Брандън Сандърсън
Сияйни слова (103)

74
Да яхнеш бурята

„Ти обаче никога не си бил сила в равновесието. Ти влечеш подире си хаос като труп, помъкнат през снега за един крак. Моля те, вслушай се в искрената ми молба. Напусни това място, присъедини се към мен и моята клетва за ненамеса.“

Каладин хвана ръката на Шалан.

Горе се разбиваха камъни, блъскаха се в платата, откъртваха се отломки и те падаха около него. Вятърът бушуваше. Долу водата се надигаше към него. Той стискаше Шалан, ала влажните им ръце почнаха да се плъзгат.

И тогава с внезапен порив хватката й се затегна. Тя дръпна със сила, която сякаш противоречеше на дребното й тяло. Каладин удари със здравия си крак, когато водата го заля, и се набра, колкото му оставаше, за да стигне до нея в скалната ниша.

Нишата бе едва три-четири стъпки дълбока, по-плитка от онази, в която се бяха крили. За щастие, гледаше на запад. Макар леденият вятър да се въртеше и да ги пръскаше с вода, ударът на бурята се пречупваше от гърбовете на платата.

Каладин задъхан се примъкна до стената на нишата. Раненият крак болеше повече от всичко. Шалан се притисна в него. Беше топла в ръцете му и той я държеше така силно, както тя държеше него. Двамата седяха прегърбени и опрени в скалата. Главата на Каладин опираше в тавана на дупката.

Платото се разтърси и затрепери като подплашен човек. Каладин не виждаше много; чернотата беше пълна, освен когато удряше светкавица. И шумът. Падаха гръмотевици, привидно несвързани с мълниите. Водата ревеше като гневен звяр и светкавиците показваха пенеста, вряща и беснуваща река в пропастта.

Проклятие… тя стигаше почти до тяхната ниша. Само за няколко мига се бе надигнала до петдесетина стъпки височина. Мръсната вода беше пълна с клони, изпочупени растения, откъснати ластари.

— Сферата? — попита Каладин в мрака. — Ти си светеше със сфера.

— Няма я — отговори Шалан, надвиквайки рева. — Трябва да съм я изпуснала, когато те улових!

— Аз не…

Заекна от трясъка на гръмотевицата и ослепителната мълния. Шалан се притисна по-силно в него и пръстите й се впиха в мишницата му. Светлината остави отблясък в очите му.

В името на Бурите. Можеше да се закълне, че остатъчният образ е лице — ужасно изкривено, с раззината уста. Следващата поредица пращящи светкавици показа наводнението току пред убежището им. Водата бе пълна с трупове. Десетки тела се носеха по течението, мъртвите очи гледаха небето, а много от очните кухини бяха празни. Хора и паршенди.

Водата се втурна нагоре и навлезе на няколко пръста върху дъното на убежището. Водата на мъртъвците. Бурята пак потъмня, стана черна като подземна пещера. Само Каладин, Шалан и мъртвите.

Шалан опря главата си в неговата и продума:

— Това беше най-нереалното нещо, което съм виждала.

— Бурите са странни.

— Говориш от опит?

— Веднъж Садеас ме остави да вися вързан навън по време на буря. Очакваше се да умра.

Онази буря опита да смъкне кожата му, после мишците му от скелета. Дъжд като нож. Светкавица като нажежено желязо за обгаряне.

И една малка, съвсем бяла фигурка, която стоеше пред него с прострени напред ръце, сякаш разцепваше бурята. Малка и крехка, ала силна като самите ветрове.

Сил… какво ти сторих?

— Трябва да чуя тази история — каза Шалан.

— Някога ще ти я разкажа.

Водата ги плисна отново. За миг станаха по-леки, понесоха се във внезапния прилив. Течението теглеше неочаквано силно, като че нямаше търпение да ги извлече навън, в реката. Шалан изпищя, а Каладин улови скалата от двете страни и ужасено стисна. Реката се отдръпна, ала той още чуваше как бърза. Наместиха се обратно в нишата.

От високото дойде светлина, твърде трайна, за да е светкавица. Нещо светеше на платото. Нещото се движеше. Трудно беше да се види, понеже от ръба на платото се лееше вода като завеса пред убежището. Каладин можеше да се закълне, че вижда как по платото крачи огромна нечовешка фигура, която свети. След нея минаваше друга, чужда и тънка. Яздеше бурята. Крак след крак, докато сиянието отмина.

