Брандън Сандърсън
Сияйни слова (101)

72
Себични причини

„Подозирам, че сега той е по-скоро сила, отколкото личност, ако и ти да настояваш на противното. Тази сила се удържа и е постигнато равновесие.“

Каладин гледаше бляскавия метал, от който капеше влага от призоваването. Сияеше меко в гранатов цвят по няколко тънки ивици по дължината.

Шалан имаше Меч.

Обърна глава към нея и страната му допря плоското на острието. Никакви писъци. Той застина, после предпазливо вдигна пръст и докосна хладния метал.

Нищо. Писъците, които чу в ума си, когато се би заедно с Адолин, не се повториха. Стори му се много лош знак. Макар да не знаеше какъв е този звук, той имаше нещо общо с връзката му със Сил.

— Как? — попита Каладин.

— Не е важно.

— Според мен е.

— Не и сега! Виж какво, ще го вземеш ли? Нелепо е да го държа така. Ако случайно го изтърва и ти отрежа крака, сам си си виновен.

Каладин се поколеба. Гледаше отражението на лицето си в Меча. Видя трупове, приятелите му с прогорени очи. Отказваше тези оръжия всеки път, когато му ги предлагаха.

Но досега му предлагаха Меч след сражение или поне на тренировъчната площадка. Това беше различно. Пък и той не избираше да стане Броненосец; щеше да използва това оръжие, само за да защити нечий живот.

Веднъж взел решението, той се пресегна и улови Меча за дръжката. Това му подсказа поне едно — надали Шалан бе Повелител на Стихиите. В противен случай и тя навярно щеше да ненавижда това Острие толкова, колкото той го ненавиждаше.

— Не се предполага да даваш на други своя Меч — рече Каладин. — Според обичая, само кралят и Върховните принцове правят това.

— Прекрасно. Можеш да доложиш на Сиятелната Навани, че съм проявила страшно неблагоприличие и невежество относно протокола. А засега можем ли просто да оцелеем, моля?

— Аха — отвърна Каладин и вдигна Меча. — Звучи чудесно.

Почти не знаеше как да го ползва. Упражненията с учебен меч не правеха човек познавач на истинския. За беля, от копието нямаше полза срещу толкова грамадно и добре бронирано създание.

— Впрочем… — подхвърли Шалан — може ли да не правиш онова с „долагането“, което споменах? Пошегувах се. Не мисля, че трябва да притежавам този Меч.

— И без това никой няма да ми повярва. Значи ще избягаш? Както ти казах?

— Да. Но ако можеш, поведи звяра наляво, моля те.

Каладин се замисли.

— Това е по посока на лагерите. Намерението ми беше да го подлъжа по-навътре в пропастите, та ти…

— Трябва да си взема чантата.

Луда жена.

— Борим се за живота си, Шалан. Чантата не е важна.

— Напротив, много е важна. Трябва ми, за да… Е, скиците показват Пустите равнини като модел. Това ще ми трябва, за да помогна на Далинар. Моля те, просто го направи.

— Добре. Стига да мога.

— Хубаво. И хмм, моля те, не умирай, става ли?

Внезапно Каладин осъзна, че тя е притисната до гърба му. Държи го и топлият й дъх докосва шията му. Шалан трепереше, а на Каладин му се стори, че в гласа й се чува как е едновременно уплашена и очарована от положението им.

— Ще се постарая. Приготви се.

Тя кимна и го пусна.

Едно.

Две.

Три.

Изскочи в пропастта, обърна се и хукна наляво, към чудовището. Проклета жена. Звярът се понесе в сенките към него. Не, това беше сянка. Огромна, надвиснала сянка, дълга и подобна на змиорка. Висеше над дъното на пропастта и се държеше с крака за стените.

Създанието се понесе напред с тръбене. Черупката му дращеше скалите. Каладин стисна Меча, хвърли се на земята и се просна под звяра. Земята се надигна, когато той замахна с щипците, но Каладин се измъкна без драскотина. Замахна диво с Меча, остави диря в скалата и не улучи чудовището.

