Брандън Сандърсън
Сияйни слова (11)

5
Идеали

„Знакът на стената представляваше още по-голяма заплаха от крайния срок. Способността да се вижда в бъдещето иде от Пустоносните.“

От Дневника на Навани Колин, Йесесес 1174 г.

Победата и — в крайна сметка — отмъщението.

Жената-глашатай носеше хартия с кралските слова на нея — прибрана между две облечени в плат дъски — при все че очевидно бе запомнила текста. Никаква изненада. Само Каладин я накара да повтори указа три пъти.

— Пак — рече той, седнал на камъка си до огнището на Мост Четири. Много хора от отряда бяха снишили купичките си за хранене и се бяха умълчали. Сигзил си повтаряше думите и ги запомняше.

Жената въздъхна. Тя беше пълничка млада светлоока жена с червени кичури в черната си коса, което говореше за веденска или рогоядска кръв. Имаше десетки жени като нея, които сновяха из военния лагер, за да четат и понякога да разясняват думите на Далинар.

Тя отново отвори дъсчиците. Във всеки друг батальон, разсеяно си рече Каладин, командирът щеше да бъде с достатъчно високо положение в обществото и да стои над нея по ранг.

— По заповед на краля — започна тя — Далинар Колин, Върховен принц на войната, разпорежда с настоящето промени в начина на събирането и разпределянето на скъпоценните ядра в Пустите равнини. Оттук насетне всяко скъпоценно ядро ще бъде събирано на смени от двама Върховни принцове, които действат заедно. Плячката става собственост на краля, който ще определи — на основата на приноса на страните и на готовността им да се подчиняват — разпределението. Предварително подготвено разписание ще укаже кои Върховни принцове и армии отговарят за лова на скъпоценните ядра и в какъв порядък. Обединяванията няма да бъдат винаги еднакви и ще бъдат преценявани с оглед на стратегическата целесъобразност. Предполага се, че по силата на Кодексите, които всички ние високо ценим, мъжете и жените от армиите ще посрещнат с одобрение подновеното съсредоточаване върху победата и — в крайна сметка — отмъщението.

Жената-глашатай захлопна дъските, вдигна поглед към Каладин и шавна с дългите си черни вежди — той беше уверен, че са изписани с чернило.

— Благодаря — рече той.

Тя му кимна, след което потегли към следващия батальонен плац.

Каладин стана.

— Е, ето я и бурята, която очаквахме.

Мъжете закимаха. Разговорите в Мост Четири бяха приглушени след странното проникване в щабквартирата на Далинар вчера. Каладин се чувстваше като глупак. Независимо от това, Далинар сякаш изцяло пренебрегваше влизането. Той знаеше много повече, отколкото казваше на Каладин. Как се очаква да си върша работата, ако нямам сведенията, които ми трябват?

Нямаше още две седмици на работата и ето че политиката и интригите на светлооките вече му пречеха.

— Върховните принцове ще побеснеят от указа — обади се Лейтен от огнището, където работеше по каишите на бронята на Белд; тя бе дошла от снабдителя с изкривени закопчалки. — Всъщност, при тях всичко опира до това да се доберат до скъпоценните ядра. Днес по вятъра ще се носи голямо недоволство.

— Ха! — намеси се Скалата и сипа лютива яхния на Лопен, който се бе върнал мигновено. — Недоволство? Днес това значи бунтове. Не чухте ли, че се споменава Кодексът? Това нещо, то е обида за останалите, за които ние знаем, че не спазват клетвите си.

Той се усмихваше и сякаш смяташе гнева и дори бунта на Върховните принцове за забавни.

— Моаш, Дрей, Март и Ет с мен — нареди Каладин. — Трябва да сменим Белязания и хората му. Тефт, как върви работата ти?

— Бавно — отговори Тефт. — Момчетата от другите мостови отряди… имат още много хляб да изядат. Трябва ни нещо повече, Кал. Някакъв начин да ги вдъхновим.

— Аз ще се заема с това — каза Каладин. — Засега ще опитаме с храната. Скала, все още имаме само петима офицери, тъй че можеш да използваш последната стая от външната страна за склад. Колин ни даде правото да реквизираме от снабдителната служба на лагера. Натъпчи склада.

— Да го натъпча? — попита Скалата и на лицето му разцъфтя грамадна усмивка. — Колко?

— Много — отвърна Каладин. — В продължение на месеци сме яли чорба и яхния с Превърнато зърно. През следващия месец Мост Четири ще се хранят като крале.

— Само без черупки — рече Март и посочи Скалата, докато си вземаше копието и закопчаваше куртката. — Понеже ти можеш да спретнеш каквото си поискаш, това не значи, че ние ще ядем нещо тъпо.

— Въртоглави равнинци — отговори Скалата. — Не искате ли да сте силни?

— Искам да си запазя зъбите, благодаря ти — отвърна му Март. — Щурав рогоядец.

— Аз ще натъкмя две работи — продължи Скалата с ръка на гърдите, все едно отдаваше чест. — Едната за смелите, а другата за глупавите. Можете да избирате между тях.

— Ти ще правиш пиршества, Скала — прекъсна го Каладин. — Искам да обучиш готвачи за другите казарми. Дори ако Далинар има готвачи в излишък, щом има по-малко редовни войници за изхранване, искам ние, мостовите, да бъдем самостоятелни. Лопен, от този ден насетне ти, Дабид и Шен сте зачислени към Скалата, за да му помагате. Трябва да превърнем тези хиляда мъже във войници. Това започва по същия начин, по който започна при вас — като им напълним стомасите.

— Ще бъде сторено — засмяно изрече Скалата и потупа Шен по рамото, когато паршът се появи мигновено. Той беше започнал да прави това едва напоследък и като че ли се криеше назад по-малко от едно време.

— Даже няма да слагам тор в храната!

Останалите се засмяха. Най-вече поставянето на тор в храната беше направило от Скалата мостови. Щом Каладин потегли към кралския дворец — днес Далинар имаше важна среща с краля — Сигзил тръгна заедно с него.

— Малко от времето ти, сър — тихо започна той.

— Ако искаш.

— Обеща ми, че ще мога да измеря твоите… особени умения.

— Обещал съм? — попита Каладин. — Не си спомням обещание.

— Изръмжа нещо.

— Аз съм… изръмжал?

— Когато заговорих за измервания. Явно го сметна за добро хрумване и каза на Белязания, че можем да ти помогнем да се ориентираш в силите си.

— Сигурно.

— Трябва да знаем какво точно можеш да правиш, сър — степента на уменията, продължителността на времето, през което Светлината на Бурята остава в теб. Съгласен ли си, че ясното осъзнаване на границите на възможностите ти би било от полза?

