Брандън Сандърсън
Сияйни слова (105)

75
Истинска слава

„Самата вселена може би зависи от нашата въздържаност.“

— Поне поговори с него, Далинар — каза Амарам. Вървеше бързо, за да е в крачка с Далинар. Наметалото със знака на Сияйните рицари се издуваше зад него. Двамата правеха преглед на редовете войници, които товареха фургоните с провизии за пътуването през Пустите равнини. — Помири се със Садеас, преди да тръгнеш. Моля те.

Далинар, Навани и Амарам подминаха група копиеносци, които тичаха да заемат места в своя батальон, който се преброяваше. Веднага след тях, мъжете и жените в лагера се държаха също тъй развълнувано. Кремлинги се щураха насам-натам из останалите от снощната буря локви.

Тази буря бе последната за сезона. По някое време на другия ден щеше да започне дъждовният сезон. Ако и да бе влажно, дъждовният сезон даваше един отрязък от време. Без опасностите на бурите. Време за нападение. Далинар предвиждаше да тръгнат по пладне.

— Далинар? — настоя Амарам. — Ще говориш ли с него?

Внимавай, рече си Далинар. Не прибързвай още със заключенията. Това трябваше да се направи с точност. Застаналата от другата му страна Навани го изгледа. Споделил бе с нея намеренията си относно Амарам.

— Аз… — подзе той.

Млъкна, понеже над лагерите прозвуча тръбен зов. Изсвирванията като че бяха по-настойчиви от обичайното. Забелязана бе какавида. Далинар отброи звуците и прецени кое е платото.

— Твърде далеч — заключи той и даде знак на една от писарите, висока и тънка жена, която често помагаше на Навани при нейните опити. — Кой е наред за днешното нападение?

— Върховните господари Себариал и Роион, сър — отговори жената, след като провери в тефтера.

Далинар се смръщи. Себариал никога не пращаше войски, дори когато имаше заповед за това. Роион беше бавен.

— Вдигнете сигналните флагове, за да знаят двамата, че скъпоценното ядро е прекалено далеч. По-късно днес ще се отправим към лагера на паршендите и не мога да си позволя част от войските ни да се разпиляват и да търсят скъпоценното ядро.

Издаде заповед, все едно Себариал и Роион щяха да тръгнат с него. Таеше някакви надежди за Роион. Дано Всемогъщият даде Роион да не се подплаши в последния миг и да откаже участие в похода.

Адютантът забърза да даде отбой за нападението на платото. Навани посочи група писари, които съставяха снабдителни списъци, и Далинар кимна. Спря, докато Навани иде при дамите и получи преценка на готовността.

— На Садеас няма да му се понрави, че остава неприбрано скъпоценно ядро — каза Амарам, докато двамата чакаха. — Когато чуе, че си отказал нападението, ще прати своите войски.

— Садеас ще прави каквото иска, независимо от моята намеса.

— Всеки път, когато му позволяваш открито да не се подчинява — възрази Амарам, — това вбива клин между него и престола. — Амарам улови Далинар за ръката. — Имаме по-тежки грижи от отношенията ти със Садеас, приятелю. Да, той те предаде. Да, навярно пак ще те предаде. Но не можем да си позволим война между вас двамата. Пустоносните идват.

— Как можеш да си уверен в това, Амарам?

— Усет. Ти ми даде тази титла, този пост, Далинар. Усещам нещо от самия Всемогъщ. Знам, че се задава бедствие. Алеткар трябва да е силен. Това означава ти и Садеас да работите заедно.

Далинар бавно поклати глава.

— Не, Садеас отдавна изгуби възможността да работи с мен. Пътят към единството на Алеткар не е в преговорите, той е тук.

Отвъд платата, към лагера на паршендите, където и да се намираше той. Край на тази война. И той, и брат му приключваха.

Обедини ги.

— Садеас иска ти да предприемеш този поход — додаде Амарам. — Убеден е, че ще се провалиш.

— И когато успея, цялото доверие в него ще рухне.

