Брандън Сандърсън
Сияйни слова (112)

78
Противоречия

„ОнотебяхаизоставениОчевидноеотестествотонавръзкатаНокъдекъдекъдекъдеВнезапноОсъзнаванекатотоплинатанаслънцетоТесапришинТрябваданамеримединМожемлидаизползвамеНеверенМожемлидаизработиморъжие.“

Из „Диаграмата“, Подова дъска 17, откъс 2, всяка втора буква започва от първата

В мрака виолетовите сфери на Шалан даваха живот на дъжда. Без сферите тя не можеше да види капките, а само да чуе смъртта им върху камъните и върху плата на навеса си. Със светлината всяка падаща водна капчица просветваше за кратко като звездно духче.

Тя седеше в края на навеса, понеже обичаше да поглежда дъжда докато рисува, докато останалите учени седяха по-навътре. Същото правеха и Вата, и двама от войниците му — наблюдаваха я като небесни змиорки в периода на гнездене с едно малко. Забавна й беше готовността им да я защитават; всъщност те изглеждаха горди да бъдат нейни войници. Очакваше да избягат от нея след помилването.

Четири дни от Дъждовния сезон и тя все още харесваше времето. Защо ли тихият звук на слабия дъжд засилваше въображението й? Около нея бавно се топяха духчета на създаването — повечето приемаха очертанията на разни неща от стана. Мечовете постоянно влизаха и излизаха от ножниците, мъничките палатки се развързваха и се вееха в невидимия вятър. Тя рисуваше Ясна, както изглеждаше в онази нощ преди малко повече от месец, когато Шалан я видя за последен път. Облегната на бюрото в сумрачната корабна каюта, ръката й отмяташе назад косата, освободена от обичайните сплетени прически. Изтощена, сломена, ужасена.

Рисунката не изобразяваше точно определен Спомен — не както Шалан ги виждаше обикновено. Това бе пресъздаване на нейните възпоминания, тълкуване, което не беше точно. Шалан се гордееше с произведението, понеже то улавяше противоречията на Ясна.

Противоречия. Те правеха хората истински. Ясна — изтощена, но все още някак силна; даже по-силна, заради уязвимостта, която разкриваше. Ясна — ужасена, но и храбра, понеже едното позволяваше на другото да съществува. Ясна — сломена, но и могъща.

Напоследък Шалан опитваше да произвежда повече такива рисунки — съчетания от собствените й представи. Нейните образи щяха да бъдат по-долнокачествени, ако можеше да възпроизвежда само изживяното. Трябваше да може да твори, а не само да подражава.

И последното духче на сътворяването изчезна — изобразяваше разплискана от ботуш локва. Хартията се вдлъбна, щом Шарка се намести върху листа.

Той изсумтя.

— Безполезни работи.

— Духчетата на сътворяването?

— Те не правят нищо. Носят се насам-натам, гледат и се възхищават. Повечето духчета си имат цел. Тези просто са привлечени от целта на някой друг.

Шалан се облегна и се замисли по това, както Ясна я бе научила. Близо до нея учените и ардентите спореха колко голям ще да е бил Домът на Бурята. Навани свърши работата си добре — по-добре, отколкото Шалан въобще се надяваше. Сега учените на войската работеха под заповедите на Шалан.

Около нея в нощта безбройно множество близки и далечни светлини сочеха необозримостта на въоръжените сили. Дъждът продължаваше да пръска надолу и да хваща пурпурната Светлина от сферите. Тя беше подбрала сфери само от един цвят.

— Художницата Елесет — обърна се Шалан към Шарка — веднъж направила опит. Извадила само напълно заредени сфери в рубинен цвят, за да осветяват студиото й. Искала да види как ще се отрази изцяло червената светлина на нейното изкуство.

— Ммм — обади се Шарка. — И какво се получило?

— Най-напред, по време на рисуването, цветът на светлината й повлиял много. Използвала твърде малко червено и цветните полета изглеждали умити.

— Не е изненада.

— Както и да е, любопитното нещо е ставало, ако тя продължавала да работи — продължи Шалан. — Ако рисувала в продължение на часове на такава светлина, отражението на светлината отслабвало. Цветовете на произведенията й ставали по-добре съчетани, а изображенията на цветя — по-живи. Най-накрая заключила, че умът й е заменял вижданите от нея цветове. И наистина, ако сменяла цвета на светлината при работа, известно време продължавала да рисува, сякаш стаята все още е червена, а тя отвръщала на новия цвят.