— Да — неохотно се съгласи Каладин.

— Отлично. Тогава…

— Дай ми няколко дни — рече Каладин. — Подготви някакво място, където не могат да ни забележат. Тогава… да, разбира се. Ще ти позволя да ме измериш.

— Чудесно — отвърна Сигзил. — Нагласил съм някои опити.

Той спря на пътеката и остави Каладин и другите да се отдалечат от него.

Каладин опря копието на рамо и отпусна ръка. Често откриваше, че хваща оръжието твърде здраво, та чак кокалчетата на пръстите му побеляват. Все едно някаква част от него все още не искаше да повярва, че може да го носи открито, и се боеше, че ще му го отнемат отново.

Сил се понесе надолу след ежедневния си пробег из военния лагер върху утринните ветрове. Тя кацна на рамото му и приседна видимо замислена.

Лагерът на Далинар бе уредено място. Тук войниците не се размотаваха лениво, а винаги вършеха нещо. Работеха по оръжията си, носеха храна, мъкнеха товари, даваха наряд. В този стан войската даваше много наряди. Дори при намаляла армия, Каладин подмина три караула, докато хората му маршируваха към портите. Три пъти повече от видяното в лагера на Садеас.

Той отново забеляза празнотата. Нямаше нужда мъртвите да се превръщат в Пустоносни, за да тормозят лагера; правеха го празните казармени помещения. Той мина покрай някаква жена, седнала на земята до една от празните сгради, загледана в небето, стиснала вързоп мъжки дрехи. Две малки деца стояха на пътеката до нея. Твърде мълчаливи. Не беше обичайно толкова малки деца да са тихи.

Казармите образуваха огромен пръстен, а в средата му бе по-населената част на лагера — оживеният дял с двореца на Далинар и жилищата на различните Върховни господари и генерали. Дворецът на Далинар беше хълмообразен каменен купол с развети знамена и забързани чиновници, понесли снопове с документи. Близо до него няколко офицери бяха отворили наборни палатки и се бе образувала дълга редица от бъдещи войници. Някои бяха наемници, достигнали до Пустите равнини в търсене на работа. Други приличаха на пекари, отзовали се на призива за повече войници след нещастието.

— Ти защо не се засмя? — попита го Сил, докато Каладин оглеждаше редицата и вървеше към портите на лагера.

— Съжалявам — отвърна той. — Ти направи ли нещо забавно, което да не съм видял?

— Имам предвид по-рано — обясни тя. — Скалата и Белязания се смееха. Ти не. Когато се смееше през трудните седмици, знаех, че се заставяш да го вършиш. Мислех си, че може би, след като нещата се оправят…

— Сега имам цял батальон мостови, с които да се занимавам — отговори й той загледан напред. — И един Върховен принц, когото да опазя жив. Намирам се насред пълен с вдовици военен лагер. Май не ми е много до смях.

— Ала нещата са по-добре — настоя тя. — За теб и твоите хора. Помисли си за това какво стори, какво постигна.

Цял ден на платото, изпълнен с убийства. Съвършено съчетаване между него самия, оръжието му и бурите. И той убиваше с това. Убиваше, за да защити един светлоок.

Той е различен, помисли си Каладин.

Винаги казваха така.

— Предполагам, че просто чакам — продължи той.

— Какво?

— Гърма — тихо й обясни той. — Винаги идва след светкавицата. Понякога трябва да чакаш, но най-накрая идва.

— Аз…

Сил се изви пред него, задържа се във въздуха и започна да се движи заднишком, докато той вървеше. Тя не летеше — нямаше криле — и не подскачаше из въздуха. Просто стоеше там, върху нищото, и се движеше заедно с него. Явно не обръщаше внимание на общоприетите закони на физиката.

Тя вирна глава към него.

— Не разбирам какво искаш да кажеш. Проклятие! Мислех си, че разбирам всичко това. Бури? Светлина?

— Нали помниш как, когато ме насърчи да се бия, за да спася Далинар, все пак те нараняваше, когато убивах?

— Да.

— Същото е — тихо изрече Каладин и хвърли поглед настрана. Отново стискаше копието твърде здраво.

Сил го гледаше с ръце на хълбоците и чакаше той да продължи.

— Задава се нещо лошо — каза Каладин. — Просто не може нещата да продължат да вървят на добре за мен. Животът не е устроен така. Може и да има нещо общо с вчерашните глифи на стената на Далинар. Те приличаха на броене.

Тя кимна.

— Виждала ли си изобщо нещо подобно по-рано?

— Спомням си… нещо — прошепна тя. — Нещо лошо. Да виждаш какво идва — това не е присъщо на Честта, Каладин. То е нещо друго. Нещо опасно.

Чудно.

Когато той не каза нищо повече, Сил въздъхна, изсвистя във въздуха и стана панделка от светлина. Последва го между поривите на вятъра.

Тя каза, че е духче на честта, помисли си Каладин. Защо все още продължава да си играе с вятъра?

Той трябваше да я попита. Предполагайки, че тя ще му отговори. Предполагайки, че тя дори знае отговора.

* * *

Торол Садеас разпери пръсти пред себе си, опрял лакти върху изисканата каменна инкрустация на масата. Гледаше Меча, забит от него в средата й. Острието отразяваше лицето му.

Проклятие. Кога беше остарял? Мислеше за себе си като за млад мъж в двадесетте си години. Сега беше на петдесет. Петдесет проклети години. Вирна брадичка и погледна Острието.

Заклеващ. Мечът на Далинар — извит, като огънат гръб, с приличен на кукичка връх в края, с подобни връхчета на дръжката. Като вълни в движение, надигащи се от океана.

Колко често беше пожелавал това оръжие? Ето че сега беше негово, ала той откри, че притежаването му е празна работа. Далинар Колин — обезумял от мъка, поразен до степен битките да го плашат — все още се бе вкопчил в живота. Старият приятел на Садеас приличаше на любим брадвохрът, когото си се видял принуден да убиеш, само за да го намериш разскимтял се под прозореца, понеже отровата не го е довършила.

Още по-зле, не можеше да се отърве от усещането, че Далинар някак си го е надиграл.

Вратата към всекидневната му се отвори и в стаята се промъкна Иалаи. С тънка шия и голяма уста, жена му никога не беше описвана като красавица — особено с вървежа на годините. Той не обръщаше внимание. Иалаи бе най-опасната жена, която познаваше. Това бе по-привлекателно от което и да е красиво лице.

— Виждам, че си унищожил масата ми — отбеляза тя и погледна Меча, забит право в средата.

