши навсякъде, но щом този взе да носи копие, веднага стана забележим. Не че имаше нещо друго забележително в него — все същото набито тяло, пъстра кожа и безизразни очи.

Създанието пред него въобще не беше такова. Представляваше завършен паршендски воин, с оранжевата черупка на главата и с плочите на гърдите, бедрата и ръцете. Беше висок колкото алет, а и по-мускулест.

При все че не носеше оръжие, стражите му се държаха, сякаш е най-опасното нещо на това плато — а той вероятно бе точно това. С пристъпването си той отдаде чест на Далинар с ръка на гърдите. Като останалите мостови. На челото си носеше тяхната татуировка — тя се издигаше нагоре и се сливаше с черупката на главата му.

— Седни — нареди Далинар и кимна към столчето в средата.

Рлаин се подчини.

— Съобщават ми — започна Далинар, — че отказваш да ни разкриеш каквото и да било за намеренията на паршендите.

— Те не са ми известни — отвърна Рлаин. Служеше си с ритмичните напеви на паршендите, но говореше алетски много добре. По-добре от кой да е парш, когото Далинар бе чувал.

— Бил си съгледвач — продължи Далинар със сключени зад гърба ръце. Стараеше се да се извисява над паршенда, но достатъчно надалеч, та оня да не може да посегне към него, без най-напред Адолин да застане насреща му.

— Тъй вярно.

— Колко време?

— Около три години — обясни Рлаин. — В различни военни лагери.

Застанал наблизо, Телеб — с махнато забрало — се извърна и вдигна вежда към Далинар.

— Отговаряш, когато аз те питам — подзе Далинар. — Но не и на останалите. Защо?

— Вие сте мой началник.

— Ала ти си от паршендите.

— Аз…

Той сведе поглед към земята, а раменете му се смъкнаха. Вдигна ръка до главата си и я докосна точно на гънката на кожата, там, където свършваше черупката.

— Нещо много лошо става, сър. Гласът на Ешонаи… на платото оня ден, когато тя дойде, за да се срещне с принц Адолин…

— Ешонаи — подкани го Далинар. — Паршендският Мечоносец?

До него Навани дращеше върху хартията и записваше всяка изречена дума.

— Да. Тя бе мой началник. Сега обаче…

Той вдигна очи и въпреки непривичната кожа и особения изговор Далинар разпозна върху лицето му скръб. Ужасна мъка.

— Сър, имам основания да смятам, че всички, които познавам… всички, които съм обичал… са унищожени, а на тяхно място са останали чудовища. Може би слушачите, паршендите — вече не съществуват. Нищо не ми е останало…

— Останало ти е — обади се Белязания иззад пръстена от гвардейци. — Ти си от Мост Четири.

Рлаин го изгледа.

— Аз съм предател.

— Ха! — обади се Скалата. — Е, дребна неприятност. Може да бъде оправена.

Далинар махна с ръка, за да накара мостовите да замълчат. После погледна Навани и тя му даде знак да продължи.

— Кажи ми — рече Далинар — как си се укривал сред паршите.

— Аз…

— Войнико — ревна Далинар. — Това е заповед.

Рлаин се надигна на столчето. Невероятно, но сякаш искаше да се подчинява — като че се нуждаеше от нещо, което да му дава сила.

— Сър — обясни Рлаин. — Просто е нещо, което моят народ може да прави. Ние си избираме форма в зависимост от нуждите си, в зависимост от работата, която имаме да вършим. Една от тези форми — безличната — прилича много на паршите. Лесно е да се укрием сред тях.

— Ние водим много точна сметка на своите парши — възрази Навани.

— Да — отвърна Рлаин — и нас ни забелязват, ала рядко ни задават въпроси. Кой задава въпрос, колчем открие на земята още една сфера? Тя не е нещо подозрително. Просто късмет.

Опасна почва, помисли си Далинар и забеляза промяната в гласа на Рлаин — ритъма, с който говореше той. Не му харесваше отношението към паршите.

— Ти обясняваше за паршендите — продължи Далинар. — Това има нещо общо с червените очи?

Рлаин кимна.

— Какво означава това, войнико? — попита го Далинар.

— Това означава, че нашите богове са се завърнали — прошепна Рлаин.

— Кои са вашите богове?

— Те са душите на древните. На ония, които са наредили унищожението.

Този път в гласа му имаше друг ритъм, бавен и почтителен. Той вдигна поглед към Далинар.

— Те мразят вас, хората, сър. Новата форма, която са дали на моя народ… тя е нещо ужасно. Тя ще донесе нещо ужасно.

— Можеш ли да ни отведеш към града на паршендите? — попита Далинар.

Гласът на Рлаин отново се промени. Различен ритъм.

— Моят народ…

— Каза, че са изчезнали — изрече Далинар.

— Може би — отговори Рлаин. — Достатъчно се приближих, та да видя войска, десетки хиляди. Но те определено са оставили някого и в другите форми. Старите? Младите? Кой наглежда децата ни?

Далинар доближи Рлаин и махна на Адолин, който разтревожено вдигна ръка. Той се наведе и положи длан върху рамото на паршенда.

— Войнико — започна Далинар, — ако думите ти са точни, то тогава най-важното нещо, което можеш да сториш, е да ни заведеш при своя народ. Аз ще се погрижа мирните жители да бъдат защитени — давам честната си дума. Ако с твоя народ се случва нещо ужасно, то ти си длъжен да ми помогнеш да го спра.

— Аз… — Рлаин вдиша дълбоко. — Тъй вярно — произнесе той в различен ритъм.

— Отиди при Шалан Давар — нареди Далинар. — Опиши й пътя и съставете карта за нас. Телеб, можеш да предадеш пленника в разпореждане на Мост Четири.

Високият Броненосец кимна. Всички си излязоха в дъжда, Далинар въздъхна и седна до Навани.

— Вярваш ли на думата му?

— Не знам — призна Далинар. — Но нещо го е разтърсило, Навани. И то здраво.

— Той е паршенд — възрази тя. — Може и да разбираш погрешно движенията и изразите му.

Далинар се наклони напред и сключи ръце пред себе си.

— Броенето? — попита той.

— Остават три дни — отвърна Навани. — Три дни до Светлия ден.

Толкова малко време.

— Ускоряваме ход.

Навътре. Към центъра.

И към съдбата.