Брандън Сандърсън
Сияйни слова (100)

71
Страж

„Носи бремето на ненавистта на самия Бог, но без добродетелите, които я съпътстват. Той е такъв, какъвто ние го направихме, стари приятелю. И какъвто, за нещастие, сам пожела да стане.“

— Малък бях — рече Тефт, — затова не чувах много. В името на Келек, не исках да чувам много. Нещата, които нашите вършеха, не бяха от нещата, които човек би поискал родителите му да вършат, нали така? Не щях да знам. Затуй не е чудно, че не мога да си спомня.

Сигзил кимна по своя си вежлив, но вбесяващ начин. Азишът просто знаеше неща. И освен това те караше да му разказваш неща. Не беше честно така. Ужасно. От къде на къде Тефт се падна на пост с него?

Двамата седяха на камъните до пропастите точно на изток от стана на Далинар. Вееше студен вятър. Довечера щеше да дойде буря.

Той ще се върне дотогава. Със сигурност ще се върне.

Край тях се стрелна кремлинг. Тефт го замери с камък и го накара да иде в някаква цепнатина.

— Както и да е, не знам защо искаш да чуеш всичко това. Няма полза от него.

Сигзил кимна. Проклет чужденец.

— Добре де, добре. Беше някакъв култ, нали разбираш. Наричаха се Ясновидците. Те… хммм, те мислеха, че ако има как да върнат Пустоносните, то и Сияйните рицари ще се върнат. Глупаво, нали? Само че те знаеха неща. Неща, които не би трябвало да знаят. Като онези, които Каладин може.

— Разбирам, че ти е трудно. Искаш ли да изиграем още една ръка мичим, та да ни минава времето.

— Ти само искаш проклетите ми сфери — сопна се Тефт и размаха пръст. — И не използвай това име.

— Мичим е истинското име на играта.

— Това е свещена дума и няма игра, която да се назовава със свещена дума.

— Думата не е свещена там, откъдето идва — възрази Сигзил, видимо раздразнен.

— Сега обаче не сме там, нали? Наричай я другояче.

— Мислех, че ще ти хареса — отговори Сигзил и взе оцветените камъни, които се ползваха в играта. Залагаш ги на купчина и опитваш да отгатнеш онези, които противникът е скрил. — Това е игра на умение, а не на случайност, значи не обижда воринските чувства.

Тефт го наблюдаваше как събира камъните. Май щеше да е по-добре да загуби всичките си сфери в проклетата игра. За него не беше хубаво отново да разполага с пари. Не биваше да му се поверяват пари.

— Те мислеха — подхвана той, — че е по-вероятно хората да покажат сили, ако животът им е в опасност. Затова… излагаха живота си на опасност. На хора от тяхната група — никога на невинни външни хора, благословени да са ветровете. Ала и това беше достатъчно лошо. Виждах как хора се оставят да ги бутат от скали, виждах как стоят вързани на място, а над тях виси камък и една свещ бавно прогаря въжето му, докато той падне. Лошо беше, Сигзил. Ужасно. Никой не бива да е принуден да ги гледа, особено пък шестгодишно момченце.

— И какво направи ти? — попита тихо Сигзил, докато затягаше връвчицата на торбичката с камъните.

— Не е твоя работа. Не знам защо въобще говоря с тебе.

— Всичко е наред — успокои го Сигзил. — Мога да разбера…

— Предадох ги — избъбра Тефт. — На градоначалника. Проведе голям съдебен процес. Накрая нареди всички да бъдат екзекутирани. Така и не можах да разбера това. Те бяха опасни единствено за себе си. Наказаха самоубийствените им опити със смърт. Безсмислено беше. Трябваше да намерят как да им помогнат…

— А родителите ти?

— Мама умря, когато правеха онова нещо с падащия камък. Тя наистина вярваше, Сиг. Вярваше, че го носи вътре, разбираш ли? Силите? Че ако има опасност да умре, те ще се проявят в нея и тя ще се спаси…

— И ти видя това?

— В името на Бурите, не! Да не мислиш, че биха допуснали родния й син да гледа? Да не си се смахнал?

— Но…

— Обаче видях как татко умира — додаде Тефт и се взря над Равнините. — Обесен.

Поклати глава и взе да рови в джоба си. Къде се дяна манерката? Като се обърна пък, съгледа онова момче. Седеше си и въртеше из ръце кутийката, както често правеше. Ренарин.