— Та ти дори не знаеш къде са паршендите! — вдигна ръце Амарам. — Какво ще правиш? Просто ще се скиташ, докато не се натъкнеш на тях?

— Да.

— Лудост. Далинар, ти ми даде този пост — и знай, че това е един невъзможен пост — със задачата да бъда светлина за всички народи. А на мен ми е трудно да убедя дори теб да ме послушаш. Защо тогава другите да ме слушат?

Далинар пак поклати глава и се взря на изток, отвъд тези пресечени равнини.

— Трябва да ида, Амарам. Отговорите са там, не тук. Все едно сме изминали целия път до брега и сме се сгушили там с години, надничали сме към водите, ала ни е било страх да не се намокрим.

— Но…

— Достатъчно.

— Все някога ще ти се наложи да се откажеш от властта и това да си остане така, Далинар — тихо рече Амарам. — Не можеш да държиш цялата власт и да се преструваш, че нямаш власт, а после да пренебрегваш заповедите и съветите, все едно властваш.

Болезнено верни, тези думи здраво удариха Далинар. Привидно той не реагира.

— Какво става със задачата, която ти поверих?

— Бордин ли? Доколкото мога да преценя, разказът му е достоверен. Наистина смятам, че лудият само бълнува, че е притежавал Меч. Съвсем нелепо е да е било така. Аз…

— Сиятелни господарю! — останала без дъх млада жена в униформата на вестоносец — тясна пола с цепки отстрани и копринени панталони отдолу — с усилие се добра до него. — Платото!

— Да — въздъхна Далинар. — Садеас е пратил войските си?

— Не, сър. — Страните на жената горяха от тичането. — Не… Искам да кажа… Той излезе от пропастта.

Далинар се смръщи и я изгледа остро.

— Кой?

— Благословеният от Бурята.

* * *

Далинар бяга по целия път.

Когато стигна до триажната шатра в края на лагера — обикновено запазена за ранените, които се връщаха от набезите на платата — не можа да види какво става заради тълпата в сини униформи, която препречваше пътя. Един лекар крещеше на войниците да се отдръпнат и да направят място.

Някои забелязаха Далинар, отдадоха чест и чевръсто сториха път. Синьото се разделяше като вълни по време на буря.

И там беше той. Окъсан, с мръсни и чорлави коси, изподрано лице и превързан с какво да е крак. Седеше на триажната маса, а до него лежеше кръгъл вързоп от куртката му, омотана с нещо, което приличаше на ластар.

Каладин вдигна поглед при приближаването на Далинар и се помъчи да стане.

— Войнико, не… — подзе Далинар, ала Каладин не слушаше. Изправи се с усилие и се подпря на копието заради ранения крак. После бавно вдигна ръка пред гърдите си, все едно на мишницата му бяха окачени тежести. Далинар реши, че това е най-умореното отдаване на чест, което е виждал.

— Сър — продума Каладин. Около него като прах се пръсваха духчета на изтощението.

— Как… Ти падна в пропаст!

— Паднах на лицето си, сър. За щастие съм особено дебелоглав.

— Но…

Каладин въздъхна и се облегна на копието.

— Простете, сър. Наистина не знам как оцелях. Смятаме, че са намесени някакви духчета. Както и да е, вървях обратно през пропастите. Имах си задължение. — И той кимна настрани.

По-навътре в палатката Далинар съгледа нещо, което първоначално беше пропуснал. Шалан Давар — с рошави червени коси и дрипава рокля — седеше сред множество лекари.

— Една бъдеща снаха — обяви Каладин, — доставена жива и здрава. С извинения за щетите по опаковката.

— Нали имаше буря! — възкликна Далинар.

— Наистина искахме да се върнем преди нея — отговори Каладин. — Боя се обаче, че се натъкнахме на трудности по пътя. — С бавни движения той извади ножа си и сряза ластара от вързопа. — Нали знаете как всички говореха, че из близките пропасти броди чудовище?