— Мммм — доволно произнесе Шарка. — Хората могат да виждат света такъв, какъвто той не е. Затова и лъжите ви могат да бъдат толкова силни. Вие сте в състояние да не признавате, че те са лъжи.

— Това ме плаши.

— Защо? Прекрасно е.

За него тя беше предмет на проучване. За миг разбра как трябва да я е виждал Каладин, докато тя говореше за пропастното чудовище. Тя се възхищаваше от красотата и от външността му и бе забравила действителността на изхождащата от него опасност.

— Плаши ме — продължи Шалан — понеже всички ние виждаме света в някаква лична светлина, и тази светлина променя възприятието ни. Не виждам ясно. Искам, но не знам дали изобщо мога.

После нещо наруши шума на дъжда и в палатката влезе Далинар Колин. С изопнат гръб, посивял, той приличаше повече на пълководец, отколкото на крал. Тя нямаше негови рисунки. Това изглеждаше голям пропуск от нейна страна, тъй че тя си взе Спомен от него — как влиза под навеса, а един адютант държи чадър над главата му.

Той отиде до Шалан.

— А, ето те. Жената, която оглави похода.

Шалан със закъснение стана и се поклони.

— Върховни принце?

— Взела си моите писари и картографи — развеселено продължи Далинар. — Вдигат шум за това като дъжда. Уритиру. Домът на Бурята. Как го направи?

— Не съм го направила аз. Направи го Сиятелната Навани.

— Тя твърди, че си я убедила.

— Аз… — Шалан се изчерви. — Просто бях там, а тя промени мнението си…

Далинар отсечено кимна настрана и адютантът му отиде до спорещите учени. Заговори им тихо и те станаха — някои бързо, а други неохотно — излязоха в дъжда и оставиха книжата си. Адютантът ги последва и Вата погледна Шалан. Тя му кимна и отпрати него и останалите войници.

Скоро Шалан и Далинар бяха сами в шатрата.

— Казала си на Навани, че Ясна е разкрила тайните на Сияйните рицари — започна Далинар.

— Да.

— Сигурна си, че Ясна не те е подвела някак — продължи той — или не те е оставила да залъжеш сама себе си; това би й приличало много повече.

— Сиятелни господарю, аз… не мисля, че е… — Тя пое дъх. — Не. Не ме подведе.

— Как можеш да бъдеш уверена?

— Видях го — обясни Шалан. — Видях какво прави тя и говорихме за него. Ясна Колин не използваше Превръщател. Тя самата Превръщаше.

Далинар скръсти ръце и погледна встрани от Шалан в нощта.

— Смятам, че се очаква да възстановя Сияйните рицари. Първият човек, на когото смятах, че мога да разчитам за работата, излезе убиец и лъжец. Сега ми казваш, че Ясна може и да е притежавала истински сили. Ако това е вярно, то аз съм глупак.

— Не разбирам.

— Подбирайки Амарам — обясни Далинар — извърших това, което смятах за своя задача. Сега се питам дали не съм бъркал през цялото време и дали всъщност възстановяването им никога не е било мой дълг. Възможно е те да се възстановяват сами, а аз да се меся нахално. Ти ми даде много храна за размисъл. Благодаря ти.

Той не се усмихна при тези думи; в действителност изглеждаше изключително притеснен. Обърна се да си върви и сключи ръце зад гърба.

— Сиятелни господарю Далинар? — попита го Шалан. — Ами ако задачата Ви не е била да възстановите Сияйните рицари?

— Току-що казах това — отвърна той.

— Ако наместо това задачата Ви е била да ги съберете?

Той отново я погледна и зачака. Шалан усети да я облива студена пот. Какво правеше тя?

Понякога трябва да казвам на някого, помисли си тя. Не мога да държа всичко, както правеше Ясна. Това е твърде важно. Беше ли Далинар Колин подходящият човек?

Е, определено не можеше да се сети за никой по-добър.

Шалан протегна напред дланта си, вдиша и източи една от сферите. После издиша и изпусна във въздуха между себе си и Далинар облак от блестяща Светлина на Бурята. Превърна го в мъничко изображение на Ясна — току-що нарисуваното от нея — върху дланта си.