Тефт никак не поддържаше всичките глупости, дето Моаш ги разправяше — за свалянето на светлооките. Всемогъщият ги беше сложил на мястото им и на кого му влизаше в работата да се усъмнява в Него? Не и на копиеносците, това поне беше сигурно. Ала по някакъв начин принц Ренарин не беше по-добър от Моаш. И двамата не си знаеха мястото. Светлоок, който иска да постъпи в Мост Четири, беше също толкова лошо, колкото тъмноок да приказва глупаво и надменно на краля. Не подобаваше. Нищо че другите мостови харесваха момъка.

А пък сега Моаш стана един от тях. Бурята да го отнесе. Дали не забрави манерката в казармата?

— Горе главата, Тефт — рече Сигзил и стана.

Тефт се обърна и видя да приближават униформени мъже. Скокна на крака и улови копието си. Идваше Далинар Колин, придружаван от неколцина светлооки съветници и от днешните си телохранители, Дрей и Белязания от Мост Четири. Сега, когато Моаш беше повишен, а Каладин… хмм, не беше тук… Тефт се занимаваше с разпределението на постовете. Никой не искаше да го прави, Бурята да ги отнесе, дано. Разправяха, че сега той командва. Безумци.

— Сиятелни господарю — рече Тефт и отдаде чест с ръка на гърдите.

— Адолин ми каза, че вашите хора идват тук — каза Върховният принц. Позволи си да погледне и принц Ренарин, който също стана и отдаде чест, все едно не беше дошъл родният му баща. — Редувате се, доколкото разбирам?

— Тъй вярно — отвърна Тефт и изгледа Сигзил. Наистина се редуваха.

Само дето Тефт поемаше почти всяка смяна.

— Наистина ли мислиш, че той е жив, войнико? — попита Далинар.

— Сър, жив е. Не става дума за това какво мисля аз или някой друг.

— Той падна от стотици стъпки височина — подчерта Далинар.

Тефт продължаваше да стои мирно. Върховният принц не бе задал въпрос, затова и не му отговори.

Вярно, налагаше му се да пропъжда от ума си разни ужасни образи. Каладин си удря главата при падането. Каладин е размазан от падащия мост. Каладин лежи със счупен крак и не може да намери сфери да се излекува. Понякога това глупаво момче мислеше, че е безсмъртно.

В името на Келек. Те всички го мислеха за безсмъртен.

— Сър, той ще се върне — обърна се Сигзил към Далинар. — Ще се покатери и ще излезе от пропастта точно на това място. Добре ще е да сме тук, да го посрещнем. С униформи, с лъснати копия.

— Ние го чакаме в свободното си време, сър — уточни Тефт. — Никой от нас тримата не трябва да е някъде другаде сега.

Каза го и се изчерви. А пък преди разсъждаваше как Моаш говори на висшестоящите.

— Не идвам, за да ви нареждам да се отлъчвате от задачата, която сте избрали, войнико — отговори Далинар. — Дойдох да се уверя, че се грижите за себе си. Войниците не бива да пропускат хранения, за да чакат тук. И не искам да ви хрумват разни идеи да стоите по време на буря.

— Ъъ, слушам, сър — отговори Тефт. Той беше пропуснал днешната закуска, за да стои на пост тук. Откъде беше разбрал Далинар?

— Късмет, войнико — рече Върховният принц и продължи по пътя си, обграден от адютантите. Явно отиваше на проверка на батальона, разположен най-близо до източния край на лагера. Там войниците щъкаха като кремлинги след буря, носеха торби с провизии и ги трупаха в казармите. Денят за похода на Далинар в Пустите равнини бързо наближаваше.

— Сър — провикна се Тефт подире му.

Далинар се обърна към него, а адютантите му спряха по средата на изречението.

— Вие не ни вярвате — рече Тефт. — Че той ще се върне, искам да кажа.

— Мъртъв е, войнико. Но разбирам, че вие имате потребност да сте тук.

Върховният принц допря длан в рамото си в знак на почит към мъртвите и си тръгна.

Е, според Тефт беше нормално Далинар да не вярва. Толкова по-голяма щеше да е изненадата му при завръщането на Каладин.

Довечера ще има буря, помисли Тефт и пак седна на своя камък. Хайде, момче. Какво правиш там?

* * *

Каладин се чувстваше като един от десетимата глупаци.

По-скоро, като всичките десет. Десет пъти безумец. И най-вече като Ешу, който говореше за неща, от които не разбира, пред хора, които разбират.

Толкова дълбоко в пропастите беше трудно да установи накъде да вървят, ала той обикновено успяваше да разчете пътя по това как са отложени отломките. Водата идваше от изток на запад, но се оттичаше в обратната посока. Затова пукнатините в стените, където отломките бяха плътно нагнетени, обикновено сочеха запад, а местата, където отлаганията бяха по-естествени — при оттичането на водата — бележеха къде водата е текла на изток.