— Да…

Каладин вдигна останките от куртката си от масата и разкри огромен зелен скъпоценен камък. Макар и груб и необработен, той сияеше с могъща вътрешна светлина.

— Да — продължи Каладин, взе камъка с една ръка и го подхвърли на земята пред Далинар. — Ние се погрижихме за него от Ваше име, сър.

В миг духчета на славата замениха духчетата на изтощението.

Далинар се взираше безмълвно в скъпоценното ядро, което се търкулна и тупна в носа на ботуша му. Светлината беше почти ослепителна.

— О, недей да театралничиш толкова, мостови — подвикна Шалан. — Сиятелни господарю, натъкнахме се на вече мъртвия и разлагащ се звяр в пропастта. Преживяхме бурята, като се покатерихме по гърба му и се скрихме в пукнатина в стената на платото. Там изчакахме да преминат дъждовете. Успяхме да извадим ядрото, само защото съществото вече беше полуразложено.

Каладин я изгледа навъсено. Почти веднага се обърна към Далинар.

— Да. Така беше.

Той бе далеч по-слаб лъжец от Шалан.

Амарам и Навани най-сетне пристигнаха. Амарам беше изостанал, за да я придружи. Навани зяпна при вида на Шалан и се завтече към нея, като гневно се сопна на лекарите. Засуети се около Шалан, която бе далеч по-добре от Каладин, въпреки окаяния вид на роклята и косите. Само за миг Навани нареди да увият момичето в одеяло, за да прикрият голата й плът. После прати вестоносец в дома на Далинар, та да приготвят топла баня и храна, които да предоставят на Шалан в ред по нейно желание.

Далинар усети, че се усмихва. Навани подчертано пренебрегваше възраженията на Шалан, че няма нужда от такива грижи. Майката брадвохрътка най-сетне се прояви. Очевидно Шалан вече не бе натрапница, а една от приближените на Навани. И Чана да е на помощ на всеки мъж или жена, дръзнал да застане между Навани и някой от нейните подопечни.

— Сър — обади се Каладин, който най-накрая позволи на лекарите да го върнат на масата. — Войниците събират провизии. Батальоните се строяват. Вашият поход?

— Не е нужно да се тревожиш, войнико. Надали бих могъл да очаквам да ме охраняваш в твоето състояние.

— Сър — по-тихо додаде Каладин. — Сиятелната Шалан откри нещо там. Нещо, което трябва да знаете. Говорете с нея, преди да се отправите на поход.

— Ще го направя — отговори Далинар. Почака малко, сетне махна на лекарите да се дръпнат. Не личеше Каладин да е в непосредствена опасност. Далинар приближи и се наведе. — Твоите хора те чакаха, Благословени от Бурята. Пропускаха да се хранят, караха по три смени една след друга. Почти съм сигурен, че щяха да седят тук, пред пропастите, и по време на самата буря, ако не се бях намесил.

— Добри мъже са — рече Каладин.

— Има нещо повече. Те знаеха, че ще се върнеш. Кое е това, което те разбират за теб, а аз — не?

Каладин го погледна в очите.

— Теб търсех, нали? — промълви Далинар. — През цялото време. Без да виждам.

Каладин отклони поглед.

— Не, сър. Може би по-рано, но… Аз съм само онова, което виждате, а не онова, което мислите. Съжалявам.

Далинар изсумтя и се втренчи в лицето му. Почти беше решил, че… Но може би не.

— Дайте му всичко, което желае или от което има нужда — нареди Далинар на лекарите и им позволи отново да се приближат. — Този човек е герой. Отново.

Оттегли се и остави мостовите да се струпат около Каладин. Разбира се, лекарите пак почнаха да ги ругаят. Къде се дяна Амарам? Тук беше преди малко. Когато донесоха паланкина за Шалан, Далинар реши да я последва и да открие какво е това, което според Каладин момичето знае.

