Брандън Сандърсън
Сияйни слова (102)

73
Хиляди бягащи твари

ЕДНА ГОДИНА ПО-РАНО

Шалан се промъкна в стаята на Балат. В пръстите си стискаше кратка бележка.

Балат се обърна и стана. Отдъхна си.

— Шалан! Едва не умрях от уплаха.

Малката стая, подобно на повечето в господарската къща, имаше отворени прозорци с прости тръстикови кепенци. Днес те бяха затворени и заключени заради приближаващата буря. Последната преди дъждовния сезон. Навън слугите думкаха по стените, докато закрепваха яките кепенци против бурята върху тръстиковите.

Шалан бе облечена в една от новите си рокли, от скъпите, които татко й купуваше — по ворински, права, с тясна талия и джоб на ръкава. Рокля за дама. Носеше и колието, което той й подари. Харесваше му да го носи.

Юшу се изтягаше на един стол наблизо и с отсъстващ израз на лицето триеше някакво растение между пръстите си. Беше позагубил тегло през двете години, откак заемодавците го бяха извлекли от къщата, ала с хлътналите си очи и с белезите на китките все още не приличаше твърде на близнака си.

Шалан огледа вързопите, които Балат приготвяше.

— Добре е, че татко никога не се отбива при тебе, Балат. Тези вързопи са толкова подозрителни — направо крещят, че заминаваш.

Юшу се засмя и почеса белега на едната си китка.

— Не помага и това, че колчем някой слуга кихне в коридора, той подскача.

— Замълчете и двамата — сопна се Балат и хвърли поглед към прозореца, където работниците поставяха капаците за буря. — Не е време за веселие. Проклятие. Ако той открие, че се каня да замина…

— Няма — прекъсна го Шалан и отвори писмото. — Прекалено зает е с подготовката за представянето си пред Върховния принц.

— На никого ли не се вижда странно — попита Юшу — да е толкова богат? Колко залежи на ценни камъни има в нашите земи?

Балат отново взе да опакова вещите си.

— Щом това прави татко щастлив, не ме е грижа.

Лошото беше, че татко не бе щастлив. Да, сега домът Давар беше богат — новите каменни кариери носеха изумителни приходи. Ала колкото повече забогатяваха, толкова по-мрачен ставаше татко. Вървеше из коридорите и мърмореше. Току посягаше на слугите.

Шалан прегледа съдържанието на писмото.

— Това не е доволно лице — установи Балат. — Още ли не са успели да го намерят?

Шалан поклати глава. Хеларан беше изчезнал. Наистина. Вече не се свързваше с тях, не пращаше писма; дори познатите му от по-рано нямаха представа къде е отишъл.

Балат седна върху един денк.

— И какво правим тогава?

— Трябва ти да решиш — отговори Шалан.

— Трябва да се измъкна. Трябва. — Балат прокара ръка през косата си. — Ейлита е готова да тръгне с мен. Родителите й отсъстват този месец, в Алеткар са. Времето е съвсем подходящо.

— А ако не намериш Хеларан, тогава какво?

— Ще ида при Върховния принц. Незаконният му син каза, че той е готов да изслуша всеки, който е готов да свидетелства срещу татко.

— Това беше преди години — възрази Юшу и се изтегна. — Сега татко е в изгодно положение. Пък и Върховният принц е на умиране; всеки знае това.

— Сега е единствената ни възможност — каза Балат. — Ще замина. Довечера, след бурята.

— Но татко… — подзе Шалан.

— Татко иска да ида и да нагледам няколко села в източната долина. Ще му кажа, че отивам там, а вместо това ще взема Ейлита и ще заминем за Веденар и там — право при Върховния принц. Докато татко се появи другата седмица, вече ще съм казал каквото имам за казване. Може и да е достатъчно.

— А Малисе? — попита Шалан. Замисълът беше Балат да отведе и мащехата им.

— Не знам — отговори Балат. — Той няма да я пусне. Може би когато замине на посещение при Върховния принц, ще можете да я пратите някъде на сигурно място? Не знам. При всички случаи аз трябва да замина. Тази вечер.

Шалан пристъпи напред и положи длан на ръката му.

— Уморих се от страх — каза й Балат. — Уморих се да бъда страхливец. Щом Хеларан е изчезнал, значи аз наистина съм най-старшият брат. Време е да го покажа. Няма само да бягам и цял живот да се чудя дали хората на татко не ни преследват. Този път… този път всичко ще свърши. Решено е.