— Всемогъщи във висините — прошепна Далинар. Над него избуя едно-едничко духче на страхопочитанието и се разпростря като кръга от хвърлен в езерце камък. През живота си Шалан бе виждала такива духчета много малко пъти.

Далинар се приближи, изпълнен с благоговение, и се наведе, за да разгледа образа на Шалан.

— Мога ли? — попита той и протегна ръка.

— Да.

Той докосна изображението и то отново се преля в трепкаща Светлина. Щом отдръпна пръста си, то се възстанови.

— Това е просто илюзия — обясни Шалан. — Не мога да създам нищо действително.

— Невероятно е — изрече Далинар с толкова тих глас, че тя едва го чуваше заради тропота на дъжда. — Чудесно е.

Той вдигна поглед към нея и в очите му имаше — смайващо — сълзи.

— Ти си една от тях.

— Може би донякъде? — отвърна Шалан; чувстваше се неудобно. Този мъж, тъй властен, тъй изключителен, не биваше да плаче пред нея.

— Не съм луд — рече той, явно повече на себе си. — Бях решил, че не съм, но не е същото като да го знаеш. Всичко е вярно. Те се връщат.

Той отново докосна образа.

— Ясна ли те научи на това?

— По-скоро сама се натъкнах на него — отвърна Шалан. — Смятам, че съм била отведена при нея, за да може да ме учи. За съжаление нямахме много време за това.

Тя се намръщи и призова обратно Светлината на Бурята; сърцето й биеше учестено заради стореното.

— Трябва на теб да дам златното наметало — каза Далинар, изправи се, обърса очи и гласът му отново стана твърд. — Да те поставя начело на тях. Тъй че ние…

— Аз? — изпищя Шалан и си помисли какво щеше да означава това за другата й самоличност. — Не, не мога! Искам да кажа, Сиятелни господарю, сър, правеното от мен е полезно най-вече ако никой не знае, че то е възможно. Тоест, ако всички търсят моите илюзии, никога няма да ги преметна.

— Да ги преметнеш? — попита Далинар.

Може би не най-добрият подбор на дума за Далинар.

— Сиятелни господарю Далинар!

Шалан напрегнато се обърна, изведнъж разтревожена, че някой е видял какво направи тя. Към палатката дойде жилава жена-вестоносец, подгизнала от вода; къдрици коса се бяха измъкнали от плитките й и бяха залепнали за лицето.

— Сиятелни господарю Далинар! Сър, забелязани са паршенди!

— Къде?

— На източната страна на това плато — задъхано обясни жената. — Смятаме, че са отряд съгледвачи.

Далинар премести поглед от вестоносеца към Шалан, после изруга и се стрелна навън в дъжда.

Шалан захвърли скицника си на стола и го последва.

— Това може да бъде опасно — обади се Далинар.

— Оценявам загрижеността Ви, Сиятелни господарю — тихо започна тя. — Но смятам, че всъщност мога да понеса някое копие в стомаха, а уменията ми ще ме излекуват и няма да има и белег. Вероятно аз съм най-трудният за убиване човек в целия лагер.

Известно време Далинар вървеше мълчаливо.

— Падането в пропастта? — тихичко попита той.

— Да. Смятам, че трябва да съм спасила и капитан Каладин, въпреки че не знам как съм го постигнала.

Той изръмжа. Крачеха бързо из дъжда, а водата мокреше косата и дрехите на Шалан. На нея всъщност й се налагаше да тича, за да ходи в крачка с Далинар. Проклетите алети и дългите им крака. Гвардейците от Мост Четири дотърчаха и се наместиха между тях.

Тя дочу викове в далечината. Далинар отпрати хората по-далечко, за да предостави на себе си и на Шалан някаква степен на усамотение.

— Можеш ли да Превръщаш? — тихо попита Далинар. — Като Ясна?

— Да — отговори Шалан. — Но не съм го упражнявала много.

— Би могло да се окаже много полезно.

— Но е и много опасно. Ясна не искаше да се упражнявам без нея, но когато вече е мъртва… Е, най-накрая ще постигна повече с това. Сър, моля Ви да не казвате никому за него. Поне засега.

— Ето защо Ясна те е взела като повереница — заключи Далинар. — Затова и е искала да се омъжите за Адолин, нали? За да те обвърже с нас?

