Томас Енгер
Фантомна болка (9)

6

Йорян Мьонес притиска челото си в прозореца на самолета на „Юнайтед Еърлайнс“ и гледа към Осло. Зелени дървета обграждат ресторант „Екеберг“ на източния склон на града. В центъра хората са налягали на тревата в парк „Фьордбиен“ и се приличат на слънце. Покривът на операта блести като айсберг на силната слънчева светлина. Червените тухлени кули на кметството стърчат към небето като изгнили зъби.

Самолетът бавно се носи през тихия въздух. Пилотът обявява, че ще кацнат след пет минути. Мьонес затваря очи. Пътуването е било дълго. Отиване и връщане до Богота, с прекачване в Нюарк. И през цялото време не е спал, с изключение на една тридесетминутна дрямка на една пейка в летището, докато чака самолета за Осло. Тридесет и пет часа във въздуха. Вълнуващо е. И изтощително. Но си е струвало.

Всичко е започнало преди пет дни, когато е видял фалшивото си име в една реклама на сайта finn.no. По-късно през деня той набира номера, записан в рекламата, и му отговаря глас, който не е чувал от почти две години. Като се има предвид колко гневен е бил последния път, когато са говорили, Мьонес не е очаквал Лангбайн отново да се свърже с него. Уговорят си среща на най-долния етаж на паркинга под мола „Осло Сити“. Мьонес върви на запад, когато рязък глас иззад една колона му нарежда да спре. Дълга сянка пада върху бетона.

Мьонес се подчинява и се оглежда. Чува скърцане на гуми в далечината, но не вижда никого.

— Мина много време — казва той, но Лангбайн не отговаря. Вместо това по земята към него е плъзнат голям плик. Мьонес неохотно се навежда, за да го вземе. Изважда снимка. Лицето на мъжа е зачеркнато с червен маркер. Челюстта на Мьонес увисва.

— Шегуваш се.

— Не.

Отново поглежда снимката, след което изважда листа, пъхнат зад нея и прочита текста. Поклаща глава и произнася думите, които никога преди не е казвал:

— Това е невъзможно.

— Нищо не е невъзможно. И ако не се бе провалил последния път, сега нямаше да е толкова трудно.

Мьонес понечва да възрази, но не го направи. Знае, че Лангбайн е прав. Случилото се продължава да го измъчва. Грешките са били пагубни за неговата репутация. Въпреки това казва:

— Твърде рисковано е.

След това разговорът поема в посока, която го сварва напълно неподготвен.

— В кабинета ми има втори плик, идентичен с този в ръцете ти. С едно изключение. Съдържа и твоя снимка.

— Моя снимка?

— Да. Ако не приемеш задачата, ставаш мишена.

Мьонес понечва да погледне зад колоната, където се крие Лангбайн, но вижда ръка, държаща пистолет, насочен към главата му, и това го спира.

— Ако не се върна до петнадесет минути, пликът отива при следващия в списъка. Но аз искам теб. Смятам, че трябва сам да поправиш грешката си. Освен това ще ти бъде платено.

Мьонес опитва да възстанови самообладанието си.

— Колко?

— Два милиона крони. Двадесет и пет процента веднага, в брой. Останалите ще получиш след като изпълниш задачата.

Мьонес се замисля. Задачата е изключително трудна, но има ли избор? Може ли да не я приеме? Почесва се по тила, след което потърква носа си с пръст и казва:

— Ще го направя за три.

Следват няколко секунди тишина, след което Лангбайн отвръща:

— Добре.

През тялото на Мьонес преминава тръпка от вълнение, но той няма време да й се наслади, защото към него е избутано куфарче.

— Трябва да се случи бързо и тихо. Без следи. Без въпроси. И този път без грешки.

Мьонес кимва. Обикновено има нужда от време, за да изготви план за действие, но пък е известен със способността си да импровизира. Вече е измислил един възможен сценарий. Но няма време да зададе повече въпроси на Лангбайн, защото веднага след това чува как се затръшва врата на кола. И когато заобикаля колоната, мъжът е изчезнал.

Замисля се върху това, което го принуждават да направи. Може би Лангбайн блъфира, но Мьонес е решил да приеме предложението му още преди заплахите и обещанията за парични облаги. Това е прекрасна възможност да поправи собствената си грешка. А щедрата сума е един допълнителен бонус. Освен това отдавна не се е заемал с толкова трудна задача и просто няма търпение. Всичките му сетива са се изострили. Чувства се по-жив от когато и да било преди.

„Пет дни минават толкова бързо“ — мисли си Мьонес и се приготвя за кацането. Толкова много се е случило оттогава. Но и толкова малко. Може би точно затова не може да спи. Тялото му не може да се отпусне, докато всичко не свърши. Не че сега ще има време да си почине. Операцията започва след няколко часа. Всичко трябва да е готово.

Самолетът се приземява и половин час по-късно Мьонес е на влака за Осло, потънал в мисли за малката кутия в своя куфар. Планът му е смел. И пъклен.

А ако се получи, ще го нарекат гениален.