Томас Енгер
Фантомна болка (80)

77

Ивер, в кома, пребит от бой. „Имайки предвид какво разследваше, това няма как да е съвпадение“ — мисли си Хенинг и хвърля двеста крони на седалката на таксито. Влиза в болницата. Върви толкова бързо, колкото може, стиснал зъби от болка. Насочва се към спешното отделение. Полираният под се люшка пред очите му. Минава през двойна врата и вижда роднини на пациенти, бели стени и картини, доктори, сестри и чистачки. Не поглежда никого в очите, докато не вижда Нора.

Тя става от стола и се приближава. Дори от разстояние Хенинг вижда, че очите й са зачервени. Тя не спира, а направо го прегръща и се притиска в него.

Господи, как се притиска в него.

Стоят прегърнати дълго време. Хенинг чувства как тялото му се стопля. Старите спомени се събуждат. Картини, които не иска да вижда, и мигове, които не иска да преживява отново. Но колкото и да опитва, той не може да забрави годините, прекарани заедно с Нора. Време, което е толкова далечно, че вече нищо не може да ги събере отново. Хенинг се мрази за това, че сълзите й му причиняват болка и още повече заради това, че Нора плаче за друг.

— Какво казаха докторите? — пита той и я пуска.

Тя подсмърква и клати глава.

— Още не знаят нищо.

— Значи още е в кома?

Нора кимва и бърше сълзите от бузите си. Отиват до един от диваните и сядат.

— Кой го е открил?

— Някаква възрастна жена, живееща наблизо. Шумът я събудил и решила да погледне навън.

— Но не видяла извършителя?

Нора отново клати глава, вдига ръце към устата си и стиска очи. Нови сълзи се търкулват по бузите й.

— Ти как разбра? — пита Хенинг.

— Ивер дошъл в съзнание за кратко, когато го докарали тук.

— Казал ли е нещо друго?

— Доколкото знам не.

Хенинг кимва. Сестра минава покрай тях.

— Дойде ли някой от полицията?

— Да, но си тръгна.

Хенинг вдишва дълбоко и се оглежда, но не вижда нищо друго, освен Нора.

— Пуснаха ли те да го видиш?

— Само за малко.

— Как изглеждаше?

Нора го поглежда и клати глава.

— Ужасно — казва тя с треперещ глас.

Хенинг отвръща на погледа й.

— Тук ли ще останеш, докато се събуди? — пита той.

Тя кимва.

— Може да не стане скоро — знаеш това, нали? Докторите предпочитат да не избързват и обикновено оставят природата да свърши своята работа. Ивер ще се събуди, когато е готов.

Нора го поглежда и сълзите отново рукват.

— Ако се събуди.

Хенинг не знае как е реагирала тя при новината за смъртта на сина им. И не иска да знае. Но са му казали, че след това е отслабнала с четиринадесет килограма за две седмици. Някои от тези килограми все още липсват, но тя бавно е започнала да се възстановява. Ако е останало нещо от старата Нора, която познава, значи оттогава живее на ръба на острието.

Хенинг се замисля за изречението, което се оформя в главата му. Никога не е мислил, че ще го каже.

— Ивер има силен дух, Нора. Ще се оправи.

Тя го поглежда.

— Надявам се.

— Сигурен съм.

— Не мога да понеса да загубя…

Хенинг е благодарен, че тя не довършва. Той се загръща с якето си и става.

— Предай му поздрави, когато се събуди.

— Къде отиваш? — пита Нора.

— На работа.

— Сега?

— Да. Трябва да напиша една статия.