Брандън Сандърсън
Сияйни слова (109)

76
Скритото острие

„Те ще дойдат, не можеш да спреш клетвите им, търси тия, които оцеляват, когато не би трябвало да оцелеят, това ще бъде твоето указание.“

Из „Диаграмата“, Край на Северозападния долен ъгъл, отделно изречение

Ти я уби…

Каладин не можеше да спи.

Знаеше, че трябва да спи. Лежеше в тъмната казарма, заобиколен от познатите камъни, в удобно положение за пръв път от дни. Мека възглавница и дюшек, хубав като у дома в Огнекамък.

Усещаше тялото си изцедено, като парцал след миене. Оцеля в пропастите и върна Шалан у дома жива и здрава. Сега трябваше да си почива и да се лекува.

Ти я уби…

Приседна в леглото и му се зави свят. Стисна зъби и изчака да му мине. Раната на крака тупкаше в превръзката. Военните лекари свършиха добра работа; баща му би бил доволен.

Станът навън бе твърде тих. Мъжете от Мост Четири заляха Каладин с хвалби и въодушевление и се присъединиха към войската за похода заедно с всички останали мостови отряди — те щяха да носят мостовете за военните. Само малка част от Мост Четири щеше да остане и да охранява краля.

Каладин се пресегна в тъмнината и заопипва до стената, докато не намери копието си. Хвана го, опря се на него и стана. Кракът му веднага пламна от болка, той стисна зъби, но не беше чак толкова зле. Сдъвкал бе кора от фатом срещу болката и тя подейства. Отказа огнения мъх, който хирурзите опитаха да му дадат. Баща му не харесваше прилагането на пристрастяващото вещество.

Каладин с мъка достигна до вратата на малката си стаичка, отвори я и излезе на слънчевата светлина. Засенчи очи и огледа небето. Все още нямаше облаци. Утре по някое време щеше да настъпи Дъждовният сезон, най-лошата част от годината. Четири седмици неспирен дъжд и мрак. Годината беше светла и даже нямаше да има буря по средата. Отвратително.

Каладин жадуваше за вътрешната буря. Тя би събудила ума му, би го накарала да се движи.

— Ей, ганчо? — обади се Лопен и подскокна от мястото си до огнището. — Искаш ли нещо?

— Да отидем и да погледаме как войската потегля в поход.

— Май не се очаква да ходиш…

— Нищо няма да ми стане — отвърна Каладин и закуцука измъчено.

Лопен се втурна да му помага, хвана го под ръката и пое тежестта от ранения крак.

— Защо не посветиш малко, гон? — тихо попита Лопен. — Да излекуваш тая неприятност?

Беше подготвил лъжа — нещо за това, че не иска да предизвиква тревога у хирурзите с твърде бързо излекуване. Не можа да го изрече. Не и на човек от Мост Четири.

— Изгубих способността си, Лопен — тихо изрече той. — Сил ме напусна.

Слабичкият хердазиец стана необичайно тих.

— Е — най-накрая каза той, — може би трябва да й купиш нещо хубаво.

— Да купя нещо хубаво? На духче?

— Да. Като… не знам. Може би хубаво растение или нова шапка. Да, шапка. Може да излезе евтино. Тя е малка. Ако някой шивач ти поиска пълна цена за толкова малка шапка, ступай го хубавичко.

— Това е най-смехотворният съвет, който съм получавал.

— Трябва да се намажеш с къри, да се разтърчиш из стана и да пееш рогоядски приспивни песни.

Каладин невярващо изгледа Лопен.

— Какво?

— Видя ли? Сега работата с шапката е просто следващият по смехотворност съвет, който си получавал, тъй че трябва да опиташ. Жените харесват шапки. Имам една братовчедка, дето ги прави. Мога да я помоля. Шапка може и да не ти потрябва. Просто духчето на шапката. Ще излезе още по-евтино.

— Ти си откачалка от много особен вид, Лопен.

— Разбира се, че съм, гон. Има само един като мен.