— Трябва да имам място, където да поставя проклетото нещо — отвърна той. Щяха да изминат пет дни — цяла седмица — в разнасяне на меча, преди да се свърже с него както трябва и да може да го освобождава.

Иалаи се стовари върху диванчето до него, обгърна гърба му с една ръка и вдигна крака на масата. В общество тя беше съвършената алетска жена. В частните си покои предпочиташе да се излежава.

— Далинар се е захванал здраво да набира войници — започна тя. — Възползвах се от възможността и поставих още няколко от сътрудниците си в неговия щаб.

— Войници?

— Ти за каква ме вземаш? Това би било твърде очевидно; новите му войници ще бъдат внимателно проверявани. Както и да е, на много от помощните му служби не достигат хора, тъй като мнозина са последвали призива да вземат оръжието и да подсилят войската.

Садеас кимна и продължи да гледа острието. Жена му поддържаше най-впечатляващата мрежа от съгледвачи в лагерите. Наистина бе най-впечатляващата, тъй като изключително малко хора знаеха за нея. Тя го почеса по гърба и тръпки полазиха кожата му.

— Той издаде указа си — добави Иалаи.

— Да. Реакциите?

— Както се очакваше. Останалите го ненавиждат.

Садеас кимна.

— Далинар би трябвало да е мъртъв, но тъй като не е, поне можем да разчитаме, че ще се обеси навреме — и той присви очи. — Аз опитах да предотвратя рухването на кралството, като го унищожа. Сега се питам дали пък това рухване няма да бъде по-добрият изход за всички ни.

— Моля?

— Аз не съм създаден за това, любов моя — прошепна Садеас. — Тази глупашка игра на платата. Първоначално ме засищаше, но вече ми е противна. Искам война. Не часове маршировка и слабата вероятност за някое и друго незначително сражение.

— Тези незначителни сражения ни носят богатство.

Тъкмо затова Садеас ги търпеше толкова време. Той се надигна.

— Ще трябва да се срещна с някои от принцовете. Аладар. Рутар. Трябва да раздухаме пламъците сред Върховните принцове, да ги накараме да негодуват още повече срещу опитите на Далинар.

— А крайната ни цел?

— Ще си го върна, Иалаи — отговори той и положи пръсти върху дръжката на Заклеващия. — Завоеванието.

Вече само това му носеше чувството, че е жив. Славното, чудесно Вълнение, че е на бойното поле, че се бие — мъж срещу мъж. Че рискува всичко за наградата. Господство. Победа.

Само тогава се чувстваше отново млад.

Това беше сурова истина. Ала най-добрите истини бяха прости.

Грабна Заклеващия и го измъкна от масичката.

— Сега Далинар иска да си играе на политик, което не е изненадващо. Винаги тайно е искал да е като брат си. За наше щастие, Далинар не е добър в това. Указът му ще доведе до отчуждението на другите. Той ще притисне Върховните принцове и те ще се вдигнат с оръжие срещу него, ще раздробят кралството. И тогава, стъпил в кръв и с далинаровия меч в ръка, аз ще изкова новия Алеткар от огън и сълзи.

— А ако той успее?

— Тогава, скъпа моя, твоите убийци ще влязат в употреба. — Садеас положи меча на рамото си. — Аз отново ще завладея това кралство. После — Я Кевед. В крайна сметка, смисълът на този живот е да обучаваме воини. По някакъв начин аз просто правя онова, което Бог повелява.

* * *

Преходът от казармата до двореца — кралят почна да го нарича Иглата — отне около час и даде на Каладин достатъчно време за размисъл. За нещастие, мина край група от далинаровите военни лекари, които събираха кратунков сок за антисептик.

При вида им той се замисли не само за собствените си усилия по събирането на сока, а и за баща си Лирин.

Ако той беше тук, рече си Каладин на минаване край тях, щеше да попита защо не съм там, с лекарите. Щеше да поиска да узнае защо — щом Далинар ме е приел — не съм помолил да ме зачисли при медиците.

И наистина, Каладин сигурно би могъл да накара Далинар да зачисли всички от Мост Четири за помощници на лекарите. Каладин би могъл да ги обучи в медицинското изкуство също така лесно, както и да боравят с копие. Далинар щеше да го направи. На нито една армия не достигат добрите хирурзи.

Той дори не беше помислил върху това. За него изборът беше по-прост — или стават охрана на Далинар, или напускат военните лагери. Каладин отново избра да постави хората си на пътя на бурята. Защо?

Най-накрая стигнаха кралския дворец, построен на склона на голям каменен хълм, с прокопани дълбоко в скалата тунели. Кралските апартаменти бяха на самия връх. Това значеше много катерене за Каладин и хората му.

Изкачиха стълбите; Каладин все още бе умислен за баща си и за своя дълг.

— Това е малко нечестно, разбираш ли — рече Моаш, щом достигнаха върха.

Каладин изгледа останалите и осъзна, че са се запъхтели от дългото изкачване. Той обаче бе вдишал Светлина на Бурята, без да го усети. Дори не се беше задъхал.

Той се усмихна многозначително на Сил и огледа дълбоките коридори на Иглата. Неколцина кралски гвардейци в синьо и златно стояха на стража пред портите. Те бяха поделение, различно от личната гвардия на Далинар.

— Войнико — обърна се Каладин с кимване към един от тях, светлоок от нисък ранг. Каладин имаше по-висок чин от човек като него, но не го надминаваше като обществено положение. За пореден път се запита как ли ще действа всичко това.

Човекът го изгледа отгоре до долу.

— Чух, че си удържал един мост, на практика сам, срещу стотици паршенди. Как го направи?

Той не се обърна към Каладин със „сър“, както би било уместно за всеки друг капитан.

— Искаш ли да разбереш? — изстреля Моаш отзад. — Можем да ти покажем. Лично.

— Млъкни — отсече Каладин и ядосано го изгледа. После се обърна отново към войника.

— Имах късмет. Това е.

И го загледа в очите.

— Това май обяснява нещата — съгласи се другият.

Каладин зачака.

— Сър — най-накрая добави войникът.

Каладин махна на хората си да вървят напред и те минаха покрай стражата от светлооки. Вътрешността на двореца бе осветена от сфери, насипани в лампи по стените — сапфири и диаманти, смесени, за да дават синьо-бяла отсянка. Сферите бяха малко, но важно напомняне колко са се изменили нещата. Никой не би допуснал мостови близо до място, където сферите се ползват за обикновени нужди.

Иглата все още бе непривична за Каладин — досега цялото прекарано в охраняване на Далинар време бе изминало в лагера. Все пак той се постара и прегледа плановете на двореца, та да знае пътя към върха.

— Защо ме сряза така? — попита Моаш и се изравни с Каладин.

