Томас Енгер
Фантомна болка (89)

86

Турлайф сякаш е пуснал корени — краката му просто отказват да помръднат. Не може да диша. Не може да издаде звук. Не бива да издава звук.

Как, по дяволите, са го открили тук?

Турлайф се оглежда. Не може да рискува да се втурне в ресторанта, откъдето звучи лека музика и се чуват приглушени разговори. Твърде близо е до рецепцията. Не може да се върне в тоалетната, защото после няма как да излезе оттам. Обръща се и вижда врата, над която свети зелен надпис „ИЗХОД“.

Единственият му шанс.

Турлайф започва бавно и тихо да отстъпва към вратата. Вижда мъжа с конската опашка на рецепцията, но не може да чуе какво казва той на Миа. Не смее да диша, ходейки назад. Когато мъжът изчезва от погледа му, той се обръща и присвива очи, сякаш това ще направи вратата безшумна. Отваря я и влиза в ярко осветена стая с картини по стените. Внимателно и безшумно затваря вратата след себе си и тръгва напред. Отначало върви бавно, след това ускорява крачка и накрая побягва, без да поглежда назад.

Минава покрай сиво стълбище, което се разделя на две, и продължава напред към пленарната зала. Решава да следва зелените табелки „ИЗХОД“, които го отвеждат покрай пейка, два стола и маса, сложени пред голям прозорец. Стига коридор без прозорци, но в края му вижда врата. Отваря я и излиза навън, останал без дъх. Вечерният въздух е топъл и лепкав. Няма никакъв вятър.

Вдясно има пешеходна пътека с червен дървен навес, която води до новите ваканционни апартаменти. Надолу по коридора става все по-тъмно и Турлайф си казва: „Не тръгвай натам, не знаеш дали има изход“. Вместо това излиза на чакълената алея и поглежда наляво. Вижда стотици хижи и планината над тях, загубила своя воал от мъгли. Минава покрай първата хижа, след това покрай втората и излиза на пътя, който води или надолу към бензиностанцията, или нагоре към другите хижи. „Не мога да се върна в селото — мисли си той. — Мъжът всеки момент може да излезе от хотела и ще му бъде много лесно да ме забележи на открито. Но дали знае, че съм тук? Или просто опитва късмета си?“

След това си спомня. Дънковото яке. Лаптопът. „Освен това Миа ще ме разпознае — мисли си Турлайф. — Особено ако мъжът й е показал снимка.“ Или пък ще осъзнае, че той е злодей — все пак умее да разчита лица. Каква е вероятността мъжът просто да се откаже и да замине за следващото селце, без никога да се върне?

Турлайф псува. Събота вечер е. Последният влак сигурно е потеглил отдавна. Поглежда към хижата на Айнар.

Започва да тича.

 

 

Йорян Мьонес се вторачва в момичето на рецепцията.

— Не съм сигурна — отговаря нервно тя и бързо поглежда над рамото му. Мьонес се обръща и вижда лаптопа на масата. А на дивана до него има черно дънково яке. Той поглежда момичето, след което отива до лаптопа, навежда се и прочита статията на екрана.

Статия за Турлайф Бренден.

„Тук е — мисли си Мьонес и поглежда към якето. — Глупакът е в Устаусет и сме се разминали за малко.“ Мьонес се връща на рецепцията.

— Д-да, виждала съм го — заеква момичето и посочва надясно. — Казва се Айнар и току-що отиде в тоалетната.

„Айнар“ — мисли си Мьонес и се обръща натам, накъдето му сочи тя. Коридорът е празен. Отново се вглежда в разтревожените очи на момичето, след което бързо се насочва към тъмнокафявото пияно. В тоалетната има два писоара, две мивки и една кабинка. Вратата е затворена, но Мьонес я отваря.

Вътре няма никой.

Връща се във фоайето и влиза в ресторанта. Там има само двама души, потънали в интимен разговор на една маса. Бренден го няма. „Сигурно ме е видял — мисли си Мьонес. — Иначе щеше още да е в тоалетната. Не е взел якето си.“ Мьонес се връща в коридора и вижда светещата табелка „ИЗХОД“. „Минал е от тук“ — мисли си той. Това е единственият изход.

Мьонес отваря вратата и влиза. Сякаш вижда следите на Бренден върху тъмносивия под. Прекосява ярко осветената стая, спира и се ослушва. Излиза навън и се оглежда. Не вижда Бренден. Само сгради и хижи. В този миг мобилният му телефон иззвънява.

— Да?

— Здрасти, пак към аз — казва Флюрим. — Защо шепнеш?

— Защото съм по следите му. Номер едно е в Устаусет.

— Има логика. Един от приятелите му във Facebook се казва Айнар Фльотакер и семейството му има хижа в Устаусет.

„Айнар“ — мисли си Мьонес и в този миг чува как последното парче от пъзела пада на мястото си.

— Добре — прошепва той. — Прати ми всичко, с което разполагаш.

— Ок.

Мьонес се замисля за момичето на рецепцията. Видяла е лицето му и знае кой е Бренден. Ако в следващите няколко дни открият трупа му в Устаусет, няма как да не събере две и две.

Обръща се към вратата и понечва отново да влезе в хотела, но спира и поклаща глава. „Едно по едно — казва си той. — Първо трябва да се погрижа за Бренден.“