Те продължиха през празния стан. В името на Бурите, мястото изглеждаше пусто. Все подминаваха безлюдни казарми. Каладин вървеше внимателно, благодарен за помощта на Лопен, но дори и това беше изтощително. Не трябваше да се движи с крака. От паметта изплуваха думите на баща му — думи на лекар.

Разкъсани мускули. Превържи крака, пази от възпаление и не допускай лекуваният да отпуска тежест върху него. Допълнително разкъсване може да доведе до постоянно окуцяване или по-зле.

— Искаш ли паланкин? — попита Лопен.

— Паланкините са за жени.

— Нищо лошо няма в това да бъдеш жена, ганчо — обясни Лопен. — Някои от родствениците ми са жени.

— Разбира се, че са…

Каладин замлъкна при усмивката на Лопен. Проклет хердазиец. Каква част от думите му бяха преднамерено глупави? Е, Каладин бе чувал да се разправят шеги за тъпотията на хердазийците, само дето Лопен можеше да надприказва такива шегобийци. Разбира се, половината му шеги бяха за хердазийци. Явно ги намираше извънредно забавни.

Щом наближиха платата, мъртвата тишина отстъпи на глухия шум на хиляди хора, събрани на тясно място. Каладин и Лопен най-накрая излязоха измежду редовете от постройки и стъпиха на естествената площадка точно над парадния плац — той излизаше на Пустите равнини. Бяха събрани хиляди войници. Строени в грамадни карета копиеносци, светлооки стрелци с лък в по-тесни редици, понесли се на конете си офицери в блестящи доспехи.

Каладин тихо ахна.

— Какво? — попита Лопен.

— Ето какво все си мислех, че ще видя.

— Какво? Днес?

— Като младеж в Алеткар — обясни Каладин, неочаквано разчувстван. — Когато мечтаех за бойна слава, въобразявах си това.

Не беше си представял новобранците и почти негодните войскари, обучавани от Амарам в Алеткар. Нито пък грубите, но безпогрешни разбойници от войската на Садеас; нито бързите ударни отряди на Далинар при пробег по платата.

Беше си представял това. Пълна войска, строена за голям поход. Високо издигнати копия, знамената развени, барабанисти и тръбачи, вестоносци в ливреи, писари на коне, дори кралските Превръщатели в отделен ограден участък, скрити от поглед с окачени на пръти ивици плат.

Каладин вече знаеше истината за боя. В битките нямаше слава, а паднали на земята мъже — те крещят, размахали са ръце и крака, омотани са в собствените си вътрешности. В битките имаше мостови, хвърлени срещу стена от стрели, или паршенди, посичани, докато пеят.

В този миг обаче Каладин отново се размечта. Той даде на младежката си същност — все още някъде вътре в него — гледката, която винаги си е представял. Казваше си, че войниците са се събрали за нещо прекрасно, а не за поредното безсмислено клане.

— Ей, още някой идва — обади се Лопен и посочи. — Я виж.

Според знамената само един Върховен принц се бе присъединил към Далинар — Роион. Лопен обаче посочи друга войска — не тъй многобройна, нито добре строена; тя се изсипваше по широкия открит път по източния край на военните лагери. Поне още един Върховен принц се отзова на призива на Далинар.

— Да намерим Мост Четири — рече Каладин. — Искам да ги изпратя.

* * *

— Себариал? — попита Далинар. — Войските на Себариал идват с нас?

Роион изръмжа и потърка ръце — сякаш искаше да ги мие — докато си седеше в седлото.

— Май трябва да се радваме на всякаква подкрепа.

— Себариал — смаяно повтори Далинар. — Та той не изпращаше войски даже при нападенията на близките плата, където няма опасност от паршенди. Защо ли би изпратил хората си сега?

Роион поклати глава и сви рамене.

Далинар обърна Храбрец и го пришпори към идващата войска, както стори и Роион. Подминаха Адолин, на кон до Шалан току зад тях. Стражата им ги следваше. Ренарин, разбира се, беше с мостовите.