* * *

Час по-късно Шалан се гушеше в гнездо от топли одеяла, влажните коси лепнеха по шията й и тя ухаеше на парфюм с дъх на цветя. Носеше една от роклите на Навани, която й беше възголяма. Чувстваше се като дете, което е облякло дрехите на майка си. И навярно беше точно така. Внезапната привързаност на Навани беше неочаквана, ала Шалан със сигурност щеше да я приеме.

Банята беше чудесна. Шалан искаше да се свие на дивана и да спи десет дни. Засега обаче си позволи да се наслаждава на ясното усещане за чистота, топлина и безопасност за пръв път от — както й се струваше — цяла вечност.

— Не можеш да я отведеш, Далинар — възпроизведе Шарка гласа на Навани. Той стоеше на масата до дивана. Шалан и за миг не се почувства виновна, че го е пратила да подслушва двамата, докато тя беше в банята. Все пак, те говореха за нея.

— Тази карта… — каза гласът на Далинар.

— Може да ти направи по-добра и да я вземеш.

— Не може да нарисува каквото не е видяла, Навани. Трябва да бъде там, с нас, да изобрази центъра на Равнините, когато навлезем в тази посока.

— Някой друг…

— Никой друг не е способен на това — с удивление каза Далинар. — За четири години никой от нашите съгледвачи или картографи не забеляза повторението. Ако ще търсим паршендите, тя ще ми трябва. Съжалявам.

Шалан потръпна. Не се справяше добре с това да държи в тайна способностите си в рисуването.

— Тя току-що се върна, от онова ужасно място — възрази гласът на Навани.

— Няма да допусна подобен случай. Тя ще бъде в безопасност.

— Освен ако всички не умрете — тросна се Навани. — Освен ако целият този поход не се окаже катастрофа. Тогава всичко ще ми бъде отнето. Отново.

Шарка млъкна, после продължи със собствения си глас.

— И тогава той я прегърна и прошепна разни неща, които не успях да чуя. После застанаха много близо и произведоха някакви интересни звуци. Мога да повторя…

— Не — изчерви се Шалан. — Твърде лично е.

— Добре.

— Трябва да ида с тях. Трябва да допълня картата на Пустите равнини и да намеря начин да я съпоставя с древните карти на Дома на Бурята.

Това бе единственият начин да намери Портата на Обета. Стига да не е разрушена от онова, което е разбило равнините, разсъди Шалан. А ако я намеря, ще мога ли изобщо да я отворя? Казано бе, че само Сияен рицар може да отвори пътя.

— Шарка — тихо попита тя, стиснала голяма чаша притоплено вино. — Аз не съм Сияен рицар, нали?

— Не мисля, че си. Още не. Вярвам, че трябва да направиш още неща, обаче не мога да съм сигурен.

— И как можеш да не знаеш?

— Когато Сияйните рицари съществуваха, аз не бях аз. Сложно е за обяснение. Аз съществувам вечно. Ние не се „раждаме“ като човеците и не можем да умрем истински, както те умират. Шарките са вечни, като огъня, като вятъра. Като всички духчета. Но не бях в това състояние. Не… осъзнавах.

— Бил си безразсъдно духче? — попита Шалан. — Като онези, които се събират около мен, когато рисувам?

— По-малко. Аз бях… всичко. Във всичко. Не мога да го обясня. Езикът не е достатъчен. Ще ми трябват числа.

— Обаче сигурно има други от вас, по-стари Потайни? Които са били живи тогава?

— Не — тихо отвърна Шарка.

— Ни един?

— Всички са мъртви. За нас това значи, че са безумни, понеже една сила не може наистина да загине. Старите сега са неродени Потайни, те са като шарки в природата. Опитахме да ги възстановим. Не се получи. Ммм. Навярно ако техните рицари още съществуваха, нещо можеше да се направи…

Отче на Бурята. Шалан се уви по-плътно с одеялото.

— Цял народ? Избит?

— Не само един — мрачно рече Шарка. — Много. Разумните духчета тогава бяха малобройни и повечето от народите им бяха обвързани. Оцеляха много малко. Оцеля онзи, когото наричате Отец на Бурята. Няколко други. Останалите от нас, хиляди, измряхме, когато стана събитието. Вие го наричате Измяната.

