Томас Енгер
Фантомна болка (91)

88

Йорян Мьонес изчаква Йетон и Дюрим да достигнат страничния път към Нистьолвеген, което става след около петнадесет минути. След това се връща в хотела. Влиза във фоайето и кимва на момичето на рецепцията.

— Здравейте — казва той, преструвайки се на задъхан. — Не го открих.

— Т-така ли? — заеква тя и се оглежда нервно. — Колко… жалко.

— Случайно да знаете къде живее?

— Не… нямам представа. Така и не спомена. Всъщност не говореше много.

Мьонес кимва, обръща се и вижда, че лаптопът вече не е на масата.

— Лаптопът беше мой — обяснява тя. — Позволих му да го ползва, защото нямаше свой.

Мьонес кимва.

— Каза ли за какво му трябва?

— Не. Каза само, че иска да провери нещо.

Още едно кимване. Той се вглежда в очите й. Сладурана. Наивно, невинно младо момиче.

— Как се казвате?

— Миа. Миа Сиквелан.

— Добре, Миа. Трябва да проверя лаптопа ви.

Тя се колебае.

— Съвсем набързо — уверява я той.

Миа продължава да се колебае.

— Нямате ли нужда от съдебна заповед, за да направите това? Или от одобрение от прокурор?

Мьонес трябва да мисли бързо. Очевидно Миа не е толкова наивна, колкото изглежда. Той затваря очи, сякаш обяснява нещо съвсем просто на глупаво дете.

— Разследването е в развитие. В този случай аз решавам дали да взема съдебна заповед, преди да претърся нечие жилище или да конфискувам някаква вещ.

Тя го гледа няколко секунди.

— Освен това е късно. Вече не мога да се обадя на никого в Осло.

— Но… аз мислех, че сте от местната полиция.

— Не, преследвам Бр… Айнар чак от Осло.

Тя бавно кимва.

— Това не е необичайно. Можете да ми спестите много време — казва Мьонес с раздразнение в гласа. — Едно забавяне може да се окаже фатално.

— Добре, аз просто…

Той я поглежда.

— Какво?

— Нищо — отговаря Миа и му подава лаптопа.

— Благодаря ви. Освен това ще имам нужда от вашия телефонен номер и адрес, в случай че искам да се свържа с вас по-късно.

— Добре — казва неохотно тя.

— Благодаря ви — отговаря Мьонес и се усмихва.

 

 

Турлайф примигва, опитвайки се да остане буден. Едва се държи на краката си. Няма представа колко е часът, но със сигурност е късно. Небето е тъмно, но няма облаци, които да скрият блещукащите звезди.

Отпива глътка вода от чашата, която е пълнил няколко пъти. Скоро ще трябва да отиде до тоалетната. Сега би трябвало да е безопасно, нали? Не е видял жива душа, откакто онези двама мъже са минали по пътя преди няколко часа. Турлайф изтичва до тоалетната и се изпикава. Не мие ръцете си, а веднага се връща обратно до прозореца.

Очите му се разширяват.

Тъмна фигура крачи нагоре по пътя на около стотина метра от хижата. Турлайф взима бинокъла, който е открил в едно чекмедже в дневната и го насочва към фигурата. Ахва.

Той бързо взима ножа и го вдига, готов за удар. Мъжът с конската опашка е съвсем близо. „Какво ще правя, по дяволите? — мисли си Турлайф. — Не може да знае в коя от тези хижи съм се скрил.“

Или може?

Турлайф прави крачка назад и обмисля възможностите си. Кое е по-разумно: да побегне посред нощ или да се скрие някъде в хижата, чакайки подходящия момент да нападне? Псува. Не може да стои толкова близо до прозореца, защото някое негово движение може да привлече погледа на мъжа. Оглежда се, докато мислите препускат в главата му. След това стиска ножа още по-силно и се прокрадва в дневната.