Шалан яздеше един от конете на Адолин — дребно конче, над което се извисяваше Чистокръвен. Тя бе облякла пътническа дреха от предпочитания от жените вестоносци вид — предната и задната част бяха отворени до кръста. Носеше и гамаши отдолу — всъщност копринени гащи, но жените предпочитаха други наименования.

Зад тях на конете се носеше множеството на учените и картографите на Навани, сред тях и Исасик — ардент и кралски картограф. Жените си предаваха нарисуваната от Шалан карта, докато Исасик яздеше отстрани с вирната брадичка, сякаш нарочно пренебрегваше хвалбите на останалите за произведението на Шалан. Далинар се нуждаеше от всички учени, макар и да му се щеше да не е така. Всеки доведен от него писар означаваше още един изложен на опасност живот. Нещата стояха още по-зле заради идването на Навани лично. Той не можеше да пренебрегне довода й — ако смяташ, че е достатъчно безопасно, та да доведеш момичето, значи е достатъчно безопасно и за мен.

Докато Далинар си проправяше път към шествието на Себариал, дойде Амарам, облечен в Броня, развял зад себе си златния плащ. Имаше чудесен боен кон — от едрата порода, използвана за теглене на тежки каруци в Шиновар. Въпреки това приличаше на дребно конче до Храбрец.

— Това Себариал ли е? — попита Амарам и посочи прииждащите войски.

— Очевидно.

— Да го отпратим ли?

— Че защо да правим това?

— Ненадежден е — обясни Амарам.

— Доколкото знам, държи на думата си — възрази Далинар. — За повечето не бих могъл да го кажа.

— Държи на думата си, понеже нищо не обещава.

Далинар, Роион и Амарам препуснаха към Себариал, който се подаде от каретата пред походния строй. Карета. За войска в поход. Е, нямаше да забави Далинар повече от писарите, да речем. Всъщност той може би трябваше да докара още няколко возила. Щеше да бъде хубаво Навани да се движи удобно през дългите дни.

— Себариал? — обърна се към него Далинар.

— Далинар! — отвърна закръгленият човек и засенчи очи с длан. — Изглеждаш изненадан.

— Изненадан съм.

— Ха! Само това е добра причина да дойда. Не мислиш ли, Палона?

Далинар едва можа да я различи в каретата — сложила огромна шапка според модата и лъскава рокля.

— Довел си любовницата си? — полюбопитства Далинар.

— Разбира се. Защо не? Победят ли ни тук, аз умирам, а тя си губи мястото. Както и да е, тя настояваше. Проклета жена.

Себариал застана точно до Храбрец.

— Старче, Далинар, усещам нещо за тебе. Струва ми се мъдро да бъда близо до теб. В равнините ще стане нещо и възможностите изникват като зазоряването.

Роион изсумтя.

— Роион — поде го Себариал, — ти не би ли трябвало да се криеш под някоя маса, а?

— Може би, поне за да се измъкна от тебе.

Себариал се засмя.

— Добре казано, стара костенурко! Може би тази разходка няма да е пълна скука. Напред тогава! Към славата и такива дивотии. Намерим ли богатства, не забравяйте, че и аз си вземам своето! Дойдох тук преди Аладар. Това все значи нещо.

— Преди… — смаяно произнесе Далинар. Обърна се и погледна към стана, разположен току на север от неговия.

Там върху Пустите равнини се изсипваше войска в бяло и тъмнозелено — цветовете на Аладар.

— Виж, ето това — отбеляза Амарам — наистина не го очаквах.

* * *

— Можем да опитаме преврат — рече Иалаи.

Садеас извърна коня си към нея. Гвардията им бе пръсната по околните хълмове, достатъчно надалеч, за да не чува, докато Върховният принц и съпругата му се наслаждаваха на приятна „езда сред хълмовете“. Всъщност и двамата искаха да погледнат по-отблизо разширенията на Себариал западно от становете, където той с голям размах насърчаваше селскостопанската работа.

