Томас Енгер
Фантомна болка (85)

82

Хенинг открива Нора, седнала на един стол пред реанимацията, където наблюдават състоянието на Ивер. Кожата й е бледа. Кръговете под очите й са още по-забележими, но тя е точно толкова красива, колкото е била винаги. Става, когато Хенинг се приближава.

— Как е той? Някаква промяна?

Нора клати глава.

— Още не се е върнал в съзнание?

— Не.

— Какво казаха докторите?

— Нищо. Просто го чакат да се събуди.

Хенинг кимва и я поглежда.

— А ти как си?

Тя вдига глава. Очите й са подути от плач.

— Забрави — казва Хенинг. — Глупав въпрос. Яла ли си нещо?

Зяпва го така, сякаш самата мисъл за храна й е чужда.

— Трябва да хапнеш нещо, Нора.

Няколко секунди тя мълчи, след което отговаря:

— Ти също, Хенинг.

Известно време двамата стоят и се гледат.

— Ами да го направим тогава — казва той.

Седят в кафенето на болницата, стискайки топли чаши. Хенинг пие кафе, Нора чай. Както винаги, всеки си е сложил по две бучки захар. На масата има и багета с шунка и сирене, стоплена в микровълновата печка на кафенето, но нито един от двамата не изгаря от желание да я начене.

От време на време Хенинг я поглежда. За първи път забелязва малките бръчици от двете страни на устата й, сякаш прорязани от скалпел. Чувства се странно в нейно присъствие, след всичко, което се е случило. Нора гледа право пред себе си, с невиждащ поглед, изпълнен с меланхолия.

— Ченгетата още не са открили виновника — казва той.

— Какво?

— Мъжът, нападнал Ивер. Нямат никакви улики.

— Ясно.

Хенинг сръбва от кафето си. Знае, че наоколо има и други хора, но вижда единствено нейното лице. Просто не може да погледне другаде. А дори да може да избяга, не е сигурен, че иска да го направи. Седнал на една маса с нея, той няма как да не си спомни златните мигове, прекарани заедно преди всичко да стане толкова сложно. Преди Юнас. Преди истинската, неподправена обич, която са изпитвали един към друг, да угасне.

Известно време двамата седят мълчаливо. Хенинг знае, че колкото по-дълго продължава това мълчание, толкова по-труден ще бъде разговорът, който трябва да проведат.

— Трябва да ти кажа нещо.

Нора разсеяно отхапва от багетата и започва да дъвче. Хенинг вдишва дълбоко.

— Открих улика — казва той, несигурен как да продължи.

— Какво имаш предвид? Каква улика?

— Улика, свързана с пожара.

— Пожара? Какво…

Тя зяпва.

— Знам, че някой е запалил апартамента ми… нашия апартамент… в деня, в който…

— По дяволите, Хенинг! Какво се опитваш да…

— Просто ме изслушай, Нора. Моля те — прекъсва я той. — Знам, че съм прав. Открих улика, която според мен променя целия случай. В деня на пожара… Туре Пули е бил пред апартамента ми и…

Нора удря с юмрук по масата.

— Хенинг, за какво говориш, по дяволите? Каква улика? Какъв случай? Туре Пули? Искаш да кажеш, че някой е убил Юнас? Това ли ми казваш в момента?

— Аз…

— Какво общо има Туре Пули с това?

Хенинг търси началото на изречение, което да изгаси пламъците в очите й, но не го открива. Нора става.

— Господи, Хенинг. Знаех, че си зле, но не предполагах, че си напълно полудял.

— Нора, моля те…

— Забрави. Просто забрави. Не искам да те слушам. Не мога да го понеса. И повече не идвай тук. Моля те, не идвай тук.

На излизане тя блъска стола си, който почти пада. Хората се отдръпват от пътя й. Лицето й е обляно в сълзи.

Няколко минути Хенинг не помръдва от мястото си. Идиот такъв — казва си той. — Трябваше да минат две години, за да можеш да дишаш нормално в нейно присъствие. А сега опропасти всичко. Какво си мислеше, че ще стане? Че тя ще подскочи от щастие и ще каже: „Браво, Хенинг. Толкова се радвам, че си намерил улика. Ела тук. Винаги съм знаела, че някой ден ще откриеш убиеца на сина ни. Моят герой!“

Трябваше да бъде по-предпазлив. Да разбере какво мисли Нора за пожара, да я пита дали има някакви подозрения. Хенинг знае, че тя отдавна е зачеркнала Юнас. Все още го носи в сърцето си, но не и в ума си.

Той клати глава. „Страхотно, Хенинг. Много добре изиграно.“