— Моля те — обади се Шалан. — Имам нужда да чуя нещо различно от това. Разкажи ми.

Той потръпна, но кимна. Гласове. Гласовете можеха да им помогнат.

— Започна се, когато Амарам ме предаде — заговори той приглушено, колкото тя — притисната в него — да го чува. — Направи ме роб, задето знаех истината, че уби хората ми в алчността си да притежава Меч. Това имаше за него повече значение от собствените му войници, повече от честта…

И продължи нататък. Говореше за дните в робство, за опитите да избяга. За хората, погубени заради доверието си в него. Историята, която никога не бе разказвал, сега се лееше от него. И на кого да я разкаже? Мъжете от Мост Четири също преживяха по-голямата част.

Разказа й за фургона и за Твлкав — това име изтръгна остро поемане на дъх от страна на Шалан. Тя явно познаваше роботърговеца. Говореше за претръпването, за… нищото. За мисълта за самоубийство и как му беше трудно да повярва, че си струва усилието.

И после — за Мост Четири. Не каза нищо за Сил. Точно сега това му причиняваше твърде много болка. Вместо за нея, говореше за пробезите с моста, за ужаса, за смъртта и за решителността.

Дъждът се лееше над тях и вятърът го въртеше във вихрушки. Каладин вярваше, че чува напяване някъде там. Някакви странни духчета се стрелнаха пред убежището. Бяха червени и виолетови и приличаха на светкавици. Тях ли бе видяла Сил?

Шалан слушаше. Каладин очакваше да му задава въпроси, ала тя не попита нищо. Не го тормозеше за подробности, не бъбреше. Явно знаеше да мълчи.

Удивително, но той разказа всичко. За последния пробег. За спасяването на Далинар. Искаше да излее всичко. Говори как се изправи срещу паршендския Броненосец, как обиди Адолин, как сам удържа предмостието…

Когато свърши, двамата оставиха мълчанието да се уталожи над тях и споделяха топлината. Заедно гледаха озаряваната от мълнии бушуваща вода току пред убежището.

— Аз убих баща си — прошепна Шалан.

Каладин погледна към нея. Тя беше вдигнала отпуснатата на гърдите си глава и той видя капчици вода по миглите й в проблясъка на светкавицата. Държеше я през кръста, а тя държеше него. След Тара никога не беше стоял толкова близо до жена.

— Баща ми беше жесток и гневен човек — каза Шалан. — Убиец. Аз го обичах. И го удуших, докато той лежеше на пода, неспособен да помръдне, и ме гледаше. Убих родния си баща…

Каладин не я подтикна да говори повече, въпреки че искаше да знае. Имаше нужда да знае.

За щастие, тя продължи да говори за детството си и за ужасите, които бе познала. Каладин мислеше, че неговият живот е ужасен, ала притежаваше едно нещо, което навярно не ценеше достатъчно: любящи родители. Рошоне беше довел в Огнекамък самата Преизподня, но поне майката и бащата на Каладин винаги бяха на мястото си и той можеше да разчита на тях.

А какво щеше да прави, ако неговият баща беше като този омерзителен насилник, когото Шалан описваше? Ако неговата майка бе загинала пред очите му? Какво щеше да прави, ако вместо да черпи от светлината на Тиен, той бе онзи, от когото се искаше да носи светлина в семейството?

Слушаше в почуда. В името на Бурите. Защо тази жена не бе пречупена, наистина пречупена? Казваше, че е такава, ала не беше по-пречупена от копие с нащърбен връх. Такова копие не бе по-лошо оръжие от всяко друго. Самият Каладин предпочиташе оръжия с един-два белега, с износена дръжка. Острие, което познаваше битки, беше просто… по-добро от ново. Човек можеше да знае, че е било ползвано от някой, който се е сражавал за живота си, и е останало вярно, не се е прекършило. Такива белези говореха за сила.

Изтръпна, когато тя спомена смъртта на своя брат Хеларан. В гласа й имаше гняв.

Хеларан беше убит в Алеткар. От ръката на Амарам.