Вратата шумно се отвори.

Макар да се оплакваше, че Балат е прекалено мнителен, Шалан се обърна и подскочи също толкова високо и изписка от изненада. Беше само Виким.

— Бурята да те отнесе, Виким! — възкликна Балат. — Можеше поне да почукаш или…

— Ейлита е тук — съобщи Виким.

— Какво? — Балат скокна напред и сграбчи брат си. — Тя нямаше да идва! Щях аз да я взема.

— Татко я повика — обясни Виким. — Тя пристигна с прислужницата си току-що. Разговарят в залата.

— О, не — промълви Балат и излетя през вратата.

Шалан го последва, но спря на прага.

— Не прави нищо глупаво! — провикна се тя след него. — Балат, планът!

Той не даде знак, че я е чул.

— Може да стане лошо — рече Виким.

— Или пък прекрасно — подхвърли Юшу иззад гърбовете им. Той още се излежаваше. — Ако татко притисне Балат прекалено силно, той може да спре да хленчи и да направи нещо.

Шалан пристъпи в коридора и я полазиха студени тръпки. Този студ… страх ли беше? Смазващ страх, толкова остър и силен, че отмиваше всичко друго.

Това се задаваше. Шалан знаеше, че се задава. Опитаха да се крият, опитаха да бягат. Разбира се, това не свърши работа.

И с майка им не беше свършило работа.

Виким изтича покрай нея. Тя пристъпваше бавно. Не защото беше спокойна, а защото нещо я теглеше напред. Бавните крачки бяха съпротива срещу неизбежното.

Тръгна да се качва по стълбите, вместо да влезе в залата. Трябваше да вземе нещо.

Отне й само минута. Скоро се върна. Кесийката, която получи много отдавна, беше скрита в нейната кесия в ръкава. Слезе по стъпалата и стигна до прага на залата. Юшу и Виким чакаха напрегнато отвън.

Направиха й път.

В залата, разбира се, се носеха викове.

— Не трябваше да правиш това, без да разговаряш с мен! — каза Балат. Стоеше пред трапезата. Ейлита беше до него и го държеше за ръката.

Татко стоеше от другата страна, а пред него беше недоядената вечеря.

— Да се разговаря с тебе е безполезно, Балат. Ти не чуваш.

— Обичам я!

— Ти си дете — продължи татко. — Глупаво дете, което няма уважение към дома си.

Лошо, лошо, лошо, мислеше Шалан. Гласът на татко беше тих. А той биваше най-опасен, когато говореше тихо.

— Мислиш си — говореше татко, приведен напред и опрял длани на масата, — че не знам за намерението ти да заминеш?

Балат отстъпи.

— Как?

Шалан влезе в залата. Какво има на пода?, учуди се тя, докато вървеше покрай стената към входа на кухните. Нещо не позволяваше на вратата да се затвори.

Дъждът заблъска по покрива. Бурята дойде. Пазачите бяха в къщичката си, слугите — в своите жилища, та да изчакат отминаването на бурята. Членовете на семейството бяха сами.

Прозорците бяха затворени и единствената светлина идеше от студеното сияние на сферите. Татко не беше запалил огън.

— Хеларан е мъртъв — обяви той. — Знаеше ли това? Не можеш да го намериш, понеже е убит. Дори не се наложи аз да го убивам. Намери смъртта си на бойното поле в Алеткар. Безумец.

Думите му заплашваха да разрушат студеното спокойствие на Шалан.

— Как откри, че ще замина? — попита Балат. Пристъпи напред, ала Ейлита го задържа. — Кой ти каза?

Шалан приклекна до препятствието на прага на кухнята. Удари гръм и сградата се разтресе. Препятствието се оказа тяло.

Малисе. Убита с няколко удара в главата. Прясна кръв. Топло тяло. Убил я беше наскоро. Бурите да го отнесат. Узнал беше за плана, пратил беше да повикат Ейлита, изчакал беше пристигането й и тогава беше убил съпругата си.

Не беше престъпление на мига. Беше наказание.

Стигна се дотам значи, каза си Шалан. Усети хладно и безразлично спокойствие. Лъжата стана истина.

Вината беше нейна. Стана и отиде при оставената от слугите кана вино с чаши за татко.

— Малисе — рече Балат. Той не погледна към Шалан, просто предположи. — Пречупи се и ти каза, нали? Преизподня. Не биваше да й се доверяваме.

