Томас Енгер
Фантомна болка (97)

94

Хенинг се прибира вкъщи и ляга на дивана. Обземат го мисли за Елизабет Холан и за ужасната новина, която я чака — ако вече не са й казали. Съчувства на децата й — момченце на осем и момиченце на четири годинки. Чакат ги трудни години.

Хенинг вади мобилния си телефон и проверява колко е часът. „Твърде рано е да пиша за Бренден“ — мисли си той. Потвърждаването на самоличността на жертвата ще отнеме най-малко два часа, може би три. После полицаите ще информират членовете на семейството, а репортерите би трябвало да ги оставят на мира поне за два-три дни, въпреки че това неписано правило се спазва все по-рядко в днешно време.

„Трябва да се замислиш дали не е време да смениш професията си — казва си Хенинг. — Не я ли мразиш твърде много?“ Малко репортери се отличават с благоприличие и тактичност. Хенинг много добре знае, че когато надуши някоя добра история, също става такъв. Наистина ли иска да бъде репортер? Наистина ли иска да се чувства по този начин?

Това е проблемът. Не знае какво иска.

В началото на своята журналистическа кариера той решава да направи един експеримент — да стои на пост на някое оживено кръстовище в града всеки ден в продължение на шест месеца и да се оглежда за хора, които правят едно и също действие всеки ден. Не става дума за хора, които отиват и се връщат от работа, а за тези, които излизат навън просто за да имат какво да правят. Хора, които не гледат събеседниците си в очите, които се крият в тълпата, които предпочитат да вървят покрай стените на сградите, забили поглед в краката си. Хенинг вярва, че всеки един от тях има история за разказване. Може би тази история е за нещото, което ги е направило такива. Нещо неповторимо и характерно единствено за тях.

Но така и не намира време. Винаги има нов случай и всеки път изниква нещо по-спешно. И преди Хенинг да се върне на работа след смъртта на Юнас, самият той се е превърнал в човек, който се придържа към сенките.

„Може би някой ден ще намеря пътя обратно — мисли си Хенинг. — Когато всичко свърши.“

Изведнъж го осенява идея. Веднага набира Ивер, още преди да е имал време да я обмисли.

— Какво става? — пита Ивер след само две иззвънявания. — Вече имам слушалки и дистанционно управление — добавя щастливо той. — Мога да звъня на хора.

— Недей.

— А?

— Не искам да говориш с никого. Особено с медиите. Някой звънял ли ти е вече?

— Защо ще ми звънят?

Хенинг му казва за статията за неговата кома и за откриването на трупа на Бренден.

— Много хора знаят, че си в болницата — продължава той. — Доста репортери ще ти се обадят, за да те питат как си. Може би не днес, но със сигурност утре, когато всички са на работа. Но не искам никой да разбира, че вече си в съзнание. Ако убийците на Бренден знаят, че ти е изпратил имейл и после те проверят и открият, че си в кома, най-вероятно ще си помислят, че имейлът така и не е бил получен. Ще спечелим време.

— Ок — казва Ивер. — Схванах.

— Трябва да кажеш на Нора.

— Ще се опитам.

 

 

Раната изпраща болезнени спазми надолу по ръката му, въпреки промивката и импровизираната превръзка. Рамото му пулсира болезнено. „Може би вече има инфекция — мисли си Йорян Мьонес, тъй като му се струва, че има температура. — А ножът едва ли е бил стерилен.“

Уличният телефон започва да звъни в единадесет часа, точно както преди три дни. Мьонес влиза вътре и взима слушалката с лявата си ръка.

— Ало? — казва той. В същия миг болката в рамото му се усилва още повече.

— За всичко ли се погрижи?

— Да — отвръща Мьонес през стиснати зъби. Болката е като огнен пламък, който облива цялото му тяло.

— Напълно сигурен ли си?

— Да. Този път няма пропуски.

Няколко секунди тишина.

— Добре.

— Това означава, че остава да се погрижим само за едно нещо — казва Мьонес. — Но има промяна в плана. Искам да вкараш парите в банковата ми сметка.

Тишина. Мьонес бърше потта от челото си със същата ръка, с която държи слушалката.

— Защо?

— Имам своите причини.

Отново тишина.

— Ок.

— Имам банкова сметка в швей…

— Не по телефона — прекъсва го Лангбайн. — Трябва да се срещнем.

Мьонес се мръщи. Защо? За да може Лангбайн да го застреля, спестявайки си два и половина милиона крони?

Мьонес има едно правило — той никога не пита работодателите си за техните мотиви. Съгласява се да свърши нещо и изпълнява задачата, в повечето случаи, без да цапа собствените си ръце. Но сега е различно и за първи път Мьонес е любопитен. Осъзнава, че преди терористичните атаки от единадесети септември Лангбайн му е плащал много по-малко, въпреки че са работили по-често.

А сега му е казал, че ако не приеме задачата, ще нареди да го премахнат. „Или това е бил планът през цялото време? — чуди се Мьонес. — Да ме накара да убия Пули, след което да изпрати някой да довърши мен? Може би затова толкова лесно се съгласи да ми плати не два, а три милиона.“ Тази сума е твърде висока, дори за професионалист като него. „Може би е капан“ — мисли си Мьонес. Не познава Лангбайн и не знае за кого работи той, но тази мисъл му се струва странно логична.

— Няма да се срещаме — казва Мьонес. — Ще се свържа с теб така, както ти се свърза с мен. Обявата ще се появи утре сутринта и ще съдържа всички цифри, които ти трябват. А ако парите не са в банковата ми сметка до вторник, ще има лихва.

— Бързаш ли?

— Да… или… не.

— Не смяташ да изчезваш, нали?

Мьонес се колебае.

— Не, разбира се — лъже той.