Иалаи яздеше с вперен напред поглед.

— Далинар няма да е в стана си, а с него е и единственият му съюзник Роион. Можем да овладеем Иглата, да убием краля и да сложим ръка на трона.

Садеас обърна коня си и погледна на изток, към лагерите. Едва виждаше как войската на Далинар се строява в Пустите равнини.

Преврат. Последната крачка, ударът в лицето на стария Гавилар. Щеше да го направи. Бурите да го отнесат, щеше.

Само че не му се налагаше.

— Далинар се реши на този глупав поход — обясни Садеас. — Скоро ще бъде мъртъв, обкръжен и разбит на Равнините. Не ни трябва преврат; ако знаех, че всъщност ще направи това, нямаше да има необходимост дори от твоя убиец.

Иалаи извърна поглед настрана. Нейният убиец се провали. Тя го смяташе за своя тежка грешка, при все че всичко бе изпълнено с точност. Тези неща никога не бяха сигурни. За съжаление бяха опитали и не успяха, тъй че трябваше да внимават с…

Садеас обърна коня си и се намръщи при идването на вестоносец на кон. Младата жена беше допусната да премине от стражата и връчи писмо на Иалаи.

Тя го прочете и лицето й помръкна.

— Това няма да ти хареса — каза тя и вдигна поглед.

* * *

Далинар пришпори Храбрец, полетя през равнината и растенията се заприбираха в дупките си. Язди бързо, подмина своите сили и доближи новата войска.

Аладар беше в седлото и правеше преглед на хората си. Носеше униформа по модата — черна, с кестеняви ивици на ръкавите и кърпа в същия цвят на врата. Около него се тълпяха войници. Той имаше една от най-големите войски на Равнините — в името на Бурите, с намалялата войска на Далинар силите на Аладар може и да бяха най-многобройните.

Аладар беше и един от най-големите поддръжници на Садеас.

— Как ще го направим, Далинар? — запита го той, когато Далинар се доближи. — Излизаме всеки поотделно, минаваме през различни плата, но се срещаме или вървим в една огромна колона?

— Защо? — попита го на свой ред Далинар. — Защо дойде?

— Ти така страстно излагаше доводите си, а сега си изненадан, че някой ги е послушал?

— Не някой. Ти.

Аладар стисна устни на черта и най-накрая се обърна да срещне погледа на Далинар.

— Роион и Себариал, най-големите страхливци сред нас, отиват в бой. Трябва ли аз да остана и да им позволя да изпълнят Договора за Отмъщение без мен?

— Останалите Върховни принцове изглеждат удовлетворени от това.

Изведнъж всички тежки доводи на Аладар — начело на страната срещу Далинар — добиха различен вид. Той е спорил, за да убеди себе си, мина през ума на Далинар. През цялото време се е притеснявал, че аз съм прав.

— Садеас няма да бъде доволен — отбеляза Далинар.

— Садеас да го отнесат Бурите. Аз не съм негова собственост.

Аладар за малко си поигра с юздите.

— А той го иска. Мога да го усетя в споразуменията, които ме кара да сключа, в ножовете, които опира в гърлата на всички. Би желал всички ние да бъдем негови роби в края на цялата работа.

— Аладар — рече Далинар и придвижи коня си до животното на другия, тъй че двамата застанаха точно един срещу друг. Той загледа Аладар в очите. — Кажи ми, че Садеас не те е подсторил за това. Кажи ми, че това не е част от още един заговор аз да бъда изоставен или предаден.

Аладар се усмихна.

— Мислиш ли, че бих ти казал, ако беше така?

— Искам да чуя обещанието от устата ти.

— И ще му повярваш? Далинар, колко ти помогна заявлението за приятелство от страна на Садеас?

— Обещание, Аладар.

Аладар го изгледа в очите.