Усетът му подсказваше накъде да тръгне. И сгреши. Не трябваше да е толкова уверен. Толкова далече от лагерите водата може би течеше другояче.

Раздразнен на себе си, той остави Шалан да рисува и се поотдалечи.

— Сил?

Никакъв отговор.

— Силфрена! — повтори той по-високо.

Въздъхна и се върна при Шалан. Тя рисуваше, клекнала на мъха — явно се беше отказала да пази някога хубавата рокля от петна и скъсване. Шалан беше другата причина той да се чувства глупак. Не трябваше да й позволява да го дразни така. Успяваше да се въздържи от забележки към други, далеч по-противни светлооки. Защо не можеше да се владее, когато говореше с нея?

Би трябвало да съм си научил урока, разсъждаваше той, докато Шалан рисуваше, а изразът на лицето й ставаше по-напрегнат. Досега тя печели всеки спор. Без усилия.

Облегна се на стената на пропастта. Копието лежеше в сгъвката на ръката му, а сферите, здраво вързани на върха, светеха. Наистина изводите му за нея бяха неправилни, както тя толкова хапливо забеляза. Отново и отново. Като че част от него неистово искаше да не я харесва.

Само да можеше да намери Сил. Всичко щеше да е по-хубаво, ако можеше пак да я види, да знае, че тя е добре. Този вик…

За да се разсее, отиде при Шалан и се наведе да види скицата. Нейната карта беше по-скоро картина и загадъчно наподобяваше гледката, която Каладин видя, летейки през нощта над Пустите равнини.

— Необходимо ли е всичко това? — попита той, докато Шалан полагаше светлосенките на платата.

— Да.

— Но…

— Да.

Рисуването продължаваше по-дълго, отколкото на него му се нравеше. Слънцето мина над отвора на пропастта горе и се загуби от поглед. Вече минаваше пладне. Имаха седем часа до бурята, ако времето беше предвидено вярно — и най-добрите математици понякога бъркаха.

Седем часа. Идването ни тук, отбеляза Каладин, трая почти толкова дълго. Ала те навярно бяха напреднали по посока на лагерите. Вървяха цяла сутрин.

Добре. Нямаше нужда да я кара да бърза. Остави я да рисува и закрачи през пропастта. Гледаше очертанията на процепа горе и го сравняваше с рисунката. Доколкото виждаше, картата й беше съвършено точна. Изобразяваше по памет целия им път, сякаш го гледаше отгоре. При това го правеше съвършено. Представяше всяка издатинка и отвор.

— Отче на Бурята — прошепна той и припна пак при нея. Знаеше, че я бива като художничка, но това тук беше напълно различно.

Коя беше тази жена?

Когато се върна, тя още рисуваше.

— Скицата ти е изумително точна — рече Каладин.

— Може би снощи малко… подцених умението си — призна Шалан. — Помня нещата много добре, но за да съм честна, ще кажа, че не съзнавах колко сме сгрешили пътя, докато не го нарисувах. Доста от очертанията на тези плата не са ми познати; може да сме в област, която още не е картографирана.

Каладин я погледна.

— Ти помниш очертанията на всички плата на картите?

— Хмм… да.

— Невероятно.

Шалан пак се намести на колене и вдигна скицата. Отметна един непокорен кичур червени коси.

— Може би не. Тук има нещо много странно.

— Какво?

— Мисля, че скицата ми трябва да е грешна. — Тя се изправи, видимо разтревожена. — Трябва да знам повече. Ще обиколя едно от тези плата.

— Добре…

Шалан тръгна, съсредоточена върху скицата. Едва обръщаше внимание къде върви и се препъваше в камъните и клоните. Каладин я следваше с лекота, но не я притесняваше, когато тя обърна поглед към процепа отсреща. Двамата заобиколиха цялата основа на платото вдясно.

Отне болезнено много време, макар да вървяха бързо. Губеха ценни мигове. Знаеше ли Шалан къде се намират, или не знаеше?

— А сега, онова плато — каза тя и посочи следващата стена. Почна да обхожда основата на онова плато.

— Шалан, нямаме…

— Важно е.

— Важно е и бурята да не ни размаже.

— Ако не установим къде сме, никога няма да се измъкнем — рече Шалан и му подаде листа. — Чакай тук. Ей сега се връщам.

Тя затича, а полите й шумоляха.