То се сгъна, усука се под себе си и се обърна. Движението беше много по-плавно, отколкото Каладин се надяваше.

Как въобще е възможно да убия нещо подобно?, чудеше се Каладин и отстъпваше, а съществото се намести на дъното на пропастта и почна да го оглежда. Ако намушка грамадното му туловище, няма вероятност да го убие достатъчно бързо. Имаше ли сърце това нещо? Не скъпоценното ядро, а истинско сърце? Налагаше се пак да опита да мине под него.

Каладин продължи да отстъпва през пропастта в опит да отдалечи звяра от Шалан. Чудовището обаче се движеше много по-внимателно от неговите очаквания. Каладин с облекчение зърна как Шалан се измъква от цепнатината и се спуска по коридора.

— Хайде, давай — рече той и размаха Меча пред чудовището. То отстъпи малко, но не го нападна. Гледаше. Очите му бяха скрити в засенченото лице. Светлината идваше само от небето високо горе и от сферите, които Каладин беше хвърлил на дъното. Сега те бяха зад чудовището. И Мечът на Шалан светеше слабо от някаква причудлива шарка по дължината. Каладин не беше виждал досега Меч да свети. От друга страна, не беше виждал Меч на тъмно.

Вдигна поглед към отстъпващото чуждо същество с многобройните му крака, кривата глава, разчленената броня. Рече си, че знае как изглежда Пустоносен. Надали можеше да съществува нещо по-ужасно от това.

Каладин направи крачка назад и се препъна в някакъв шистокор.

Чудовището нападна.

Каладин с лекота възстанови равновесието си, но се наложи да се търкулне и да пусне Меча, та да не се пореже. Страшни щипци тракнаха край него, щом той стана и почна да отскача насам и натам. Накрая се оказа притиснат до лигавата стена на пропастта, право пред чудовището. Дишаше тежко. Май беше прекалено близо за щипците и…

Главата рязко се наведе, мандибулите се отвориха. Каладин изруга и пак се метна настрани. Изстена, стана на крака и грабна захвърления Меч. Той не беше изчезнал. Каладин знаеше достатъчно за Мечовете и разбираше, че щом Шалан му е наредила да остане, той ще остане, докато тя не го призове обратно.

Обърна се и едната щипка се спусна точно на мястото, където беше той преди миг. Каладин замахна и отсече върха на щипката, когато той докосна земята.

Не сполучи много. Острието прогори черупката и уби плътта вътре, та звярът гневно изтръби, ала щипката беше огромна. Все едно да отреже крайчеца от палеца на крака на противниковия войник. Проклятие. Той не се биеше със звяра, а само го дразнеше.

Съществото вече нападна по-злостно. Замахна с щипка. За щастие, в тясната пропаст то не можеше да се разгърне. Крайниците му опираха в стените и нямаше замах. Навярно по тази причина Каладин още бе жив. Едва смогна да се отмести от пътя на удара и пак се препъна в тъмнината. Почти не виждаше.

Щом другата щипка замахна към него, Каладин скочи на крака и хукна по-нататък по коридора, далече от светлината, през растения и плавея. Пропастното чудовище се спусна подире му с тръбен рев.

Каладин се чувстваше толкова бавен без Светлината на Бурята. Толкова тромав и нескопосен.

Чудовището беше близо. Каладин взе решението за следващия си ход по усет. Сега! Спря, олюля се и побягна обратно към звяра. Чудовището се забави с големи усилия, черупката му застърга по стените и Каладин се приведе и хукна под него. Удари с Меча нагоре и го заби дълбоко в долницата на съществото.

То зарева по-неистово. Явно Каладин наистина го бе ранил, понеже то веднага се надигна, за да се измъкне от острието. Сетне, докато Каладин мигне, пак си изви под себе си. Каладин видя как страшните челюсти идват към него. Хвърли се напред, но челюстите уловиха бедрото му.

По крака му плъзна ослепителна болка и той заудря с Меча, макар звярът да го размяташе насам-нататък. Стори му се, че улучи муцуната, но не можеше да знае.