В името на Бурите… аз го убих, нали?, каза си Каладин. Обичният й брат. Разказа ли й за това?

Не. Не беше споменавал, че той уби Броненосеца. Каза само, че Амарам погуби неговите хора, за да прикрие жаждата си да притежава Меча. През годините бе свикнал да описва събитието, без да споменава, че е убил Броненосец. През първите няколко месеца робство в него се запечатаха опасностите от това да говори за такова събитие. Следваше навика си и днес, дори без да съзнава.

Тя разбра ли? Заключи ли, че Каладин, а не Амарам е истинският убиец на Броненосеца? Като че не беше направила връзката. Шалан продължи да говори за нощта — също бурна — когато бе отровила и убила баща си.

Всемогъщи. Та тази жена беше по-силна, отколкото той самият някога е бил.

— И така — продължи Шалан и притисна глава в гърдите му, — ние решихме аз да намеря Ясна. Тя… притежаваше Превръщател, нали разбираш.

— Искали сте да проверите дали не може да поправи вашия?

— Не, това би било прекалено разумно. — Каладин не можеше да види как тя се надсмива над себе си, но някак го чуваше. — Понеже бях глупава и наивна, намислих да заменя моя с нейния и да върна у дома работещия Превръщател, за да спечелим пари за семейството.

— И дотогава не си напускала родовите ви владения?

— Да.

— И си отишла да крадеш от една от най-умните жени на света?

— Ъъ… да. Помниш ли, „глупава и наивна“? Както и да е, Ясна разбра. За щастие, аз я заинтригувах и тя се съгласи да ме приеме за своя повереница. Бракът с Адолин беше нейна идея, начин да защитя семейството си, докато се обучавам.

— Хмм — умисли се Каладин. Проблесна мълния. Ветровете като че се усилваха, ако това въобще бе възможно, и той трябваше да повиши глас, макар Шалан да бе съвсем близо до него. — Щедро от страна на жена, която си замисляла да ограбиш.

— Мисля, че тя видя в мен нещо, което…

Тишина.

Каладин примигна. Шалан я нямаше. За миг изпадна в ужас и затърси наоколо, докато не осъзна, че кракът вече не го боли, че главата му вече не се мае от кръвозагубата, шока и възможната хипотермия.

А, пак това.

Пое дълбоко дъх, изправи се и излезе от мрака на ръба на отвора. Реката долу беше спряла, като че бе станала твърда. Входът на нишата — който Шалан изсече твърде нисък — сега го побираше в цял ръст.

Погледна навън и срещна взора на лице, голямо колкото самата вечност.

— Отче на Бурята — заговори Каладин. Някои го наричаха Йезерезе, Вестител. Ала това не прилягаше на нищо, което Каладин знаеше за вестителите. Навярно Отецът на Бурята беше дух? Бог? Сякаш се простираше до безкрай, ала оставаше обозрим, лицето му се виждаше.

Ветровете бяха спрели. Каладин чуваше ударите на сърцето си.

ДЕТЕ НА ЧЕСТТА.

Този път му проговори. При последната буря не му говореше, за разлика от сънищата.

Каладин се огледа дали Шалан не е с него, но вече не я виждаше. Тя не беше част от видението, каквото и да бе то.

— Тя е една от тях, нали? — попита той. — От Сияйните рицари. Или поне е Повелителка на Стихиите. Това стана, когато се сражавахме с чудовището; така тя оцеля при падането. И двата пъти не бях аз. Тя беше.

Отецът на Бурята прогърмя.

— Сил — продължи Каладин и погледна пак лицето. Платата пред него бяха изчезнали. Останаха само той и лицето. Трябваше да попита. Болеше го, но трябваше. — Какво сторих аз на Сил?

ТИ Я УБИ.

Гласът разтърси всичко. Сякаш… сякаш треперенето на платото и на каладиновото тяло създаваха звуците за този глас.

— Не — прошепна Каладин. — Не!

СЛУЧИ СЕ ОНОВА, КОЕТО СТАНА НЯКОГА, гневно рече Отецът на Бурята. Човешко чувство. Каладин го разпозна. НА ХОРАТА НЕ МОЖЕ ДА СЕ ВЯРВА, СИНЕ НА ТАНАВАСТ. ТИ МИ Я ОТНЕ. МОЯТА ОБИЧАНА.