— Да — отвърна татко. — Тя проговори. Накрая.

Мечът на Балат прошумоля, когато той го измъкна от ножницата. Последва татковият меч.

— Най-сетне — рече той. — Показваш нещо като гръбнак.

— Балат, не — продума Ейлита и се вкопчи в него.

— Няма повече да се боя от него, Ейлита! Няма!

Шалан наля вино.

Двамата почнаха да се сражават. Татко прескочи масата и замахна, уловил меча с две ръце. Ейлита изпищя и отстъпи, когато Балат отвърна.

Шалан не знаеше много за фехтовката. Беше наблюдавала двубоите на Балат и другите, но единствените истински дуели беше виждала по панаирите.

Това беше друго. Жестоко. Татко нападаше Балат отново и отново. Балат отбиваше, доколкото може. Звън на метал, а над него — бурята. Всеки удар като че разтърсваше залата. Или падаше гръм?

Балат се препъна преди да удари и падна на коляно. Татко изби меча от ръката му.

Можеше ли наистина да свърши толкова бързо? Бяха минали само мигове. Изобщо не приличаше на дуелите.

Татко се надвеси над Балат.

— Винаги съм те презирал. Страхливецът. Хеларан беше благороден. Противеше ми се, но имаше страст. Ти… ти пъплиш, хленчиш и се оплакваш.

Шалан се приближи.

— Татко? — тя му подаде виното. — Той загуби. Ти победи.

— Открай време исках синове — продължи татко. — И се сдобих с четирима. Всичките са непотребни! Страхливец, пияница и слабак. — Той примигна. — Само Хеларан… Само Хеларан…

— Татко? — настоя Шалан. — Заповядай.

Той взе виното и го изпи до дъно.

Балат улови меча си. Все още на коляно, той се хвърли напред и замахна. Шалан извика, а мечът някак особено издрънча и просто пропусна татко, проби дрехата му и се удари в нещо метално.

Татко изтърва чашата. Тя се разби на пода. Той изръмжа и се улови отстрани. Балат дръпна меча си и се втренчи ужасено в татко.

Татковата ръка излезе с малко кръв, само малко.

— Това ли е най-доброто, на което си способен? — попита той. — От петнадесет години се учиш да боравиш с меч и това е най-доброто ти нападение? Ударѝ ме! Улучѝ ме!

Той държеше меча отстрани и вдигна другата си ръка.

Балат промърмори и изтърва оръжието си.

— Ба! Нищожество.

Захвърли меча на масата и отиде до огнището. Грабна железния ръжен и се върна.

— Нищожество.

Стовари ръжена върху бедрото на Балат.

— Татко! — изкрещя Шалан и опита да хване ръката му. Той я блъсна и продължи да налага Балат.

Балат завика.

Шалан падна тежко и удари главата си в пода. Само можеше да чува какво става. Викове. Ръженът удря с глухо тупване. Горе бурята вилнее.

— Защо. — Туп. — Не можеш. — Туп. — Да направиш. — Туп. — Нищо. — Туп. — Както. — Туп. — Трябва.

Зрението на Шалан се проясни. Татко поемаше тежко въздух. Лицето му беше опръскано с кръв. Балат хлипаше на пода. Ейлита го прегръщаше, заровила лице в косата му. Кракът на Балат беше кървава пихтия.

Виким и Юшу продължаваха да стоят ужасени на прага.

Татко убийствено погледна Ейлита. Вдигна ръжена да я удари. Ала тогава той се изплъзна от пръстите му и издрънча на пода. Татко изненадан погледна ръката си, после залитна. Улови масата, за да се опре, но падна на колене и после се свлече на една страна.

Дъждът биеше по покрива. Звучеше като хиляди бягащи твари, които се мъчеха да влязат в къщата.

Шалан се насили да стане. Студ. Да, сега позна този студ вътре в себе си. Изпитвала го бе и по-рано, в деня, когато загуби майка си.

— Превържи раните на Балат — рече тя на плачещата Ейлита. — Ползвай ризата му.

Ейлита кимна през сълзи и се залови за работа с треперещи пръсти.

Шалан приклекна до татко. Той лежеше неподвижно, очите му бяха отворени и мъртвешки се взираха в тавана.

— Какво… какво стана? — попита Виким. Шалан не бе забелязала как двамата с Юшу боязливо са влезли в залата, заобиколили са масата и са застанали до нея. Виким надзърна над рамото й. — Балат го улучи в ребрата…

Татко кървеше отстрани; Шалан усещаше през плата. Но тази рана не беше достатъчно тежка. Тя поклати глава.