— Да — отвърна Шалан и се изчерви в тъмното.

— Сега много неща изглеждат по-разбираеми. Ще кажа за теб на Навани и на никой друг и ще я закълна да пази тайна. Тя може да пази тайна, ако й се налага.

Шалан понечи да се съгласи, но спря. Ясна това ли би казала?

— Ще те върнем в стана — тихо продължи Далинар, загледан напред. — Незабавно, с охрана. Все ми едно колко трудно е да бъдеш убита. Твърде си ценна, за да те излагаме на опасност при този поход.

— Сиятелни господарю — продума Шалан и разплиска една локва, доволна, че носи ботуши, а под полата панталони — Вие не сте мой крал, нито пък Върховен принц. Нямате власт над мен. Моята задача е да намеря Уритиру, тъй че Вие няма да ме върнете обратно. И ми обещайте в името на честта си, няма да казвате никому какво мога да правя, докато аз не разреша. Това включва и Сиятелната Навани.

Той се спря и я изгледа изненадано. После изръмжа — лицето му не се виждаше.

— Виждам Ясна в теб.

Шалан рядко бе получавала такава похвала.

В дъжда се залюляха и се приближиха светлини. Войниците носеха светилници със сфери. Вата и хората му дотърчаха — оставени бяха назад, а Мост Четири ги задържа за миг.

— Много добре, Сиятелна — обърна се Далинар към Шалан. — Засега тайната ти ще остане тайна. Ще разговаряме по-нататък, след като този поход приключи. Чела си за моите видения?

Тя кимна.

— Светът ще се промени — започна Далинар и пое дълбоко дъх. — Ти ми даваш надежда, истинска надежда, че можем да го променим в правилната посока.

Съгледвачите отдадоха чест и хората от Мост Четири се разделиха, за да допуснат водача им до Далинар. Човекът бе пълен, с широкопола кафява шапка, която й напомни за шапката на Воал. Носеше войнишки гащи, но над тях — кожена дреха, а и определено не изглеждаше готов за бой.

— Башин — заговори го Далинар.

— Паршендите са на съседното плато, сър — започна Башин и посочи. — Натъкнаха се на един от разузнавателните ми отряди. Момчетата бързо вдигнаха тревога, но загубихме и тримата.

Далинар тихичко изруга, после се обърна към Върховния господар Телеб — той дойде от другото направление в Броня, която беше боядисал в сребърно.

— Вдигай войската, Телеб. Всички в бойна готовност.

— Слушам, Сиятелни господарю — отвърна Телеб.

— Сиятелни господарю Далинар — продължи Башин. — Момчетата убиха един от ония черупкоглави, преди да загинат. Сър… трябва да го видите. Нещо се е променило.

Шалан потрепери и се почувства мокра и простинала. Разбира се, беше си взела непромокаеми дрехи, но това не значеше, че стоенето на дъжда е приятно. Останалите носеха връхни дрехи, ала май не обръщаха особено внимание на дъжда повече от това. Вероятно смятаха за неизбежно измокрянето по време на Дъждовния сезон. Още нещо, за което защитеното й детство не я бе подготвило.

Далинар не възрази, когато Шалан потегли с него към близкия мост — един от по-подвижните, носен от мостовите отряди на Каладин, мъже с дъждобрани и шапки с козирки. От другата страна на моста войници влачеха нещо и пред тях вървеше мъничка водна вълна. Тялото на един от паршендите.

Шалан бе виждала само трупа, който откри в пропастта с Каладин. Беше го нарисувала по-рано, а този тук изглеждаше съвсем различно. Имаше коса — е, нещо като коса. Тя се наведе и установи, че е по-гъста от човешката, а и на пипане бе твърде… гладка. Това ли беше точната дума? Лицето бе шарено, като на паршите, като това имаше яркочервени черти през черното. Тялото беше стройно и силно, а и нещо бе прораснало и стърчеше изпод кожата на откритите ръце. Шалан го докосна и го намери твърдо и неравно, като черупка на краб. Всъщност лицето бе покрито с някаква тънка, грапава черупка точно над бузите; тя продължаваше по страните и отзад на главата.