— Мисля, че нещата, които говориш за Алеткар, са в най-добрия случай наивни, а и несъмнено са невъзможни. Тези твои заблуди не са знак за обезумяване — както Садеас иска да си мислим — а са просто мечтите на човек, който отчаяно иска да вярва в нещо, в нещо глупаво. „Чест“ е дума, употребявана за деянията на хората от миналото; историческите писатели са почистили живота им.

Той се спря.

— Но… вземи ме за глупак, Далинар, ще ми се това да беше вярно. Аз дойдох заради себе си, а не заради Садеас. Няма да те предам. Дори и Алеткар да не може да бъде това, което ти искаш, ние поне можем да смажем паршендите и да отмъстим за стария Гавилар. Това е правилно.

Далинар кимна.

— Може и да лъжа — продължи Аладар.

— Но не лъжеш.

— Как би могъл да знаеш?

— Честно? Не знам. Но ако това ще се върши, трябва да се доверя на някои от вас.

Донякъде. Никога нямаше да се постави отново в положение като на Кулата.

Както и да е, присъствието на Аладар означаваше, че нахлуването всъщност е възможно. Четиримата заедно вероятно щяха да превъзхождат паршендите по численост — макар и да не бе сигурен колко достоверни са сметките на писарите за броя им.

Това не бе исканият от Далинар голям съюз на всички Върховни принцове, но дори и с пропастите в полза на паршендите можеше да бъде достатъчно.

— Вървим заедно — обясни Далинар и посочи с ръка. — Не искам да се разпръсваме. Държим се на съседни плата или, ако е възможно, на едно плато. А и ще трябва да оставиш паршите си тук.

— Това е необичайно искане — намръщено рече Аладар.

— Вървим срещу братовчедите им — обясни Далинар. — По-добре да не се излагаме на опасността да се обърнат срещу нас.

— Но те никога не биха… Ба, какво пък. Може да се направи.

Далинар кимна и протегна ръка на Аладар; отзад най-после пристигнаха Роион и Амарам. Далинар ги беше изпреварил на Храбрец.

— Благодаря ти — отговори Далинар на Аладар.

— Ти наистина вярваш във всичко това, нали?

— Да.

Аладар протегна ръка, но се спря.

— Разбираш, че целият съм опетнен. По ръцете ми има кръв, Далинар. Аз не съм някакъв съвършен, достоен рицар, както май ти се иска да покажеш.

— Знам, че не си — отговори Далинар и взе ръката му. — И аз не съм такъв. Ще трябва да станем.

Те си кимнаха, после Далинар смушка Храбрец и се впусна в тръс към войската си. Роион изръмжа и взе да се оплаква от бедрата си, след като препускал по целия път. Днешната езда нямаше да му се хареса.

Амарам застана до Далинар.

— Най-напред Себариал, после Аладар? Днес доверието ти май се харчи евтино, Далинар.

— Искаш да ги отпратя ли?

— Помисли си само колко впечатляваща би била нашата победа, ако я постигнем сами.

— Надявам се да сме над такава суетност, стари приятелю — възрази му Далинар.

Известно време яздиха заедно и отново минаха покрай Адолин и Шалан. Далинар огледа войската си и забеляза нещо. Висок мъж в синьо бе приседнал върху камък сред гвардейците от Мост Четири.

Като си говорим за глупци…

— Ела с мен — обърна се Далинар към Амарам.

Амарам спря коня си.

— Мисля, че ще трябва да огледам…

— Ела — рязко отсече Далинар. — Искам да говориш с този младеж, за да можем да спрем слуховете и работите, които разправя за теб. Тези неща не помагат никому.

— Много добре — рече Амарам и се изравни с него.

* * *

Каладин се озова прав сред мостовите, въпреки болката в крака, щом забеляза как Адолин и Шалан преминават. Той ги проследи с поглед. Адолин, яхнал своя ришадиец с грамадните му копита, и Шалан върху по-малко кафяво животно.