Светът се завъртя.

Каладин падна и се търкулна.

Нямаше време за замайване. Всичко наоколо се въртеше. Каладин изстена и се обърна. Загубил бе Меча — нямаше представа къде е. Кракът. Не го усещаше.

Сведе поглед с очакването да види само неравен чукан. Далеч не беше толкова зле. Кръв, разкъсан панталон, ала не се виждаше кост. Изтръпването се дължеше на шок.

Умът му почна да преценява и се съсредоточи върху раните. А това не беше хубаво. В този миг му бе нужен войникът, а не лекарят. Чудовището се наместваше в пропастта. Парче от бронята на лицето му липсваше.

Махни се. Оттук.

Каладин се преобърна и застана на длани и колене, после със залитане се изправи на крака. Раненият крак донякъде му служеше. Щом стъпи на него, ботушът му джвакна.

Къде беше Мечът? Там, напред. Беше излетял далеч и се бе забил в земята близо до хвърлените от цепнатината сфери. Каладин закуцука натам, ала му беше трудно да ходи, какво остава да бяга. На средата на пътя кракът го предаде. Падна лошо и одра ръката си на някакъв шистокор.

Пропастното чудовище почна да тръби и…

— Ей! Ей!

Каладин се обърна. Шалан? Какво си въобразяваше, че върши тази побъркана жена — стоеше в пропастта и лудешки размахваше ръце? Как изобщо беше минала край него?

Пак извика да привлече вниманието на съществото. Гласът й отекваше някак странно.

Пропастното чудовище се обърна от Каладин към Шалан и почна да напада.

— Не! — викна Каладин. Но каква полза от крясъци? Трябваше му оръжието. Стисна зъби, завъртя се и се постара с всички сили да се добере до Меча. Бурята да го отнесе. Шалан…

Измъкна Меча от земята, ала пак падна. Кракът просто не го държеше. Въртеше се, размахваше Меча, оглеждаше пропастта. Звярът удряше и тръбеше. Страховитият звук отекваше отново и отново в теснината. Каладин не видя труп. Успяла ли бе Шалан да избяга?

Раняването в гърдите явно само ядоса още повече проклетото създание. Главата. Единствената възможност на Каладин беше главата.

С усилие се изправи на крака. Чудовището спря да бъхти земята, ревна и се втурна към него. Каладин стисна Меча с две ръце, ала се олюля. Кракът се огъна под него. Опита да застане на коляно, обаче кракът съвсем поддаде. Каладин падна на една страна и едва не се рани с Меча.

Плесна в локва. Една от захвърлените сфери грееше пред него с ярка бяла светлина.

Пресегна се през водата, грабна я и стисна изстиналото стъкло. Светлината му бе нужна. В името на Бурите, животът му зависеше от нея.

Моля те.

Пропастното чудовище надвисна над него.

Каладин се напрегна и вдиша, сякаш се бореше за въздух. Като че някъде далеч… чу…

Хлипане.

Никаква сила не влезе в него.

Звярът замахна, Каладин се обърна и, странно, видя себе си. Вторият Каладин стоеше над него, по-висок, вдигнал меча. Беше поне наполовина по-голям от него.

В името на самите очи на Всемогъщия…, вцепени се Каладин, а чудовището стовари един от предните си крака върху фигурата до него. И не-Каладин се разпадна в облак Светлина.

Какво беше направил? Как?

Не беше важно. Оживя. С отчаян вик се хвърли да стане и се олюля към чудовището. Трябваше пак да застане близо, да е твърде близо за замахване на щипците.

Толкова близо, че да…

Чудовището отстъпи малко и се спусна да захапе. Мандибулите се отвориха, страшните очи погледнаха надолу.

Каладин удари нагоре.

* * *

Звярът рухна, черупката почна да се чупи, краката се загърчиха. Шалан извика от скривалището си зад някаква скала. Кожата и дрехите й бяха наситено черни.

Пропастното чудовище бе паднало върху Каладин.

