Томас Енгер
Фантомна болка (95)

92

Хенинг научава, че след идването си в съзнание, Ивер е бил преместен от реанимацията в друго отделение. Той прекарва доста време, питайки хора от персонала къде точно се намира това отделение. Най-накрая открива правилната врата, но когато застава пред нея, започва да се колебае. Има чувството, че няма работа тук, сякаш влиза в нечия спалня, когато човекът все още е под завивките. Фактът, че Нора и Ивер спят заедно, не прави нещата по-лесни, но Хенинг се опитва да пренебрегне тази мисъл.

Чука на вратата, отваря я предпазливо и влиза. Нора седи на стол до леглото на Ивер. Пуска ръката му. Хенинг едва вижда очите на Ивер, защото лицето му е подуто. Устните му изглеждат тънки и сухи.

— Здравей — казва неловко Хенинг.

— Здрасти — отговарят Нора и Ивер в един глас.

— Как си? — пита го Хенинг.

— Добре, струва ми се. Или поне не много зле.

Гласът на Ивер е бавен и немощен. Устните му се извиват в тънка, измъчена усмивка. Хенинг се оглежда за свободен стол, но не вижда такъв. Очите му се спират на ваза, пълна със свежи цветя на масата.

— Ще отида да си купя чаша кафе — казва Нора и става. — Някой друг иска ли?

— Не, благодаря — отговаря Хенинг и клати глава.

Нора поглежда Ивер.

— Не мисля, че ми е позволено да пия кафе — казва той.

Нора кимва. Хенинг изчаква тя да затвори вратата зад себе си, преди да се приближи до леглото на Ивер.

— Трябваше да донеса нещо, но…

Изречението увисва във въздуха.

— Какво? Цветя? — Ивер отново се усмихва. Устните му изглеждат така, сякаш всеки момент ще се скъсат. — Седни, ако обичаш. Не се чувствам удобно, когато някой стърчи над мен.

— О, вярно. Извинявай. Забравих.

— Не се тревожи.

Хенинг се усмихва.

— Господи, приличаш на швед — казва той и сяда на стола. Той е още топъл.

— Защо?

— Лицето ти е синьо и жълто.

— А.

Устните на Ивер отново се разтеглят в усмивка. „Неподходящ момент за шеги“ — мисли си Хенинг. Тишината изпълва помещението от стена до стена. Хенинг гледа Ивер със знанието, че преди две години е изглеждал горе-долу по същия начин. Но с една основна разлика. Столът до леглото му не е бил топъл.

— Спомняш ли си какво се случи? — пита Хенинг, опитвайки се да прогони тази мисъл.

— Помня, че някой ме вдигна така, сякаш съм лек като перце, след което последва удар.

— Видя ли нападателя?

— Не, но беше силен. Опитах да се освободя, но нямах никакъв шанс.

Ивер премества ръката си към дисплея, монтиран от дясната страна на леглото, и натиска копчето със стрелката, сочеща нагоре. Леглото започва да бръмчи и той бавно се издига в седнало положение. Хенинг вади мобилния си телефон.

— Виждал ли си тази тениска преди? — казва той и обръща екрана към Ивер. Той се опитва да се съсредоточи.

— Не знам. Случи се толкова бързо.

Хенинг кимва и прибира телефона в джоба си.

— Мисля, че този, който те е пребил, се казва Петер Холте.

— Братовчедът на Пули?

— Да.

— Защо?

— Не знам. Но Петер е мутра. Работи като охранител в „Асгард“. Стои на вратата.

Ивер кимва. Засега добре.

— Знаеш ли, че е бил в затвора? — пита той и се намества малко по-удобно.

— Не — отговаря Хенинг изненадано. — За какво?

— Миналата година имало протести пред клуб „Асгард“ на международния ден на жената. Петер се отнесъл доста грубо с една от феминистките. Осъдили го на два месеца затвор.

— Така ли? В „Бутсен“ ли ги е излежал?

— Да.

— Знаеш ли дали е общувал с братовчед си, докато е бил вътре?

— Възможно е. В затвора има стотици килии, но дворът е общ за всички. Мисля, че на всеки затворник му се полага един час разходка на чист въздух всеки ден.

Хенинг кимва. Ако Холте и Пули са били в затвора по едно и също време, може би между тях се е случило нещо?

— Докторът сигурно ти е казал да успокоиш топката — сменя темата Хенинг. — Може би не бива да говорим за работа.

— Такива неща казват само по филмите, Шерлок.

Хенинг се хили.

— Поне каза ли ти колко дълго ще те държат тук?

— Не, но едва ли ще ме изпишат скоро. Сигурно ще полудея от скука. Докато се възстановявам, не бива да забравяш да храниш чудовището. Знам, че ще ти е много трудно без мен, но…

Хенинг се смее.

— Можеш ли да пращаш есемеси или се нуждаеш от помощ и за това? — пита той.

— Още не съм пробвал.

Нора влиза в стаята, която веднага става по-гореща и тясна. Хенинг става.

— Знаеш ли къде е мобилният ми телефон? — пита Ивер.

— Не — отговаря Нора. — Но мога да го потърся.

— Направи го, моля те.

Тя отново излиза. Хенинг я проследява с очи, след което се обръща към Ивер.

— Трябва да тръгвам — казва той.

— Къде отиваш?

— Ами… вкъщи.

— Ок.

Тишина. Хенинг тръгва към вратата.

— Хенинг?

Той спира и се обръща.

— Вече го няма, нали?

— Кое?

— Погледът, който казва „Аз съм неуязвим, защото съм журналист.“

Хенинг поглежда към своя колега, този път сериозно.

— Да, Ивер. Няма го. Как е чувството?

— Много боли.

Хенинг се усмихва съчувствено.

Не се е усмихвал толкова много от години.