Томас Енгер
Фантомна болка (83)

80

Звънчето над вратата на „Сила & респект“ иззвънява весело, когато Хенинг влиза и стъпва на лилавия килим. Той се оглежда и тръгва към рецепцията. Момичето е същото. И точно като предишния път, тя вдига глава и излъчва гърди, когато се приближава. Тениската й за кратко привлича вниманието му.

— Кент Хари Хансен? — пита Хенинг и вижда, че момичето го разпознава. Тя кимва отегчено към задната стаичка, преди перчемът й отново да се спусне над очите. Хенинг й благодари и се насочва към офиса на Хансен. Не чука, а направо влиза.

— Ще ти се обадя след малко — казва Хансен и връща слушалката на вилката. Става и поглежда Хенинг. — Мога ли да ви помогна с нещо?

— Да — отговаря агресивно той, без да се представя. — Мъжът, който ви интервюира вчера, лежи в болницата, пребит почти до смърт.

— Така ли?

— Да, така.

Очите на Хенинг се насочват към безизразното лице на Хансен, след което се спускат надолу към ръцете му. По тях няма следи от скорошно раздаване на юмруци.

— Знаете ли нещо за това?

— Аз? От къде на къде?

Хенинг не отговаря. Вместо това се взира в очите на Хансен, но не разчита нищо в тях.

— Той има навика да вбесява хората. Каза ми, че успял да ядоса и вас.

— Така е, но нямам навика да пребивам всеки човек, който ме ядоса.

— Разбира се. Но имате хора, които вършат тази работа вместо вас.

Хансен изсумтява.

— Както казах на журналиста, не знам какво си мислите, че правим тук. И не знам за кого се мислите, да идвате тук и да отправяте безпочвени обвинения…

— Казвам се Хенинг Юл — прекъсва го Хенинг. — Помолих Ивер да говори с вас за Туре Пули. Аз го забърках в това. Не знам какви въпроси ви е задал, но аз му предложих няколко. Ако имате някакъв проблем с пресата и не искате хората да научат с какво се занимавате тук, обърнете се към мен. Не пребивайте хора в тъмни улички.

— Слушайте какво, не знам какво си мислите, че…

— Някой е изпратил мутри да затворят устата на Ивер. Ако не сте бил вие, значи е бил Евен Нилунд.

— Мисля, че е време да си тръгвате.

— Или ще пребиете и мен?

Хансен го зяпва, след което бързо заобикаля бюрото си, грабва ръката му и го избутва грубо навън. Хенинг трябва да се разкрачи, за да не падне.

— Махайте се от тук! — изкрещява Хансен.

— Благодаря, че ми отделихте от времето си — казва Хенинг саркастично, но се подчинява. С периферното си зрение вижда учудения поглед на момичето на рецепцията.