Лицето като че се оттегли и избледня.

— Моля те! — викна Каладин. — Как мога да поправя това? Какво мога да сторя?

НЕПОПРАВИМО Е. ТЯ Е РАЗБИТА. ТИ СИ КАТО ОНЕЗИ ОТ ПО-РАНО, КАТО ОНЕЗИ, КОИТО ПОГУБИХА ТОЛКОВА МНОГО ОТ ОБИЧАНИТЕ МИ. ВСИЧКО ДОБРО, СИНЕ НА ЧЕСТТА. ТИ НЯМА ПОВЕЧЕ ДА ЯЗДИШ МОИТЕ ВЕТРОВЕ.

— Не, аз…

Бурята се върна. Каладин рухна отново в нишата и остана без дъх от внезапното завръщане на болката и студа.

— В името на дъха на Келек! — възкликна Шалан. — Какво беше това?

— Видя ли лицето? — попита Каладин.

— Да. Толкова огромно… Видях звезди в него, много и много, безкрайност…

— Отецът на Бурята — изнурено рече Каладин. Нещо под него внезапно просветна и той заопипва пода. Сфера, същата, която Шалан изтърва по-рано. Беше потъмняла, а сега пак се зареди.

— Изумително беше — прошепна Шалан. — Трябва да го нарисувам.

— Пожелавам ти успех в този дъжд.

В потвърждение на думите му ги заля нова вълна. Дъждът се завихряше между пропастите, усукваше се и от време на време се връщаше да ги блъсне. Каладин и Шалан седяха в дълбока няколко пръста вода, ала тя вече не заплашваше да ги завлече.

— Горките ми рисунки — рече Шалан и придърпа чантата до гърдите със скритата си ръка. Със свободната се държеше за Каладин; той беше единственото, за което да се хване. — Чантата е непромокаема, но… не знам да е устойчива на бури.

Каладин изсумтя. Взираше се в беснеещата навън вода. Имаше нещо замайващо в повторението на движенията й. Тя прииждаше, пълна с прекършени растения и листа. Без трупове, вече не. Точно пред убежището водата се надигаше мощно, като че отгоре имаше нещо грамадно. Трупът на пропастното чудовище, осъзна Каладин, още бе заседнал долу. Беше прекалено тежък и дори наводнението не можеше да го помести.

Двамата се умълчаха. Имаха светлина и вече не изпитваха такава потребност да говорят. Каладин обмисляше дали да не й каже каква е тя според него — все по-уверен ставаше в това — ала не го направи. Освободяха ли се, щеше да им остане време.

А сега той искаше да помисли, ако и да се радваше на присъствието на Шалан. И го усещаше по повече от един начин — тя се притискаше в него, облечена в мократа и изпокъсана рокля.

Разговорът с Отеца на Бурята обаче отвлече вниманието му от този род мисли.

Сил. Наистина ли… той я уби? Нали по-рано я чу да плаче?

Опита, просто от празно любопитство, да вдъхне малко Светлина. Даже някак му се щеше Шалан да забележи, за да прецени той реакцията й. Не се получи, разбира се.

Бурята бавно отминаваше и водите лека-полека се оттегляха. Когато дъждовете отслабнаха до обикновена буря, водите потекоха в обратната посока. Наистина беше така както той предполагаше, ала не беше виждал. Сега валеше повече в земите западно от Равнините, отколкото в самите Равнини, и всичко се оттичаше на изток. Реката възвря, доста по-вяло, обратно в посоката, от която първоначално дойде.

Трупът на пропастното чудовище се показа. Тогава наводнението най-сетне свърши, реката се превърна в поток, а дъждът — в ръмеж. Капките, които падаха от ръба на платото, бяха далеч по-едри и по-тежки от него.

Каладин се накани да слезе, ала забеляза, че Шалан се е свила до него и спи. Тихо похъркваше.

— Ти сигурно си единственият човек, заспивал някога навън по време на буря — прошепна той.

Макар да не му беше удобно, той прецени, че наистина не му се нрави мисълта да слиза с този ранен крак. Силите му бяха изцедени, чувстваше смазваща тъмнина от думите на Отеца на Бурята за Сил. Предаде се на вцепенението и заспа.