— Не беше прав — отвърна Каладин. — Сега си войник, Моаш. Ще трябва да се научиш да се държиш като такъв. А това означава да не предизвикваш сбивания.

— Няма да се унижавам и да раболепнича пред светлооките, Кал. Вече не.

— Не очаквам от теб да се унижаваш, но очаквам да си държиш езика зад зъбите. Мост Четири е нещо по-добро от дребнави закачки и заплахи.

Моаш отстъпи, но Каладин знаеше, че продължава да кипи вътрешно.

— Странно — отбеляза Сил и отново кацна на рамото на Каладин. — Той изглежда толкова ядосан.

— Когато поех мостовите — тихо отговори Каладин, — те бяха животни в клетка, научени да се подчиняват с бой. Аз им върнах бойния дух, но те все още бяха в клетка. Сега вратите на клетките са свалени. На Моаш и на останалите им трябва време, за да свикнат.

Щяха да свикнат. През последните си седмици като мостови се бяха научили да действат с точността и дисциплината на войници. Стояха мирно, когато потисниците им минаваха по мостовете, и никога не пуснаха подигравателна дума. Дисциплината им се бе превърнала в тяхно оръжие.

Научиха се да бъдат истински войници. Не, те бяха истински войници. Сега трябваше да се научат как да действат, без да се налага да отвръщат на потисничеството на Садеас.

Моаш се доближи до него.

— Съжалявам — тихо рече той. — Прав си.

Каладин се усмихна — този път не престорено.

— Няма да се преструвам, че не ги ненавиждам — продължи Моаш. — Но ще бъда учтив. Имаме задължение. Ще го изпълним както трябва. По-добре, отколкото всички го очакват. Ние сме Мост Четири.

— Добре — отвърна Каладин. Моаш щеше да бъде особено труден за обуздаване, след като Каладин все повече и повече му се доверяваше. Повечето от останалите гледаха на Каладин като на божество. Не и Моаш — за Каладин, след като получи робското клеймо, той беше най-близкото до истински приятел.

С приближаването към кралската заседателна зала, коридорът стана изненадващо красив. По стените имаше даже релефи с образите на Вестителите, с инкрустирани в скалата скъпоценни камъни, за да блестят на съответните места.

Все повече заприличва на град, рече си Каладин. Скоро това може да стане истински дворец.

Срещна Белязания и поделението му на вратата на залата.

— Отчет? — тихо го запита Каладин.

— Спокойна сутрин — отвърна Белязания. — За мен това е чудесно.

— Освободен си за деня — обясни му Каладин. — Ще остана тук за срещата, а после ще оставя Моаш начело на следобедната смяна. Ще се върна за вечерната смяна. Ти и взводът ти си поспете; ще се върнете за наряд тази нощ и ще държите до утре сутринта.

— Слушам, сър — и Белязания отдаде чест, събра хората си и си тръгнаха.

Залата зад вратата беше постлана с дебел килим и имаше големи прозорци без кепенци откъм подветрената страна. Каладин никога не бе влизал тук, а плановете на двореца — заради безопасността на краля — представяха само главните коридори и пътищата през помещенията за прислугата. Залата имаше още една врата, вероятно към балкона, но никакъв изход освен мястото, през което Каладин влезе.

Още двама стражи в синьо и златно стояха от двете страни на вратата. Кралят вървеше напред-назад зад писалището. Носът му беше по-голям, отколкото изобразяваха на портретите.

Далинар говореше с Върховната господарка Навани, елегантна дама с посребрени нишки в косите. Скандалната връзка между чичото и майката на краля щеше да бъде в устата на военните лагери, ако не я бе засенчило предателството на Садеас.

— Моаш — нареди Каладин и му посочи. — Провери накъде отвежда тази врата. Март и Ет, стойте и наблюдавайте навън в приемната. Без наше разрешение влизат единствено Върховните принцове.

Моаш отдаде чест на краля, вместо да се поклони, и провери вратата. Тя наистина водеше на балкона, забелязан от Каладин отдолу. Той минаваше по дължината на цялата зала.

Далинар огледа Каладин и Моаш, докато си вършеха работата. Каладин отдаде чест и погледна Върховния принц в очите. Нямаше отново да се провали, както бе станало вчера.

— Тези стражи не са ми познати, чичо — раздразнено се обади кралят.

— Нови са — отвърна му Далинар. — Няма друг път към този балкон, войнико. Той е на сто стъпки във въздуха.

— Отлично. Дрей, отивай при Моаш на балкона, затвори вратата и пазете.

Дрей кимна и се понесе нататък.

— Нали казах, че няма начин балконът да бъде достигнат отвън — рече Далинар.

— Тогава, сър — отвърна му Каладин, — по този път бих опитал да проникна, ако исках да го направя.

Далинар се усмихна развеселено.

Кралят обаче кимаше.

— Добре… добре.

— Има ли други пътища към тази стая, Ваше Величество? — попита го Каладин. — Тайни входове, проходи?

— Ако имаше — отговори кралят, — не бих желал хората да разбират за тях.

— Моите хора не могат да поддържат тези помещения безопасни, ако не знаем какво да охраняваме. Ако има проходи, за които не бива да знае никой, то те веднага стават подозрителни. Ако ми ги съобщите, ще ги пазя само с офицерите си.

Кралят изгледа Каладин за миг, а после се обърна към Далинар.

— Този ми харесва. Защо не го постави начело на гвардията си по-рано?

— Нямах тази възможност — отвърна Далинар и огледа Каладин с очи, в които имаше дълбочина. Тежест. Той пристъпи, положи ръка на рамото на Каладин и го дръпна настрана.

— Чакай — обади се кралят — това капитански нашивки ли са? На тъмноок? Откога е започнало това?

Далинар не отвърна, а отведе Каладин настрана.

— Кралят — тихо започна той — е много притеснен от убийци. Трябва да си наясно с това.

— Една здравословна подозрителност прави работата на охраната му по-лесна, сър — отвърна Каладин.

— Не съм казал, че е здравословна — отбеляза Далинар. — Ти ме наричаш „сър“. Обичайното обръщение е „Сиятелни господарю“.

— Ще го използвам, ако Вие наредите, сър — отвърна Каладин и погледна Далинар в очите. — Но „сър“ е почтително обръщение, дори и за светлоок, ако той е твой пряк началник.

— Аз съм Върховен принц.

— Откровено казано… — рече Каладин.

Той не би искал разрешение. Този мъж го бе назначил, тъй че Каладин предположи, че това върви заедно с някои привилегии, освен ако не му бъде разпоредено иначе.