Каладин заразглежда нарисувания от нея път. Макар сутринта да бяха поели в правилната посока, беше станало както той се боеше — в крайна сметка Каладин беше водил в кръг и пак вървяха право на юг. Даже някак се беше изхитрил да тръгнат и на изток за някое време!

Така се бяха отдалечили от стана на Далинар повече, отколкото когато тръгнаха предната вечер.

Моля се тя да греши, рече си Каладин и тръгна около платото в обратната посока, за да я пресрещне по средата.

Ала ако Шалан наистина бъркаше, съвсем нямаше да знаят къде се намират. Кое беше по-лошото?

Повървя малко през пропастта и застина. Тук мъхът беше одран от стените, а отломките по дъното бяха изтикани и смачкани. Бурите да го отнесат, скоро беше станало. След последната буря. Пропастното чудовище беше дошло насам.

Може би… може би беше продължило по пътя си по-навътре в пропастите.

Шалан се появи от другата страна на платото. Беше разсеяна и си мърмореше. Вървеше и се взираше в небето.

— … знам, казах, че съм виждала тези шарки — говореше си тя сама, — но това е прекалено голямо и не можах да го разпозная от само себе си. Трябваше нещо да кажеш. Аз…

Млъкна изведнъж и подскокна при вида на Каладин. Той присви очи. Думите й му прозвучаха като…

Не ставай глупав. Тя не е воин. А Сияйните рицари са били воини, нали така? Всъщност не знаеше много за тях.

Но пък Сил беше виждала разни странни духчета наоколо.

Шалан хвърли поглед на стената и драскотините.

— Каквото си мисля ли е?

— Аха.

— Колко мило. Дай ми листа.

Каладин й върна скицата и тя измъкна молив от ръкава си. Подаде й чантата. Шалан я сложи на земята и използва твърдата страна за подложка за рисуване. Довърши двете най-близки плата, които беше обиколила.

— Е, грешна ли е рисунката ти или не? — попита Каладин.

— Точна е — отговори Шалан и продължи да скицира. — Просто е странно. Доколкото си спомням картите, най-близките до нас сега плата би трябвало да са далече на север. Има друга група плата там, точно със същите очертания, само че като огледално отражение на тези.

— Помниш картите толкова добре?

— Да.

Каладин не настоя повече. От това, което беше видял, излизаше, че може да го прави.

Шалан поклати глава.

— Каква е вероятността цяла поредица плата да имат съвсем същата форма в двата края на равнините? Не едно, а цяла поредица…

— Равнините са симетрични — каза Каладин.

Шалан застина.

— Откъде знаеш?

— Ами… сънувах го. Видях как платата са подредени в грамадна симетрична фигура.

Шалан пак погледна своята карта и зяпна. Почна да пише бележки в полетата.

— Киматика.

— Моля?

— Знам къде са паршендите. — Очите й се отвориха широко. — И Портата на Обета. Виждам всичко — мога да го картографирам почти цялото.

Каладин потрепери.

— Ти… какво?

Шалан рязко вдигна поглед и се взря в очите му.

— Трябва да се връщаме.

— Да, знам. Бурята.

— Има и още — отвърна тя и се изправи. — Сега знам прекалено много, за да умра тук. Пустите равнини са шарка, повторение. Не са естествено скално образувание. А в средата им е имало град. Нещо го е разбило. Оръжие… Вибрации? Като пясък върху чиния? Трус, който може да разбие скалите… Камъните са се превърнали в пясък и от бурите пукнатините, пълни с този пясък, са се изветрили.

Очите й бяха загадъчно далечни и Каладин не разбираше и половината от приказките й.

— Трябва да стигнем центъра — каза Шалан. — Мога да го намеря, сърцето на тези Равнини, като следвам повторението. И там ще има… неща…

— Тайната, която търсиш — отвърна Каладин. Какво каза тя току-що? — Портата на Обета?

Шалан силно се изчерви.

— Да вървим. Не спомена ли с колко малко време разполагаме? Честно ти казвам, ако единият от нас не бърбореше неспирно и не разсейваше всичко живо, вече да сме се върнали.

Каладин шавна вежди, а тя се усмихна и посочи накъде да тръгнат.

— Между другото, вече аз водя.

— Май така ще е най-добре.

— От друга страна — отвърна Шалан, — като се замисля, може и да е по-добре да те оставя ти да водиш. Така може да налучкаме пътя до центъра на Равнините. Стига само да не се озовем в Азир.

В отговор Каладин се засмя, понеже така му се стори правилно. Вътрешно обаче се разкъсваше. Той се бе провалил.