Шалан изтърва листа — на него беше нарисувана тя самата и Каладин — и се завтече между камъните. Освободи се от чернотата, която я покриваше. Наложи се да остане близо до битката, за да могат образите да работят. По-добре щеше да е да ги прати по Шарка, но това беше трудно, защото…

Спря пред звяра, който още се гърчеше — грамада плът и черупка като лавина от паднали камъни. Шалан пристъпваше от крак на крак и не знаеше какво да прави.

— Каладин? — провикна се тя. Гласът й беше треперлив в тъмнината.

Престани, заповяда си тя. Без страх. Надживяла си това. Пое дълбоко дъх и тръгна напред през огромните бронирани крака на чудовището. Опита да избута настрани една щипка, ала тя беше твърде тежка за нея, затова се покатери отгоре й и се плъзна от другата страна.

Чу нещо и застина. Наблизо лежеше главата на чудовището с невиждащи огромни очи. От нея почнаха да се издигат духчета като дим. Същите като преди, само че… си отиваха? Шалан поднесе светлината на сферата си по-близо.

Долната половина на каладиновото тяло се подаваше от пастта на звяра. Всемогъщи във висините! Шалан зина и се завтече напред. Помъчи се да издърпа Каладин от затворената паст. После призова Меча и отсече няколко мандибули.

— Каладин? — продума тя и тревожно надзърна в устата на нещото откъм страната, където беше премахнала мандибула.

— Ох — стигна до нея слаб глас.

Жив е!

— Дръж се! — рече Шалан и взе да сече главата на чудовището, като се стараеше да не удря твърде близо до Каладин. Рукна лилав ихор с мирис на мухъл и покри ръцете й.

— Малко е неудобно… — обади се Каладин.

— Жив си. Спри да мрънкаш.

Жив беше. Отче на Бурята. Жив. Трябваше да изгори цял куп молитви, щом се върнат.

— Вътре вони ужасно — слабовато рече Каладин. — Почти като тебе.

— Радвай се — отвърна Шалан, докато сечеше. — Ето, разполагам с приемливо запазен екземпляр пропастно чудовище — с дребния недостатък, че е мъртво — и го кълцам на парчета заради теб, наместо да го изучавам.

— Вечно ще ти бъда задължен.

— Впрочем, как влезе в устата му? — поинтересува се Шалан и отпра част от черупката с ужасен звук. Захвърли я настрани.

— Пронизах го през небцето — обясни Каладин. — В мозъка. Само това успях да измисля, за да убия проклетия звяр.

Шалан се наведе и вкара ръка през голямата дупка, която отвори. С известни усилия и още малко рязане на предните мандибули успя да му помогне и Каладин се измъкна отстрани на пастта. Изглеждаше като самата смърт — покрит беше с ихор и лицето му бе пребледняло от кръвозагуба.

— В името на Бурите — прошепна Шалан, когато Каладин легна на гръб върху камъните.

— Превържи крака ми — немощно рече той. — Останалото ще се оправи. Веднага ще заздравее…

Шалан огледа злощастния крак и потрепери. Приличаше на… на… Балат.

Нямаше скоро Каладин да ходи с този крак. Отче на Бурите, помисли тя и отряза полите на роклята си до коляно. Според указанията на Каладин, тя превърза крака му стегнато. Той явно смяташе, че няма нужда от турникет. Шалан го послуша — навярно той бе превързал далеч повече рани от нея.

Отряза и десния си ръкав, за да превърже една рана отстрани на торса му, където звярът беше почнал да го прехапва на две. После се настани до него. Чувстваше се изцедена. Стана й студено, понеже краката и ръката й бяха изложени на хладината на пропастното дъно.

Каладин пое дълбоко дъх. Лежеше със затворени очи на камъните.

— Два часа до бурята — прошепна той.

Шалан погледна небето да провери. Почти тъмно беше.

— Може и по-малко — отвърна тя. — Победихме го, но тъй или иначе сме мъртви, нали?

— Не е честно — каза Каладин. После се надигна да седне и изстена.

— Не трябва ли…

— Ба. Имал съм и много по-тежки рани.