Тя изглеждаше великолепно. Каладин бе готов да го признае, макар и само на себе си. Блестяща червена коса, усмивка. Казваше нещо умно — Каладин почти можеше да чуе думите. Той чакаше, надяваше се, че тя ще се обърне към него и ще срещне погледа му през късото разстояние.

Не го направи. Тя продължи нататък и Каладин се почувства кръгъл глупак. Някаква част от него искаше да ненавижда Адолин, задето приковава вниманието й, но той установи, че не може. Той всъщност харесваше Адолин. Пък и бяха добра двойка. Подхождаха си.

Вероятно Каладин би могъл да не харесва това.

Той отново се облегна на някакъв камък и сведе глава. Мостовите се насъбраха около него. Надяваше се да не са го видели как следи Шалан с поглед и се напъва да долови гласа й. Ренарин стоеше като сянка в края на всички. Мостовите вече го приемаха, но той все още изглеждаше твърде неловко заедно с тях. Разбира се, принцът имаше неловък вид в близост до повечето хора.

Трябва да говоря повече с него за положението му, рече си Каладин. Нещо в този човек и в неговото обяснение на епилепсията му изглеждаше не на място.

— Защо си тук, сър? — попита го Бисиг и върна вниманието на Каладин към останалите мостови.

— Исках да ви изпратя — отвърна Каладин и въздъхна. — Мислех, че ще се радвате да ме видите.

— Ти си като дете — рече Скалата и поклати дебелия си показалец към Каладин. — Какво би сторил ти, велики капитане, Благословени от Бурята, ако спипаш някой от тия хора да се размотава с ранен крак? Би го натупал! Само да оздравее, разбира се.

— Мислех си — продължи Каладин, — че аз съм вашият началник.

— Ами, не става — обади се Тефт. — Нашият началник би бил достатъчно умен да пази леглото.

— И да хапне доста яхния — допълни Скалата. — Оставих ти яхния за ядене, докато ме няма.

— Отиваш с похода? — зачуди се Каладин и вдигна поглед към снажния рогоядец. — Мислех, че просто изпращаш хората. Та ти не искаш да се биеш. Какво ще правиш там?

— Някой трябва да им стъкмява гозби — обясни Скалата. — Този поход, той ще продължи с дни. Аз няма да оставя приятелите си на милостта на майсторите готвачи на становете. Ха! Храната, която приготвят, ще бъде цялата от Превърнато зърно и месо. Има вкуса на крем! Човек трябва да си дойде с подходящите подправки.

Каладин погледна намръщилите се хора.

— Връщам се. В името на Бурите, аз…

Защо ли мостовите се разделяха? Скалата погледна през рамо, после се засмя и се дръпна.

— А сега ще видим истински неприятности.

Зад тях от седлото си слизаше Далинар Колин. Каладин въздъхна, после махна на Лопен да му помогне да стъпи на крака, за да отдаде подобаващо чест. Изправи се — и получи яростен поглед от Тефт — преди да забележи, че Далинар не е сам.

Амарам. Каладин се скова и се насили да запази лицето си безизразно.

Далинар и Амарам се доближиха. Болката в крака на Каладин сякаш отслабваше, и за миг той можеше да вижда само онзи човек. Онова чудовище. В спечелената от Каладин Броня, в развяло се назад златно наметало със знака на Сияйните рицари.

Овладей се, каза си Каладин. Успя да преглътне гнева си. Последния път, когато гневът му го надви, той си докара седмици в затвора.

— Трябва да си почиваш, войнико — започна Далинар.

— Тъй вярно, сър — отвърна Каладин. — Моите хора вече ми го обясниха недвусмислено.

— Значи си ги обучил добре. Горд съм, че те са заедно с мен в този поход.

Тефт отдаде чест.

— Ако има опасност за Вас, Сиятелни господарю, то тя ще бъде в равнините. Не можем да Ви защитим, ако чакаме тук.

Каладин се замисли и осъзна нещо.

— Белязания е тук… Тефт… кой тогава охранява краля?