— Не е чудно, че си сигурен, че ще те убия.

— Неизбежно е. Накрая ще нарушиш клетвите си, ще унищожиш ума ми и ще бъда мъртъв. Но си заслужава. Моят род е прекалено статичен. Винаги се меним, да, но се меним по един и същ начин. Отново и отново. Трудно е за обяснение. Вие обаче, вие трептите от живот. Когато дойдох тук, във вашия свят, трябваше да се откажа от много неща. Преходът беше… болезнен. Паметта ми бавно се възвръща, но съм доволен от възможността. Да. Ммм.

— Само Сияен рицар може да отвори Портата на Обета — каза Шалан и отпи от виното. Харесваше топлината, която виното носеше вътре в нея. — Но не знаем защо и как. Може аз да мина за Сияен и да се получи.

— Може. А може и да напреднеш. Да станеш нещо повече. Има още нещо, което трябва да направиш.

— Думите?

— Ти изрече думите. Изрече ги много отдавна. Не… не думите ти липсват. А истината.

— Ти предпочиташ лъжите.

— Ммм. Да, и ти си лъжа. Могъща лъжа. Но онова, което правиш, не е само лъжа. То е смесица от лъжа и истина. Трябва да разбираш и двете.

Шалан седеше умислено и допиваше виното, когато вратата на дневната се отвори със замах и влезе Адолин. Той спря и я загледа с широко отворени очи.

Шалан се изправи с усмивка.

— Явно се провалих в това подходящо да…

Млъкна, щом той я сграбчи в прегръдките си. Ех. Беше подготвила съвършено остроумна забележка. Работи върху нея през цялото време, докато се къпеше.

Все пак, хубаво беше да я прегръща. Това беше най-откровено физическия контакт, до който Адолин изобщо беше стигал с нея. Оцеляването в невъзможното пътешествие носеше и някои ползи. Шалан си позволи да обвие ръце около него, да почувства мускулите на гърба му през униформата, да вдъхне парфюма му. Той я прегръща в продължение на няколко удара на сърцето. Недостатъчно. Шалан вдигна глава и силно го целуна, обхвана устните му със своите и не се отдели от прегръдката му.

Адолин се разтопи, не се дръпна. Накрая обаче съвършеният миг свърши. Адолин обхвана лицето й в длани, взря се в очите й и се усмихна. После пак я прегърна и се разсмя гръмко и неудържимо. Истински смях, както той обичаше.

— Къде беше? — попита Шалан.

— Посещавах другите Върховни принцове. Един по един. Предавах ултиматума на татко — да се присъединят към нас в този удар или да останат завинаги известни като хората, които отказаха да изпълнят Договора за Отмъщението. Татко реши, че ако ми даде да върша нещо, ще ме разсее от… хмм, от теб.

Той се отдръпна, хвана я за ръцете и се усмихна невинно.

— Трябва да нарисувам някои неща за теб — каза Шалан и отговори на усмивката му. — Видях пропастно чудовище.

— Мъртво, нали?

— Бедното създание.

— Бедното създание ли? — разсмя се Адолин. — Шалан, ако беше видяла живо пропастно чудовище, то със сигурност щеше да те убие!

— Почти сигурно.

— Все още не мога да повярвам… Тоест, ти падна. Трябваше да те спася. Шалан, съжалявам. Първо хукнах към татко…

— Ти постъпи както трябва. Никой на този мост не би искал да спасиш първо него вместо баща ти.

Адолин пак я прегърна.

— Е, аз няма да допусна това да се повтори. Няма да допусна нищо подобно. Ще те защитавам, Шалан.

Тя се скова.

— Ще се погрижа никога да не бъдеш наранена — пламенно продължи Адолин. — Трябваше да си дам сметка, че можеш да пострадаш в покушение срещу татко. Трябва да направим така, че никога да не попадаш в такова положение.

Шалан се отдръпна от него.