— Преди няколко години ти ми даде нещо — обясни тя. — Една кесия. Запазих я. Каза ми, че с времето става по-силно.

— Отче на Бурята — промълви Виким и затули уста. — Черната жлъчка? Ти…

— Във виното му. Малисе лежи мъртва на прага на кухнята. Той отиде твърде далеч.

— Убила си го — рече Виким и се втренчи в трупа на татко. — Убила си го!

— Да — уморено отговори Шалан. Олюлявайки се, стигна до Балат и почна да помага на Ейлита с превръзките. Балат беше в съзнание и стенеше от болка. Шалан кимна на Ейлита, която му донесе вино. Не отровно, разбира се.

Татко беше мъртъв. Тя го уби.

— Какво е това? — попита Юшу.

— Престани! — възкликна Виким. — В името на Бурите! Вече претърсваш джобовете му ли?

Шалан зърна как Юшу вади нещо сребристо от джоба на татковата горна дреха. Увито беше в черна торбичка, малко окървавена. Части от предмета се подаваха от мястото, където мечът на Балат беше улучил.

— Отче на Бурята — продума Юшу и го издърпа. Предметът се състоеше от няколко верижки от някакъв сребрист метал, свързващи три едри скъпоценни камъка. Единият камък беше счупен и не светеше. — Това каквото си мисля ли е?

— Превръщател — отговори Шалан.

— Повдигни ме — каза Балат, когато Ейлита се върна с виното му. — Моля те.

Момичето неохотно му помогна да седне. Кракът му… кракът му беше зле. Трябваше да доведат лекар.

Шалан се изправи, отри окървавените си ръце в роклята и взе Превръщателя от Юшу. Изящният метал беше счупен от удара с меча.

— Не разбирам — чудеше се Юшу. — Не е ли това богохулство? Не принадлежи ли това на краля и не се ли ползва единствено от ардентите?

Шалан потри с палец метала. Не можеше да мисли. Вцепенена… потресена. Това беше. Потресена.

Убих татко.

Внезапно Виким писна и подскочи.

— Кракът му мръдна!

Шалан се извърна към трупа. Пръстите му се свиха.

— Пустоносни! — рече Юшу. Вдигна поглед към тавана и бушуващата буря. — Те са тук. Те са вътре в него. Ще…

Шалан приклекна. Очите трепнаха и се съсредоточиха върху нея.

— Не беше достатъчно — прошепна тя. — Отровата не беше достатъчно силна.

— Ох, Бурята да го отнесе — додаде Виким и коленичи до нея. — Още диша. Отровата не го убила, само го е парализирала. И той се съвзема.

— Трябва да довършим започнатото — каза Шалан и огледа братята си.

Юшу и Виким се дръпнаха и поклатиха глави. Балат беше замаян, почти в несвяст.

Шалан отново се обърна към баща си. Той я наблюдаваше. Очите му се движеха лесно. Кракът му шаваше.

— Съжалявам — промълви тя и откопча огърлицата си. — Благодаря ти за онова, което стори за мен.

Уви огърлицата около шията му.

После почна да я усуква.

Ползваше дръжката на една от вилиците, които паднаха от масата, когато татко се опря на нея. Преметна едната страна на закопчаната огърлица около нея, почна да върти и така затегна верижката много силно около шията му.

— В дълбоки пропасти ти спи — прошепна тя, — наоколо ти мракът…

Приспивна песен. Шалан произнасяше думите през сълзи. Той й пееше тази песен, когато тя се уплашеше. Алена кръв беше опръскала лицето му и покриваше ръцете й.

— Скалата е постелка твоя, спи, детенце мое…

Усещаше как той я наблюдава. Кожата й изтръпна от усукването на огърлицата.

— Буря иде, ала ще те сгрее, люлчицата ти ще залюлее…

Шалан трябваше да гледа как очите му изскачат, а лицето му мени цвета си. Тялото му трепереше, напрягаше се, мъчеше се да се движи. Очите му я гледаха — питащи, предадени.

Шалан почти можеше да си въобрази, че воят на бурята е част от някакъв кошмар. Че скоро ще се събуди ужасена и татко ще й запее. Както правеше, когато тя беше дете…

— Чудни камъни ще блеснат.

Татко спря да се движи.

— С песен лесно… ще заспиш… спи, детенце мое.