Следващите няколко часа бяха съсипващи. Като минаха дължината на две плата, беше необходимо Шалан да спре и да поправи картата. Така и трябваше — не можеха отново да се изгубят.

Ала отнемаше толкова много време. Макар да се движеха с възможно най-голяма бързина между спиранията за скициране — направо тичаха през целия път — напредваха прекалено бавно.

Каладин пристъпяше от крак на крак и гледаше небето, докато Шалан пак попълваше картата. Тя ругаеше и мърмореше и Каладин видя как забърсва капка пот, която падна от челото й върху все по-смачканата хартия.

Може би има четири часа до бурята, мислеше той. Няма да успеем.

— Пак ще потърся съгледвачите — каза Каладин.

Шалан кимна. Навлезли бяха в областта, където далинаровите скачачи гледаха за нови какавиди. Да ги викат беше слаба надежда — даже и да имаха късмета да се натъкнат на техен отряд, Каладин се съмняваше, че хората ще имат под ръка достатъчно дълго въже, което да стигне до дъното на пропастта.

Но беше някаква възможност. Затова той се отдалечи, та да не пречи на Шалан да рисува, и почна да вика.

— Ехо! Отговорете! Моля! В пропастта сме, хванати в капан! Отговорете! Моля!

Повървя, повика и спря, за да се ослуша. Нищо. Нито въпросителни викове, които да отекнат отгоре, нито признаци на живот.

Навярно вече са се прибрали в укритията, прецени Каладин. Разтурили са наблюдателниците и чакат бурята.

Гледаше с безсилен гняв размитата ивица небе. Толкова далечна. Помнеше това чувство — как е долу в пропастта с Тефт и останалите и копнее да се покатери горе и да избяга от ужасния живот на мостови.

За стотен път опита да вдъхне Светлина от сферите. Стискаше една, докато и ръката му, и стъклото се изпотиха, ала Светлината на Бурята — вътрешната сила — не потече в него. Каладин вече не можеше да почувства Светлината.

— Сил! — изрева той, оставил сферата и свил длани на фуния. — Сил! Моля те! Там някъде ли си…? — Помълча и додаде по-тихо — Наказание ли е това? Или е нещо повече? Какво се обърка?

Никакъв отговор. Навярно ако го наблюдаваше, тя нямаше да го остави да умре тук. Стига да успееше да помисли и да забележи. Каладин си представи ужасяващ образ — как Сил язди ветровете, смесва се с вятърните духчета и не помни нито себе си, нито него. Страшно, зловещо не знае коя е всъщност.

Самата Сил се боеше от това. Ужасяваше се.

Шалан приближи и ботушите й скръцнаха по земята.

— Нямаме късмет?

Той поклати глава.

— Добре тогава, напред. — Тя пое дълбоко дъх. — Вървим през болката и изтощението. Дали не би искал малко да ме поносиш…

Каладин я измери с поглед.

Шалан сви рамене с усмивка.

— Помисли си колко велико ще бъде! Мога даже да взема пръчица, та да те шибвам с нея. Така ще можеш да се върнеш и да разправяш на останалите телохранители каква противна жена съм. Прекрасна възможност за мрънкане. Не? Добре. Да вървим.

— Странна жена си ти.

— Благодаря.

Каладин закрачи редом с нея.

— Охо, виждам, че над главата ти надвисва нова буря — установи Шалан.

— Погубих ни — прошепна той. — Поведох и се заблудихме.

— Е, и аз не забелязах, че сме тръгнали по грешен път. Нямаше да се справя по-добре.

— Трябваше да помисля и да те накарам да картираш пътя ни днес още от самото начало. Бях прекалено самонадеян.

— Станалото — станало. Ако по-ясно ти бях казала доколко добре мога да нарисувам тези плата, навярно щеше по-добре да се възползваш от моите карти. Не го направих, следователно ти не знаеше и ето ни тук. Не можеш да се обвиняваш за всичко, нали така?

Каладин крачеше мълчаливо.

— Ъъ, нали така?

— Вината е моя.

Шалан пресилено подбели очи.

— Наистина имаш намерението да се самобичуваш, а?

И баща му казваше така от време на време. Но Каладин си беше такъв. Да не би да очакваха да се промени?

— Ще се оправим — рече Шалан. — Ще видиш.

От това Каладин помръкна още повече.

— Продължаваш да мислиш, че гледам твърде ведро на нещата, така ли? — попита Шалан.

— Не си виновна ти. Бих предпочел да съм като теб. Да не съм живял така, както живях. Бих предпочел светът да е пълен с хора като теб, Шалан Давар.

