Томас Енгер
Фантомна болка (3)

Пролог

„Харлито“^[1] на Юке вече е тук.

Туре Пули паркира своя мотор и сваля каската си. Чакълът скърца под краката му. Прозорците на старата фабрика се взират сляпо в мрака. Тишината е пълна и зловеща.

Пули окача каската на кормилото и се приближава до вратата. Бута я и тя се отваря със скърцане. Влиза предпазливо.

— Юке?

Гласът му отеква. Ботушите му шляпат по бетонния под. Постепенно очите му се нагаждат към тъмнината, но виждат само мръсен под, голи стени и колони, обвити в паяжини. Октомврийският вятър свисти през счупените стъкла. Пара излиза от устата му.

„Почти като едно време“ — мисли си Пули и тръгва напред. Като затишие пред буря. Чувства притока на адреналин и това му харесва.

Очите му се насочват към нещо, лежащо на пода и обвито в сенки. Тръгва натам и го лъхва силна миризма на урина и метал. Стъпва на нещо хлъзгаво и едва запазва равновесие. Вади мобилния си телефон и го включва, за да освети пода.

Вижда нещото, в което е стъпил.

Пред него лежи труп. Гърбът на напоеното с кръв кожено яке е срязан многократно. Черепът блести ярко над яката. Пули вижда обръснатия и татуиран скалп.

Веднага разпознава татуировката. Само Юке Брулениус може да татуира „Върви по дяволите“ на тила си.

Телефонът му изгасва.

Внимателно се оглежда и напряга слуха си, но тишината е абсолютна. Стаята изглежда празна, с изключение на Юке. Мъж, когото Пули мрази с цялото си сърце, но за нищо на света не е искал да умира.

Или поне не сега.

Навежда се, хваща коженото яке и обръща тежкото тяло. Лицето е разкривено и окървавено, с отворена уста. Пули докосва с пръсти врата на Юке, но веднага дръпва ръката си. Гърлото е топло, но меко и влажно като настъпана гъба.

След това вижда нещо на пода, което смразява кръвта му. Метален бокс.

Неговият метален бокс.

Как се е озовал тук?

Изведнъж Пули осъзнава нещо ужасно. „Много хора знаят за тази среща — мисли си той, — а още повече ме видяха как тръгвам. Всички са виждали този бокс да виси на стената в кабинета ми.“ А сега кръвта на Юке е по ръцете, дрехите и ботушите му.

Някой се опитва да го натопи. Копеле!

Пули понечва да вземе бокса и да избяга, но нещо го спира. „Докосна трупа — мисли си той. — Ще намерят отпечатъците ти по коженото яке на Юке. Не влошавай допълнително нещата, те и без това са лоши.“

Отново вади мобилния си телефон и набира номера на полицията с окървавени пръсти. „Знаеш какво наистина се случи — казва си Пули. — Кажи им истината и всичко ще бъде наред. Няма от какво да се страхуваш.“