— Погрижихме се за това, сър — докладва Тефт. — Сиятелният господар Далинар ми нареди да оставя тук най-добрия ни човек с подбрани от него самия хора. Те ще пазят краля.

Най-добрият им човек…

Замръзна. Моаш. Моаш е оставен да се грижи за безопасността на краля и има подбрани от него хора.

В името на Бурите.

— Амарам — продължи Далинар и даде знак на върховния господар да дойде. — Ти ми каза, че въобще не си виждал този човек преди идването ти на Пустите равнини. Това вярно ли е?

Каладин срещна погледа на убиеца.

— Да — отвърна Амарам.

— Ами неговото твърдение, че си взел Меча и Бронята си от него? — попита Далинар.

— Сиятелни господарю — отвърна Амарам и хвана Далинар за ръката. — Не знам дали момъкът е с увреден разсъдък или просто иска да му обръщат внимание. Може би е служил във войската ми, както заявява — определено носи точното робско клеймо. Твърденията му по отношение на мен са очевидно нелепи.

Далинар кимна на себе си, като че ли бе очаквал всичко това.

— Според мен е необходимо извинение.

Каладин се мъчеше да стои прав — изпитваше слабост в крака. Значи това щеше да бъде окончателното му наказание. Да се извинява на Амарам пред всички. Несравнимо с нищо друго унижение.

— Аз… — започна Каладин.

— Не ти, синко — тихо изрече Далинар.

Амарам се обърна и изведнъж стойката му стана по-притеснена — като на човек, който се приготвя за битка.

— Несъмнено не вярваш на тези обвинения, Далинар!

— Преди няколко седмици — продължи Далинар — при мен в стана дойдоха двама важни посетители. Единият бе доверен служител, дошъл тайно от Колинар с ценен товар. Другият беше самият товар — безумец, озовал се пред портите на столицата с Меч в ръка.

Амарам пребледня, отстъпи, а ръката му се озова отстрани.

— Наредих на служителя си — спокойно обясни Далинар — да пие с твоите гвардейци, много от които той познава, и да говори за съкровище, което според безумеца било укривано в продължение на години вън от военните лагери. После по моя заповед той постави Меча в една пещера наблизо. След това ние чакахме.

Той призовава Меча си, помисли Каладин и погледна ръката на Амарам. Каладин посегна за своя нож, но Далинар вече издигаше ръка.

Между пръстите на Далинар се събра бяла мъгла и се появи Меч — върхът му опрян в гърлото на Амарам. По-широк от повечето Остриета, този почти приличаше на сатър.

Миг по-късно в ръката на Амарам се появи Острие — само миг по-късно. Очите му се ококориха, докато гледаше доближеното до врата си острие.

Далинар имаше Меч.

— Рекох си — рече Далинар — че ако си бил готов да убиеш за едно Острие, непременно ще бъдеш готов да излъжеш за второ. И тъй, след като разбрах, че си се промъкнал, за да видиш безумеца сам, помолих те да провериш твърденията му заради мен. Дадох на съвестта ти много време, за да се пречисти — от уважение към нашето приятелство. Когато ми каза, че не си намерил нищо — а всъщност беше взел Меча — аз разбрах истината.

— Как? — изсъска Амарам, загледан в Меча в ръцете на Далинар. — Как си го върна? Аз го взех от пещерата. Хората ми го държаха на скрито!

— Нямаше да го излагам на опасност, само за да докажа някакво предположение — студено отговори Далинар. — Обвързах Острието, преди да го скрия.

— Същата седмица ти беше болен — отбеляза Амарам.

— Да.

— Преизподня.

Далинар издиша и изсъска през зъби.

— Защо, Амарам? От всички теб смятах… Ба!

Хватката на Далинар върху оръжието се стегна, а кокалчетата на пръстите му побеляха. Амарам надигна брадичка, сякаш насочваше врата си към острието на Меча.

— Аз го направих — изрече той — и бих го сторил отново. Скоро Пустоносните ще се върнат, а ние трябва да сме достатъчно силни, за да ги посрещнем. Това означава обучени Мечоносци. Като пожертвах неколцина от войниците си, аз предвиждах да спася много повече.