— Хора, които не разбират болката.

— О, всички хора разбират болката. Не за това говоря, а за…

— Мъката — тихо рече Шалан — да виждаш как животът се руши? Да се бориш да го сграбчиш и да го задържиш, а надеждата да се превръща в обтегнати жили и кръв под пръстите ти, когато всичко рухва?

— Да.

— Усещането — не е мъка, нещо по-дълбоко е — да си пречупен. Да си смазван толкова често и с такова омерзение, че чувствата да са нещо, за което можеш единствено да копнееш. Само да можеше да заплачеш, защото тогава поне ще чувстваш нещо. Но ти не чувстваш нищо. Само… мъгла и дим вътре. Все едно вече си мъртъв.

Каладин спря насред пропастта.

Шалан се обърна и го погледна.

— Сломяващата вина — продължи тя, — задето си безсилен. Искаш да нараняват теб наместо другите. Викаш и дереш, и мразиш, когато обичаните от теб хора се съсипват, и това се надига като цирей. И си принуден да гледаш как радостта им се отцежда, а не можеш да направиш нищо. Пречупват онези, които обичаш, а не теб. И ти умоляваш. Не може ли просто да удряте мен?

— Да — прошепна Каладин.

Шалан кимна и продължи да го гледа.

— Да. Хубаво ще е никой на света да не знае това, Благословени от Бурята Каладин. Съгласна съм. С цялото си сърце.

Каладин го видя в очите й. Страданието, безсилието. Онова ужасно нищо, което я стискаше отвътре и заплашваше да я задуши. Тя знаеше. То беше в нея. Беше смазана.

И тогава Шалан се усмихна. В името на Бурята. Тя се усмихна въпреки това.

Усмивката й беше най-красивото нещо, което той бе видял през целия си живот.

— Как? — попита Каладин.

Тя бодро вдигна рамене.

— Ако си луд, лудостта ще ти помогне. Хайде. Вярвам, че времето ни е малко ограничено…

Тя тръгна през пропастта. Каладин остана на място. Чувстваше се изцеден. И някак странно, беше му по-светло.

Трябваше да се чувства като глупак. Пак го беше направил — обясняваше й колко лесен е нейният живот, докато тя криеше това в себе си през цялото време. Ала сега Каладин не се почувства като глупак. Усещаше, че разбира. Нещо. Не знаеше какво. Просто пропастта изглеждаше малко по-светла.

Тиен винаги правеше това за мен, рече си той. Дори в най-мрачния ден.

Постоя така достатъчно дълго, та къдроцветните да се отворят наоколо. Широките им прилични на ветрила пипалца бяха прорязани от оранжеви, червени и лилави шарки. Накрая хукна след Шалан и подплаши растенията, които се затвориха.

— Мисля — съобщи тя, — че трябва да се съсредоточим върху положителната страна на това да сме тук, в тази ужасна пропаст.

Погледна го, но Каладин не каза нищо.

— Хайде.

— Имам… усещането, че ще е по-добре да не те насърчавам.

— И какво му е забавното на това?

— Е, предстои да ни връхлети наводнението по време на бурята.

— Значи дрехите ни ще се поизперат — усмихна се Шалан. — Виждаш ли! Положително.

Той изсумтя.

— А, пак сумтенето на мостовия.

— Ще рече, че ако водите придойдат, поне ще отмият малко от зловонието ти.

— Ха! Леко забавно, но не получаваш точки. Вече установих, че ти си зловонният. Повторната употреба на шеги е строго забранена под страх от потапяне в буря.

— Добре — отговори Каладин. — Добре е, че сме тук, понеже тази вечер съм на пост. Сега ще пропусна. Все едно съм си взел почивен ден.

— При това, за да идеш да поплуваш, не по-малко!

Той се усмихна.

— Аз — обяви тя — се радвам, че сме тук, понеже горе слънцето е прекалено ярко и има навика да ме изгаря, ако не нося шапка. Далеч по-добре е да съм долу във влажната, тъмна, воняща, плесенясала, животозастрашаваща дълбина. Никакво слънчево изгаряне. Само чудовища.

— Радвам се да съм тук — каза Каладин, — защото паднах аз, а не някой от моите хора.

Шалан прескочи локва и после го изгледа.

— Не те бива много.

— Прощавай. Искам да кажа, радвам се, че съм тук долу, понеже когато се измъкнем, всички ще ме поздравяват, задето геройски съм те спасил.

— По-добре — заключи Шалан. — Само че вярвам, че аз спасих теб.