— Всеки човек, към когото съм се обръщал със „Сиятелни господарю“, ме е предавал. Неколцината, които съм наричал „сър“, имат доверието ми и до днес. Аз използвам второто обръщение с повече почит от първото, сър.

— Странен човек си ти, синко.

— Нормалните са мъртви в пропастите, сър — тихо обясни Каладин. — Садеас се погрижи за това.

— Е, нека твоите хора на балкона пазят по-отдалеч, за да не могат да чуват през прозореца.

— Тогава ще чакам с останалите в приемната — заключи Каладин и забеляза, че двамата мъже от кралската гвардия вече са излезли през вратата.

— Не съм нареждал това — възрази Далинар. — Охранявай вратите, но отвътре. Искам да чуеш какво планираме. Просто не го повтаряй извън това помещение.

— Тъй вярно.

— Още четирима души ще дойдат на заседанието — продължи Далинар. — Синовете ми, генерал Хал и Сиятелната Тешав, съпругата му. Те могат да влязат. Всички останали трябва да бъдат държани отвън, докато заседанието не приключи.

Далинар се върна към разговора си с майката на краля. Каладин постави Моаш и Дрей на пост и обясни протокола при вратата на Ет и Март. По-нататък трябваше да им даде някакво обучение. Светлооките никога нямаха предвид точно „не пускай никой друг вътре“, когато нареждаха „не пускай никой друг вътре“. Те имаха предвид „ако пуснеш някой друг вътре, по-добре да реша, че е било достатъчно важно, или си го загазил“.

След това Каладин застана на пост зад затворената врата, срещу стена с резбована ламперия, направена от рядък, непознат за него вид дърво. Сигурно струва повече от това, което съм изкарал през целия си живот, безцелно си помисли той. Едно парче ламперия.

Дойдоха синовете на Върховния принц — Адолин и Ренарин Колин. Каладин бе виждал първия на бойното поле, при все че изглеждаше различно без Бронята. Не толкова внушителен. Приличаше повече на разглезено богаташко момченце. О, да, носеше униформа като всички останали, но копчетата бяха украсени, а ботушите… Скъпи ботуши от свинска кожа без драскотина. Чисто нови, вероятно купени на страшно висока цена.

И все пак, той спаси онази жена на пазара, мина през ума на Каладин, когато си припомни срещата преди седмици. Не забравяй това.

Каладин не знаеше какво да мисли за Ренарин. Младежът — можеше и да е по-възрастен от Каладин, но не изглеждаше така — носеше очила и вървеше подир брат си като сянка. Неговите тънки крайници и деликатни пръсти не бяха видели битка или истинска работа.

Сил се носеше из стаята и се завираше из всички ъгълчета, дупки и вазички. Тя се спря на преспапието на женското бюро до креслото на краля и боцна кристалното блокче с хванатото в него странно ракообразно нещо. Това крила ли бяха?

— Той не трябва ли да чака навън? — попита Адолин и кимна към Каладин.

— Това, което вършим тук, ме излага на пряка опасност — обясни Далинар със сключени зад гърба ръце. — Искам да е запознат с подробностите. Може да се окаже важно за работата му.

Далинар не гледаше нито Адолин, нито Каладин.

Адолин се приближи, взе баща си за ръката и му заговори с приглушен глас, толкова тихо, че Каладин не можеше да чуе.

— Ние почти не го познаваме.

— Трябва да се доверим на някои хора, Адолин — с обичайния си глас произнесе Далинар. — Ако в тази армия има някой, за когото бих могъл да гарантирам, че не работи за Садеас, то това е този войник.

Той се обърна, погледна Каладин и още веднъж го прецени с непроницаемите си очи.

Той не ме видя със Светлината на Бурята, рече си твърдо Каладин. Беше в безсъзнание. Не знае.

А дали?

Адолин вдигна ръце, но отиде в другия край на стаята и измърмори нещо на брат си. Каладин остана на пост в удобната стойка свободно. Да, определено е разглезен.

Генералът дойде скоро след тях — строен, плешив човек с изправен гръб и бледожълти очи. Жена му, Тешав, имаше остро лице и изпъстрена с руси кичури коса. Тя седна на бюрото, тъй като Навани не понечи да го заеме.

— Отчети — обади се Далинар от прозореца, когато вратата изщрака и се затвори зад двамата новодошли.

— Предполагам, че знаете какво ще чуете, Сиятелни господарю — започна Тешав. — Разгневени са. Искрено се надяваха, че ще обмислите заповедта, и обнародването й ги предизвика. Единствено Върховният принц Хатам заяви нещо открито. Той се готви — и тук цитирам — „да направи така, че кралят да бъде разубеден от поемането по този безразсъден и необмислен път“.

Кралят въздъхна и се намести в креслото си. Ренарин веднага седна, както направи и генералът. Адолин се позабави.

Далинар остана прав, загледан през прозореца.

— Чичо? — попита го кралят. — Чу ли за тази реакция? Хубаво е, че не отиде дотам, докъдето искаше — да се обяви, че те са задължени да следват Кодекса или да бъдат наказани с конфискация на имуществата. Сега щеше да има въстание.

— Това ще настъпи — обясни Далинар. — Все още се питам дали не трябваше да го обявя наведнъж. Когато в тялото ти е забита стрела, понякога е по-добре просто да я измъкнеш с едно дръпване.

Всъщност, когато в теб е забита стрела, най-доброто, което можеш да сториш, е да я оставиш, докато не намериш хирург. Тя често прекъсваше изтичането на кръв и човек оставаше жив. Както и да е, вероятно бе най-добре да мълчи и да не разваля сравнението на Върховния принц.

— Ама че противен образ, в името на Бурите — отбеляза кралят и обърса лицето си с кърпичка. — Трябва ли да говориш такива работи, чичо? Вече се притеснявам, че ще бъдем мъртви преди края на седмицата.

— Баща ти и аз сме оцелели при по-лоши неща — отвърна Далинар.

— Но тогава вие сте имали съюзници! Трима Върховни принцове за вас, само шестима против, а и никога не сте се сражавали с всичките наведнъж.

— Ако Върховните принцове се обединят срещу нас — намеси се генерал Хал, — ние няма да сме в състояние да им се противопоставим. Няма да имаме избор освен да оттеглим указа, който ще отслаби трона твърде много.

Кралят се облегна с опряна на челото ръка.

— Йезерезе, това ще бъде бедствие…

Каладин вдигна вежда.

— Не си съгласен ли? — попита го Сил и се приближи към него под формата на китка разлюлени листа. Беше разсейващо да чуваш как гласът й се донася от такива образи. Останалите в стаята, разбира се, не можеха да я чуят или видят.

— Не — прошепна Каладин. — Този указ звучи като истинска буря. Просто очаквах кралят да не… циври толкова.