Отвори очи и видя как Шалан учудено вдига вежда. Изглеждаше замаян.

— Имал съм — настоя Каладин. — Не е войнишко самохвалство.

— Толкова тежки? Колко често?

— Два пъти — призна той. Огледа грамадното туловище на звяра. — Наистина го убихме.

— Тъжно е, знам — потиснато отговори Шалан. — Беше красиво.

— По-красиво щеше да е, ако не беше опитвало да ме изяде.

— От моя гледна точка, то не само опита, а направо успя.

— Глупости. Не успя да ме погълне. Не се брои.

Каладин й подаде ръка, като че я молеше да му помогне да стане.

— Искаш да пробваш да ходиш ли?

— Да не очакваш просто да си лежа в пропастта, докато водите нахлуят?

— Не, обаче… — Шалан вдигна поглед. Пропастното чудовище беше грамадно. Легнало на една страна, беше поне двадесет стъпки високо. — А ако се покатерим върху него и оттам опитаме да се доберем до платото горе?

С напредването им в западна посока пропастите ставаха все по-плитки.

Каладин също погледна нагоре.

— Пак остават осемдесетина стъпки за катерене, Шалан. И какво бихме правили на платото? Бурята ще ни отвее.

— Поне можем да потърсим подслон… Наистина няма надежда, нали?

Колкото и да беше странно, Каладин вирна глава.

— Вероятно.

— Само „вероятно“ ли?

— Подслон… Ти имаш Меч.

— И? Не мога да посека водата с него.

— Не, но можеш да срежеш камъка — възрази Каладин и огледа стената на пропастта.

Гърлото на Шалан се сви.

— Можем да изсечем нещо като килия! Като на съгледвачите.

— Високо горе в стената — додаде Каладин. — Виждаш линията на водата. Успеем ли да стигнем над нея…

Пак трябваше да се катерят. Не се налагаше Шалан да стига чак до височината, където пропастта се стесняваше, ала и така нямаше да е лесно, по никой начин. А тя разполагаше със съвсем малко време.

Но това беше някаква възможност.

— Ще трябва ти да го направиш — обясни Каладин. — Аз може и да успея да застана прав, с помощ. Но да се катеря, докато въртя Меча…

— Добре — отвърна Шалан и пое дълбоко дъх. — Добре.

За начало се покачи върху гърба на пропастното чудовище. Гладката черупка се пързаляше, но Шалан успяваше да закрепи стъпалата си между плочките й. Щом стигна горе, потърси линията на водата. Оттук изглеждаше много по-високо, отколкото отдолу.

— Изрежи хватки за ръцете — провикна се Каладин.

Хубаво. Шалан все забравяше Меча. Не искаше да мисли за него…

Не. Нямаше време за това сега. Призова Меча и изряза няколко дълги ивици от скалата. Парчетата падаха и отскачаха от черупката. Прибрала коси зад ушите си, Шалан работеше в сумрака и изсичаше стъпаловидни хватки в стената на пропастта.

Почна да се катери. Увисваше на едната, държеше се за най-високата, призоваваше Меча и опитваше да сече още по-нагоре. Ала проклетото оръжие беше толкова дълго.

Мечът покорно се сви в ръката й — стана много по-къс, по-скоро като голям нож.

Благодаря ти, помисли Шалан и отряза поредната ивица от скалата.

Изкачваше се, хватка след хватка. Работата беше тежка и от време на време Шалан трябваше да слиза, та да си отпочинат ръцете й от висенето. Най-накрая стигна малко над линията на водата. Мислеше, че това е най-високото място, до което може да се добере. Тук увисна неумело и почна да изсича големи парчета скала, като опитваше да ги реже така, че да не падат на главата й.

Парчетата думкаха по бронята на мъртвото чудовище.

— Справяш се великолепно! — викна Каладин отдолу. — Продължавай така!

— Ти пък кога се ободри толкова?

— Още когато мислех, че съм мъртъв, а се оказа, че не съм.

