Томас Енгер
Фантомна болка (90)

87

Турлайф влиза в хижата и едва тогава осъзнава, че не си е поемал дъх от много време. Вдишва дълбоко и трябва да се наведе и да опре ръце на бедрата си, за да не падне. Стои така няколко минути, след което сяда на пода и се обляга на кухненския шкаф. Поглежда към тавана и затваря очи.

Обзема го тежко, дълбоко отчаяние. След малко се изправя на омекналите си крака и отива до прозореца. Внимателно дръпва завесата и надниква навън. Вечерта е матова и мрачна. От луната не е останало много — само един откъснат нокът, който не предлага много светлина. На пътя няма никой.

„Беше грешка да се връщам в хижата — мисли си Турлайф. — Но не се сетих за друго скривалище.“ Внимателно разглежда пейзажа и осъзнава, че може би е постъпил умно, тъй като от тук вижда пътя съвсем ясно. Няма как някой да се приближи незабелязано. Просто трябва да стои на прозореца и да отваря очите си на четири. Не трябва да заспива. Но какво ще прави, ако мъжът се появи?

Турлайф се оглежда. Не си спомня дали е видял някакви оръжия в барачката с инструменти. До мивката има комплект кухненски ножове. Взима най-големия и опитва острието. Решава, че е достатъчно остро. Знае, че първият му удар трябва да е много добър. Няма право на грешка. Снимал е няколко репортажа за хора, използвали нож срещу крадец или изнасилван и станали жертва на собственото си оръжие.

Турлайф оставя ножа на масата и отново поглежда навън. Само за няколко минути небето е потъмняло още повече. Но не вижда никого. Не чува никого. Примигва и прокарва ръка през потното си лице. Тениската му е залепнала за тялото. „Трябва да внимаваш, Турлайф качва си той. — Стой нащрек.“

„Бил си и в по-опасни ситуации от тази.“

 

 

Черен мерцедес спира пред червената информационна табела с формата на хижа с прозорци. Йорян Мьонес се е облегнал на лявата стена на будката за вестници, ослушвайки се за двигател на кола. Сега тръгва към мерцедеса, от който излизат Йетон Поколи и Дюрим Реджепи.

— Какво става? — пита Поколи.

— Тук е — отговаря Мьонес и кимва към склона, осеян с хижи. Изважда мобилния си телефон и отваря имейл от Флюрим, съдържащ снимка с карта на всички хижи в Устаусет. Номерът на една от хижите е ограден е червено.

Поколи и Реджепи се приближават.

— Това е пътят — казва Мьонес и сочи. — Малко по-нататък завива надясно. — Обръща се към бензиностанцията и посочва надясно, към гърба на кафявата сграда. — Хижата се вижда от тук. — Той сочи към склона. — Има стотици такива, но се обзалагам, че е в тази.

— Няма ли да ни види, ако тръгнем по пътя? — пита Поколи.

— Да. Именно затова няма да минаваме по главния път. Ще се разделим. Преди хълма има път, който се казва Нистьолвеген и продължава надясно. Известно време ще карате по него.

— Но няма ли пак да ни види от хижата?

— Възможно е. Но не знае кои сте. Срещал е само мен.

Поколи кимва.

— Значи заобикаляме и приближаваме откъм тила?

— Точно така. Разделете се, за да покриете възможно най-много терен. Не се приближавайте на повече от петдесет метра от хижата. И не бързайте. Има по-голям шанс да не е толкова внимателен, ако вие сте единствените хора, които види на пътя.

— А ти какво ще правиш?

— Ще стоя тук, докато заемете позиция. След това ще тръгна нагоре по хълма. Ако ме види, може да се опита да избяга.

— Ще хукне към нас.

— Точно така.

Поколи отново кимва.

— Звучи ми като добър план.