Томас Енгер
Фантомна болка (88)

85

Миа е на работа и днес. Турлайф влиза във фоайето на хотела и й се усмихва.

— Здрасти — казва той.

— Здравей.

— Чудех се дали може да ползвам лаптопа ти още веднъж? Само за няколко минути.

— Разбира се — отговаря тя.

— Много ти благодаря. Просто искам да проверя нещо.

— Ползвай го, колкото искаш. Няма проблем.

Миа се усмихва и му подава лаптопа над тезгяха. Турлайф го взима.

— Благодаря ти. Как върви книгата?

— Горе-долу. В момента описвам едно бягство. Действието се развива в хотел — казва тя със заговорническа усмивка.

— Супер — отговаря Турлайф и осъзнава, че наистина иска да разбере повече за книгата на Миа, но потиска това желание. Не може да си позволи да се сближи с нея или с когото и да било тук. Вместо това сяда на същото кресло като вчера и хвърля дънковото си яке на съседното. Отваря екрана. Посреща го шарената страница на хотела. Турлайф влиза в новосъздадения си имейл акаунт и със затаен дъх чака страницата да се зареди. Още не е получил отговор от Ивер Гюнешен.

Турлайф посърва, но после решава да провери страниците на ежедневниците — нали и без това е онлайн. Открива статия за предварителния доклад от аутопсията на Туре Пули, в която пише, че причината за смъртта му продължава да бъде неизвестна. С изключение на това няма нищо интересно за Пули.

Повечето онлайн издания са публикували свои, на практика идентични статии за изчезването на Турлайф, но нито една от тях не е придружена със снимка. „Това е хубавото да си зад камерата — мисли си той. — Ставаш невидим за публиката.“

— Миа?

— Да?

— Къде са тоалетните?

Тя се обляга на тезгяха и посочва надясно.

— Минаваш покрай пианото и ще ги видиш от другата страна.

— Ок. Благодаря ти. Може ли да оставя лаптопа тук, докато ме няма?

— Да, няма никой наоколо…

Миа отново се усмихва. Турлайф става и минава покрай камината. Насочва се към аквариума до входа и вижда тъмнокафявото пиано. Минава покрай него и влиза в тоалетната. Приятно е да влезеш в благоуханно помещение след няколко дни, прекарани в застоялия въздух на хижата на Айнар. Плочките на пода са сиви, а стените са боядисани в бяло.

Турлайф свършва работата си, след което застава пред огледалото и внимателно измива ръцете си. Подсушава ги с хартиена кърпа, която веднага се разпада и полепва по пръстите му. Отваря вратата на тоалетната и замръзва. Вижда мъж на рецепцията, обърнат с гръб към него. Мъжът носи черно кожено яке. И има конска опашка.

 

 

Йорян Мьонес слиза от влака и се оглежда. Бензиностанция, хотел, магазин и будка за вестници. „Само това ли е?“ — чуди се той. Значи няма да стои дълго. „Ако бях Турлайф — мисли си той, — и бях слязъл от влака тук, къде щях да отида? От какво щях да имам нужда?“

Мьонес се насочва към магазина до бензиностанцията, но той е затворен. Будката работи, но жената в нея никога не е чувала за Бренден. Мьонес поглежда нагоре към небето, което е тъмно и мрачно като настроението му.

Поглежда към червения хотел, построен пред осемдесетте и надвиснал над селцето като огромен кораб. „Защо да не прекарам нощта тук? — мисли си той. — Последният влак за Осло потегли преди час.“

Мьонес влиза във фоайето и се усмихва на хубавото момиче на рецепцията. Вади сгънатата снимка на Бренден от джоба си и се представя.

— Инспектор Стиан Хенриксен. Издирвам този мъж. Виждали ли сте го?