— Шалан? Не се тревожи, те няма да се доберат до теб. Ще те пазя. Аз…

— Не говори така — прошепна тя.

— Какво? — учуди се Адолин и прокара ръка през косата си.

— Просто недей — каза Шалан и потрепери.

— Мъжът, който го направи, който дръпна ръчката, вече е мъртъв — рече Адолин. — Това ли те притесняваше? Отровиха го, преди да отговори на въпросите ни. Ние обаче сме сигурни, че беше човек на Садеас. Не е нужно да се тревожиш за него.

— Ще се тревожа за каквото искам — обяви Шалан. — Нямам нужда от закрила.

— Но…

— Нямам! — отсече Шалан. Вдиша и издиша, та да се поуспокои. Пресегна се и го взе за ръка. — Няма отново да бъда заключена, Адолин.

— Отново ли?

— Не е важно. — Тя вдигна ръката му и преплете пръстите му в своите. — Оценявам загрижеността. Само това има значение.

Но няма да допусна ти или друг да се отнасяте към мен като към нещо, което трябва да се крие. Никога, никога повече.

Далинар отвори вратата на кабинета си и пусна Навани да влезе преди него в дневната. Навани изглеждаше спокойна. Лицето й беше като маска.

— Дете — обърна се Далинар към Шалан. — Искам да ти отправя една малко трудна молба.

— Каквото пожелаете, Сиятелни господарю — отговори Шалан и се поклони. — Но и аз искам в замяна да Ви помоля за нещо.

— И какво е то?

— Нужно ми е да Ви придружа по време на похода.

Далинар се усмихна и хвърли поглед на Навани. Тя не реагира. Може да е толкова умела в прикриването на чувствата си, помисли Шалан. Никак не мога да разбера какво мисли. Полезно умение.

— Вярвам — обърна се тя към Далинар, — че в Пустите равнини се крият останките на древен град. Ясна ги търсеше. Следователно и аз трябва да ги търся.

— Този поход ще бъде опасен — заговори Навани. — Разбираш ли рисковете, дете?

— Да.

— Човек би помислил, че след изпитанието, през които мина напоследък, би искала да прекараш известно време на сигурно място.

— Ъъ, лельо, на твое място не бих й говорил така — намеси се Адолин и се почеса по главата. — Малко е чувствителна по този въпрос.

— Не става дума за това — отвърна Шалан и вдигна високо глава. — Аз имам дълг.

— Тогава ще разреша — заключи Далинар. Той одобряваше всичко, свързано с дълга.

— А Вашата молба? — попита го Шалан.

— Тази карта — рече Далинар, прекоси стаята и вдигна смачканата карта на пътя им през пропастите. — Учените на Навани казват, че е точна като нашите, че и повече. Наистина ли можеш да я разшириш? Да изработиш карта на целите Пусти равнини?

— Да. — Особено ако успееше да използва каквото помнеше от картата на Амарам, за да попълни някои подробности. — Господарю, може ли да предложа нещо?

— Говори.

— Да оставите паршите в лагерите.

Далинар се намръщи.

— Не мога да обясня точно защо, но Ясна вярваше, че те са опасни. Особено ако излязат в Равнините. Ако искате моята помощ, ако ми поверявате да съставя за Вас тази карта, то повярвайте ми за това. Оставете паршите. Проведете похода без тях.

Далинар погледна Навани, която сви рамене:

— Всъщност, след събирането на нещата ни, няма да са необходими. Неудобства ще има единствено за офицерите, на които ще се наложи да разпъват палатките си сами.

Далинар обмисляше молбата на Шалан.

— И това е от бележките на Ясна? — уточни той.

Шалан кимна. Адолин, за щастие, додаде към казаното:

— Тя ми го обясни отчасти, татко. Трябва да я послушаш.

Шалан му се усмихна признателно.

— Тогава ще бъде направено — заключи Далинар. — Събери багажа си и прати вест до чичо си Себариал, Сиятелна. Тръгваме след час. Без парши.