— Напомняй ми от време на време да пробвам да те убия — скастри го Шалан. — Ако успея, ще се почувствам по-добре, ако не успея — ти ще се почувстваш по-добре. Всички печелят!

Чу го да се смее и задълба по-навътре в камъка. Оказа се по-трудно, отколкото си представяше. Да, Мечът леко режеше скалата, обаче Шалан все режеше парчета, които не искаха да се отделят. Налагаше се да ги дялка, а после да освобождава Меча и да ги изгребва навън.

След около час трескава работа обаче, Шалан успя да направи някакво подобие на убежище. Не стана толкова дълбоко, колкото й се щеше, но трябваше да е достатъчно. Силите й бяха изцедени. Тя за последен път слезе долу и се просна между камънаците върху гърба на звяра. Ръцете я боляха като от вдигане на нещо тежко, и наистина при катеренето вдигаше себе си.

— Готово ли е? — обади се Каладин от дъното на пропастта.

— Не, почти. Мисля, че можем да се съберем.

Каладин мълчеше.

— Ти ще се качиш в дупката, която направих, Каладине, мостови, убиецо на пропастни чудовища и причинителю на униние. — Тя се наведе отстрани на звяра да го погледне. — Няма да водим поредния глупав разговор как ти умираш тук, докато аз храбро продължавам напред. Разбрано?

— Не знам мога ли да ходя, Шалан — въздъхна Каладин. — Да не говорим за катерене.

— Ще го направиш, дори ако се наложи да те нося.

Той вдигна поглед и се усмихна. Лицето му беше покрито с виолетов ихор, макар да го беше попочистил, доколкото можеше.

— Ще ми се да видя това.

— Хайде — каза Шалан. Самата тя се надигаше с усилие. В името на Бурите, беше уморена. Отсече с Меча един ластар от стената. Смешното беше, че бяха нужни два удара. Първият уби душата му. А после, вече мъртво, растението можеше да бъде отрязано.

Горната част се прибра, навивайки се на спирала, за да стигне по-високо. Шалан метна единия край на ластара долу. Каладин го улови с ръка и, като се опираше на здравия крак, внимателно се покатери на гърба на чудовището. Когато стигна горе, и той се просна до Шалан. Вадичките пот оставяха дири през нечистотията по лицето му. Огледа изрязаната в скалата стълба.

— Ти наистина ще ме накараш да се кача.

— Да. Поради напълно себични причини.

Каладин я изгледа.

— Няма да допусна последното нещо, което виждаш в живота си, да съм аз в половин мърлява рокля, покрита с виолетова кръв и с чорлава коса. Недостойно е. На крака, мостови.

Шалан чу тътен в далечината. Лошо…

— Качвай се — отсече Каладин.

— Няма…

— Качвай се — повтори по-твърдо той — и легни на пода на убежището, после протегни ръка навън. Когато наближа, можеш да ми помогнеш за последните няколко стъпки.

Шалан помърмори малко, после взе чантата си и тръгна да се катери. В името на Бурите, ама че хлъзгави ръкохватки. Когато стигна горе, тя пропълзя в плитката дупка и се подаде едва-едва. Протегна ръка надолу, а с другата се закрепи. Каладин вдигна поглед към нея, стегна се и почна изкачването.

Най-вече се набираше на ръце. Раненият крак висеше, а здравият даваше опора. Яките му войнишки мишци бавно го изтегляха стъпало след стъпало.

По дъното на пропастта потече струйка вода. После рукна.

— Хайде! — подкани го Шалан.

Вятърът виеше в пропастта с призрачен злокобен глас, като минаваше през множеството отвори. Като стенанията на отдавна мъртви духове. Високият вой се придружаваше от нисък, тътнещ рев.

Всички растения се изтеглиха, ластарите се усукаха стегнато, скалните пъпки се затвориха, къдроцветните се сгънаха. Сякаш пропастта се скри.

Каладин пъшкаше и се потеше. Лицето му бе изопнато от болка и усилие, пръстите му трепереха. Набра се още веднъж, после посегна да улови ръката на Шалан.

Стената на бурята връхлетя.