— Лъжи! — прекъсна го Каладин и изкуцука напред. — Ти просто искаше Острието за себе си!

Амарам го погледна в очите.

— Съжалявам за това, което сторих с твоите хора и с теб. Понякога се налага добри хора да загинат, за да могат да бъдат постигнати по-големи цели.

Каладин усети усилващ се студ и безчувственост — тя се разпростираше от сърцето му.

Той казва истината, мина през ума му. Той… наистина вярва, че е постъпил правилно.

Амарам освободи Меча си и се обърна към Далинар:

— Сега какво?

— Виновен си в убийство — в убиването на хора с цел лично обогатяване.

— Ами когато ти — отвърна Амарам — изпращаш хиляди хора на смърт, за да можеш да осигуриш скъпоценни ядра, Далинар? Всички ние знаем, че понякога за постигането на по-голямото добро трябва да бъде пожертван човешки живот.

— Свали плаща — изръмжа Далинар. — Ти не си Сияен рицар.

Амарам вдигна ръка, разкопча го и го пусна върху камъка. Обърна се и тръгна.

— Не! — рече Каладин и се запрепъва след него.

— Остави го да си върви, синко — спря го Далинар, въздъхна и освободи Меча си. — Името му е унищожено.

— Той продължава да бъде убиец.

— И ние ще го съдим справедливо — продължи Далинар — след като се завърна. Не мога да го затворя — Броненосците са над това, а и той така или иначе ще си пробие път. Човек или убива Броненосеца, или го оставя.

Каладин се отпусна. От едната му страна се появи Лопен и го вдигна, а Тефт го хвана под другата ръка. Чувстваше се изцеден.

Понякога за постигането на по-голямото добро трябва да бъде пожертван човешки живот…

— Благодаря Ви — обърна се Каладин към Далинар, — задето ми повярвахте.

— Понякога слушам, войнико — отговори Далинар. — Сега се връщай в стана и си отдъхни.

Каладин кимна.

— Сър? Пазете се там.

Далинар се усмихна мрачно.

— Ако е възможно. Сега поне мога да се бия с убиеца, ако се появи. С всички тия Мечове наоколо напоследък, стори ми се, че е твърде добре да имам един лично, та да не му обръщам внимание.

Той присви очи и се обърна на изток.

— Въпреки че… чувствам, че е някак неправедно да го държа. Необичайна работа. Защо да го усещам така? Може би просто ми липсва старото ми Острие.

— Върви — рече той и тръгна към коня си, където смаяният Върховен принц Роион гледаше как Амарам се отдалечава и личната му гвардия от петдесет души се присъединява към него.

* * *

Да, това беше знамето на Аладар — той се присъединяваше към Далинар. Садеас можеше да го види през далекогледа.

Той го свали и дълго време стоя мълчалив. Толкова дълго, че гвардейците му и жена му се разшаваха и взеха да гледат притеснено. За това обаче нямаше причина.

Той потисна раздразнението си.

— Да ги оставим да умрат там — произнесе той. — И четиримата. Иалаи, напиши доклад за мен. Искам да знам… Иалаи?

Жена му се сепна и го погледна.

— Всичко наред ли е?

— Просто се бях замислила — обясни тя; изглеждаше отдалечена. — За бъдещето. За това какво ще донесе то. За нас.

— Ще донесе нови Върховни принцове на Алеткар — отговори й Садеас. — Състави доклад кои от васалните ни господари са подходящи да поемат делата на загиналите при похода на Далинар.

Той хвърли далекогледа на жената-вестоносец.

— Не предприемаме нищо, докато не умрат. Явно все пак това ще приключи с убийството на Далинар от паршендите. Аладар може да върви с него, а и нека всички отидат в Преизподнята.

Той обърна коня и продължи с дневната езда, подчертано обърнал гръб на Пустите равнини.