Каладин хвърли поглед на нейната карта.

— Печелиш точка.

— Радвам се, че съм тук, понеже винаги съм се питала какво ли е да си парче месо, което пътува през храносмилателния тракт, а тези пропасти ми напомнят на вътрешности.

— Не говориш сериозно, надявам се.

— Какво? — Шалан изглеждаше потресена. — Не, разбира се. Пфу.

— Наистина се престараваш.

— Така поддържам лудостта си.

Каладин се покатери върху висока камара отломки и й подаде ръка.

— Радвам се — рече той — да съм тук долу, понеже това ми напомня какъв късмет имам да съм свободен от армията на Садеас.

— Ах — възкликна тя и стъпи на върха на камарата до него.

— Неговите светлооки ни пращаха в пропастите да събираме — обясни Каладин и се пързулна от другата страна. — И съвсем не ни плащаха много за усилието.

— Прискърбно.

— Можеш направо да кажеш — отвърна той, докато Шалан слизаше от камарата, — че получавахме подаяние.

Той се усмихна.

Шалан вдигна глава.

— Подаяние — натърти Каладин и посочи колко дълбоко се намират. — Разбираш. Понеже сме под…

— Ох, в името на Бурите. Нали не очакваш това да се брои. Беше ужасно!

— Знам. Съжалявам. Майка ми би се разочаровала.

— Не харесваше ли играта на думи?

— Напротив, обичаше. Просто щеше да се ядоса, че опитвам да го правя, докато тя не е с мен, за да ми се смее.

Шалан се усмихна и двамата продължиха с бърз ход.

— Радвам се, че съм тук, понеже Адолин вече се е поболял от тревоги по мен. Затова, щом се върнем, той ще изпадне във възторг. Може дори да ми даде да го целуна пред хората.

Адолин. Точно така. Каладин като че посърна.

— Май трябва да спрем, за да допълня картата — каза Шалан и се намръщи на небето. — И ти да покрещиш още малко за помощ.

— Сигурно.

Шалан седна и извади картата. Каладин сви ръце и завика:

— Ей, вие горе? Има ли някой? Ние сме долу и си правим глупави шеги. Моля, спасете ни от нас самите!

Шалан се разсмя.

Каладин също се засмя, ала застина, когато наистина чу нещо да отеква. Глас ли беше? Или… Чакай…

Тръбене — като призив, но на няколко гласа. Ставаше все по-силно, засипваше ги.

После плъзгавата грамада от черупка и щипци връхлетя иззад ъгъла.

Пропастното чудовище.

Умът на Каладин изпадна в паника, ала тялото му просто действаше. Грабна Шалан за ръката, вдигна я на крака и я повлече в бяг. Тя извика и изтърва чантата.

Каладин я теглеше и не поглеждаше назад. Чувстваше звяра, съвсем близо. Стените на пропастта се тресяха, докато ги гонеше. Кости, клони, черупки и растения пукаха и се трошаха.

Чудовището отново затръби оглушително.

Почти ги настигна. Как само се движеше, Бурите да го отнесат. Каладин никога не беше си помислял, че нещо толкова огромно може да е тъй бързо. Сега нямаше примамка, която да го разсее. Звярът ги застигаше. Каладин го усещаше току зад гърба си…

Ето тук.

Той дръпна Шалан пред себе си и я блъсна в една пукнатина в стената. Когато сянката на чудовището надвисна над него, Каладин се хвърли в дупката и изблъска Шалан по-навътре. Тя изстена, когато той я притисна в довлечените от бурните води клони и листа.

Пропастта притихна. Каладин чуваше само тежкото дишане на Шалан и собственото си сърце. Повечето им сфери останаха на земята, където Шалан се готвеше да рисува. Каладин разполагаше с копието с вързопчето, което служеше за фенер.

Бавно се извърна и застана с гръб към Шалан. Тя го държеше през кръста и той усещаше треперенето й. Отче на Бурята. И той трепереше. Завъртя копието и надникна навън в пропастта. Цепнатината в стената беше плитка, само няколко стъпки го деляха от отвора.

Крехката бледа светлина на диамантените сфери отблесна от влажното дъно на пропастта. Освети счупените къдроцветни по стените и няколко гърчещи се ластара на земята, откъснати от стъблата си. Те се усукваха и се мятаха, както хората извиваха гръб. Пропастното чудовище… Къде ли беше?