— Трябва да си осигурим съюзници — каза Адолин. — Да изградим коалиция. Садеас ще направи такава, тъй че ние ще му се опрем с нашата.

— Да разделим кралството на две? — обади се Тешав и поклати глава. — Не виждам по какъв начин една гражданска война би послужила на престола. Особено война, която не сме в състояние да спечелим.

— Това може да означава краят на Алеткар като кралство — съгласи се генералът.

— Алеткар е бил унищожен като кралство преди векове — тихо изрече Далинар, докато гледаше през прозореца. — Това, което сме създали, не е Алеткар. Името Алеткар е означавало справедливост. Ние сме деца, навлекли дрехата на баща си.

— Но, чичо — възрази кралят, — кралството поне представлява нещо. Повече от това, което е било в течение на векове! Ако се провалим в това и се разпаднем на десет враждуващи княжества, то това ще отрече всичко, за което е работил баща ми!

— Баща ти не се трудеше за това, синко — обясни му Далинар. — Тази игра в Пустите равнини, този противен политически фарс. Гавилар не си представяше това. Вечната Буря иде…

— Какво? — попита кралят.

Далинар най-сетне се обърна от прозореца, отиде при останалите и опря ръка на рамото на Навани.

— Ще намерим начин да извършим това или ще унищожим кралството. Аз няма да търпя повече тази пародия.

Каладин, застанал със скръстени ръце, потропваше с пръст по лакътя си.

— Далинар се държи така сякаш той е кралят — прошепна той толкова тихо, че само Сил можеше да го чуе. — Както и всички останали.

Неприятно. Приличаше на стореното от Амарам. Вземаш властта, която виждаш пред себе си, дори и да не е твоя.

Навани погледна Далинар, вдигна ръка и я положи на неговата. Ако се съдеше по това, тя участваше във всичко, планирано от него.

Кралят не участваше. Той въздъхна леко.

— Очевидно имаш план, чичо. Е? Съобщи го. Тази драма е отегчителна.

— Това, което искам да направя наистина — откровено заяви Далинар, — е да ги зашеметя. Това бих сторил с новобранци, които не искат да изпълняват заповеди.

— Струва ми се, че ще ти бъде много трудно да напляскаш Върховните принцове и да ги принудиш към послушание, чичо — сухо отбеляза кралят. По някаква причина той разсеяно разтърка гърдите си.

— Трябва да ги разоръжите — продума Каладин.

Всички погледи в стаята се обърнаха към него. Сиятелната Тешав се намръщи, като че ли Каладин нямаше правото да говори. Вероятно нямаше.

Далинар обаче кимна към него.

— Войнико? Имаш предложение?

— Простете, сър — започна Каладин. — И Вие, Ваше Величество. Ако някой взвод ви създава неприятности, първата работа е да разделите хората. Разпръсвате ги и ги поставяте в по-добри взводове. Не мисля, че това може да бъде направено в този случай.

— Нямам представа как ще разделим Върховните принцове — каза Далинар. — Съмнявам се, че мога да им попреча да се обединяват помежду си. Може би, ако тази война беше спечелена, щях да мога да дам на всеки Върховен принц някаква длъжност, да го отпратя и после да работя с всеки от тях поотделно. Засега обаче сме хванати тук като в капан.

— Така, второто нещо, което се прави със смутителите — продължи Каладин, — е да ги разоръжите. По-лесно е да ги надзиравате, ако ги накарате да върнат копията си. Това е стряскащо, кара ги отново да се чувстват новобранци. Та… може би да им отнемете войските?

— Боя се, че не можем — отговори Далинар. — Войниците са се заклели във вярност на своите светлооки, а не на короната — само Върховните принцове се кълнат на короната. Както и да е, мислиш в правилната посока.

Той стисна рамото на Навани.

— През последните две седмици — продължи Далинар — опитвах да реша как да подходя към този проблем. Моят усет ми казва, че трябва да се отнасям с Върховните принцове и с цялото светлооко население на Алеткар като със зелени новобранци, които трябва да се научат на дисциплина.

— Той дойде при мен и ние говорихме за това — намеси се Навани. — В действителност не можем да свалим Върховните принцове до някакъв ранг, в който те да се поддават на управляване, колкото и да иска Далинар да направи точно това. Вместо това трябва да ги накараме да повярват, че ще им отнемем всичко, ако не се стегнат.

— Този указ ще ги вбеси — рече Далинар. — Аз искам те да се вбесят. Искам да мислят за войната, за мястото си тук и искам да им напомня за убийството на Гавилар. Ако мога да ги принудя да се държат повече като войници, дори и ако това започва оттам те да вдигнат оръжие против мен, тогава може и да успея да ги убедя. С войниците аз мога да се разбера. Все едно, голяма част от това ще бъде заплахата, че ще им отнема авторитета и властта, ако не ги използват както трябва. И това започва, както предложи капитан Каладин, с разоръжаването им.

— Да разоръжиш Върховните принцове? — попита кралят. — Що за безумие е това?

— Това не е безумие — усмихнато отвърна Далинар. — Не можем да им отнемем армиите, но можем да направим нещо друго. Адолин, възнамерявам да махна ключалката от ножницата ти.

Адолин се намръщи и помисли за миг. После по лицето му се разля широка усмивка.

— Искаш да кажеш, че ме оставяш отново да се дуелирам? Наистина?

— Да — отговори му Далинар и се обърна към краля. — В продължение на много време му забранявах двубоите, понеже Кодексът забранява дуели на честта между офицери по време на война. Обаче все повече и повече започнах да осъзнавам, че останалите не смятат, че се намират на война. Те играят игра. Време е Адолин да се дуелира официално с останалите Мечоносци от лагера.

— За да може да ги унижи? — попита кралят.

— Не става дума за унижение; става дума за това да ги лиши от Остриетата им.

Далинар пристъпи посред столовете.

— На Върховните принцове ще им бъде по-трудно да се бият с нас, ако ние притежаваме всички Остриета и Брони в армията. Адолин, искам да предизвикаш Мечоносците на останалите Върховни принцове на дуели на честта, като наградата ще бъдат Остриетата.

— Няма да се съгласят на това — отбеляза генерал Хал. — Ще откажат дуелите.

— Ще направим така, че да се съгласят — възрази Далинар. — Намери начин да ги заставиш или да ги накараш да се срамуват, но да се бият. Струва ми се, че това вероятно би било по-лесно, ако можехме да разберем накъде е избягал Шутът.

— Какво става, ако момчето загуби? — попита генерал Хал. — Този план изглежда твърде непредвидим.