— Такъв вид не сме виждали преди, сър — обърна се Башин към Далинар. — Погледнете тези ръбове. Сър… някои от убитите момчета имаха изгаряния. В дъжда. Най-страшното нещо, което съм виждал…

Шалан вдигна поглед към тях.

— Какво искаш да кажеш с това „вид“, Башин?

— Някои паршенди имат коса — обясни мъжът. Беше тъмноок, но очевидно високопоставен, въпреки че нямаше военен чин. — Други са с черупка. Ония, които срещнахме навремето с крал Гавилар, те бяха… различно устроени от тия, с които се бием.

— Имат обособени подвидове? — предположи Шалан. Такива бяха и някои кремлинги — живееха в кошери, имаха различни функции и разнообразни форми.

— Може би намаляваме броя им — обърна се Далинар към Башин. — Принуждаваме ги да изпращат в боя тяхното съответствие на светлооките.

— А изгарянията, Далинар? — попита Башин и се почеса по главата под шапката.

Шалан протегна ръка, за да провери цвета на очите на паршенда. Дали и те като хората имаха светлооки и тъмнооки? Тя повдигна клепача.

Окото под него беше съвсем червено.

Тя изпищя, отскочи назад и дръпна ръка към гърдите си. Войниците изругаха и се заоглеждаха, а мигове по-късно в ръката на Далинар се появи неговият Меч.

— Червени очи — прошепна Шалан. — Вече се случва.

— Червените очи са просто предание.

— Ясна имаше цял бележник със споменавания за това, Сиятелни господарю — разтреперано изрече Шалан. — Пустоносните са тук. Времето е малко.

— Хвърлете тялото в пропастта — нареди Далинар на хората си. — Съмнявам се, че ще можем да го изгорим лесно. Всички да бъдат поставени в готовност. Гответе се за нападение през нощта. Те…

— Сиятелни господарю!

Шалан се обърна при появата на огромен мъж в доспехи; по сребристата му Броня се стичаше вода.

— Намерихме още един, сър — докладва Телеб.

— Мъртъв? — попита Далинар.

— Не, сър — отвърна Броненосецът и посочи. — Дойде право при нас, сър. Седнал е на един камък ей там.

Далинар погледна Шалан, а тя сви рамене. Той тръгна в дадената от Телеб посока.

— Сър? — обади се Телеб; гласът му кънтеше в шлема. — Необходимо ли е…

Далинар не обърна внимание на предупреждението, а Шалан забърза след него заедно с Вата и двамата му телохранители.

— Не трябва ли да се връщате? — тихичко я попита той.

В името на Бурите, лицето му изглеждаше страховито на мъждивата светлина, въпреки уважението в гласа. Тя не можеше да не го вижда като мъжа, който едва не я уби сред Ничиите хълмове.

— Ще бъда в безопасност — тихо отвърна тя.

— Може и да имате Острие, Сиятелна, но все пак можете да умрете от някоя стрела в гърба.

— Малко вероятно в този дъжд — беше отговорът й.

Той тръгна след нея и не възрази повече. Опитваше да върши възложената му от нея работа. За съжаление Шалан установяваше, че не обича особено да бъде пазена.

Повървяха малко под дъжда и намериха паршенда. Седеше на скала, висока приблизително колкото човешки ръст. Явно нямаше оръжия, а около скалата му стояха стотина алетски войници с насочени нагоре копия. Шалан не можеше да различи повече, понеже той бе седнал отсреща на пропастта, а към платото му водеше подвижен мост.

— Казал ли е нещо? — тихо попита Далинар, щом Телеб се приближи.

— Не и нещо, за което да знам — отвърна Броненосецът. — Просто си седи там.

Шалан надзърна през пропастта към самотния неприятелски войник. Той се изправи и заслони очи от дъжда с ръка. Войниците долу се размърдаха и издигнаха копията си още по-заплашително.

— Белязан? — прозвуча гласът на паршенда. — Белязан, това ти ли си? И Лейтен?

Един от гвардейците на Далинар изруга. Той отърча по моста, последван от още неколцина мостови.

Върнаха се миг по-късно. Шалан ги доближи, за да чуе какво шепне началникът им на Далинар.

— Той е, сър — рече Белязания. — Променил се е, но нека Бурите да ме отнесат, ако бъркам — той е. Шен. Месеци наред мъкна мостовете с нас, после изчезна. Ето го сега. Казва, че иска да се предаде на Вас.