Шалан шумно пое дъх и стисна Каладин по-силно през кръста. Той вдигна поглед. Там, по-високо от цепнатината, ги наблюдаваше едно огромно нечовешко око. Каладин не виждаше главата на звяра; само част от муцуната, челюстта и ужасното зелено око със стъклен отблясък. Грамадна щипка се стовари отстрани на отвора и опита да го разбие, но той се оказа твърде малък.

Щипката подълба там, после главата се дръпна. Из пропастта прозвуча дращене на хитин и на камък, но създанието не се отдалечи много, преди да спре.

Тишина. Някъде упорита капка капеше в локва, ала инак бе тихо.

— То чака — прошепна Шалан. Главата й беше близо до рамото на Каладин.

— Ти сякаш се гордееш с него! — сопна се той.

— Малко. Колко остава според теб до…

Каладин вдигна поглед, но не видя небето. Цепнатината не стигаше до горе, беше едва десетина-петнадесет стъпки висока. Той се приведе напред, за да погледне небето високо горе. Не излезе, а само леко се доближи до отвора. Небето тъмнееше. Слънцето още не бе залязло, но почти.

— Може би два часа. Аз…

Грамадната черупка се спусна като вихър през пропастта. Каладин скокна назад и пак притисна Шалан в отломките. Звярът напразно опита да вмъкне крак в цепнатината. Кракът беше твърде голям. Чудовището успя да вмъкне част от него близо до тях — достатъчно близо, та да докосне Каладин, но не достатъчно да ги нарани.

Окото се върна. Отрази образите на Каладин и Шалан, очукани и мръсни от престоя в пропастта. Каладин изглеждаше по-малко уплашен, отколкото се чувстваше. Гледаше създанието в окото и държеше отбранително копието си. Шалан беше по-скоро очарована, отколкото уплашена.

Луда жена.

Чудовището пак се дръпна. Спря малко по-нататък в пропастта. Каладин чу как се намества, за да дебне.

— Значи… — прошепна Шалан — чакаме?

По лицето на Каладин се стичаше пот. Да чакат. И колко дълго? Представяше си как стоят тук вътре, като уплашена скална пъпка в черупката си, докато водите с тътен нахлуят в пропастите.

Веднъж беше преживял буря. Едва, и то само с помощта на Светлината на Бурята. Тук щеше да е много по-различно. Водите щяха да ги понесат през пропастите, да ги блъскат в стените и камъните, да ги размесят с мъртъвците, докато те най-сетне не се удавят или не бъдат разкъсани крайник по крайник…

Много, много лош начин да умрат.

Стисна копието по-здраво. Чакаше, потеше се, тревожеше се. Пропастното чудовище не си тръгна. Времето минаваше.

Накрая Каладин взе решение. Пристъпи напред.

— Какво правиш! — просъска Шалан ужасено. Помъчи се да го задържи.

— Щом изляза — рече той, — бягай на другата страна.

— Не ставай глупав!

— Ще отклоня вниманието му. Когато се освободиш, ще го поведа далеч от теб и ще избягам. Можем пак да се срещнем горе.

— Лъжец — прошепна Шалан.

Каладин се обърна и я погледна в очите.

— Можеш сама да се върнеш в лагера. Аз не мога. Разполагаш със сведения, които трябва да стигнат до Далинар. Аз — не. Аз съм обучен войник. Може да успея да се измъкна от това нещо, след като го подлъжа. Ти не можеш. Ако чакаме тук, умираме и двамата. Трябва ли ти още логика?

— Мразя логиката. Открай време я мразя.

— Нямаме време да го обсъждаме — заяви Каладин и пак се обърна с гръб към нея.

— Не можеш да направиш това.

— Мога. — Каладин пое дълбоко дъх. — Кой знае — по-меко додаде той. — Може и да имам късмет. — Пресегна се и свали сферите от върха на копието, после ги метна на дъното на пропастта. Щеше да му е потребна по-неподвижна светлина. — Приготви се.

— Моля те — прошепна Шалан по-трескаво. — Не ме оставяй сама в пропастите.

Каладин се усмихна криво.

— Толкова ли ти е трудно да ми дадеш да победя поне в един спор?

— Да! Не, искам да кажа… В името на Бурите! Каладин, то ще те убие.

Той стисна копието. Напоследък нещата при него вървяха така, че навярно заслужаваше звярът да го убие.

— Предай извиненията ми на Адолин. Всъщност аз май го харесвам. Добър човек е. Не като за светлоок. Просто… добър човек. Никога не съм му отдавал дължимото.

— Каладин…

— Трябва да се случи, Шалан.

— Поне — отговори тя и протегна ръка над рамото му и край главата му — вземи това.

— Кое?

— Това.

И призова Меч.