— Ще видим — обясни Далинар. — Това е само част от действията ни, по-малката, но и най-видимата част. Адолин, всички ми разправят колко добър си бил в дуелите, а и ти постоянно ми досаждаш да вдигна забраната си. Във войската има тридесет Броненосци без нашите. Можеш ли да победиш толкова много хора?

— Дали мога? — ухилено се обади Адолин. — Ще го направя, без дори да се изпотя, стига да мога да започна със Садеас лично.

Значи той е разглезен и самонадеян, помисли си Каладин.

— Не — рече Далинар. — Садеас няма да приеме лично предизвикателство, въпреки че целта ни е най-накрая да го отстраним. Започваме с някои от другите и се добираме до него.

Останалите в стаята изглеждаха притеснени. Сред тях бе и Сиятелната Навани, която стисна устни и хвърли поглед към Адолин. Може и да участваше в плана на Далинар, но не й харесваше мисълта племенникът й да се дуелира.

Тя не го изрече.

— Както Далинар обясни — започна тя, — това не е целият ни план. Да се надяваме, че няма да се налага да се отива твърде надалеч с дуелите на Адолин. Както каза Далинар, ние искаме да внушим на другите тревога, страх. Адолин ще окаже натиск върху някои среди, които действат срещу нас. По-голямата част от действията ни ще доведе до сложно и сериозно политическо усилие да се свържем с онези, които могат да бъдат привлечени на нашата страна.

— Навани и аз ще се постараем да убедим Върховните принцове в предимствата от един наистина обединен Алеткар — кимна Далинар. — Въпреки това Отецът на Бурите ми е свидетел, че съм по-малко уверен в политическото си умение, отколкото е Адолин в уменията си на дуелист. Нещата трябва да стоят така. Ако Адолин ще е пръчката, аз трябва да бъда перцето.

— Ще има убийци, чичо — обади се Елокар и прозвуча уморено. — Не мисля, че Хал е прав; не мисля, че Алеткар ще се разпадне незабавно. Върховните принцове харесват мисълта, че сме едно кралство. Но те също така харесват своя спорт, забавлението си, скъпоценните си ядра. Затова ще изпратят убийци. Най-напред незабележимо и вероятно не направо срещу теб или мен. Семействата ни. Садеас и останалите ще опитат да ни наранят, да ни накарат да отстъпим. Готов ли си да рискуваш синовете си заради това? Ами майка ми?

— Да, прав си — съгласи се Далинар. — Не бях… обаче да. Те разсъждават така.

На Каладин му се стори, че Върховният принц е изпълнен със съжаление.

— И ти все още държиш да изпълниш този план? — запита кралят.

— Нямам избор — отговори Далинар, обърна се и отиде обратно на прозореца. Погледна на запад към континента.

— Тогава поне ми кажи едно — продължи Елокар. — Каква е крайната ти цел, чичо? Какво искаш от всичко това? Какво би желал да представляваме ние след една година, ако оцелеем след този провал?

Далинар постави ръце на дебелия каменен перваз. Гледаше навън, сякаш там имаше нещо, което той може да види, а останалите в залата не могат.

— Искам да бъдем това, което сме били преди, синко. Кралство, което да може да оцелее в бурите, кралство, което е светлина, а не мрак. Искам да имам наистина единен Алеткар, с Върховни принцове, които са верни и справедливи. Искам и повече от това.

Той тупна по перваза.

— Ще възстановя Сияйните рицари.

Каладин за малко да изпусне копието си от потрес. За щастие, никой не го гледаше — всичките скокнаха на крака и зяпнаха Далинар.

— Сияйните? — попита го Сиятелната Тешав. — Да не сте обезумели? Ще опитате да възстановите сборището предатели, които са ни изоставили на Пустоносните?

— Останалото от тази работа звучи добре, татко — рече Адолин и пристъпи напред. — Знам, че мислиш много за Сияйните, но ти ги виждаш… различно от всички останали. Няма да стане добре, ако обявиш, че искаш да ги следваш.

Кралят само простена и зарови лице в дланите си.

— Хората бъркат за тях — отвърна Далинар. — А дори и да не бъркат, старите Сияйни, онези, учредени от Вестителите, са нещо, което дори според воринската църква някога е било нравствено и справедливо. Ще се наложи да припомним на хората, че Сияйните рицари като орден са се борили за нещо велико. Ако не е било така, то тогава те не биха могли да „паднат“, както се твърди в разказите.

— Но защо? — попита Елокар. — Какъв е смисълът?

— Това е, което трябва да направя.

Далинар се колебаеше.

— Все още не съм напълно сигурен защо. Само знам, че ми беше наредено да го направя. Като защита, като предпазване от това, което иде. Някаква буря. Може би е нещо толкова просто като това другите принцове да застанат срещу нас. Съмнявам се, но може би е това.

— Татко — намеси се Адолин и положи длан върху ръката на Далинар. — Всичко това е много хубаво и може би ти си в състояние да промениш отношението към Сияйните, но… в името на Душата на Ишар, татко! Те са можели да вършат неща, които ние не можем. Ако просто наречеш някого Сияен рицар, това няма да му даде странни сили, както в старите истории.

— При Сияйните е ставало дума за нещо повече от това, което са можели да правят — отговори Далинар. — Те са служели на някакъв идеал. Идеал, какъвто ние напоследък нямаме. Може и да не съумеем да достигнем древното Повеляване на стихиите — силите, които са имали — но можем да опитваме да подражаваме на Сияйните по други начини. Решен съм на това. Не опитвайте да ме разубедите.

Останалите не изглеждаха убедени.

Каладин присви очи. Знаеше ли всъщност Далинар за неговите сили, или не? Срещата премина на по-обикновени неща като това как да бъдат накарани Броненосците да застанат срещу Адолин и как да бъдат подсилени караулите в близката околност. Далинар смяташе, че превръщането на военните лагери в безопасно място е условие да бъде постигната целта му.

Когато заседанието най-после свърши и повечето хора излязоха, за да изпълнят заповедите, Каладин все още мислеше върху думите на Далинар за Сияйните. Върховният принц не го бе разбрал, но беше много точен. Сияйните рицари са имали идеали — и те ги наричаха точно така. Петте Идеала, Безсмъртните Слова.

Животът преди смъртта, рече си Каладин, докато си играеше с измъкната от джоба сфера. Силата преди слабостта. Пътят преди целта. Тези думи представляваха Първия Идеал в целостта му. Той разбираше съвсем повърхностно какво значи това, но неговото невежество не му попречи да се досети за Втория Идеал на Бягащите по вятъра — клетвата да защитава тези, които не могат да се защитят сами.

Сил не искаше да му каже останалите три. Според нея той щял да ги разбере, когато имал потребност от това. Или нямало — и нямало да се усъвършенства.

Искаше ли той да се усъвършенства? За да стане — какво? Един от Сияйните рицари? Каладин не бе молил за това идеалите на някой друг да направляват живота му. Просто беше искал да оцелее. Сега обаче някак си бе стъпил право на пътека, по която никой не беше стъпвал в продължение на векове. С възможността да станеш нещо, което хората на Рошар ще ненавиждат или почитат. Толкова внимание…

— Войнико? — обърна се към него Далинар и спря до вратата.

— Сър — Каладин отново застана мирно и отдаде чест. Беше хубаво да го прави, да стои мирно, да си намери мястото. Не беше сигурен дали това не е хубавото усещане от спомена за живота, който е обичал някога, или пък е жалкото чувство на брадвохръта, който отново е намерил каишката си.

— Племенникът ми беше прав — започна Далинар и загледа как кралят се отдалечава по коридора. — Останалите могат да опитат да наранят семейството ми. Те разсъждават така. Ще ми трябват постоянни охранителни подразделения за Навани и за синовете ми. Най-добрите ти хора.

— Имам около две дузини от тях, сър — отвърна Каладин. — Това не е достатъчно за постоянни подразделения, които да пазят и четиримата. Скоро ще имам още обучени хора, но пъхването на копие в ръцете на мостовия не го прави войник, какво остава за добър телохранител.

Далинар кимна; изглеждаше разтревожен. Потърка брадичката си.

— Сър?

— Не само твоите хора са пренапрегнати в този военен лагер, войнико — започна Далинар. — Загубих много войници заради предателството на Садеас. Добри мъже. Сега имам и краен срок. Малко повече от шестдесет дни…

Мраз полази Каладин. Върховният принц възприемаше съвсем сериозно числото, надраскано на стената му.

— Капитане — тихо каза Далинар. — Трябва ми всеки годен мъж, когото мога да намеря. Аз трябва да ги обучавам, да възстановя армията си, да се подготвя за бурята. Необходимо е да тичат по платата, да се бият с паршендите, да добият боен опит.

Какво общо имаше това с него?

— Вие обещахте, че хората ми няма да трябва да се бият при пробег на платата.

— Ще удържа обещанието си — продължи Далинар. — В кралската гвардия обаче има двеста и петдесет души. Сред тях са и някои от последните ми годни за бой офицери, и те ще ми трябват, за да ги поставя начело на новите набори.

— А аз ще трябва да пазя не само Вашето семейство, нали? — попита Каладин и усети как на раменете му се стоварва нова тежест. — Искате да кажете, че възнамерявате да ми поверите и охраната на краля.

— Да — съгласи се Далинар. — Постепенно, но е така. Освен това ми се струва грешка поддържането на две отделни гвардейски части. Усещам, че като взема предвид миналото ти, най-малко вероятно е сред твоите хора да има съгледвачи на неприятелите ми. Трябва да знаеш, че преди немного време може и да е имало посегателство срещу живота на краля. Все още не съм узнал кой стои зад това, но се притеснявам, че някои от охраната му може и да са били замесени.

Каладин вдиша дълбоко.

— Какво е станало?

— Елокар и аз бяхме на лов за пропастно чудовище — разказа Далинар. — По време на лова, под натиск, Бронята на краля за малко да се повреди. Открихме, че много от камъните й вероятно са били заменени с увредени, заради което са се пропукали под натиска.

— Не разбирам твърде много от Брони, сър — каза Каладин. — Не може ли просто да са се счупили от само себе си, без да е имало саботаж?

— Възможно, но не е вероятно. Искам хората ти да охраняват двореца и краля на смени, да се сменят с някои от кралската гвардия, за да се запознаете с него и с двореца. За твоите хора може да се окаже полезно да научат нещо от по-опитните гвардейци. Едновременно с това ще започна да прехвърлям офицерите от гвардията на Елокар, за да обучават хората в моята войска. През следващите няколко седмици ще слеем твоя отряд и кралската гвардия в едно. Ти ще бъдеш начело. След като си обучил достатъчно добре мостовите от другите отряди, ще заменим войниците от гвардията с твоите хора и ще ги прехвърлим в моята армия.

Той погледна Каладин в очите.

— Можеш ли да направиш това, войнико?

— Тъй вярно — отвърна Каладин, при все че някаква част от него изпадна в паника. — Мога.

— Добре.

— Сър, едно предложение. Казахте, че ще увеличите патрулите извън военните лагери и ще опитате да пазите реда по хълмовете около Пустите равнини?

— Да. Множеството на разбойниците там е стряскащо. Сега това са алетски земи. Трябва да следват алетските закони.

— Имам хиляда души, които трябва да обуча — продължи Каладин. — Ако мога да ги изпращам да носят наряд там, това може да им помогне да се почувстват войници. Бих могъл да пратя достатъчно много хора, за да предадем послание на разбойниците и може би да ги накараме да се изтеглят — но на моите войници няма да им се налага да видят много бой.

— Добре. Генерал Хал е начело на патрулите, но сега той е най-старшият ми командир и ще ми е нужен за други неща. Обучи хората си. Целта ни ще бъде най-накрая твоите хиляда души да носят истинска пътна караулна служба между Равнините, Алеткар и пристанищата на юг и на изток. Ще искам разузнавателни отряди, които да следят за знаци от разбойнически станове и да издирват нападнати кервани. Трябват ми точни сведения за това какво става там и колко опасно е наистина.

— Лично ще се погрижа за това, сър.

В името на Бурите. Как щеше да върши всичко това?

— Добре — отговори му Далинар.

Върховният принц излезе от залата, сключил ръце отзад, като че ли замислен. Моаш, Ет и Март тръгнаха след него, според нарежданията на Каладин. Трябваше да държи двама души при Далинар през цялото време, а ако успееше — и трима. Някога се бе надявал да ги направи четирима или пет, но, в името на Бурите, с толкова много неща за надзираване сега това щеше да бъде невъзможно.

Кой е този човек?, запита се Каладин, докато гледаше отдалечаващата се фигура на Далинар. Той поддържаше един добре уреден лагер. Можеш да прецениш човека — и Каладин го правеше — по хората, които го следваха.

Но и един тиранин можеше да има добре уреден лагер с дисциплинирани войници. Този мъж, Далинар Колин, бе помогнал за обединението на Алеткар — и го бе сторил през реки от кръв. Сега… сега говореше като крал, при все че самият крал беше в стаята.

Той иска да възстанови Сияйните рицари, рече си Каладин. Далинар Колин не можеше да постигне такова нещо с простата сила на волята.

Освен ако нямаше помощ.